Мел Одом
Магическият ръкопис (36)

Тридесет и три

Не съм наивна — каза Лея с твърд и студен глас. Гневът бушуваше яростно в нея. Едва се удържаше да не фрасне тамплиера пред себе си с приклада на пушката.

Това, което бе видяла в подземията на санаториума, беше ужасно дори преди да срещнат демоните. Тя беше свикнала с нечовешкото отношение между хората. Собственото й семейство беше пример за неразбирателство. Беше станала това, което е, за да се махне от тях.

— От четири години насам гледам как мъже, жени и деца умират, без да могат с нищо да го предотвратят — продължи с глух глас. — Знам колко зли могат да бъдат демоните. Просто искам… искам да разбера повече за тях.

— Точно там ти е грешката — каза меко Нейтън. — Не можеш да ги разбереш.

— Сред хората също е имало немалко чудовища. — Самата Лея беше срещала неколцина. Най-лошите бяха онези, които живееха под един покрив с нея.

— Ние не сме като тях — настоя Нейтън. — Дори и най-лошите от нас в най-лошите си дни. Никой от онези, които сме заклеймили като въплъщение на злото, даже не се доближава до злобата на демоните. Дори Хитлер. Дори графиня Батори^[1]. Дори Влад Цепеш, наричан още Дракула.

Имената бяха познати на Лея, но й отне няколко мига да ги постави в нужния контекст. Колкото и зли да бяха били тези хора, трябваше да признае, че бледнееха в сравнение с демоните.

— Всички те са искали нещо — продължи Нейтън. — Дори да не е нещо, което ние бихме искали за себе си, можем поне да се опитаме да разберем какво ги е мотивирало. Власт над света. Вечна младост. Да всяват страх у враговете. Убийствата, колкото и да са ужасни или масови, за тях са били просто средства за постигане на някаква цел. Докато демоните ги интересува единствено самото убийство.

Лея все още се мъчеше да схване тази идея.

— Все едно описваш бясно животно.

Гласът на Нейтън продължи, все така състрадателен и разбиращ.

— Не, защото бесните животни са болни. Те нямат пълен контрол над разсъдъка си. Демоните не са болни и не страдат от деменция. Чела ли си някога разказите на Х. Ф. Лъвкрафт за Ктхулу^[2]?

— Когато бях по-млада. Бяха трудни за четене и не ги разбирах. — Лея не ги беше харесала особено, макар че много от съучениците й ги смятаха за страхотни.

— Според нас той е един от хората, които са се доближили най-много до разбирането за демоните — каза Нейтън. — Тамплиерите мислят, че Лъвкрафт е притежавал мистичната способност — всички знаят, че е имал интерес към такива неща — да докосва умовете на твари, намиращи се отвъд човешкото разбиране. Когато е писал своите разкази, той е въплътил в тях някои от виденията, които е зърнал в умовете на демоните.

— Какви демони? Това е било преди сто години. Тогава демоните още ги е нямало тук.

— Ние смятаме, че демоните са тук от стотици години. Събирали са информация и са се подготвяли за нашествието. Орденът е намерил доказателство за съществуването им и се е опитал да привлече вниманието на света. В замяна тамплиерите са били лишени от своите земи, богатства и титли. Носи се слух, макар и никога да не е бил доказан, че демоните също имат пръст в това. — Нейтън замълча за момент. — Ето защо сме се скрили под земята, далеч от очите на света.

— Как можете да очаквате да победите противници като тези, които описваш? — попита с дрезгав глас Лея. Всичко това й звучеше невъзможно. Нейните шефове вече бяха приели поражението за неизбежно. Дори главният тамплиерски орден, от който Саймън се беше отцепил, като че ли приемаше това.

Единствено Саймън Крос и групата му изглеждаха решени да се борят въпреки лошите шансове.

— Нямаме избор — отвърна Нейтън. — Ако не мислим, че можем да спечелим, ако не вярваме, че можем да спасим света, за какво ни е изобщо да правим нещо?

— Защото не можем да им позволим да победят — каза Лея. Всички от нейната група се бяха вкопчили в тази максима. Ако не можеха да спечелят, то нямаше да позволят и на никой друг да спечели. Това не беше победа, но не беше и поражение.

— Какво значение има, ако не е останало нищо за спасяване? — попита Нейтън.

— Не можем да спасим този свят, но може би ще успеем да спасим следващия.

— Вече сте се отказали да спасявате този свят, така ли?

Лея се присви пред мекия укор, който долови в гласа му. Усети, че Саймън я гледа, и си представи разочарованието му. „Трябва да приемеш истината — каза си тя. — Не се поддавай на тяхната глупост. Ако се стремиш към неща, надхвърлящи възможностите ти, ще се проваляш във всичко, което опитваш“.

— Дори и да можехме, всичко, което познаваме, вече е унищожено.

— Ако достатъчно от нас оцелеят, можем да построим света наново — възрази Нейтън.

— Няма да е същото.

— Никога нищо не е същото. Светът се развива и променя всеки ден, дори и без да бъде унищожаван.

— Но Лондон…

— … е бил наполовина унищожаван няколко пъти — рече Нейтън. — Черната чума. Големият пожар. Изчерпването на природните ресурси. Бомбардировките през Втората световна война. Той е велик град. Един от вечните градове на света. Лондон ще възвърне великолепието си. Ние трябва просто да изчистим заразата, за да може той отново да пусне корени.

Лея стоеше мълчаливо.

— Виж какво — каза Нейтън. — Не знам какво е твоето обучение. Не знам към коя група принадлежиш. Но ти, а и те, не знаеш за демоните толкова много, колкото си мислиш.

— Те смятат тамплиерите за глупаци.

Нейтън се изкикоти.

— Значи и за нас не знаят много.

 

— Така е — съгласи се Лея. Тя никога не беше срещала воини като тамплиерите. Дори и сред онези, с които беше служила. — Не мисля, че знаят.

— Е, приключихме ли тук? — попита Даниел. — Или ще се мотаем достатъчно дълго, за да се появи още някой демон, дошъл да търси онзи, когото убихме?

* * *

Уорън избухна в смях, щом се замисли върху онова, което току-що му беше казал гласът.

— Значи си тук, за да спасиш света, а? Точно това твърдят, че правят и проклетите тамплиери.

— Те се опитват да унищожат демоните — каза меко гласът. — Това не е едно и също.

— Ако питаш тях, е така.

— Те не знаят всичко.

— Чувал съм кабалистите да говорят за тях. Тамплиерите са изучавали демоните даже по-дълго, отколкото кабалистите изследват демонските сили. Ако има нещо, което те да не знаят…

— Те не знаят онова, което знам аз.

— Не ти вярвам.

— Няма значение в какво вярваш.

На Уорън му беше неприятно, че гласът няма лице, към което да се обърне. Иначе щеше да се втренчи в очите му и да го нарече лъжец.

— Какво ще направиш — попита той, — ако реша да не ти повярвам?

— Ще чакам.

Бързината на отговора го обезпокои. Беше си мислел, че заплахата ще накара гласа да онемее поне за момент.

— Какво ще чакаш? — попита той.

— Някой друг, който да ми повярва.

— Ами ако унищожа книгата? — Още докато произнасяше това, Уорън знаеше, че не може да го направи. Имаше прекалено много въпроси без отговор, свързани с нея.

— Не можеш.

Той погледна към Наоми, която лежеше студена и неподвижна на пода в центъра на защитната преграда, която беше очертал. Искаше му се тя просто да се събуди. Не искаше да е сам.

— Книгата може да бъде унищожена, Уорън — каза гласът. — Но идеята зад нея не може. Когато книгата, която е у теб, престане да съществува, ще се появи друга, досущ като нея. Сътворението й беше дълго и тежко и ми костваше много, но се налагаше да го сторя и аз се справих добре. Ще го направя пак, ако се наложи.

— Как успя, след като си окован?

— Окован съм, но не съм безпомощен. Ако бях безпомощен, нямаше да съм в състояние да помогна на теб.

— Не виждам да си ми помогнал с нещо.

Гласът замълча за момент.

— Мога да ти помогна сега.

Той изчака. Искаше — не, изпитваше нужда — гласът да докаже думите си.

— Ти искаш жената да се събуди. Аз мога да ти помогна да я събудиш. И мога да премахна болката ти.

Уорън не каза нищо.

— Протегни длан над челото й.

Той нежно постави демонската си длан над челото на Наоми.

— Не тази — каза гласът. — Другата. Онази, която наистина е част от теб.

Уорън отдръпна демонската ръка и се почувства безпомощен.

— Не мога да използвам енергията с моята длан.

— Можеш.

— Не мога — отвърна ядосано той. — Опитвал съм. — Това го беше смутило по-силно от всичко. Все едно силата, която използваше през цялото време, го привързваше директно към Мерихим.

— Позволил си да станеш зависим от ръката на демона, защото така е по-лесно.

Уорън поклати глава.

— Не. Не е вярно. Не мога да накарам енергията да протича през другата ми длан.

— Ти успя да промениш зрението си при своята първа среща с кабалистите преди четири години. Цял живот си усещал опасността. Когато за първи път срещна демон, успя да го убедиш, че не те вижда. Когато имаше нужда някой да те пази, докато се възстановяваше от раните, получени при пристигането на Мерихим в този свят, привърза Кели към себе си.

Всички тези неща бяха истина. Но това, което го порази, беше, че гласът знае за тях.

— Нещо повече — продължи гласът, — още когато беше дете, ти използва дарбата си, за да се спасиш.

Уорън затвори очи и умът му се изпълни с образа на пастрока му, който насочва пистолет към него, след като е убил майка му. Спомни си как страхът беше изкривил лицето на мъжа, когато онзи обърна оръжието към себе си и натисна спусъка.

— Откъде… откъде знаеш това? — попита дрезгаво той.

— Аз те познавам — отговори гласът. — Знам твоите тайни. Знам дори неща, които ти самият криеш от себе си. — Настъпи пауза. — А сега протегни длан над челото на Наоми.

Уорън го направи.

— Опитай се да я достигнеш, като използваш силите си — нареди му гласът. — Аз ще те водя. След като ти го покажа, ще можеш да го правиш винаги.

Топлина се разля по дланта на Уорън. Вибрации затрептяха в плътта му. Кожата по раменете му се стегна и изстина.

— Пулсът й е там — каза гласът. — Трябва просто да го намериш.

Уорън затвори очи и започна да търси. Тъкмо когато мислеше да се откаже, усети туптенето на сърцето й. Беше приглушено и едва ли не скрито.

— Усещаш го — каза гласът.

— Да. — Изпълни го изумление и прогони голяма част от несигурността и гнева, кипящи в него. — Това… това е невероятно. — Той зяпна, осъзнавайки, че ръката му е на сантиметри от плътта на Наоми.

После долови неравномерност в биенето на сърцето й. Нещо някак си не пасваше.

— Какво е това? — попита Уорън.

— Малформация.

Уорън се концентрира върху усещането. В ума му се оформи един образ. Спомняше си това-онова от уроците по биология. Сърцето беше мускул, който се състоеше от четири различни камери. Всички те имаха клапи, които се отваряха и затваряха. Една от тях в сърцето на Наоми изглеждаше слабичка и тънка. Потрепваше под неговото докосване.

— Ако тази малформация бъде оставена така, може да я убие — каза гласът.

Той се уплаши. Напоследък в Лондон не се намираха много лекари. А тези, които ги имаше, не биха могли да извършат нещо толкова сложно като сърдечна операция.

— Уорън — каза тихо гласът, — не е нужно да позволяваш на малформацията да я убие.

— А какво да направя? — Гласът му секна, при мисълта да остане сам.

— Можеш да я излекуваш. Аз мога да ти помогна.

— Кога? — Мисълта да остави Наоми да живее дори миг повече с отслабена сърдечна клапа беше непоносима.

— Сега. Съсредоточи се върху тази част от сърцето й. Представи си я в ума си. От мислите ти разбирам, че си запознат с онова, което виждаш.

— Да.

— Съсредоточи се върху тази част и я направи по-здрава.

Той се опита. Усети как топлината и вибрирането в дланта му се усилват. Но усети също така, че сърдечната клапа заяква. Видя във въображението си как мускулите й се уголемяват.

Изведнъж туптенето на сърцето на Наоми стана по-сигурно и по-равномерно.

— Добре се справи — каза гласът. — Все още ли усещаш онази малформация?

Като прокара ръка над сърцето на Наоми, Уорън не почувства нищо нередно.

— Не.

— Добре. Вероятно си спасил живота й.

Хареса му мисълта, че може би е спасил живота на Наоми, но знаеше, че може и гласът просто да го е изиграл. Всичко, което се беше случило, можеше да е само едно внушение.

— Беше истинско — настоя гласът. Той се надяваше да е така.

— А сега — нареди гласът — посегни в мислите й и я събуди.

Като постави човешката си ръка над челото на Наоми, Уорън потърси вниманието й. Образи от последните няколко дни — всички от гледната точка на младата жена — изпълниха въображението му. Той тихо я повика по име.

Наоми отвори очи и го погледна.

— Уорън?

— Тук съм — каза й той.

— Помислих, че съм те загубила.

— Не.

— Харгастор мъртъв ли е?

Уорън кимна. Тя се опита да стане и той й помогна. Наоми остана права за миг, оглеждайки притъмнялата стая.

— Защо не ми каза за сърцето си? — попита Уорън.

Тя го изгледа.

— За какво говориш?

— Имаше нещо нередно със сърцето ти. — Той не можеше да остави нещата така. Трябваше да знае дали гласът му казваше истината, или го лъжеше.

— Шум — каза Наоми. — Лекарите казаха на родителите ми, че е само това. Нямало повод за безпокойство. — Тя свъси вежди и го изгледа. — Споменала съм го, докато бях в безсъзнание ли? Ама че странно.

Уорън поклати глава и шокиран осъзна, че се усмихва.

— Не си го споменавала.

— Тогава откъде знаеш?

— Научих нещо. — Взе дясната й ръка в своята. Полузараснали порязвания се виеха около пръстите и по дланта й. Той дори не бе знаел, че са там, но сега ги усети. Прокара дланта си над нейната и подире й остана само гладка кожа без белези.

Наоми погледна изумено ръката си.

— Как го направи?

— С моята сила. Не с тази на Мерихим.

— Демонът те избра — каза гласът, — защото ти вече притежаваше тази сила. Той те обвърза със себе си, за да те накара да се страхуваш от него, да те направи зависим. И за да ти попречи да станеш всичко онова, което би могъл. Демоните никога не правят услуги. Те винаги се стремят към онова, което е най-добро за тях.

— Дори и ти ли? — попита Уорън.

— Да.

— А какво искаш ти?

— Вече ти казах.

— Да спасиш света.

— Да.

— А аз искам просто да спася себе си. — Като погледна към Наоми обаче, той си помисли, че би могъл да си постави малко по-висока цел. Но само ако и двамата можеха да бъдат спасени. Не искаше да умре, опитвайки се да я спаси, ако това беше невъзможно.

— Ти си част от света — каза гласът. — Аз искам да спася и теб.

Уорън не вярваше напълно на гласа. Никога не беше вярвал напълно на когото и да било, освен на хора, които го бяха наранявали. Гласът обаче все още криеше нещо от него. Той не се залъгваше по този въпрос.

Наоми, която естествено не бе чула нищо от разговора, вдигна поглед от ръката си и се взря в очите му.

— Можеш ли да ме научиш на това?

— Може би. — Уорън излезе от защитния кръг и тя го последва. Мислите му бяха насочени към Мерихим. Оставаха още двама от помощниците на Фулагар, които трябваше да издири и убие.

Ако те не го издиреха и убиеха първи.