Мел Одом
Магическият ръкопис (10)

Седем

През последните осем месеца Уорън Шимър бе устроил дома си в една стара сграда, която някога беше бордей, на Олд Комптън Стрийт в района Сохо, в центъра на лондонския Уест Енд. Преди да се отвори Адската порта, когато Уорън учеше задочно в колеж и работеше на минимална заплата, беше минавал оттук няколко пъти, докато пазаруваше в китайския квартал. Проститутките и техните сводници се бяха махнали веднага след пристигането на демоните. Местните жители винаги бяха твърдели, че това място е тръгнало към ада, но нямаха представа колко лошо всъщност ще стане.

Зомбитата, които бе съживил за своя лична стража, седяха около него на хубавите мебели. Сградата, която беше избрал, бе пететажна, тясна и без украса.

В първите дни незаконно настанилите се в нея хора се опитваха да нападнат Уорън. Но зомбитата пресякоха всички тези опити. Освен това от време на време се появяваше някой демонски патрул, но повечето се състояха от Ловци или други слабо интелигентни демони. Присъствието на зомбита ги караше да мислят, че тук няма хора. В тези времена едно типично зомби можеше да обикаля без посока през голяма част от Лондон. Уменията на Уорън задържаха неговите зомбита на едно място и пречеха на другите демони да ги призовават. Зомбитата не бяха добра компания, но сред тях поне се чувстваше в безопасност.

Стаите бяха елегантно обзаведени с мебели с червена политура и черен оникс. Невероятни портрети и дърворезби на китайски герои и дракони красяха стените. Всички те сега изглеждаха смехотворни. В момента из Лондон се движеха далеч по-страшни чудовища от изобразяваните някога в китайската митология.

Уорън си беше избрал апартамент на четвъртия етаж. Предполагаше, че е бил предназначен за специални гости. Имаше бар, който вече не работеше, но алкохолният му запас беше непокътнат, жилищна площ и балкон. В продължение на няколко дни той се бе наслаждавал на балкона, докато веднъж едва не беше убит от демон, а ден по-късно за малко да го застреля един лондонски полицай.

Не беше подходящо да се перчи с територията си пред която и да било от двете страни, участващи в конфликта. Затова той бе спуснал стоманените предпазни решетки и се бе заел да превърне бордея в свой дом. Със зомбитата, които стояха денонощно на пост, сградата беше недостъпна за всеки, който би пожелал да открадне каквото може от отчаяните хора, живеещи на такива места.

Само че сега тук бе домът на Уорън.

Известно време бе живял в него с Кели. Тя беше от тримата му съквартиранти отпреди демонското нашествие. След като Мерихим го беше изгорил и почти убил, когато кабалистката връзка го притегли в този свят, Уорън бе използвал силата си, за да направи Кели своя пазителка. Тя беше станала негова зомби робиня и живееше само за да се грижи за него.

Преди почти година Кели бе пожертвала живота си, бранейки Уорън, докато търсеха храна. Един имп я бе прострелял в сърцето с някакво оръжие, което Уорън още не бе успял да идентифицира. След като Кели бе паднала, без да издаде и звук, Уорън бе използвал силите си, за да я съживи отново.

През трите години, докато я държеше в робство, тя бе загубила голяма част от своята индивидуалност. Всъщност Уорън никога не беше смятал, че Кели има индивидуалност. В предишния апартамент тя винаги беше гръмогласна и свадлива. Уорън не се разбираше със съквартирантите си и те търпяха неговото присъствие само защото плащаше по-голяма част от сметките, отколкото му се полагаше.

След като я бе съживил, Уорън я бе върнал в бордея. Тя обаче не се справяше толкова добре като другите съживени от него трупове. Уорън забелязваше разлики между зомбитата си. Тези от по-старите гробища, които бяха погребани, преди балсамирането на труповете да стане широко използвано, бързо се разпадаха. Ако изобщо си бяха цели поначало.

Тъй като Кели не беше балсамирана, бе започнало естествено разложение. Магията забавяше процеса, но тя бавно и постепенно се разпадаше на парчета.

Уорън вече не можеше да понася да я гледа, но не можеше и да се отърве от нея. Неговото детство беше погубено, когато майка му бе убита, а пастрокът му си бе пръснал мозъка пред очите му. После го бяха разкарвали по приюти, където той представляваше само една месечна издръжка, а не човешко същество. Затова Уорън се вкопчваше здраво в познатите му неща.

Най-много обичаше книгите и филмите, защото те представляваха пропуск към други светове, които той намираше за много по-приятни от истинския си живот. Сега имаше голяма колекция от тях и беше намерил генератори, които му позволяваха да си ги пуска. Звукоизолираното мазе — оборудвано за „специални“ услуги, включващи камшици и вериги — му предоставяше безопасно място, където да ги гледа. Но също така беше и капан за него, ако някой го откриеше.

На този етап зомбито на Кели също беше от познатите му неща. Не можеше да се отърве от нея, но знаеше, че по някое време ще я загуби. Тя всеки ден седеше в една от долните стаи и бавно гаснеше. Той само от време на време я проверяваше как е.

* * *

Седнал пред богато украсеното бюро в апартамента, Уорън отвори найлоновата торба, в която мъжът бе носил книгата. Бръкна вътре и я извади.

Книгата беше голяма и дебела — четиридесет и пет на тридесет и пет, на петнайсет сантиметра. Кожената подвързия беше боядисана в яркопурпурно, в резултат на което — случайно или умишлено, Уорън не беше сигурен — книгата се бе набраздила с линии, приличащи на вени. После я усети как пулсира в ръката му като ехо на сърце, биещо бавно и силно някъде дълбоко вътре.

Тогава Уорън усети страх. Някои книги имаха свой собствен живот. Други бяха клопки. Беше чел за тях и беше слушал разкази на други кабалисти.

Всички магически книги бяха направени така, че да се защитават.

Прокара ръката си — демонската ръка — по книгата. При докосването в неподвижния въздух се разнесе нещо като мъркане. Книгата изпитваше задоволство от допира на Уорън.

— Жива ли си? — прошепна й той. Макар да беше чел за такива неща, никога досега не беше виждал жива книга.

По средата на книгата се отвори едно око.

Уорън бавно отдръпна ръката си.

Окото се изду над повърхността на книгата и се огледа наоколо. Уорън почти очакваше да му поникнат крачета и да избяга или да му поникнат крилца и да отлети. Не би се изненадал особено, ако това се случеше.

Под окото се отвори уста. Беше пълна с остри зъби и раздвоен черен език.

— Кой си ти? — Гласът беше дълбок, печален и муден.

За един съвсем кратък миг Уорън се зачуди как да отговори. Истинските имена често носят власт, а Мерихим имаше достатъчно власт над него.

— Приятел — каза той.

Окото огледа още веднъж стаята.

— Не познавам това място.

— Тук си в безопасност.

Окото се присви подозрително, докато го изучаваше.

— Какво искаш?

Това също беше опасен въпрос. Книгата без съмнение притежаваше защитни магии, но как другият мъж я беше държал?

— Само да знам — каза Уорън.

— Какво искаш да знаеш? — попита книгата.

— Всичко.

Устата под втренченото око се усмихна.

— Знай тогава.

Корицата на книгата се разтвори рязко и шляпна на бюрото, а звукът от удара отекна в просторната стая. Първата страница представляваше цветна илюстрация, която трябва да идваше от самия ад. Уорън се взря в картината и потъна в нея.

* * *

Докато мигне, той вече стоеше на бойното поле. Демонски ревове, пронизителни уплашени писъци на ранени и умиращи и дрънчене на обковани с желязо колела, търкалящи се по каменистата земя, изпълниха ушите му.

Навсякъде около него страховити демони се сражаваха с уплашени човешки воини, възседнали коне или качени в колесници. Повечето от демоните се извисяваха над хората. Някои бълваха пламъци и изпепеляваха хора, заедно с конете и колесниците. Летящите демони нападаха отгоре с магии, оръжия, нокти и зъби.

Уорън извърна глава, мъчейки се да откъсне поглед от книгата. Но видя просто друга част от бойното поле. Не знаеше как е влязъл в сцената в книгата и определено не знаеше как ще се измъкне.

— Демоне! — Суровият вик раздра въздуха зад Уорън. — Гнусна твар от ямите на пъкъла! Ще те пратя обратно там!

Уорън се обърна и видя един колесничар, който препускаше право към него. Мъжът в колесницата беше с квадратно подрязана брада, мургава кожа и виолетови очи и яростно пришпорваше впряга си. Той извади метателно копие от държача до себе си. Двата коня, които теглеха колесницата, бяха изцъклили ужасено очи и по муцуните им имаше пяна от дългото и усърдно препускане.

„Стой неподвижно — каза си Уорън. — Просто стой неподвижно и го остави да те прегази. Това ще разруши магията, която те е обладала“.

Колесницата се носеше към него. Конските копита гърмяха върху твърдата, оплискана с кръв, земя. Обкованите с желязо колела прегазваха телата на мъртвите. С ловък замах на ръката колесничарят запрати копието към Уорън.

Инстинктът за самосъхранение надделя над решението на Уорън да остане на мястото си. Годините, през които се пазеше и се боеше от почти всичко и всекиго, си казаха думата. Той отстъпи назад и встрани, пропускайки копието да мине на сантиметри от него. Никой човек не можеше да се движи толкова бързо. Ръката на Мерихим, слята със собствената плът на Уорън, и магиите, които сам си бе наложил, бяха увеличили физическите му способности.

Без да се смути, колесничарят зашиба безмилостно конете и ги насочи право към Уорън. Или летящите копита, или фучащите колела щяха да го наранят или убият.

Уорън махна с ръка към краката на конете. Нозете им се преплетоха и те рухнаха. Сбруите задрънчаха, колесницата се катурна настрани и се запързаля по земята. Колелото от долната страна се пръсна, а водачът излетя напред и падна на земята. Преди да успее да се изправи, колесницата го прегази и спиците на строшеното колело разкъсаха гърдите и стомаха му.

Друг ездач препусна към Уорън и размаха късата брадва, която държеше в едната си, покрита с белези, ръка. С дясната си длан Уорън улови китката на мъжа, когато онзи замахна към главата му с тежкото острие. С рязко извъртане смъкна ездача от седлото и го запрати надалеч.

Останалият без ездач кон мина покрай Уорън. Той с лекота се улови за рога на седлото с лявата си ръка и се метна отгоре му.

Беше изненадан от действията си. Никога по-рано в живота си не беше яздил кон, а това, което току-що направи, го беше виждал само на кино и по телевизията.

Наведе се и хвана юздите, после ги опъна назад толкова силно, че принуди коня да се изправи на задните си крака. Кръвта, която се бе насъбрала в дробовете на животното от усилията, вложени в битката, изкарваше розови пръски пяна върху ноздрите му.

Конят се извъртя по команда на Уорън и той погледна надолу по дългия хълм, където кипеше битката. Смрадливи четириметрови гиганти крачеха бавно сред конниците и колесниците, за да смажат балистите, които човешката армия беше събрала за битка срещу настъпващата орда. Безформени и противно зелени, чудовищата разкъсваха хора, коне и колесници на парчета. От време на време спираха и плюеха отровата, която носеха в торбичката под зейналите си усти.

Мускулестите кръволоци, покрити с почти непробиваема сиво-черна кожа, изригваха от земята, след като бяха прокопали тунели под бойното поле, за да изненадат бранителите. Щом се покажеха на повърхността, едрите им глави захапваха нещастниците, оказали се край тях, поглъщаха ги и се оттегляха отново под земята.

Демони-мечоносци нападнаха предната линия бранители, размахвайки шиповете на ръцете си. Бронята, която хората носеха, се късаше като хартия под ударите им. Докато вървяха напред, зад тях оставаха да лежат насечени и изкормени тела.

От време на време бранителите изстрелваха във въздуха залп от камъни, които смачкваха и нараняваха имповете и демоните, съставляващи основната част от нашественическата армия. Големи арбалетни стрели летяха през бойното поле и пронизваха Смрадливите гиганти и други едри демони.

Но тези успехи бяха твърде малобройни, за да могат дори да започнат да обръщат развоя на битката.

От гърба на коня си Уорън наблюдаваше сражението. Част от него искаше да види как ще свърши всичко, макар да беше сигурен, че вече знае. Но друга част от него искаше да се върне в стаята си в бордея.

Това, което го изплаши най-много, беше, че дори не знаеше дали е възможно. Може би беше пленен в книгата завинаги. Защото беше сигурен, че се намира в нея.

— Сега знаеш ли? — попита гласът. — Искаш ли да знаеш повече?

— Преди да успее да отговори, Уорън се загледа по-нататък по хълма, който демоните превземаха, и видя един замък високо сред назъбените върхари. Тясна прашна пътека се виеше на зигзаг през ниските хълмове и навлизаше в планината. Уорън предположи, че тя води към замъка, и се зачуди кой ли живее там.

— Искаш ли да знаеш повече?

Уорън едва не отговори „да“, преди да е успял да помисли. „Това част от магията ли е? Любопитството ли те привързва към книгата? И какво се случва с теб, ако останеш тук?“

— Засега не — отвърна Уорън. — Нека узная повече по-късно.

— Както желаеш.

Пейзажът се завъртя и почерня. От замайването на Уорън му се повдигна и той щеше да повърне, ако стомахът и гърлото му все още бяха свързани. Но беше сигурен, че не са.

После всичко изчезна.

* * *

Уорън се надигна, като събуден от дълбок сън. Втренчи се с мътен поглед в книгата на бюрото пред себе си. Сега тя отново изглеждаше като обикновена книга. Обзет от любопитство, чудейки се дали не си е въобразил всичко това, той вдигна ръка и я постави отгоре й.

Окото и устата не се появиха. Той се зачуди дали ще може да ги призове, ако поиска.

— Уорън?

Стреснат, Уорън извърна рязко глава.