Мел Одом
Магическият ръкопис (35)

Тридесет и две

Саймън гледаше как мъжът с демонската ръка се стопява във въздуха. След секунди от него не беше останало нищо, което да показва, че изобщо е бил там. Освен мъртвия демон, проснат на пода. Тялото се тресеше и потръпваше, докато саламандрите късаха парчета плът от него и ги поглъщаха.

Саймън отиде да вземе шипомета си. После вдигна оръжието, прицели се и уби саламандрите с поредица бързи изстрели. Даниел и Нейтън се присъединиха към него. Никой не искаше създанията да се обърнат срещу тях, в случай че бронята не им осигуреше по-голяма защита от кожата на демона.

Саймън пристъпи към падналия тамплиер. Той се казваше Матиас Бърч. Беше година или две по-млад от самия него.

— Чуваш ли ме, Матиас? — попита го. Постави ръка върху бронята на тамплиера и получи медицинските данни. Матиас беше в шок и се мъчеше да диша. Едно счупено ребро беше пробило белия му дроб. Имаше и други счупени кости, но най-лошото беше дробът.

— Да — прошепна немощно тамплиерът.

— Ще те поставя в стазис, за да не те боли — рече Саймън.

— Мога да се справя. — Матиас вдигна треперещата си ръка. — Само ми помогни да стана и ще съм свеж като краставичка. Ще видиш.

Саймън не искаше да спори. Ако по-младият мъж се опиташе да мърда прекалено много, дробът можеше съвсем да се разкъса или реброто да се забие още по-навътре и да засегне сърцето. Той хвана ръката на Матиас.

— Благодаря ти, Саймън. Ще видиш. Няма да изостана. И няма да ти се налага да се лишаваш от още един воин, задето съм позволил да ме напердашат.

— Вината не е твоя, приятелю. — Саймън свърза ИИ-то си към това на младежа и пое контрол над системите му. Задейства стазисната функция и Матиас се отпусна в костюма си.

Саймън нежно положи младия тамплиер на земята. Прокара длани по тялото на Матиас и заключи неподвижно частите на бронята му. Това щеше да осигури по-добра опора при пренасянето.

— Стазисът работи — информира го ИИ-то на костюма. — Матиас почива. Животоподдържащите системи контролират организма на обекта.

— Добре — каза Саймън. — Погрижи се за него.

— Ще се погрижа.

— Кристофър — рече Саймън.

Другият млад тамплиер, който стоеше наблизо, се приближи.

— Да.

— Искам да изнесеш Матиас оттук, в случай че налетим на други неприятности.

— Добре.

— Нейтън. Ще ми трябва помощ.

Заедно Саймън и Нейтън вдигнаха изпадналия в безсъзнание тамплиер и го привързаха към гърба на Кристофър. След като свършиха, тамплиерът тръгна назад по прохода.

Саймън се надяваше, че и двамата ще стигнат благополучно. Извади шипомета си и продължи надолу по коридора, за да намери ръкописа „Гоетия“.

* * *

— Познаваше ли го? — попита Нейтън, докато със Саймън проверяваха още една двойка килии. — Човекът с демонската ръка.

— Той се казва Уорън — отвърна Саймън. Знаеше, че ако ИИ-то на костюма не беше запазило информацията от двете му срещи с мъжа, нямаше да си го спомни. Твърде много неща се бяха случили от онази история в мазето преди четири години и после във влака, с който беше уредил извозването от града на толкова голям брой оцелели лондонски жители.

— Уорън кой?

— Не знам.

— Откъде го познаваш?

— Когато го видяхме за последен път, той се опита да ни убие — намеси се Лея.

Нейтън се обърна към нея.

— Значи ти също го познаваш?

— Да. Но не знаем нищо друго за него. — Макар че наличникът й оставаше безизразен, гласът й смени тембъра си. — Следващия път ще узнаем повече.

— Следващия път? — Нейтън изпуфтя. — Може и да не си забелязала, но този човек току-що разби на пух и прах един демон, който се готвеше да ни откъсне главите.

— Мислех, че гледаш съвсем иначе на нещата — рече Даниел.

— Просто се постарах да звуча убедително. Убедителен бях, нали?

Саймън продължи напред и се шмугна в следващата килия. Ръкописът трябваше да е някъде наблизо. Вече свършваха местата за претърсване.

* * *

Ярост и безпомощност — и двете негови стари и познати спътници — бушуваха в Уорън, когато се върна в тялото си. Беше се борил с тях, когато живееше с майка си и пастрока си, и по-късно пак — през цялото време, прекарано в приюта. Знаеше какво да очаква.

Но тежестта върху гърдите му беше напълно неочаквана.

Слаб и малко дезориентиран, той отвори очи. Наоми лежеше просната напреки на тялото му. Отначало той се уплаши, че е мъртва. Към коктейла от чувства, бушуващ във вените му, се прибави и вина. Ако се беше забавил прекалено много, ако й бе струвал твърде скъпо, не знаеше как ще го понесе.

Забеляза слаб пулс в ямката на шията й. Дъхът й го погали по бузата.

Уорън нежно отмести тялото й от своето, за да може да диша по-лесно. Тя се отпусна на пода до него. Страхът не си отиде. Това, че Наоми дишаше, не означаваше, че не е получила някакво мозъчно увреждане. Беше виждал няколко кабалисти да страдат от сериозни умствени проблеми, предизвикани от опитите им да се приближат до мистичните енергии, които демоните използваха.

Неведнъж се беше случвало кабалисти, опитващи се да разширят своите познания за тези енергии, да свършват с напълно изтрити умове. Когато излизаха от транса си, се превръщаха във вегетиращи същества. Други губеха контрол над движението на крайниците си или дори на целите си тела и се превръщаха във физически инвалиди, които вече не можеха да се грижат за себе си.

Неколцина пък изобщо не се бяха върнали, а на тяхно място бяха дошли неща — остатъчни образи на мъртви хора, които някога са живели в къщата, където се провеждаше мистичната процедура. Обикновено тези случаи бяха също толкова опустошителни и за кабалистите, намиращи се около обсебения, по един или друг начин.

„Остатъчните образи“ — наричани от някои „духове“ не защото вярваха в такива, а защото им липсваше по-подходяща дума, с която да ги нарекат — обикновено бяха злобни и объркани. Те не знаеха нищо за днешния свят.

Някои от кабалистите — онези, които вярваха в неспокойните духове, — също така предпочитаха да вярват, че светът на духовете се опитва да се свърже с тях, за да им даде повече информация. Уорън не мислеше така. Мъртвите си бяха мъртви и ги нямаше вече. Това беше положението.

Той се надигна с мъка и застана на колене, за да разбере какво е състоянието на Наоми. Провери носа и устата й и видя, че не са запушени, после загледа бавното, ритмично повдигане и спадане на гърдите й. Когато потърси пулса й, той беше слаб, но стабилен.

Всичко изглеждаше наред.

— Наоми — повика я.

Тя не отговори, но единият й клепач леко потрепна.

— Наоми.

Отново не получи отговор.

Уорън пъхна длан под главата й и я разтърси леко за рамото. Тя не реагира. Почувства се напълно изтощен, струваше му се, че всеки момент ще падне.

— Тя е добре — каза внезапно гласът. — Просто спи.

— Ти откъде знаеш? — попита Уорън.

— Просто знам.

— Ти си книга. Не знаеш всичко.

Гласът замълча за момент.

— Аз не съм книга, Уорън Шимър. Книгата е просто врата, проход, който използвам.

— Ти каза, че си бил затворен в продължение на години.

— Бях. И още съм.

Уорън погледна надолу към Наоми и се помъчи да я събуди с волята си. Не искаше да остава сам точно сега. Не и щом се чувстваше така ужасно и му идеше да повърне от слабост и страх.

— Как може да си затворен? — попита Уорън. — Ти си тук. С мен.

— Не. Тази книга е ключът, който ми осигурява връзка с този свят.

— Какво искаш да кажеш? Че не си тук?

Колебанието отново забави отговора.

— Тук съм, Уорън. В този свят. Просто съм затворен извън него.

— Не разбирам.

— Аз бях… окован.

— Окован ли? От кого?

— От демоните.

— Защо им е да те оковават?

— Защото не исках те да получат тук силата, която желаят.

Уорън се замисли над това, докато държеше Наоми.

— Ти можеш ли да ги държиш далеч от нея?

— Вероятно бих могъл да ги държа далеч от този свят.

— Как?

— Сега не му е времето да навлизаме в подробности.

Уорън бе завладян от желание да спори и да настоява за отговори. Но потисна това желание и опита да се съсредоточи върху Наоми.

— А кога ще му дойде времето?

— Не знам. Има още много неща, които трябва да научиш.

Той се изсмя на това, но от очите му потекоха сълзи.

— Няма да имам кой знае колко време да науча онова, което ще ми покажеш. Все още имам два демона за убиване. И Фулагар.

— Известно ми е.

— Освен ако не знаеш някакъв начин да убия Мерихим. — Крехката надежда разцъфтя в него, преди да се усети.

— Трябва да бъдеш търпелив. Мерихим сее семената на собственото си унищожение. Това не е моя работа. Нито пък твоя.

— Аз съм обвързан с него. — Уорън осъзнаваше, че по лицето му се стичат сълзи.

— Не се налага винаги да е така.

— Как мога да се отделя от него?

— Сега не му е времето.

— Аз нямам много време.

— Светът също няма.

Уорън избърса лицето си.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз съм тук, за да спася света, Уорън. А ако нещата се стекат благоприятно, ще спася и теб.

* * *

С Даниел до себе си, Саймън водеше групата в прохода. Минаха през мястото, където демонът Харгастор бе държал пленените от него хора.

— Защо демонът е заключил пленници тук? — попита Лея.

— Защото той самият се е намирал тук — отвърна Саймън и погледна надолу към труповете на Мрачните изчадия и хората. Дълбоко в себе си имаше чувството, че се е провалил. По принцип не трябваше да има никакви невинни на бойното поле, но той знаеше, че тази война няма да се води така. Невинните бяха трофеите, които демоните търсеха.

— Не разбирам — каза Лея. — Демонът спомена, че е тук долу, за да търси някаква книга. Предполагам, че става дума за същия ръкопис, който търсим и ние.

— Като библиотека, това място не изглежда много добре заредено, нали? — попита Даниел.

— Не, но това не обяснява защо демонът ще държи хора в клетки тук, докато търси. На тези етажи има само мъртъвци. Трябва да ги е докарал тук. Не разбирам за какво му е било да го прави.

— За да ги измъчва и да ги убие — каза Саймън, като продължи нататък.

— Това звучи безсмислено. Да намесиш пленници в операция е огромен риск.

— Хората са били за забавление — каза Даниел.

— Трудно ми е да повярвам на това.

— Така правят скапаните демони — вметна Нейтън. — Те измъчват и убиват всички, които са по-слаби от тях. Когато нямат край себе си хора, които да подчиняват и тероризират, се обръщат един срещу друг.

Докато слушаше разговора им, Саймън си спомни как баща му цял живот му беше повтарял подобни неща. Като дете той бе приемал наставленията му без съмнение. Но когато стана млад мъж, започна да оспорва всичко — включително съществуването на демоните.

— Живееш в този хаос от четири години — продължи Нейтън. — Със сигурност трябва да си научила нещо за това време.

— Опитвам се да получа по-добра представа защо са дошли тук. Да разбереш желанията и нуждите на врага е също толкова важно, колкото и да се бориш с него.

— Вярваш ли в доброто и злото? — попита Даниел.

— Това са понятия — отвърна Лея. — Структура за изработване на поведенчески модели.

— Не — възрази Нейтън. — Доброто и злото съществуват. Или поне злото. А най-чистата му форма са демоните.

Думите прозвучаха зловещо и пророчески в пустия тунел. Саймън усети как изстива в бронята си и помисли, че може би това е реакция вследствие на получените от него рани и на лекарствата в организма му.

— Те не действат в съответствие с йерархията на потребностите на Маслоу^[1] — продължи Нейтън. — Живеят, за да убиват всичко по-слабо от тях. Според това, което сме научили, те са унищожили стотици светове, преди да попаднат на този.

— Но те тераформират града.

— Имаш предвид Изгарянето ли?

— Да. Те го превръщат в нещо, което искат.

— Превръщат го в място, където не би могло да живее нищо човешко — каза Нейтън. — Отнемат скривалищата и домовете на жертвите си. Виждала ли си някога горски пожар? Не самия пожар, а последствията.

Саймън беше виждал. Спомняше си как тревата бе изгоряла до черна пепел, а дърветата бяха оставени без листа и клонки от алчните пламъци.

— Да — отвърна Лея.

— Изгарянето е същото. Оголва и променя всичко. Животните, които са там и по чудо са оцелели от пожара, са болни от контакта си с огъня. И вече няма къде да избягат.

— Ние… аз… мислех, че Изгарянето цели да промени климата на нашия свят в нещо, наподобяващо техния.

— За да могат да живеят тук ли?

— Да.

Нейтън се изсмя.

— Колко си наивна.

Лея се завъртя към тамплиера и вдигна пушката си. Саймън спря и се обърна да гледа, макар че можеше да види всичко ставащо на ПД-то си. Даниел понечи да пристъпи напред.

Саймън сложи ръка върху рамото й и отвори вътрешен комуникационен канал.

— Недей.

— Тя ще го убие — възрази Даниел.

— Изчакай. — Саймън гледаше Лея. След като я познаваше от четири години, беше сигурен, че ако бе решила да убие Нейтън, досега вече щеше да го е направила. Все пак възможността за нападение си оставаше.