Мел Одом
Магическият ръкопис (16)

Тринадесет

Докато стражите се приближаваха, Уорън се опита да им даде отпор, но от упойващото вещество в организма му се виеше свят. Не можеше да се съсредоточи достатъчно, за да насочи някоя атака. Те за секунди се озоваха до него и го събориха с удари на земята. Твърдите им юмруци се стоварваха върху лицето и тялото му. Макар че ударите го разтърсваха, той не усещаше повечето от тях. Изглежда, веществото, което го омаломощаваше, също така притъпяваше болката. Това беше неочаквана облага, но тя нямаше да го спаси от отрязване на ръката.

Принудиха го да се просне по лице на пода. Мъже седнаха на краката и гърба му, за да го държат неподвижен. Някой притисна пистолет в тила му. Дулото беше студено и твърдо.

— Никой не е казал, че трябва да си жив, когато ти режат ръката — изкрещя някакъв мъж в ухото на Уорън. — Даже ще я отделят по-лесно, ако си мъртъв.

Кабалистите никога не бяха приели истински Уорън като един от тях. Той едва ги познаваше, когато първата срещната от него група призова Мерихим. Малцина му бяха простили за смъртта на всички онези хора. Наоми беше единствената, която проявяваше към него някаква доброта или уважение.

Сега изглеждаше, че Кели му е била по-вярна, макар че гниеше в една от стаите на убежището му.

Страхът препускаше във вените на Уорън като бясно животно, натъпкано с амфетамини.

— Сложете ръката му тук горе — нареди Корниш. Поне трима мъже се вкопчиха в Уорън, мъчейки се да вдигнат ръката му, която той притискаше към тялото си. Уорън се съпротивляваше с всичка сила. Знаеше, че след като демонската длан бе присадена на китката му, бе станал по-бърз и по-силен от всеки човек. Или поне от всеки, когото беше срещал досега.

Но в края на краищата беше един срещу няколко души. Те издърпаха ръката му напред.

— Дръжте я неподвижно! — заповяда някой.

Макар да имаше чувството, че ще полудее, Уорън осъзна, че те са допуснали грешка. Едва не се изсмя. Обаче знаеше, че ще поправят грешката си веднага щом я забележат. А което беше по-зле, може би нямаше да я забележат, докато не стане твърде късно. Той можеше да остане изобщо без ръце.

— Не е тази — каза някакъв мъж. — Тази ръка е човешка. Дайте другата.

Стражите положиха усилия да изтеглят напред другата ръка на Уорън, докато прибираха първата. Той престана да се бори, когато осъзна, че съпротивата, освен че не помага, нарушава и концентрацията му.

Трудно му беше да овладее паниката си дотолкова, че да я изтласка на заден план и да може да се съсредоточи върху акумулирането на енергията си. Опита се да пренебрегне чувството за безсилие, което изпитваше, лежейки на пода с протегната напред ръка. Събра силата си и си представи онова, което искаше да направи.

— Само дланта ли искаш? — попита някакъв мъж. — Или и част от ръката?

— Само дланта — отвърна Корниш толкова равнодушно, сякаш си поръчваше парче месо при местния касапин.

— Някой да ми подаде триона.

Когато не остана никакво време и Уорън усети студеното ужилване на острия назъбен трион върху китката си, той освободи силата в себе си. Мощна шокова вълна избликна от тялото му и отхвърли нападателите му настрани.

Те се разхвърчаха във всички посоки и много от тях изкрещяха от болка при внезапния си сблъсък с пода или стените.

Изненадан от успеха на атаката, Уорън се надигна от пода и се изправи, олюлявайки се. Обърна се към Корниш и насочи демонската си ръка към него.

От пръстите му бликнаха пламъци и се понесоха към Първия гадател. Корниш кръстоса ръце пред гърдите си. Пламъците го обгърнаха и изпълниха стаята с горещина. Уорън, който все още се мъчеше да се задържи на крака, опита да надзърне през пламъците, но не можа да види нищо. Очакваше от мъжа да останат само овъглени кости и не знаеше как другите кабалисти ще приемат това.

Но в следващия миг Корниш се показа от пламъците. Робата му тлееше на няколко места. От косата и дрехите му се вдигаше пушек. Той потупа няколко горящи участъци, за да ги угаси, и се усмихна.

— Е, ако това е всичко, на което си способен, не знам дали ще имам нужда от демонската ти ръка — заяви Първия гадател.

„Можеше да е различно, ако не бях упоен“ — помисли си Уорън. Призова силата отново, но му беше трудно да борави с нея, защото тя постоянно се изплъзваше между пръстите му.

Корниш махна с ръка. В следващия миг Уорън почувства удар, сякаш е бил ритнат в гърдите от муле. Краката му се отлепиха от пода и той отхвръкна назад, блъскайки се в група стражи. Всички паднаха, размахвайки ръце.

Неколцина от тях се опитаха да се вкопчат в Уорън. Той отблъсна опитите им, като сипеше удари по откритите им лица. Най-накрая те го пуснаха.

Тъй като не можеше повече да понася наркотика в организма си, Уорън смени тактиката. Съсредоточи се върху опиата, представяйки си го като течност в кръвоносната си система, като отрова, която не е част от него. Никога досега не се беше опитвал да влияе на нещо в тялото си. След като веднъж избистри образа, използва силата си, за да изгори отровата в себе си.

Почти веднага се почувства по-добре. Главата му се проясни и му беше по-лесно да се съсредоточава.

Корниш отново замахна и Уорън още веднъж беше тласнат назад. Този път обаче той се задържа на крака със силата на волята си.

Знаеше, че това с нищо няма да му помогне. Рано или късно те щяха да получат желаното. Първия гадател замахна пак и Уорън се блъсна в стената отзад. Дъхът му секна. Тъмни кръгове се завъртяха пред очите му и изчезнаха.

Паниката му нарасна. Това накара да изплува стария страх, който бе изпитвал като дете, когато пастрокът му пребиваше него и майка му. Лекарствата и съветите, които беше получавал като малък, след като причини смъртта на втория си баща — полицейските следователи бяха определили случая като самоубийство, но Уорън знаеше, че той го бе накарал да се застреля, — го бяха научили да потиска този страх. Обаче никога не беше успял да се отърве от него.

Сега страхът се бе върнал. Уорън не искаше да се страхува. Не искаше да го нараняват. И не искаше да умира.

— Тогава не умирай — прошепна Мерихим в ума му. — Мъртъв не си толкова ценен за мен.

За един ужасен миг Уорън осъзна, че няма да се освободи от демонския контрол дори и в смъртта. Мерихим би могъл да съживи трупа му и да му заповяда да продължи да му служи.

Докато се взираше в кабалистите, които се прегрупираха, за да го нападнат отново, зрението на Уорън се избистри. Пое си въздух, сърцето му забави бесния си ритъм. Почувства силата на Мерихим в себе си.

— Твоите врагове са и мои врагове — заяви Мерихим. — В тази среща има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед.

Уорън не се тревожеше за това. Искаше да напусне срещата жив. Стегна се и се поизправи малко.

Кабалистите забелязаха промяната в поведението му. Неколцина от тях се поколебаха.

— Предай се, глупако — нареди Корниш. — Приеми съдбата си и ще го направя колкото може по-безболезнено.

„Безболезнено ли? — Гневът на Уорън нарасна. — Няма нищо безболезнено в това да си твърде слаб, за да се грижиш за себе си“.

Демонската ръка се вдигна напред и той не можеше да каже със сигурност дали бе по негова команда или тази на Мерихим. В момента двамата бяха едно.

Вълна от трептяща светлина изригна от дланта на Уорън. Кабалистите се стегнаха в очакване на мощен удар. Вместо това вълната докосна леко първите четирима от тях. Те стояха изненадани, докато тя се увиваше около тях.

После единият се изсмя:

— Предполагам, че вече не му е останала никаква сила.

В следващия миг обаче вените на мъжете почерняха. Тъмните кръвоносни съдове, които приличаха на пресичащи се улици и булеварди, се откроиха върху телата им, независимо от цвета на кожата им. После плътта им стана мръснозелена като на разлагащ се труп и мъжете запищяха в агония.

Останалите се отдръпнаха от тях, сякаш онова, което бе сполетяло другарите им, можеше да е заразно.

Четиримата се строполиха на земята. Лицата им се гърчеха страдалчески, докато те се мъчеха да се изправят. Усилията им само забавиха неизбежното. Накрая мъжете се отпуснаха неподвижно на пода.

Уорън знаеше, че са мъртви. Беше усетил как животът ги напуска.

Кабалистите отстъпиха още по-надалеч от него и погледнаха към Корниш за указания.

— Не се колебайте, глупаци! — изкрещя той. Замахна рязко и вълна от пламък излетя от дланта му.

Уорън знаеше, че няма да успее да се отдръпне навреме от пътя й. Знаеше също, че досега не е виждал някой да борави с толкова много сила. Нещо не беше наред. Спомни си думите на Мерихим, че тук има нещо друго.

Той инстинктивно протегна ръка пред себе си. Фучащата маса от пламъци спря само на сантиметри от него, после угасна толкова лесно като духната свещичка върху торта за рожден ден.

Тогава върху лицето на Първия гадател се появи страх.

Уорън насочи вниманието си към четиримата мъртъвци на пода. Свърза се с тъмната енергия, която Мерихим изпращаше в тялото му. По негова безмълвна заповед четирите трупа оживяха. Крайниците им конвулсивно потръпнаха.

Кабалистите отстъпиха към изходите на стаята. Мъртъвците се изправиха с олюляване и застанаха пред Уорън. Плътта им беше отровнозелена.

Макар че бе съживявал множество зомбита от гробищата и от труповете, които откриваше да лежат по улиците, Уорън никога не беше виждал такива. Като глутница гладни вълци те се метнаха върху Корниш.

Първия гадател направи опит да се обърне и да побегне, но вече беше прекалено късно. Беше по-бавен от зомбитата. Те го сграбчиха и го повалиха по гръб на пода.

— Спри! — изкрещя Корниш. — Махни ги от мен!

Двама по-смели измежду стражите се втурнаха напред, размахали палки. Нападението им обаче не оказа никакъв ефект върху зомбитата, освен да привлече вниманието им. Немъртвите се изправиха и ги засипаха с удари, нанасящи щети като тарани.

Юмрукът на едно от зомбитата проби гръдния кош на единия кабалист. Мъжът умря моментално и докато се свлече на колене, кожата му придоби същия мръснозелен цвят, нашарен с черни вени. Когато убилото го зомби издърпа ръката си обратно, току-що умрелият също се надигна като немъртъв.

Другият мъж се опита да се измъкне от хватката на второто зомби. Въпреки ритниците и ударите, които нанасяше, то го повали на земята и се хвърли отгоре му. Зъбите му намериха гърлото на крещящия кабалист и го прегризаха като диво животно.

— Уорън!

Премествайки поглед върху Наоми, Уорън зърна с периферното си зрение как мъжът умира и почти незабавно се съживява като зомби. Той нямаше какво друго да прави, освен да гледа.

— Уорън. — Наоми се приближи бавно към него с разперени встрани ръце. Сълзи на страх блестяха в очите й. — Аз нямах нищо общо с това. — Погледът й го умоляваше да й повярва.

Едно от новите зомбита пристъпи бързо, за да й прегради пътя и да й попречи да стигне до Уорън. Наоми се дръпна назад. Тя нямаше защитни сили. Дарбите й бяха главно в предричането.

— Моля те — каза жената с напрегнат глас. Сълзи се стичаха по лицето й. — Моля те, не ме наранявай.

— Нека умре — прошепна Мерихим.

— Не — каза Уорън. — Тя е моя приятелка.

— Тя те вкара в този капан.

— Каза, че не е знаела. — Уорън усещаше в себе си настойчивото желание да види Наоми мъртва. Знаеше, че не е негово собствено; демонът му го внушаваше. Той можеше само да го обуздава.

— Глупак си, че й вярваш.

Уорън не й вярваше. Или поне не напълно. Но не искаше да я убива.

— Не я наранявай — каза той на зомбито.

Създанието замръзна на място.

Наоми колебливо отпусна ръцете си, които бе протегнала умолително.

— Благодаря ти — прошепна тя дрезгаво.

Един от кабалистите измъкна изпод робата си пистолет. Явно не всички сред тях вярваха, че магиите и силите им са решение на всички проблеми.