Майкъл Скот
Магьосникът (46)

Глава 45

— О, я стига! — Пернел прасна паяка Древен по главата с плоското на копието, което държеше. Прастарият символ на силата грейна в нажежено бяло и паякът отскочи назад в килията. Темето му цвърчеше и от него се издигаше сив дим.

— Заболя ме! — сопна се Ареоп-Енап, повече раздразнен, отколкото пострадал. — Ти всеки път ме нараняваш. Когато те видях за последно, едва не ме уби.

— Нека ти напомня, че при тази последна среща твоите последователи се опитаха да ме принесат в жертва, за да събудят един угаснал вулкан. Естествено бях малко разстроена.

— Ти събори върху мен цяла планина — възрази Ареоп-Енап със странно фъфлене, предизвикано от твърде дългите му зъби.

— Можеше да ме убиеш.

— Планината беше малка — напомни Вълшебницата на създанието. Струваше й се, че Ареоп-Енап е женска, но не можеше да бъде напълно сигурна. — Оцелявал си и в по-тежки ситуации.

Всичките очи на паяка бяха вперени в копието в ръката й.

— Можеш ли поне да ми кажеш къде се намирам?

— На Алкатраз. Или по-скоро под Алкатраз. Това е един остров в залива на Сан Франциско на западния бряг на Америка.

— Новия свят ли? — попита Ареоп-Енап.

— Да, Новия свят — отвърна Пернел с усмивка. Склонният към отшелничество паяк Древен често изпадаше в сън за цели векове и пропускаше големи периоди от човешката история.

— А ти какво правиш тук? — попита Ареоп-Енап.

— Затворничка съм, също като теб. — Тя отстъпи назад. — Ако сваля копието, смяташ ли да направиш някоя глупост?

— Каква например?

— Например да скочиш върху мен.

Всички косъмчета по краката на Ареоп-Енап се надигнаха и отпуснаха едновременно.

— Примирие? — предложи паякът Древен.

Вълшебницата кимна.

— Примирие — съгласи се тя. — Изглежда, имаме общ враг.

Ареоп-Енап се приближи до вратата на килията.

— Знаеш ли как съм се озовал тук?

— Надявах се ти да можеш да ми кажеш — рече Пернел.

Като държеше предпазливо под око сияещото копие, паякът колебливо пристъпи в коридора.

— Последното място, което помня, е остров Игуп. Той е част от Полинезия — допълни Ареоп-Енап.

— Микронезия — поправи го госпожа Фламел. — Името беше сменено преди повече от сто и петдесет години. Колко дълго си спал, Стари паяко? — попита тя, използвайки популярното название на съществото.

— Не съм сигурен… Кога се срещнахме за последно и имахме нашето малко недоразумение? В човешки години, Вълшебнице — добави той.

— Когато ние двамата с Никола бяхме на Понапе^[1] и изследвахме развалините на Нан Мадол — отговори веднага Пернел. Имаше почти безупречна памет. — Това беше преди около двеста години — добави тя.

— Сигурно съм задрямал някъде по онова време — рече Ареоп-Енап, излизайки в коридора. Килията зад него загъмжа от милиони паяци. — Спомням си как се събудих от много сладка дрямка — каза той бавно. — Видях Магьосника… но той не беше сам. С него имаше още някой… или нещо. Даваше му указания.

— Кой? — попита припряно Пернел. — Опитай да си спомниш, Стари паяко, това е важно.

Ареоп-Енап затвори очи, мъчейки се да си припомни какво бе станало.

— Нещо ми пречи — каза той и всичките му очи се отвориха едновременно. — Нещо могъщо. Който и да е бил с него, бил е предпазван от невероятно мощен магически щит. — Ареоп-Енап се огледа нагоре и надолу по коридора. — Натам ли? — попита той.

— Насам. — Вълшебницата посочи с копието. Макар че паякът бе предложил примирие, тя не се чувстваше готова да застане невъоръжена пред един от най-могъщите Древни. — Чудя се защо ли е искал да бъдеш затворен. — Една внезапна мисъл я прониза и тя спря толкова рязко, че Ареоп-Енап се отърка в нея и едва не я събори по лице върху калния под. — Ако ти се налагаше да направиш избор, Стари паяко, ако трябваше да избираш между това да върнеш Древните на този свят или да го оставиш в ръцете на човеците, какво би предпочел?

— Вълшебнице — отвърна Ареоп-Енап и устата му зейна, разкривайки ужасяващите зъби в някакво подобие на усмивка, — аз бях един от Древните, които гласуваха да оставим земята на маймунския род. Разбирах, че времето ни на тази планета е свършило; в своята надменност ние почти я бяхме унищожили. Беше време да се оттеглим и да я оставим на човеците.

— Значи не би се зарадвал на връщането на Древните?

— Не.

— А ако има битка, на чия страна ще застанеш — на Древните или на човеците?

— Вълшебнице — каза много сериозно Ареоп-Енап, — аз съм заставал на страната на хората и по-рано. Заедно с моите сродници, Хеката и Вещицата от Ендор, помогнах цивилизацията да дойде на тази планета. Въпреки външността ми, аз съм верен на човеците.

— Ето защо Дий е трябвало да те плени. Не е можел да си позволи някой толкова могъщ като теб да се бие на страната на човечеството.

— Значи сблъсъкът трябва да е наистина много близо — рече Ареоп-Енап. — Но Дий и Тъмните древни не могат да направят нищо, докато не се сдобият с Книгата на… — Гласът на Ареоп-Енап заглъхна. — Те са взели книгата?

— По-голямата част — потвърди тъжно Пернел. — Трябва да узнаеш и останалото. Запознат ли си с пророчеството за близнаците?

— Разбира се. Онзи стар глупак Авраам постоянно плещеше за близнаците и драскаше неразгадаемите си пророчества в Сборника. Аз лично никога не съм вярвал и на една дума от тях. А и през всичките години на нашето познанство той нито веднъж не отгатна нещо правилно.

— Никола откри близнаците.

— А… — Ареоп-Енап замълча за миг, после сви рамене, доколкото ги имаше, и очите му премигнаха в синхрон. — Значи Авраам е бил прав за нещо; за първи път му е.

Докато Пернел газеше през дълбоката до глезените кал, разказвайки какво бе открила в килиите горе, забеляза, че въпреки огромния си размер, паякът Древен се плъзга по повърхността на калта. Зад тях стените и таваните мърдаха от милионите паяци, следващи Древния.

— Чудя се защо Дий не те е убил.

— Не можеше — каза безстрастно Ареоп-Енап. — Моята смърт щеше да прати ехо през безброй Сенкоцарства. За разлика от Хеката, аз имам приятели и много от тях биха дошли да проучат нещата. Дий не би искал това. — Ареоп-Енап спря, когато стигна до първото от копията, които Пернел бе съборила. Паякът го обърна с единия си огромен крак и огледа бледите следи от йероглифа, изрисуван на върха му. — Любопитен съм — изфъфли той. — Тези Думи на силата. Те бяха стари още когато Древните управляваха земята. Мислех, че сме унищожили както тях, така и всякакви записки за тях. Как ги е открил наново английският Магьосник?

— И аз се чудех същото — рече Вълшебницата. Завъртя копието в ръката си, за да погледне квадратния йероглиф. — Може да е изкопирал магията отнякъде.

— Не — каза Ареоп-Енап. — Поотделно думите са силни, вярно е, но Дий ги беше подредил по определен модел, така че да ме задържат пленен в килията. Всеки път, когато се опитвах да избягам, сякаш се блъсках в солидна стена. Виждал съм този модел и преди, но това беше във времената преди потъването на Дану Талис. Всъщност сега, като се замисля, за последен път видях този модел още преди да създадем островния континент и да го издигнем от океанското дъно. Някой е дал указания на Дий; някой е знаел как да създаде тези магични охрани — някой, който ги е виждал.

— Никой не знае кой е Древният господар на Джон — рече замислено Пернел. — Никола в продължение на десетилетия напразно се опитваше да открие кой направлява Магьосника.

— Някой стар — каза паякът. — Стар колкото мен или още по-стар. Може би някой от Великите древни. — Всичките очи на паяка Древен премигнаха. — Но това е невъзможно. Никой от тях не оцеля след гибелта на Дану Талис.

— Ти си оцелял.

— Аз не съм от Великите древни — рече простичко Ареоп-Енап.

Те стигнаха до края на тунела и Де Аяла изникна във въздуха право пред тях. Той беше прекарал векове като призрак и бе виждал много чудеса и чудовища, но никога не бе зървал нещо подобно на Ареоп-Енап. Гледката на огромното създание го накара да онемее.

— Хуан — обади се меко Вълшебницата. — Кажи нещо.

— Богинята-врана е тук — отвърна той най-накрая. — Намира се почти точно над нас, кацнала е на върха на водната кула като огромен лешояд. Чака те да излезеш. Тя имаше кавга със сфинкса — добави призракът. — Сфинксът каза, че Древните са те дали на него, Мориган пък твърдеше, че Дий е казал, че си нейна.

— Толкова е хубаво да си желана — рече Пернел, поглеждайки през шахтата към мрака горе. Хвърли кос поглед към Ареоп-Енап. — Чудя се дали Мориган знае, че си тук.

— Едва ли — отвърна Стария паяк. — Дий не би имал причина да й казва, а при толкова много магични и митични създания на острова, тя няма да може да засече аурата ми.

Устните на Вълшебницата се извиха в бърза усмивка, която озари лицето й.

— Да я изненадаме ли?