Мел Одом
Магическият ръкопис (13)

Десет

Чувал ли си за човек на име Арчибалд Ксавиер Макомбър? — попита Лея.

Саймън се втренчи във виолетовите й очи и се замисли за името. Загложди го някакво тревожно чувство, но не можа да определи от какво.

— Не — отвърна той.

— Макомбър е професор по лингвистика — каза Лея. — Бил е дете-чудо в областта на езиците. Обиколил е света и е работил върху стари свитъци, илюстровани ръкописи и други материали, които са се нуждаели от превод. Спечелил си е немалка слава със свършената работа.

— Даваха го по канала за американска история — каза Саймън, спомняйки си къде беше чувал името. — Той водеше серия от специални предавания, в които обясняваше за разпространението на езиците по търговските пътища.

Лея кимна.

— Пътят на коприната. Пътят на солта. Търговията с роби. Той обхвана всички тези области.

Тогава Саймън си спомни. Томас Крос бе обичал знанието просто заради самото знание. Като малък Саймън с удоволствие беше гледал с баща си някои от епизодите, особено онези, включващи средновековни оръжия.

— Доколкото си спомням, Макомбър май внезапно изчезна — рече той.

— Според повечето хора, той бе започнал да губи връзка с реалността.

— Това не го помня.

— Започна да настоява, че в света има намиращи се на свобода демони — поясни Лея. — Твърдеше, че разполага с неопровержими доказателства.

Саймън запази мълчание. Макар че тамплиерите знаели за съществуването на демоните, дори те били притискани да го докажат. Накрая тяхната вяра им струвала богатствата. Френският крал Филип Хубави обвинил тамплиерския орден в ерес и подтикнал папа Климент V да ги обяви за еретици. В резултат на това през 1307 година тамплиерите били лишени от своите титли и права. Филип ги прокудил в изгнание и изгорил на кладата Великия магистър Жак дьо Моле.

Оттогава тамплиерите действали скрито от обществото и далеч от кралския двор. Но продължили да следят аристократичните фамилии и да научават каквито могат новини за далечните земи. Когато се появял някой артефакт, доказващ съществуването на демоните, били изпращани тамплиери да го вземат.

— Преди да се отвори Адската порта, никой не искаше и да чуе за демоните — рече Саймън. — Новинарските предавания, които гледахме, също бяха пълни с истории за извънземни и дейността на глобалния тероризъм.

— Знам. — Лея се намръщи. — Групата… — Тя замълча. — Хората, с които работя, все още се мъчат да възприемат идеята за демоните. На повечето им е по-лесно да схванат идеята за терористи и дори за пришълци от друга планета. Но някои от нещата, за които говореше Макомбър, някои от писанията, които показваше — и които много хора смятаха, че е фалшифицирал, — приличат на писанията на демоните, които са тук сега.

„Трябваше да разберем това“ — помисли си Саймън. После осъзна, че тамплиерите може да са го знаели и да са решили да не правят нищо.

— Моите… приятели искаха да говорят с Макомбър — каза Лея. — Търсеха го.

— И намериха ли го? — попита той.

— Намерихме го. Беше в една лудница край Париж, Франция.

— Защо Франция?

— Тогавашната му жена била французойка. Поискала да го пратят там за „лечение“, за да е сигурно, че френският съд ще й присъди имуществото му.

— Развела ли се е с него?

— Не и преди да прахоса всички пари. — Лея си пое дъх. — Макомбър изкарал в лудницата осем години. Преди четири години, когато Адската порта се отвори, лудниците бяха отворени и всички онези хора — пуснати. Преди деветнайсет месеца той попадна в полезрението на групата…

Саймън устоя на импулса да попита каква е тази група.

— … и бяха предприети действия за неговото проследяване — продължи Лея. — Миналата седмица Макомбър бе открит.

— Къде?

— В Париж. Живеел в един от университетите и някои от онези писания били у него. Работел върху превода им, когато са го открили.

— Превод на какво?

Лея поклати глава.

— Никой не знае.

— В какво състояние е Макомбър?

— С бистър ум. Схватлив. И убеден, че е попаднал по следите на нещо.

— Знае ли за Адската порта?

— Сега вече и в Париж има такава.

Саймън за момент се слиса. Носеха се слухове за други Адски порти, но за първи път чуваше потвърждение за тази в Париж. Представи си „Шанз Елизе“ в руини и Айфеловата кула, съборена и разбита като колоната на адмирал Нелсън на Трафалгарския площад.

— Какво казва Макомбър за демоните? — попита той.

— Там е въпросът — рече Лея. — Не казва нищо. Настоява, че няма да говори с никого, преди да разговаря с „рицарите“.

„Рицарите“. Саймън остави това да проникне в съзнанието му.

* * *

— Къде е приятелката ти, друже?

Саймън постави на пауза видеозаписа на старото три ди, което един от събираческите екипи беше донесъл при една от обиколките си. Екипът го беше донесъл за децата, които живееха при тях, докато успеят да им уредят транспорт за напускане на Великобритания.

В последно време нямаше движение на кораби и лодки и такъв транспорт се намираше рядко. Саймън бе чул, че повечето съдове са унищожени, но също така беше чувал, че вече няма безопасни места, където да се закарат хората. Демоните бяха навсякъде.

— В лазарета — каза той. Седеше в едно от малките общи помещения, разпръснати из редута.

Тази сграда беше започнала съществуването си като бомбоубежище — едно от многото, построени по време на Втората световна война. Тогава всички деца били изпратени в провинцията, за да ги предпазят. По онова време най-големият страх за един човек бил някоя бомба да не падне върху къщата му. На никого не му минавало през ума за демони, изсипващи се през Адска порта, преди това наистина да се случи.

— Помислих, че може да ти се хапва нещо. — Нейтън остави голяма паница с овесена каша върху бюрото до Саймън. — Знам, че често забравяш за тези неща.

— Благодаря. — Кашата миришеше хубаво и накара стомаха му да изкъркори. Той загреба от нея и погледна топящото се отгоре масло. — Масло? Бито на ръка?

— Бито на ръка. Следващия път ще си пиеш чая със сметана и захар в порцеланова чаша. И с бисквити. Да ти донеса ли възглавничка?

— Женчо — отвърна Саймън, докато непривичното усещане за усмивка плъзваше по лицето му.

Нейтън се изсмя.

— Сред пущинака все още препускат няколко крави и ние извадихме късмет, че имаме сред нас няколко човека, които знаят пълния цикъл на производство.

Саймън знаеше, че е вярно. Оцелелите, които бяха издирили сред руините на града, имаха не по-малък принос за убежището от тамплиерите. Неколцина от тях дори се учеха как да правят тамплиерски брони и да ги използват.

— Е, и как е тя? — попита Нейтън.

— Изглежда, достатъчно добре.

— Каза ли откъде е взела униформата, която носи?

Саймън за миг се замисли за униформата, носена от Лея. Досега никоя от технологиите им не бе успяла да проникне през защитите на костюма.

— Не.

— Иска ли ти се да направиш някакво предположение?

Саймън преглътна една лъжица овесена каша.

— Аз бих предположил, че от военните.

— Не е точно онова, в което бяха облечени войничетата, докато се сражаваха с демоните по улиците.

— Знам.

— Но определено е военна технология. — Нейтън се усмихна. Преди нашествието той бил военен. Макар че не му се искало да избира между военния и тамплиерския си дълг, Нейтън решил да последва тамплиерите. Когато се оказал един от онези, които трябвало да останат и да се крият, понесъл заповедта тежко. — Това прави момичето още по-интересно, а? Появява се и изчезва от живота ти, когато й скимне. Казва ти само онова, което иска да знаеш.

— Не й се доверявам сляпо.

— Не съм казал, че го правиш. — Нейтън погледна компютърните чипове върху бюрото. — Но това е нейна работа, нали?

— Да.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Чувал ли си някога за човек на име Арчибалд Ксавиер Макомбър?

Нейтън се замисли за момент, после поклати глава.

— Бил професор по лингвистика, който вярвал, че е открил — и отчасти превел — демонски език.

— За такъв човек би трябвало да съм чувал.

— И аз така си мислех. — Саймън излапа още една лъжица каша. — Хората на Лея…

— … които ще останат мистериозни…

Саймън пренебрегна коментара и продължи:

— … намерили професор Макомбър във Франция. Бил прекарал последните осем години в психиатрична клиника.

— Прекрасно.

— Жена му го тикнала там, щом започнал да приказва за демони.

— Мнозина приказваха за демони, друже — рече Нейтън. — Обикновено повечето хора просто минаваха от другата страна на улицата и одумваха зад гърба тези, които си признаваха подобно нещо. А сега си е направо модерно. Какво е направило Макомбър такава мишена?

— Замесени са пари.

— Аха, значи е било финансово изгодно професорът да бъде затворен.

— Точно така. — Саймън остави празната паница на бюрото. — Прегледах тамплиерските архиви, засягащи Макомбър. Ние — в смисъл тамплиерите — сме знаели за него.

— Тогава защо ние — в смисъл тамплиерите — не сме говорили с него на даден етап?

— Било решено, че Макомбър е едновременно твърде спорен източник и твърде публична фигура по онова време.

— Кога е било това?

— Преди дванайсет-тринайсет години.

Нейтън се усмихна.

— Тогава аз още крадях целувки от момичетата в Подземието. А ти, доколкото си спомням, планираше скокове с парашут от известни лондонски сгради.

— Не беше точно тогава. — Именно тези скокове бяха привлекли вниманието на полицията към Саймън и едва не бяха предизвикали мащабно разследване. Той нямаше никакви документи. Раждането му не беше регистрирано никъде в страната. За малко да го депортират като нежелан имигрант. Само намесата на баща му бе изгладила нещата.

— Вероятно по онова време и ти като мен не си обръщал голямо внимание на случващото се в тамплиерския разузнавателен отдел — рече Нейтън.

— Не съм.

— Значи сигурно сме пропуснали споменаването на Макомбър.

Саймън кимна.

— Дори да бяхме чули за него, навярно щяхме да му обърнем също толкова малко внимание, колкото и всички останали.

— Сигурно.

— И защо твоята приятелка…

— Лея. Не моята приятелка.

— Извинявам се. Защо Лея е повдигнала пред теб въпроса за Макомбър?

— Макомбър — каза Саймън, поглеждайки към приятеля си — се намира в ръцете на нейните хора. Или скоро ще се намира. След няколко дни ще го пратят с кораб от френското крайбрежие.

— Звучи интригуващо, но щом се опитват да бъдат толкова мистериозни, защо е трябвало да ти го казва?

— Макомбър отказва да отговаря на каквито и да е въпроси за демоните. Иска да говори с „рицар“.

Нейтън се ухили.

— Аха. И тя предполага, че това сме ние.

— Да.

— И ще говорим ли с него?

— Макомбър твърди, че знаел за някакво оръжие, което можем да използваме срещу демоните.

— Полезно нещо. Не виждам как бихме могли да го подминем.

Саймън мълчаливо се съгласи.

— Кога тръгваме? — попита Нейтън.

— Скоро.