Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Hellgate: London (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 30гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona(2010)

Издание:

Мел Одом. Магическият ръкопис

ИК „ХЕРМЕС“, Пловдив, 2009

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN 978–954–26–0659–8

История

  1. —Добавяне

Дванадесет

Лея се наслаждаваше на душа. За първи път от месеци вземаше нещо по-добро от химическа баня. Водата беше гореща и никой не беше споменал да има недостиг.

Предполагаше, че Саймън и неговите тамплиери черпят вода от някоя подземна река или езеро, или пък са изкопали няколко кладенеца. Но беше възможно водният запас да си го е имало отпреди, а те просто да са се възползвали от него.

Подземният комплекс, в който се намираха, носеше белези от по-ранно обитаване. Няколко склада съдържаха мебели и книги отпреди десетилетия. Тя реши, че тамплиерите не са ги изхвърлили, защото мястото още не им е потрябвало. Да се отърват от отломките също щеше да е трудно. Ако ги оставеха някъде наблизо, те можеха да привлекат демоните към тях.

Беше сигурна, че Саймън е избрал база извън града, за да защити цивилните, които извеждаше от Лондон. През последните четири години той се занимаваше с това. Рискуваше живота си ежедневно, за да спаси невинните, затворени в града.

Дори от малкото време, което беше прекарала с него през последните няколко години, Лея бе разбрала, че Саймън Крос не е мъж, който лесно ще промени природата си. Единствената му цел беше да пази беззащитните.

Както си мислеше, че защитава и теб.

Понякога Лея се чувстваше виновна за начина, по който го беше измамила, за да се промъкне в тамплиерската организация. Но това й беше работата и тя я вършеше добре. Само че обикновено организациите, в които проникваше, представляваха някаква заплаха за Великобритания. Тамплиерите се бяха превърнали в цел просто защото никой не знаеше нищо за тях.

И ако Томас Крос не беше умрял в нощта на Вси светии и не беше разпознат от полицейския инспектор, който по-рано си бе имал работа с него, никой нямаше да разбере за Саймън Крос и неговата връзка с тамплиерите. Лея нямаше да открие следата на Саймън Крос в Южна Африка. И ако не беше вече назначена там, пътищата им никога нямаше да се пресекат.

Всичко беше въпрос на късмет. И добър, и лош. Оказа се, че тамплиерите не представляват заплаха за Англия и всъщност може би са нейното най-силно оръжие срещу демоните.

Само дето оцелелите тамплиери нямаха желание да се сражават с демоните.

С изключение на Саймън Крос и неговите другари.

А ако приеме мисията, която ти му предложи, пак ще се набута между шамарите.

Лея си каза, че няма да изпитва никаква вина. Знаеше, че е лъжа, но ако можеше да не я изпитва поне докато си тръгне, докато Саймън замине, щеше да е чудесно.

Най-после, чувствайки се гузна за използваната вода, тя затвори кранчетата и излезе от душ кабината. Саймън й беше дал стая в подземния комплекс. Също така бе поставил и стражи да бдят над нея.

Тя се подсуши с кърпата, после се приближи до огледалото и избърса част от него, за да види отражението си. Не остана доволна.

Изглеждаш мършава и изтощена, и не си никак привлекателна. После се нахока, задето е такава глупачка. Не беше тук, за да изглежда привлекателна. Беше тук, защото имаше да предаде съобщение. И сега, след като го беше предала, трябваше да си върви.

Ако я пуснеха. А ако не я пуснеха, щеше да си тръгне малко по-късно. Колкото и добри да бяха тамплиерите, не можеха да я задържат, ако тя самата не го искаше.

* * *

Лея се облече в спалнята. Сложи си еластичния гащеризон, който я изолираше от грубата вътрешност на маскировъчния костюм. Знаеше, че в тамплиерската броня има течност, която освежава кожата на този, който я носи, и осигурява антибактериална защита. Тази течност също така помагаше за омекотяване на ударите и драстичните промени в околната температура.

Вратата се отвори точно когато посягаше към панталоните на бронята си. Саймън моментално спря.

— Извинявай — каза той. — Трябваше да почукам.

Лея без смущение обу панталоните. Не се стесняваше от това, че е почти гола. От краткото време, прекарано в тамплиерското подземие, знаеше, че голотата се приема като нещо неизбежно, когато толкова много хора живеят така нагъсто и са в постоянна бойна готовност. Тя бе виждала Саймън гол и това не го беше смутило.

Разбира се, с неговото телосложение нямаше от какво да се срамува.

„Такива мисли ще те вкарат в беля“ — рече си Лея. Посегна за горнището на бронята.

— Няма нищо — каза тя. — Вече съм почти облечена.

— Изглеждаш по-добре — каза й Саймън.

— Намекваш, че по-рано съм изглеждала ужасно? — Още докато произнасяше това, осъзна, че се опитва да си изпроси комплимент. Почувства се смутена и малко недоволна от себе си. Не й приличаше да се държи така. И по-рано беше имала вземане-даване с разни мъже. Но никой от тях не беше като Саймън Крос. Тамплиерът беше по-смъртоносен и опасен от всички мъже, които познаваше, но в него имаше нещо уязвимо и невинно.

Лея не беше свикнала с такива качества. Той бе точно такъв, какъвто изглеждаше. Не беше като някои от онези социални хамелеони, с които работеше тя.

— Нямах предвид това — рече Саймън. Даже прояви приличието да изглежда смутен. — Исках да кажа, че изглеждаш отпочинала и по-здрава.

— Това го дължа на теб. Благодаря ти за грижите. И за комплимента. — Лея натисна вътрешната част на лявата си предмишница, за да активира захранването на костюма.

Вградените в него електромагнитни генератори незабавно свързаха частите на бронята ведно. Костюмът се превърна почти във втора кожа, сливайки се по шевовете, така че частите да не могат лесно да се разделят. След като си сложеше шлема, той също щеше да се свърже с костюма.

— Тази броня е доста интересна — отбеляза Саймън.

— Винаги съм смятала така — съгласи се тя. — Но не мога да ти кажа нищо повече.

— Не можеш?

— Няма.

— Не е ли едно и също?

Лея сви рамене. Знаеше, че представлява загадка и проблем за него. Част от нея се радваше на това. Освен че беше смел и верен, Саймън беше и любопитен.

— Какво ще направиш по въпроса за Макомбър? — попита тя.

— Ако не отидем да го вземем, какво ще правят твоите хора с него?

Лея долови преструвката във въпроса. Саймън не би могъл да изпусне шанса да научи нещо повече за демоните. Колкото и информирани да бяха тамплиерите, те не знаеха цялата демонска история.

— Не са ми дали тази информация — отвърна тя. Седна спокойно на леглото и зачака. Пушката, която бе използвала, не се виждаше никъде, но в костюма си тя имаше вградени няколко защитни и нападателни средства.

— Твоят шеф ще бъде ли с Макомбър?

— Не знам кой ще бъде с него. — Лея мигновено разбра, че той се опитва да измъкне информация за структурата на организацията, в която тя работеше.

— Какви гаранции имам, че Макомбър ще бъде на мястото на срещата?

Лея почувства раздразнение. Колкото по-дълго стоеше в тамплиерското Подземие, с толкова повече въпроси щеше да се сблъска и толкова по-големи неприятности щеше да си навлече. Наставниците й вече изпитваха съмнения към нея, когато ставаше дума за Саймън Крос, но тя бе единствената, която можеше да се доближи до него.

— Параноята ли те гони? — попита Лея. Преди той да успее да отговори, тя въздъхна. — Не ми обръщай внимание. Не съм в добро настроение. В наше време кажи-речи целият свят изпитва параноя.

— Необходимо е, ако искаш да останеш жив — съгласи се Саймън.

— Трябва да ми се довериш, че Макомбър ще бъде там.

Той помълча за момент.

— Ти знаеш къде се намира тази база. Ако ме пратиш за зелен хайвер, ще разделиш защитните ни сили тук.

— Защо бих искала да направя подобно нещо?

— Не знам. Защо ме последва от Кейптаун? Защо дойде с мен в тамплиерското Подземие? — Саймън поклати глава. — Имам много въпроси относно теб.

— В повечето случаи ти помагах — напомни му Лея.

Саймън си пое дълбоко дъх и го изпусна. После кимна.

— Знам.

— Мога ли да си тръгна безпрепятствено оттук? Или съм задържана?

Той се поколеба за миг. Ако не го беше направил, Лея щеше да изпита подозрение. Неговото благородство и честност бяха поставили в несигурно положение онези, които се опитваше да зашити, когато отказа да я изостави. Сега трябваше да й се довери повече, отколкото когато и да било в миналото.

И то без да се брои информацията за Макомбър.

Повечето от мъжете и много от жените, с които бе работила, щяха да предпочетат просто да й пуснат един куршум в главата, когато беше паднала или когато се бе оказала проблем тук. Смъртта гарантираше безусловна сигурност.

„Освен ако някой демон не намери тялото и не го съживи“ — помисли си тя с горчивина. Разбира се, тялото можеше да бъде унищожено. Хората в нейната организация вече се бяха сетили за това и често унищожаваха своите мъртви, когато не можеха да ги вземат със себе си. Нямаше нужда да дават на врага допълнителни оръжия. В края на краищата труповете представляваха именно това, предвид силите, които демоните владееха. А и никой не искаше да види своите приятели или роднини осквернени по този начин от чудовищата.

— Свободна си да си тръгнеш, когато пожелаеш — каза Саймън.

Лея се изправи.

— Тогава наистина трябва да вървя.

Очите на Саймън се впиха в нейните.

— Ако не дойдеш с нас, няма да отидем за Макомбър.

От ултиматума я заболя. Не бе очаквала такова нещо.

— Това е лудост. Казах ти, че онова, което той знае, може да ви помогне.

За миг Саймън не отвърна нищо, но погледът му не трепна.

— Ако го направим, ще бъде по този начин.

— Вие се нуждаете от информацията, с която разполага Макомбър. Той няма да я даде на никого, освен на вас.

— Ти не знаеш дали той изобщо ще ми каже нещо. Само предполагаш.

Това беше вярно. Тя предполагаше. Също както и хората, които й бяха предали тази информация.

— Дори не знаеш дали Макомбър има да ни каже нещо ценно.

Лея не можеше да отрече и това. Саймън събра ръце в скута си.

— Твоите хора също искат и се нуждаят от тази информация.

— Е, и какво? Аз трябва да бъда заложница, така ли? — Тази възможност разгневи Лея още повече. Мразеше да се чувства безпомощна. Какво право имаше Саймън Крос да обсебва свободната й воля?

— Не заложница. Посредничка.

— Виж какво, Саймън. Аз изобщо не трябваше да съм тук. Хората, пред които отговарям, не биха искали да съм тук. И двамата ще си имаме проблеми заради това.

— Но на мен ми се налага да ти поверя нещо повече — каза меко Саймън. — Аз ти поверявам не само моя живот, Лея. Поверявам ти живота на всеки мъж, жена и дете, които не участват в тази война с демоните. Ако твоите хора решат, че разкриването на местоположението на тази база ще им е от полза — дали като средство за пазарлък, или като тактика за забавяне, или дори като стръв в капан като онези двама тамплиери вчера, — аз ще бъда виновен, задето съм ти се доверил.

Лея искаше да го увери, че никой от тези сценарии няма да се случи. Но не можа. Лъжата не искаше да се изплъзне от устните й въпреки цялото й обучение. Би могла да излъже всеки друг човек на света.

Тя си пое дълбоко дъх и обмисли възможностите си. Главната й цел бе да накара Саймън Крос да прибере Макомбър. След всички медикаменти, шокови терапии и други ужасии, на които мъжът е бил подложен в парижкия санаториум, никой в организацията на Лея не беше толкова глупав да вярва, че Макомбър може да издържи още от същото.

Следователно главната цел на мисията не беше изпълнена. Лея изпита вина, защото знаеше, че нарушава правилата.

— Добре — каза тя. — Кога тръгваме?

— Веднага. Всичко е подготвено. — Саймън стана и взе шлема си.

* * *

Никой от воините на Саймън не се доверяваше на Лея. Тя го разбра незабавно. Показа й го начинът, по който се подредиха около нея, затваряйки я в хлабава формация двама на двама, която някак си не беше достатъчно агресивна, за да предизвика реакция от нейна страна.

Тя умишлено спря, за да оправи единия от ботушите си, макар че нямаше нужда, за да види как ще реагират. И четиримата мъже се заковаха на място и запазиха формацията. Когато вдигна поглед към тях, те дори не си направиха труда да симулират някаква причина за спирането си. Бяха разкрити и го знаеха.

„Добре де — помисли си Лея. — Сега всички знаем, че сме наясно с играта“.

Това я поуспокои малко и даже я накара да изпита известно задоволство. Не беше глупава и те вече го знаеха. Това нямаше да промени правилата на играта, но й беше приятно да знае, че сега играчите са на равна нога.

Саймън ги поведе през виещ се тунел, дълъг поне три километра. Костюмът на Лея генерираше инфрачервен лъч, който тя улавяше през лещите на шлема си. Нанодин кондензаторите, вградени в костюма, й позволяваха да зарежда инфрачервения лъч просто като върви. Кинетичната енергия беше важен източник за костюма, но имаше и резервни системи, които даваха възможност той да се използва в продължение на десетки часове и без движение.

Първият тунел, през който бяха минали, беше къс и излизаше директно от подземното скривалище. Изглеждаше нов. Участъкът, в който се намираха сега, определено изглеждаше древен.

— Това част от въглищна мина ли е? — попита Лея чрез радиовръзката на костюма.

— Да — отвърна Саймън. — Една от причините да изберем мястото беше заради тези мини. Трябваше да прокопаем само няколко тунела, за да получим достъп до километри подземни скривалища. Оттогава построихме хидропонни[1] ферми за отглеждане на зеленчуци и копаем от останалите в някои райони въглищни находища, за да произвеждаме гориво.

— Мислех, че тукашните мини са били изоставени заради изчерпване на въглищните запаси още по време на индустриалната революция.

— Така е — съгласи се Саймън. — Поне за възможностите на техниката през XIX век. Освен това миньорските компании са имали нужда от големи количества въглища. На нас ни трябват малко.

Лея бе впечатлена. Беше смятала, че тамплиерите и защитаваните от тях хора живеят почти примитивно. Вместо това те, изглежда, просперираха, когато ситуацията бе станала най-тежка. Беше лесно да се разбере защо хората, с които работеше тя, се страхуваха от тамплиерите и не им вярваха.

* * *

Малко по-нататък тунелът се разшири в пещера, осветена от електрически прожектори. В средата й бяха паркирани три нови всъдехода с матовочерно покритие. Всичките имаха по шест колела, високи поне до рамото на Лея. Шасито им беше на около деветдесет сантиметра от земята, а в двата си края каросерията беше ниска и полегата, така че почти нямаше повърхности, в които да се вкопчиш.

— Откъде се сдобихте с тях? — попита Лея.

— Един от основните им проектанти беше тамплиер — отвърна Саймън. — Трима от производителите също.

— Но това са военни всъдеходи.

— Военните нямаше да ги имат, ако не бяха тамплиерите. — Саймън метна мешката си върху предната платформа на едната кола.

— Мислех, че те са стояли настрана от обществото.

— Тамплиерите се опитваха да останат в сянка — съгласи се Саймън, — но също така знаеха, че единственият начин да бъдат в крак с новите технологии е, като участват в изследователските и разработващите компании. Още от самото раждане на нашата организация тамплиерските инженери са били част от всяко голямо начинание в областта на оръжейната и фармацевтичната индустрия. Обикновено тези две области до голяма степен се припокриват.

— Тамплиерите са крадели технологии?

— Понякога. Когато се е налагало. — Върху лицето на Саймън се изписа обида. — Когато си във война, не се придържаш към буквата на закона. Ако го правиш, просто ще умреш по-бавно. От самото начало тамплиерите са преуспявали, защото са били умели в политиката, икономиката и технологията. Те са лансирали идеята, която да бъде осъществена. Освен това са помагали на инженерите и проектантите. — Той се загледа към всъдеходите. — Тези тук са били проектирани от тамплиерски инженер. Проектът е бил даден на военните, за да не бъдат толкова забележими машините на тамплиерите.

— Наистина ли очакваш да повярвам на това?

Саймън поклати глава и леко се усмихна.

— Не мисля, че има значение. Вярвай на каквото си искаш. Но тези всъдеходи са бронирани с паладий, а не със стомана или активна броня[2]. — Той махна с ръка към стъпалото, спуснато от платформата. — Имаш ли нужда от помощ?

Вместо отговор Лея сграбчи дръжката и се метна с гъвкав скок горе. Обърна се и му подаде ръка.

— Не, благодаря. А ти имаш ли нужда от помощ?

Саймън с лекота скочи върху платформата. Наличникът на шлема му се затвори.

* * *

Тясната кабина на всъдехода обещаваше неудобства. Саймън зае мястото в средата на купола, докато четирима от тамплиерите се разположиха по постовете. Единият от тях се настани на шофьорското място, а останалите — в оръжейния контролен център, свързочния център и на артилерийския пост.

Лея познаваше разположението. Макар че никога досега не беше влизала в бойна кола, се беше обучавала в симулатори.

Беше впечатлена, макар да знаеше, че не би трябвало. Саймън и тамплиерите бяха невероятно добре екипирани.

Саймън набързо мина през предварителните проверки, които включваха готовност на оръжията и безпроблемна комуникация с останалите коли. Когато остана доволен, конвоят потегли.

Лея се отпусна на пружиниращата седалка заедно с останалите шест тамплиери от екипажа. Всички те седяха спокойно, спяха, говореха или играеха на игрите, включени в ИИ-тата на костюмите. И тя имаше подобен софтуер в бронята си. Скуката беше най-големият враг на воина.

След малко Лея погледна към видеоекрана над главата на Саймън. Видеоекранът беше допълнителна система, която можеше да служи като заместник на тамплиерските ПД-та. Обикновено екипажът управляваше всъдехода чрез броните си и използваше техните системи вместо тези, предназначени за нормални военни операции. Симулаторите, в които се беше обучавала Лея, работеха по същия начин.

Видеоекранът показваше, че около всъдехода цари нощ, но вградените в колата инфрачервени системи осветяваха терена. Сензорите постоянно шареха из хълмистата местност, търсейки някакви признаци на живот.

В далечината тъмните облаци над Лондон надвисваха тежко над високите здания. Седнала на мястото си, Лея продължи да наблюдава и мълчаливо се помоли дано всички те се върнат живи от брега.

Бележки

[1] Хидропоника — метод за отглеждане на растения, при който вместо почва се използва хранителен разтвор. — Б.пр.

[2] Вид броня за транспортни средства, която реагира по някакъв начин на попадение, най-често с насрещна експлозия. — Б.пр.