Майкъл Скот
Магьосникът (8)

Глава 7

Държейки под контрол гнева си, Николо Макиавели слизаше по стъпалата на „Сакре Кьор“, а мъглата се кълбеше и вихреше подире му като наметало. Макар че въздухът започваше да се прочиства, в него все още се усещаше следа от ваниловия аромат. Макиавели отметна глава и вдъхна дълбоко, поемайки миризмата в ноздрите си. Щеше да запомни този аромат; той беше също толкова индивидуален като пръстов отпечатък. Всеки на света притежаваше аура — електрическо поле, обгръщащо човешкото тяло — и когато това електрическо поле беше концентрирано и насочено, то си взаимодействаше с ендорфиновата система и надбъбречната жлеза на притежателя си и произвеждаше характерна миризма, която бе уникална за всеки човек: като ароматен подпис. Италианецът вдиша за последен път. Почти усещаше вкуса на ванилия във въздуха, ясен и чист: миризмата на сурова, необработена сила.

И в този миг Макиавели разбра без капка съмнение, че Дий е прав: това беше ароматът на един от легендарните близнаци.

— Искам да отцепите целия район — изкрещя той на старшите полицаи, които се бяха събрали в полукръг в подножието на стълбите на площад „Вилет“. — Преградете всяка уличка и проход от „Кюстин“ до „Коленкур“, от булевард „Клиши“ до булевард „Рошешуар“ и Рю дьо Клинянкур. Искам тези хора да бъдат открити!

— Предлагате да затворим Монмартър — каза в последвалата тишина един офицер от полицията със силен слънчев загар. Погледна колегите си за подкрепа, но никой от тях не пожела да срещне погледа му. — Сега е разгарът на туристическия сезон — възрази той, като се обърна пак към Макиавели.

Италианецът се завъртя към капитана, с лице също толкова безстрастно като маските, които колекционираше. Студените му сиви очи се впиха в мъжа, но когато заговори, гласът му беше равен и овладян, малко по-силен от шепот.

— Знаете ли кой съм аз? — попита той меко.

Капитанът, награждаван ветеран от френския Чуждестранен легион, усети как нещо студено и гадно се настани в стомаха му, щом се вгледа в студените очи на мъжа. Той облиза внезапно пресъхналите си устни и отговори:

— Вие сте мосю Макиавели, новият шеф на Главната дирекция за външна сигурност. Но това е полицейска работа, господине, и не се отнася до външната сигурност. Вие нямате правомощия…

— Аз го правя работа на дирекцията — прекъсна го тихо Николо. — Правомощията са ми дадени направо от президента. Ще затворя целия град, ако е необходимо. Искам тези хора да бъдат открити. Тази нощ беше избягната истинска катастрофа. — Той махна неопределено с ръка по посока на „Сакре Кьор“, която започваше да се показва от разсейващата се мъгла. — Кой знае какви други терористични актове са планирали? Искам да ми докладвате за хода на издирването на всеки кръгъл час — завърши Макиавели и без да чака отговор, се врътна и закрачи към колата си, където неговият облечен в тъмен костюм шофьор го чакаше, скръстил ръце пред широката си гръд, с лице наполовина скрито зад големите огледални слънчеви очила. Той отвори вратата, а после я затвори леко след шефа си. След това се качи в колата и остана да седи търпеливо, отпуснал ръцете си в черни ръкавици върху обвития с кожа волан, чакайки нареждания. Преградното стъкло, което делеше кабината на шофьора от купето на колата, се спусна с тихо жужене.

— Фламел е в Париж. Къде би отишъл? — попита Макиавели без предисловие.

Създанието, известно като Дагон^[1], бе служило на италианеца близо четиристотин години.

С това име го знаеха от хилядолетия и въпреки външността си, то нямаше нищо общо с човешката раса. Сега Дагон се завъртя в седалката и свали огледалните си очила. В сумрачната вътрешност на колата се разкриха очите му — изпъкнали и рибешки, големи и воднисти зад лъскавата роговица: той нямаше клепачи. Когато заговори, зад тънките му устни се видяха две редици мънички остри зъбки.

— Кои са неговите съюзници? — попита Дагон, минавайки от плачевен френски на ужасен италиански, преди да се върне към бълбукащия език на своята отдавна отминала младост.

— Фламел и жена му винаги са били самотници — отвърна Николо. — Ето защо оцеляха толкова дълго. Доколкото знам, не са живели в този град от края на XVIII век. — Той измъкна тънкия си черен лаптоп и плъзна показалец по вградения четец на пръстови отпечатъци. Машината изпиука и екранът светна.

— Щом са пристигнали през лей-портал, значи са дошли неподготвени — рече с мляскане Дагон. — Без пари, без паспорти, без други дрехи, освен тези на гърба им.

— Точно така — прошепна Макиавели. — Значи ще трябва да си намерят съюзник.

— Човек или безсмъртен? — попита Дагон.

Италианецът поразмишлява върху това за миг.

— Безсмъртен — каза той накрая. — Не съм сигурен дали познават много хора в този град.

— И кои безсмъртни живеят в момента в Париж? — попита Дагон.

Пръстите на Николо натиснаха сложна поредица от клавиши и образът на екрана се плъзна нагоре, за да разкрие директория, озаглавена Temp^[2]. В нея имаше десетки jpg, bmp и tmp файлове^[3].

Макиавели избра един от тях и натисна Enter. В центъра на екрана се появи прозорче.

„Въведете парола“.

Тънките му пръсти загракаха по клавиатурата, докато той набираше паролата Del modo di trattare i sudditi della Val di Chiana ribellati^[4], и се отвори база данни, зашифрована с неразбиваемия 256-битов AES код — същия, който използваха повечето правителства за свръхсекретните си файлове.

През дългия си живот Николо Макиавели бе натрупал огромно богатство, но смяташе този файл за своето най-ценно съкровище. Това беше пълно досие на всички безсмъртни хора, все още живи през XXI век. То бе съставено от неговата мрежа от шпиони по целия свят, повечето от които дори не знаеха за кого работят. Макиавели взе да преглежда имената. Дори неговите господари — Тъмните древни — не знаеха, че той притежава този списък, а италианецът бе сигурен, че някои от тях щяха да бъдат много недоволни, ако откриеха, че знае също така местонахождението и характерните белези на почти всички Древни и Тъмни древни, които все още бродеха по земята или обитаваха Мрачните светове, граничещи с този свят.

Знанието бе сила, както Макиавели много добре знаеше.

Макар че имаше три екрана с данни, посветени на Никола и Пернел Фламел, сигурната информация бе оскъдна. Имаше стотици бележки, съобщаващи за появи на семейство Фламел след предполагаемата им смърт през 1418 година. Бяха ги виждали на почти всички континенти по света, освен в Австралия. През последните 150 години те бяха живели в Северна Америка, като първата им сигурна и потвърдена поява за миналия век се бе състояла в Бъфало, Ню Йорк, през септември 1901-а. Италианецът се прехвърли на раздела, обозначен с „Известни безсмъртни сътрудници“. Той беше празен.

— Нищо. Нямам никакви данни за сътрудничество на семейство Фламел с други безсмъртни.

— Но сега той се е върнал в Париж — каза Дагон и докато говореше, по устните му се образуваха мехурчета течност. — Ще потърси стари приятели. Хората се държат различно у дома — добави той. — Бдителността им намалява. И независимо колко дълго е живял далече от този град, Фламел все още го смята за свой дом.

Николо Макиавели надзърна над горния ръб на капака на лаптопа си. Още веднъж му бе напомнено колко малко знае за верния си служител.

— А къде е твоят дом, Дагон? — попита той.

— Няма го. Изчезна отдавна. — Прозрачна ципа трепна върху големите сфери на очите му.

— Защо остана с мен? — зачуди се на глас Николо. — Защо не потърси други от твоя вид?

— Те също изчезнаха. Аз съм последният от своя вид, а и между другото, ти не си чак толкова различен от мен.

— Но ти не си човек — каза меко Макиавели.

— А ти човек ли си? — попита Дагон, вперил в него големите си немигащи очи.

Италианецът стоя замислен известно време, накрая кимна и погледна отново към екрана.

— Значи търсим някой, когото семейство Фламел са познавали, докато още са живели тук. А ние знаем, че те не са идвали в града от XVIII век, така че нека ограничим търсенето си до безсмъртните, които са били тук тогава. — Пръстите му зачукаха по клавишите, филтрирайки резултатите. — Само седем. Петима от тях са ни верни.

— А останалите двама?

— Катерина Медичи живее близо до улица „Драгон“.

— Тя не е французойка — изломоти мляскащо Дагон.

— Е, била е майка на трима френски крале — рече Макиавели с една от редките си усмивки. — Но тя е вярна само на себе си… — Гласът му заглъхна и той изпъна снага. — Но какво имаме тук?

Дагон не помръдна.

Николо завъртя компютърния екран, така че служителят му да може да види снимката на един мъж, взиращ се право в обектива — това очевидно беше нагласена рекламна поза. Гъсти черни къдрици се спускаха до раменете му, обрамчвайки кръгло лице. Очите му бяха поразяващо сини.

— Не познавам този човек — каза Дагон.

— О, но аз го познавам. И то много добре. Това е безсмъртният, известен някога като граф Сен Жермен. Той беше магьосник, изобретател, музикант… и алхимик. — Макиавели затвори програмата и изключи лаптопа. — А също така беше ученик на Никола Фламел. И в момента живее в Париж — завърши той триумфално.

Дагон се усмихна и устата му образува идеален кръг, пълен с остри като бръснач зъби.

— Фламел знае ли, че Сен Жермен е тук?

— Нямам представа. Никой не би могъл да каже докъде стига знанието на Никола Фламел.

Дагон бутна слънчевите си очила обратно на мястото им.

— Аз пък си мислех, че знаеш всичко.