Мел Одом
Магическият ръкопис (17)

Четиринадесет

Кабалисткият страж вдигна оръжието пред себе си. Уорън видя, че е обикновен пистолет, който изстрелва куршуми, а не пламъци, звукови вълни или нещо друго, като онези, използвани от тамплиерите или специалните командоски отряди, които все още от време на време водеха сражения из Лондон.

Той насочи демонската ръка по посока на мъжа. Вълна от огън се стрелна напред в мига, когато стражът натисна спусъка.

Резкият гърмеж на пистолета отекна прекалено силно в затвореното пространство. Огнената вълна проблесна за секунда, когато срещна куршума и го стопи. Мъжът бе сварен неподготвен и буйните пламъци го погълнаха. От устата му се изтръгна писък, преди те да впият алчни пръсти в гърлото му и да обгорят дробовете му. Вече мъртъв, падна на земята.

Уорън овладя страха си и потърси опора в силата на демона.

— Ако още някой от вас вдигне ръка срещу мен, няма да спра, докато не избия всички ви.

Оцелелите кабалисти погледнаха към димящите и отровени тела пред себе си и бързо избягаха от стаята.

Подигравателният смях на Мерихим прокънтя в главата на Уорън.

Натъртен и изпитващ болка от ударите, които бе понесъл, той пристъпи към Първия гадател. Корниш го гледаше с уплашени очи.

— Искаш ли да се моля за живота си? — попита той.

— Да — каза Мерихим. — Нека се моли. Никога не се чувстваш толкова могъщ, както когато някой ти се моли за живота си.

От тази мисъл на Уорън му прилоша. Не искаше да слуша как мъжът се моли.

— Ти си прекалено слаб — каза му Мерихим. — Имаш натрупани в себе си толкова много гняв и страх, а не ги използваш в пълна степен.

— Ще… го направя, ако… така… искаш — изпелтечи Първия гадател. Гласът му беше тих и дрезгав.

— Ще те излъже — рече Мерихим. — Днес ще ти се моли за живота си, а утре ще замисля как да отнеме твоя.

Уорън не се и съмняваше в това. Беше виждал такива като Корниш през целия си живот. Тиранични хора, които се възползват максимално от властта си, независимо дали са управителят на супермаркета, където той беше работил, или надзорникът на сградата, където бе живял под наем.

Толкова много хора, щом получеха мъничко власт, се самозабравяха. А голямата власт и сила само влошаваха нещата.

— Умолявам… те — каза кабалистът.

Макар че лежеше, държан от зомбитата, на Първия гадател му беше трудно да произнесе думите. Уорън бе сигурен, че той никога няма да забрави този позор. Единствената цел в живота му щеше да бъде да праща още и още хора подир него и никога нямаше да рискува да се приближи отново.

Уорън знаеше, че е така, защото и той би направил същото, ако ролите им бяха разменени.

Но въпреки това възпря ръката си.

— Ти си глупак! — избухна Мерихим. — Този човек не ти предлага нищо в замяна на добрината, която можеш да проявиш към него, и ще таи само жажда за мъст. Ако го оставиш жив, сам си подписваш смъртната присъда.

Уорън се извърна, преди страхът да го е завладял и да направи онова, което искаше от него демонът. Наоми стоеше наблизо и го гледаше.

— Погледни я — заповяда Мерихим. — Взри се в очите й. Дали тя вижда в теб мъж, който иска да бъде милостив? Или мъж, който се бои да вземе съдбата си в свои ръце?

Уорън не знаеше. Не желаеше да разсъждава по този начин. Искаше му се да се махне от това място незабавно. Искаше му се изобщо да не бе идвал.

— Ти дойде, подтикван от желанието да я впечатлиш. Колко впечатлена смяташ, че е сега?

Уорън пренебрегна гласа и се опита да тръгне към вратата. Не знаеше дали ще доживее да излезе навън. Но не можеше да се помръдне.

— Не — каза демонът. — Тук има нещо повече, отколкото си мислиш.

Внезапно огледалото върху масата, в което се беше взирал Корниш, стана огненочервено. Отначало Уорън реши, че пушекът, издигащ се от него, е резултат от горящата маса. Но после видя, че излиза от блестящата повърхност на огледалото.

* * *

Мерихим се материализира в издигащия се пушек, който се събираше под тавана. Появи се с гръб към Уорън, като че ли го беше срам от васала, който си е избрал.

Демонът имаше плоско лице и квадратна челюст, покрита с червени люспи. Два рога стърчаха от челото му и се издигаха нагоре, прибавяйки още тридесетина сантиметра към ръста му. Челото и бузите му бяха набраздени с белези от минали битки, почернели от времето. Грамаден и мускулест, демонът бе висок близо два метра и половина. Синьо-зелена броня, направена от гущеровите люспи на победено чудовище, покриваше тялото му. Дълъг и тежък меч с широко острие висеше на хълбока му. Наоми се дръпна назад. Беше виждала Мерихим само във видения, никога в плът и кръв.

Демонът не обърна внимание на Уорън, а закрачи към Първия гадател, когото зомбитата държаха проснат на земята. Всички немъртви замънкаха като деца при приближаването му.

Уорън знаеше от опит, че тази реакция е породена по-скоро от силата, която усещаха, отколкото от някакво чувство. Зомбитата не запазваха нищо от предишния си живот. Те бяха бездушни изпълнители, които очакваха заповеди от онзи, който ги е съживил.

Мерихим с лекота приклекна до Корниш.

— Какви тайни криеш, жалки човече? — попита демонът.

— Не ме убивай — каза с треперещ глас Първия гадател. — Моля те, не ме убивай. Мога да ти служа по-добре от него. Мога да бъда нещо повече от това, което е той.

Уорън не знаеше какво да каже. Не беше очаквал Корниш да опита подобно нещо. А ако демонът приемеше предложението на Първия гадател, тогава какво щеше да стане с него?

Озърна се през рамо и видя, че Наоми го гледа. Кабалистката знаеше, че ако той загуби живота си, тя също ще загуби своя.

— Не. — Гласът на Мерихим беше небрежен и подигравателен. — Ти вече служиш другиму. Там е проблемът. Вече си заложил живота си на онзи, на когото си избрал да слугуваш. — Демонът прокара острия си нокът по костта над лявото око на Корниш. — Съмнявам се, че господарят ти ще те остави жив след предложението, което направи.

— Моля те. Ти можеш да ме защитиш. Знам, че можеш да ме защитиш. Ти си по-силен от него. — Първия гадател се замята бясно, но безрезултатно в ръцете на държащите го зомбита.

Мерихим се ухили и изражението му не изразяваше никакво съчувствие.

— Как бих могъл изобщо да ти се доверя? Ти сменяш страните веднага, щом нещата станат напечени.

— Няма. Вземи ме. Вечно ще бъда твой. Вечно ще ти служа.

Уорън изпита съжаление към Корниш, защото знаеше, че демонът няма да прояви милост. Но изпитваше също така и страх, защото знаеше, че някой, ден и него ще го сполети същата участ.

— Не — каза Мерихим. — Стига толкова молби. — И с леко помръдване на ръката заби нокътя, а след това и пръста си в окото на Първия гадател.

Кръв плисна от очната ябълка и воплите на Първия гадател изпълниха стаята. Наоми седеше с гръб към стената, присвила колене към гърдите си и обхванала краката си с ръце.

Миг по-късно тялото на Корниш потръпна конвулсивно, а после се отпусна и замря.

Уорън почувства, че му се повдига. За момент му се стори, че ще повърне. Кисел жлъчен сок изпълни гърлото му.

Мерихим не беше приключил своето дело. Той изви пръст под скулата на Корниш и дръпна. Мускулите по ръката му заиграха от усилието, но демонът правеше това да изглежда като детска игра.

Предната част на лицето на Първия гадател се пръсна. Жълтеникава кост щръкна от кървавата плът. От гледката на Наоми й призля, тя изви глава настрани и повърна.

Мерихим се озърна назад към Уорън.

— Ела тук.

Неспособен да пренебрегне заповедта, Уорън се приближи към демона. Мерихим беше пропит с миризмата на катран и гнилоч. От тялото му се излъчваше топлина. Някои кабалисти смятаха, че демоните идват от много по-горещ свят и затова са започнали Изгарянето, за да видоизменят териториите, над които имаха власт.

— Ти изобщо не усети другия в него, нали? — попита демонът.

— Не — отвърна Уорън. Все още не знаеше за какво говори той.

— Има още толкова неща, на които трябва да те науча.

Уорън малко се поотпусна от това. Щом Мерихим смяташе да го учи, значи нямаше намерение да го убие веднага.

Освен ако демонът не лъжеше.

— Трябваше да разбереш, че не е сам — продължи Мерихим. — Никой, особено пък един глупав човек, не би посмял да нападне някой, когото съм обявил за свой. — Демонът размаха ръка над обезобразеното лице на трупа.

В отговор на жеста му плътта и строшените кости се размърдаха. Звуците от гладкото плъзгане на тъканта и лекото стържене на костите отекнаха силно в стаята.

Миг по-късно сред кръвта на разбитото лице на Корниш се оформи ново лице. То не беше човешко. Беше демонско. Дългата челюст бе покрита с костни люспи. Устата беше просто една цепка, прорязана под гърбавия нос. Злоба се появи в черните очи, които се местеха от Мерихим към Уорън и обратно. Разкъсаната плът по главата на мъртвеца се раздвижи леко, докато образува някакво подобие на рога.

— Фулагар. — Този път в усмивката върху лицето на Мерихим наистина имаше веселие. Но имаше също така и обещание за болка и смърт.

— Значи ме позна — рече със стържещ глас демонът.

— Познах те — отвърна Мерихим. — Това твоя идея ли беше?

Фулагар се ухили.

— За малко да проработи.

— Но не проработи. И сега знам, че си мой враг. Нямаше нужда да става така.

— Обаче стана, о, Носителю на чума — подразни го Фулагар. — Ти се намираш на това място без разрешение. Нямаш работа тук.

— Работата, която имам, си е лично моя.

— Грешиш. — Лицето на Фулагар стана гневно. — Всичко, което правиш, оказва влияние на делото ни тук. Ти действаш без контрол и без разрешение и това те превръща в заплаха за нас.

Мислите на Уорън се лутаха. Той знаеше, че кабалистите бяха призовали Мерихим в Лондон и че демонът не беше минал през Адската порта като всички останали. От видяното досега бе разбрал, че нашествието представлява грижливо организирана операция. За него бе изненада да научи, че демоните не искат някакъв натрапник, макар и да е от техния вид.

А и какво значеше „без разрешение“? Очевидно другите демони биха унищожили Мерихим, ако им се представеше възможност. Въпросът беше: защо?

Мерихим се изсмя на думите на Фулагар.

— Аз не съм заплаха за никого, освен за онези, които ми вредят или имат нещо, което искам.

— Това, което търсиш, не е в този свят — заяви Фулагар. По грубото лице на Мерихим отново се разля ужасяваща усмивка.

— Ти си демон. Как мога да ти вярвам?

— Би било глупаво да го правиш. — Фулагар се усмихна. — Но пък от друга страна, мога да те излъжа, като ти кажа истината и те оставя да търсиш безкрайно онова, към което се стремиш.

— Имам една от Книгите на Казимог — рече Мерихим.

Усмивката се отцеди от взетото назаем лице на Фулагар.

— Не можеш да имаш една от онези книги.

— Значи… лъжа и всъщност я нямам.

Фулагар се поколеба. Уорън видя нерешителност и страх върху окървавеното лице.

— Как я откри?

— Просто знам какво търся. Знам какво е било изгубено преди толкова много години и къде може да бъде намерено.

Уорън слушаше внимателно думите на демона, но не можеше да отличи лъжата от истината. Мислите му веднага се насочиха към книгата, която се намираше в убежището му. Ако тази книга беше толкова важна — особено пък ако всички демони я търсеха или поне демоните, могъщи колкото Фулагар, — защо Мерихим я беше оставил у него?

Гласът на Фулагар зазвуча по-сериозно.

— Тези книги са опасни. Дори за теб, Мерихим. Нима си забравил?

„Опасни ли?“ Сърцето на Уорън заби малко по-учестено. По време на всичките си проучвания за Мерихим през последните четири години, никъде не беше прочел за Книгите на Казимог или за каквото и да е друго нещо, което би могло да застраши живота на демона или съществуването му в този свят.

— Нищо не съм забравил — озъби се Мерихим. — Не съм забравил за Книгите, нито за факта, че бях предаден.

— Беше предаден в името на справедлива кауза.

— Имах пълното право да взема територията, която исках.

— Ако имаше право върху онези територии, никой нямаше да ти се опълчи. А сега се намираш тук — пак където не ти е мястото — и ще си изпатиш. Този път няма да е просто изгнание. Този път ще те убият.

— Аз решавам да не бъда убит — изръмжа Мерихим. — А ти можеш да кажеш на всички онези, които се опитват, че ще им въздам вечна смърт.

— Изричаш само празни заплахи — присмя се Фулагар. — Никога няма да станеш достатъчно силен…

Без да каже и дума повече, Мерихим обхвана с голямата си длан главата на мъртвеца, за да скрие демонските черти на Фулагар. Звуците, издавани от другия демон, станаха приглушени. Когато Мерихим стисна, разкъсаната плът и натрошените кости се превърнаха в кървава каша. Той откъсна главата от шията и я запрати към най-близката стена.

Наоми потръпна, щом главата се удари само на метър-два от нея и отскочи. Кръвта я опръска. По лицето й се стичаха сълзи. Тя трепереше уплашено.

Мерихим се изправи и дъхна пламъци върху окървавената си ръка. Беше същата ръка, която бе пожертвал за Уорън, а после бе израснала наново за минути. Кръвта стана на пепел и опада от люспите.

— Махай се оттук! — заповяда Мерихим. — Искам да намериш Фулагар или слугите му и когато ги намериш, да ги унищожиш.

Нов страх изпълни Уорън. Не можеше да си представи по какъв начин би могъл да унищожи толкова могъщ демон като Фулагар. Ако беше чак толкова лесно, защо Мерихим не го направи, докато говореше с него?

Но той предпочете да не казва нищо. Дори не попита как да намери демоните, които му бе възложено да унищожи.

Без да каже и дума повече, Мерихим се върна при масата и сложи длани върху огледалото. Щом го докосна, тялото му почти мигновено се превърна в дим и той бе засмукан обратно в отразяващата повърхност. Само след миг изглеждаше, сякаш изобщо не е бил тук, ако се изключи обезглавеният труп на пода.

Краката на Уорън трепереха и заплашваха да се подгънат. Той с усилие се задържа прав. Устата му беше пресъхнала от страх.

Наоми вдигна очи към него.

— Какво ще правиш?

— Не знам. — Уорън погледна през рамо към мъртвото тяло, проснато на пода. — Всичко необходимо, за да не свърша така.

— Но да убиеш демон… — Наоми не довърши изречението си.

— Вече е твърде късно да бягам. — Той разбираше, че го казва по-скоро на себе си, отколкото на нея. Обърна се към зомбитата и ги призова. Те се събраха около него и зачакаха заповедите му. — Демони са били убивани и по-рано. Всички те се страхуват от това. Просто трябва да намеря начин да се справя с този. — Погледна към нея. — Ами ти?

— Какво искаш да кажеш? — Наоми се втренчи в него. — Това няма нищо общо с мен.

— Ще бъдеш ли в безопасност тук? — Уорън кимна към сенките край двете врати, където се бяха скрили кабалистите и ги зяпаха.

Наоми хвърли поглед натам, после се обърна пак към него. Лицето й се изопна.

— Пука ли ти?

Уорън предпочете да пропусне мигновения язвителен отговор, който му хрумна.

— Попитах те — напомни й той.

— С теб в по-голяма безопасност ли ще бъда, отколкото тук?

— Ще те обвинят за смъртта на Първия гадател.

— Той поиска да те доведа тук. Вината не е моя.

— Добре. — Уорън понечи да тръгне.

— Чакай.

Когато се извърна пак към нея, тя мъчително се заизправя, подпирайки се на стената. Той й подаде ръка — човешката. Наоми се поколеба за миг, после я пое и му позволи да й помогне да се изправи.

Обкръжени от зомбитата, двамата прекосиха сградата и излязоха навън в нощта. На Уорън и през ум не му мина да моли кабалистите за подслон. Имаха по-добър шанс да оцелеят, спейки сред чудовищата, които дебнеха в мрака по пътя им.

Но дори и да преживееше обратния път, той не знаеше как би могъл да преживее опита за убийство на толкова могъщ демон като Фулагар.