Мел Одом
Магическият ръкопис (12)

Девет

Лея дойде в съзнание с рязко сепване. Почти незабавно между слепоочията й затуптя главоболие. Ярката светлина, грееща право в очите й, не подобряваше положението. Нещо я бе овързало през гърдите, кръста и коленете.

Когато надигна глава и отвори очите си, видя, че лежи на болнично легло в стерилна бяла стая. Дебели кожени ленти я придържаха към леглото. Все още беше облечена в своя черен брониран гащеризон.

Опита се да опъне каишите или да ги скъса, или да се измуши от тях. И двете неща бяха възможни. Костюмът й, освен че бе куршумо– и удароустойчив, увеличаваше силата и бързината й. Ефектът беше далеч от онова, което правеха тамплиерските брони, но тя беше много по-пъргава и можеше да се скрие по-лесно.

Вратата се отвори и влезе млада жена в медицинска престилка. Беше хубава и сериозна, с къса черна коса и лунички по носа.

— Спокойно, госпожице. — Тонът на жената беше строг, но незаплашителен. — Ще ви освободя след минутка. Ако ми позволите.

Лея събра електрошоков заряд в дясната си ръкавица. Едно леко помръдване щеше да изпрати електрическа стрела през делящото ги разстояние и да освободи енергия от петдесет хиляди волта, която да повали жената на място.

— Къде съм? — попита тя. Гласът й прозвуча приглушено през маската.

— Саймън Крос ви донесе тук, госпожице. — Жената развърза колана през гърдите на Лея. Вързахме ви само за да не паднете от леглото и да не се нараните повече.

Лея се застави да лежи неподвижно и да диша спокойно. Гърлото я дращеше и дробовете я боляха.

— Не казахте къде съм.

— Вие сте в убежището. Извън Лондон. — Жената развърза последния колан. — Трябва ли ви помощ, за да седнете.

— Не. Ще се справя. — Лея се чувстваше невероятно слаба. Знаеше, че ако силата й не бе увеличена от костюма, нямаше да е в състояние да се надигне до седнало положение в леглото. — Благодаря.

— Няма защо. — Жената застана наблизо.

Лея се опита да стане от леглото и падна. Увеличената сила не помагаше на чувството й за равновесие, а ускорените рефлекси означаваха, че ще може да посегне два пъти към леглото и два пъти да не улучи. — Жената я хвана.

— Спокойно. — Нежно я отпусна обратно върху леглото. — Може би ще е добре да я карате по-бавно отначало.

* * *

Докато седеше на ръба на леглото и чакаше главата й да спре да се върти, Лея нямаше търпение да стане и да тръгне. Прекалено дълго не се беше прибирала. Началникът й щеше да получи нервна криза. Не можеше да го обвинява.

— Вероятно бихте могли да махнете маската, госпожице — предложи сестрата. — Ние не можахме да го направим. Това затрудняваше снабдяването ви с достатъчно кислород.

— Не още. Искам да видя Саймън.

Младата жена кимна.

— Добре. Той помоли да го уведомим веднага щом дойдете в съзнание. Тя понечи да се извърне, после отново се обърна към Лея. — Бих ви предложила да ни позволите да ви прегледаме, преди да се впуснете в твърде активна дейност. Не можахме да ви направим рентгенова снимка през униформата.

Лея кимна. Тя също искаше да се убеди, че е в добра физическа форма.

— Веднага щом говоря със Саймън.

Сестрата излезе.

Лея поизправи стойката си и се опита да поеме дълбоко въздух и да го издиша. Спомняше си как гореше и при всеки опит да диша, дробовете й се изпълваха с парливия пушек. Кошмарите за това я преследваха, докато беше в безсъзнание.

— Време — каза тя.

Окулярът се спусна над окото й и показа текущото време. Беше 3:43 следобед. Времето за връщане отдавна беше минало. В нея запулсира безпокойство. Повишаването на кръвното налягане увеличи болката в главата й и туптенето в различните ожулвания, покриващи тялото й.

Бронята й имаше вътрешен слой от „ТвърдЧеруп“ наноботове, които заедно образуваха нещо като флуид. Те бяха стъпка напред — огромна стъпка напред — в сравнение с течната броня, изобретена преди двадесет години за военните. Теглото на всяка от онези брони беше около два килограма. Нейният гащеризон тежеше само няколко десетки грама повече от това на обикновена дреха.

Наноботите бяха направени така, че да осигуряват непрестанен поток около тялото на човека в костюма. Всеки внезапен удар, като например този от куршум, забиващ се в гащеризона, или от мушкане с нож, щеше да бъде погълнат.

Лея продължи да диша бавно. Димът сигурно бе навлязъл дълбоко в дробовете й и тя трябваше да положи усилия, за да го изкара оттам.

— Местонахождение по GPS — каза Лея. Окулярът просветна почти веднага. На екрана се изписаха дребни буквички, но тя можеше да ги прочете.

ДОСТЪПЪТ НЕВЪЗМОЖЕН

„Страхотно — помисли си раздразнено. — Джипиесът е блокиран“. Тя нямаше представа къде се намира, освен че е в скривалището на Саймън Крос. През последните няколко години той беше станал по-добър в криенето. Лея нямаше представа къде е.

* * *

Саймън.

— Събуждайки се моментално от докосването, Саймън за миг пипна меча, който беше в леглото с него. Вдигна поглед към издутото дъно на горната койка. Пространството в редута беше ценно. Този бункер не беше построен с цел продължително обитаване. Когато разпределяше общите помещения, беше отделил повече място за жените и децата, които представляваха цивилен и обслужващ персонал. В тамплиерското Подземие всички бяха живели натясно, защото мястото бе ценно.

Освен това за тамплиерското Подземие бяха разполагали със стотици години да се направят по-големи помещения и да се обучат всичките хора да използват пространството ефективно. В лагер, където имаше и бежанци, и войници, и където дисциплинирани спартанци ядяха и спяха редом с уплашени цивилни, Саймън трябваше да балансира внимателно всичко.

— Саймън.

— Буден съм — каза той, надигна се и седна на ръба на койката. Бетонният под беше студен под стъпалата му.

Изгарянето затопляше Лондон, но останалата част от света изглеждаше студена в последно време. Магическото преоформяне на града беше оказало катастрофален ефект върху обичайните климатични условия. Лека снежна покривка покриваше земята извън бомбоубежището, където се бяха сврели в момента. При нормални обстоятелства нямаше да има сняг още месеци наред.

— Жената, която докара, е будна — каза Нейтън Сингх. — Иска да говори с теб.

— Добре.

Нейтън му подаде манерка.

— Горещ чай, друже. Ще ти помогне да си раздвижиш кръвта.

— Сметана и захар има ли? — попита Саймън.

— Не, но на койката си имам прекрасен порцеланов сервиз с розички — пошегува се Нейтън.

Саймън се ухили, взе манерката и отпи голяма глътка. Чаят беше силен и тъмен, и достатъчно горещ да прочисти синусите му.

— Благодаря.

— Няма проблем. — Нейтън сложи манерката обратно на койката над тази на Саймън.

Саймън се отказа от надеждата за още сън в близко бъдеще. Лея щеше да има много въпроси. А после той трябваше да реши какво да прави с нея. Да я държи в лагера означаваше да рискува разкриване на местоположението му. Смяташе, че може да се довери на Лея, но ако грешеше, залогът бяха четиристотин живота.

„Не можеш да сгрешиш — каза си той. — Каквото и да предприемеш, не можеш да сгрешиш“.

Изправи се и избута одеялата в долния край на койката. Беше гол. Всички тамплиери спяха голи, защото не можеха да носят дрехи под бронята. Тя беше направена така, че да прилепва плътно, без нищо да й пречи.

Въпросът беше дали да се срещне с Лея като тамплиер или като самия себе си. Беше въвел всеобщото правило всеки тамплиер да държи бронята си подръка, независимо къде се намира.

— Облечи се — каза Нейтън. — В цивилни дрехи. Аз ще ти донеса бронята след малко.

Саймън кимна. През последните три години Нейтън се беше доказал като добър приятел и самоотвержен войник. Беше от тамплиерския дом Дариус, а те обикновено не бяха в добри отношения с дома Рорк.

Саймън унило признаваше, че вероятно все още ги смятат за бунтовници. Великият командор Буут напълно подкрепяше настоящия указ на великия маршал тамплиери — те да останат като цяло скрити. Нейтън, както и мнозина от другите, напуснали Подземието, не можеше да понесе мисълта да си стои в безопасност, докато толкова много хора са преследвани от демоните всеки ден.

Той беше висок почти метър и осемдесет и доста мускулест от вдигането на тежести. Имаше голям, засукан черен мустак, за който често го задяваха, и широка уста. Носеше косата си късо подстригана и имаше татуировка на змей, която покриваше лявата му ръка от рамото до лакътя. Твърдеше, че това е змеят, убит от свети Георги.

Саймън държеше малък набор от дрехи в раклата под леглото си. Извади спортни панталони, маратонки и тъмносиня фланелка, която му прилепваше като втора кожа. Препаса на хълбока си един шипомет.

Правило номер едно беше никой да не ходи без оръжие в редута.

* * *

Когато стигна до лазарета, завари Лея да седи на ръба на леглото. Влезе в стаята и я погледна.

— Как си? — попита.

— Жива. Което е доста изненадващо. — Макар че маската покриваше лицето на Лея, на Саймън му се стори, че долавя усмивка в гласа й.

— Аз също се изненадах — призна си той. — Не знаех дали ще отървеш кожата. — Облегна се на стената, скръстил ръце на гърдите си. — За известно време, докато бяхме там, не знаех дали изобщо някой от нас ще отърве кожата.

— Измъкна ли тамплиерите от онова място?

Саймън кимна.

— Да.

— Как са?

— Още са в безсъзнание. Медиците работиха върху тях. Не знаят какво им е. Физически изглеждат здрави, но може да имат някакво мозъчно увреждане.

— Загуби ли някого при спасителната операция?

— Не. Извадихме късмет.

За миг в стаята се възцари тишина.

На Саймън му беше трудно да отгатне какви мисли минават през главата на Лея. Това винаги го затрудняваше, дори и да я нямаше маската, скриваща лицето й.

Твърде много бяха нещата, които не знаеше за нея. Защо беше дошла в Южна Африка да го търси. Откъде изобщо знаеше, че трябва да го търси. Как беше станала толкова веща в битките. Откъде познаваше така добре оръжията.

И откъде беше взела черната униформа, която носеше.

— Трябва да свалиш тези доспехи — каза той. — Лекарите не можаха да те прегледат както трябва. Може да имаш някаква вътрешна травма или счупена кост. Те не успяха да ти свалят униформата, нито да проникнат с рентгена през нея.

— Не, не биха могли да го направят. И добре, че не са се опитвали прекалено усърдно.

— Кои са твоите хора? — попита Саймън.

Безизразните черти на маската се обърнаха за миг към него. После Лея вдигна ръце към главата си и прокара длани по плътно прилепналия шлем. Маската се раздели и се смъкна на врата й.

Лея не се беше променила много през четирите години, откакто Саймън я бе срещнал. Не можеше да каже, че я познава. Тя имаше очарователни виолетови очи и късо подстригана черна коса, която се спускаше малко под линията на челюстта й. Кожата й беше бледа, вече не притежаваше онзи тен, с който я беше видял на самолета от Кейптаун.

— Не мога да отговоря на този въпрос — каза Лея.

— Ако те пусна да си вървиш, това може да застраши живота на всички тук — каза Саймън. Опита се гласът му да звучи непринудено и безпристрастно, но знаеше, че въпреки това в казаното се таи заплаха.

— Ако реша да си тръгна — заяви кротко Лея, — не можете да ме спрете, без някой да пострада.

— Знам. Именно това прави ситуацията толкова сложна. Не биваше да те докарвам тук. Но ако те бях оставил, можеше да умреш.

— А ти не би могъл да постъпиш така.

Саймън се поколеба.

— Не.

Лея му се усмихна слабо.

— Да нямате някакъв кодекс по въпроса?

— Да — отговори той честно. — Това е част от хартата на тамплиерите. Да защитаваме безпомощните и слабите. Първоначално се е отнасяло за странниците, срещани по пътищата.

— Аз не съм точно безпомощна и слаба.

— Не си — съгласи се Саймън. — Но все пак се нуждаеше от помощ.

— Не всички тамплиери вярват в това, в което вярваш ти, Саймън — каза Лея. — Аз го знам и ти го знаеш.

Той остана безмълвен за момент. Когато за първи път я бе завел в тамплиерското Подземие, мислеше, че тя е просто млада жена, която се нуждае от защита. Но главната причина да я заведе там беше, че това нямаше значение. Тамплиерското Подземие, особено в района на дома Рорк, беше лесно отбраняемо. Нещо повече, нямаше причина да смята, че демоните биха разговаряли с някой човек. Или че хората биха предали тамплиерите.

— Казаха ми, че си искала да говориш с мен — рече той.

— Исках да ти благодаря, че ме доведе тук — каза искрено Лея. — Вероятно наистина си ми спасил живота. Но трябваше да говоря с теб и за нещо по-важно от онези двама тамплиери.