Мел Одом
Магическият ръкопис (25)

Двадесет и две

Саймън пусна открит комуникационен канал, вместо частен, както се искаше в комюникето на Буут. Откакто бе поел ролята на водач, Саймън бе решил да държи хората си информирани и в течение на всичко. Нямаше да има никакви тайни и раздвоение на лоялността.

„И въпреки това — каза си той — си успял да домъкнеш със себе си информатор“. Отхвърли тази мисъл. По-късно щеше да се оправя с това. И нямаше намерение да започва проклет лов на вещици, за да разбере кой е информаторът.

— Доста си се отдалечил от обичайната си територия, а, Буут? — попита Саймън. Не бе възнамерявал да вложи сарказъм в думите си, но въпреки това те прозвучаха така.

Буут се намръщи.

— Не искам да усложнявам нещата. И няма нужда да се държиш надменно.

— Така е, няма нужда. Това е безплатна екстра. — Саймън заглуши комуникатора за момент. — Нейтън, виж дали ще можеш да промениш маршрута, така че да не ни пресекат пътя.

Нейтън моментално смени посоката. Всъдеходът се понесе, мачкайки храсти и малки дръвчета. Пътуването стана определено по-друсащо.

Саймън видя върху ПД-то как другите два всъдехода извиват, за да последват водещия ги Нейтън. Те се понесоха в нощта в колона по един.

Също толкова бързо обаче колите на Великия магистър промениха посоката си и отново се устремиха да им пресекат пътя.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно — заплаши го Буут.

— Не знаех, че се опитвам да се измъкна — рече Саймън. Даде знак на Лея и Макомбър да се върнат на седалките си. — При последната ни среща останах с натрапчивото впечатление, че никой от вас не иска да ме вижда повече.

— Ако зависеше от мен, нямаше и да те видя.

— Какво мога да направя за теб, Буут?

— След като не сметна за уместно да умреш в бой с демоните и не остави нещата както си бяха, съм принуден да проведа тази малка среща с теб.

— Ами ако откажа?

— Такъв вариант не съществува — каза Великият магистър.

Цифрите на индикатора показваха, че само седемстотин метра делят двете групи превозни средства. Това разстояние се топеше бързо.

— Случайно разбрах, че си сътрудничиш с онази млада жена, която доведе в Подземието — рече Буут. — Казаха ми, че возите с вас човек на име Арчибалд Ксавиер Макомбър. Професор по лингвистика, който доскоро е бил гост на един парижки санаториум.

Саймън бе изненадан, че той знае кой е Макомбър. На младини сегашният Велик магистър не си падаше по учението. Не му се налагаше. Постът беше наследствен, а баща му бе още млад. По онова време Буут не смяташе, че самият той ще стане Велик магистър, преди да остарее.

— Това не е твоя работа — отговори Саймън.

Буут се размърда в командното си кресло, после се приведе напред, така че лицето му изпълни видеоекрана.

— Тази нощ това е моя работа. Ще го направя моя работа.

Мраз запълзя по гръбнака на Саймън въпреки равномерното затопляне и охлаждане, поддържано от бронята. Гневът закипя в стомаха му и изпълни главата му.

— Какво искаш? — попита той. Великият магистър сви рамене.

— Искам професора.

— Защо?

— Поради същата причина като теб, разбира се.

Саймън се съмняваше в това. След демонското нашествие тамплиерите от Подземието бяха предпочели да останат невидими. Криеха се в обширните подземни комплекси и се държаха встрани от живота и смъртта сред руините на Лондон.

— Ще разбереш защо не съм склонен да повярвам на това — рече той. — Не съм те виждал да участваш в нападения срещу демони през последните четири години.

Гняв изкриви лицето на Буут. Той не обичаше да го критикуват, особено пред други хора. Саймън предполагаше, че го боли още повече заради това, че е истина.

— Ти ще ни предадеш професора, защото нямаш избор. — Думите на Великия магистър бяха студени и заплашителни. — Ако не ми дадеш Макомбър, ще го взема със сила.

Саймън прекъсна връзката с колите на Буут. Огледа вътрешността на всъдехода и екипажа си. Неволно се зачуди дали някой от тях не е информаторът на магистъра.

— Някой ни е продал, друже — каза Нейтън.

— Това не е проблем, с който трябва да се занимаваме сега — отвърна Саймън. Наблюдаваше движението на двете групи превозни средства, които се приближаваха една към друга. Деляха ги само тридесет и седем секунди.

— Не можете да ме дадете на тях — каза дрезгаво професорът. В гласа му се долавяше паника. Очите му бяха разширени от ужас. — Аз не ги познавам.

— Можем ли да ги надбягаме, Нейтън? — попита Саймън. После включи предпазните щитове.

— Екипирани сме еднакво — отвърна Нейтън. — А ако Буут наистина иска да доведе нещата до физически сблъсък, те ни превъзхождат три към едно. Освен това след срещата с демоните се прибираме на куц крак.

— Предупреждение. Сблъсъкът неизбежен. — Гласът на ИИ-то звучеше странно спокоен въпреки цялото напрежение, което изпълваше командния център.

Преди Саймън да успее да каже нещо, цифрите, показващи разстоянието между неговата кола и челния всъдеход от групата на Великия магистър, се заковаха на нула. Силен трясък проехтя в кабината.

От сензорните дронове Саймън разбра, че сблъсъкът е катурнал всъдехода настрани. Бордовият компютър показваше, че бронираната кола се е издигнала под ъгъл двадесет и девет градуса. Въпреки удара, командната кабина се бе завъртяла в нанофлуидната си среда, запазвайки всички вътре в изправено положение.

Предпазните щитове на всъдехода бяха загубили седемнайсет процента от енергията си. Докато преглеждаше всичко, което става с неговото возило, Саймън видя как другите два всъдехода също бяха блъснати.

Колата, която го беше ударила, не се отдръпна, а продължи да бута всъдехода към групичка дървета. Някои от тях се прекършиха при сблъсъка и оголиха бяла дървесина под кората си. Други устояха.

Коланите на седалката се впиха в раменете на Саймън и го задържаха, щом политна напред. Всъдеходът внезапно спря.

— Оръжията са готови — докладва гневно Даниел. — Имам мишена и мога да стрелям по твоя заповед.

— Предупреждение — рече ИИ-то. — Други коли са насочили оръжията си към тази.

Преди Нейтън да успее да включи електромагнитните двигатели на заден ход, друг всъдеход се плъзна зад тях и блокира пътя им. Нейтън се опита да се измъкне от капана, но не можа. Гумите ровеха почвата, но не можеха да намерят достатъчно добра опора, за да се измъкнат с допълнителната тежест на другия всъдеход.

* * *

Саймън прие повикването на Буут. Великият магистър се ухили.

— Дай ми го. Нямаш избор. Дай ми го и ще пусна теб и хората ти да си вървите. Ако окажете съпротива, ще ви избия всички. Обещавам ти го.

Един поглед към радарния образ върху ПД-то, предаван от сензорните дронове, му показа, че всъдеходът на Буут се намира доста далеч от огневата линия. Саймън кипеше от възмущение. Той нямаше как да очаква това, което се беше случило, нито да се подготви за него. Беше хванат с изненада.

— Можем да останем вътре — изтъкна Нейтън. — Трудно ще им бъде да ни измъкнат.

— Не им трябва да ни измъкват — изръмжа Даниел. — Трябва само да чакат, докато огладнеем или ожаднеем. Тогава ще излезем сами.

— С провизиите, които имаме, можем да останем вътре три или четири дни — рече Нейтън. — Даже повече, ако ги използваме икономично. Доколкото познавам Буут, той няма да иска да чака толкова дълго тук навън, защото ще се притеснява, че демоните могат да ни открият. — Той се извърна от таблото за управление и изгледа Саймън, макар че не се налагаше да го прави при възможностите на ПД-то. — В играта на нерви ще спечелим ние.

Саймън погледна към образа на Великия магистър.

— Не става въпрос за нерви. Каквато и да е причината, Буут си мисли, че той трябва да победи. В такива случаи е най-опасен. — Той млъкна, но в края на краищата знаеше, че няма истински избор. — Ако се налага, ще ни избие.

— Има много тамплиери, които не биха се примирили с подобно нещо — каза Нейтън. — Въпреки че нарушихме заповедите, все още имаме приятели там. Те знаят какво правим в града и колко живота сме спасили.

Саймън беше сигурен, че това е вярно. Но ако се държаха провокативно, Великият магистър щеше да има повод да заповяда на войниците си да открият огън.

— Вероятно това е единствената причина Буут да не се опита да ни избие веднага — каза той.

— Тогава да действаме на ръба на безопасността — заяви Даниел.

Саймън я изгледа.

— Ние и другите два всъдехода ще насочим оръжията си към колата на Буут и ще му кажем, че ще стреляме, ако опита нещо. Той не е особено склонен да си залага главата на дръвника.

— Това би означавало да стреляме също и по други тамплиери — намеси се един от воините. — Не ми харесва.

„Нито пък на мен“ — помисли си Саймън. Напрегна ума си, търсейки друг изход от положението, но не можа да намери такъв.

— Саймън. — Гласът на Макомбър беше тих и треперлив. Професорът изглеждаше болнав и посивял. — Това са други тамплиери, нали така?

— Да.

— Тогава защо враждувате?

— Защото Буут и повечето от останалите тамплиери искат да останат скрити и да се преструват на победени — отговори Саймън. Чувстваше се длъжен да каже на стареца истината. Макомбър заслужаваше да знае какво става.

Професорът кимна.

— За да съберат сили след загубата.

— Да.

— Добър план.

— Сама дето и демоните ще събират сили. А Изгарянето ще променя все повече нашия свят, предоставяйки им още по-добър и удобен терен, за да ни намерят. — Саймън поклати глава. — Чакането не е добра идея. Чакането няма да спаси хората, останали затворени в града.

— Разбирам го и подкрепям това, което правите. — Макомбър си пое дълбоко дъх и потрепери съвсем леко. — Тези хора — този Буут — никой от тях не ми желае злото, нали?

— Не мисля — отвърна Саймън.

— Ако беше така, досега щяха да са ни нападнали с оръжията си.

Саймън кимна, надявайки се, че той е прав.

— Какво искат от мен? — попита професорът.

— Не знам. Може би да научат това, което знаете. Или може би просто не искат аз да го науча.

— Те искат да ти попречат, нали?

— Буут и другите се страхуват, че ще влоша нещата.

— Как би могъл да ги влошиш?

— Не знам.

Макомбър изруга на английски и френски.

— Този човек е глупак. Колкото по-рано разберем неща за демоните, толкова по-добре. За това бяхме на едно мнение с баща ти. Ето защо той дойде при мен, когато започнах да превеждам демонските текстове. Знанието е най-голямата сила.

— Баща ми казваше, че знанието е най-острото оръжие, което можеш да имаш в арсенала си — рече Саймън.

— Той беше умен човек.

— По-умен, отколкото си мислех. Но никога нямах възможност да му го кажа.

Макомбър откопча колана на седалката и се приближи към Саймън. Сложи длан върху рамото му.

— Сигурен съм, че той знае.

Саймън се надяваше да е така.

Старецът си пое дълбоко дъх и го изпусна. После се усмихна на младия тамплиер.

— Тогава нека и аз бъда толкова смел, колкото е бил Томас Крос. Пусни ме навън и ще се предам на този Буут.

— Не мога да ви позволя да го направите — каза Саймън.

— Нямаш избор. Врагът не ти позволява да избираш, нито пък аз. Това е мое решение. Нека го направя, докато съм още смел.

— Саймън — рече Лея, — в думите му има смисъл.

Той знаеше, че е така, но все още го беше яд, че принудително е поставен в такова положение.

— Моля те — каза Макомбър.

В края на краищата избор наистина нямаше.