Майкъл Скот
Магьосникът (42)

Глава 41

— Аз ще се погрижа за това — каза Жана. Изглеждаше почти доволна от тази перспектива. Докосна ръкава на Фламел и кимна към Девата-воин, която още бе стисната в лапата на Нидхьог. — Вземете Скатах. — Чудовището вече се намираше на по-малко от два метра от ръба и се промъкваше все по-близо до сигурността на водата.

Дребната французойка грабна меча си и изскочи от колата.

— Още човеци с мечове — рече презрително дисата, замахвайки с оръжието си към жената.

— Аз не съм кой да е човек — каза Жана, като отклони с лекота удара, а после мечът й се стрелна и издрънча в останките от ръждясалата ризница върху раменете на дисата. — Аз съм Жана д’Арк! — Дългият меч в ръцете й се извиваше и въртеше в свистящо стоманено колело. Валкирията бе принудена да отстъпи пред яростта на атаката. — Аз съм Орлеанската дева.

Софи и Никола се приближиха предпазливо към Нидхьог. Момичето забеляза, че цялата му опашка е покрита с тежък черен камък, който вече плъзваше по гърба и задните му крака. Тежестта на каменната опашка приковаваше чудовището към земята и Софи видя как огромните му мускули се напрягат и потръпват, докато то се мъкнеше към водата. Ноктите и влачещата се опашка оставяха дълбоки бразди в паважа.

— Софи — извика Фламел, — трябва ми помощ!

— Но Джош… — започна тя объркано.

— Джош изчезна — сопна се той. Наведе се, за да грабне Кларент от земята, и изсъска изненадано от горещината на оръжието. Хвърли се напред и удари с меча по Нидхьог. Острието отскочи от покритата с камък кожа, без да му причини вреда.

— Софи, помогни ми да освободя Скати и после ще тръгнем след Джош. Използвай силите си.

Алхимикът отново се опита да посече Нидхьог, но без никакъв резултат. Най-лошите му страхове се бяха сбъднали: Дий беше пипнал момчето… а у него бяха последните две страници на Сборника. Никола се озърна през рамо. Софи стоеше неподвижно, изглеждаше уплашена и напълно объркана.

— Софи! Помогни ми.

Момичето покорно вдигна ръце, натисна с пръст татуировката и се опита да призове Огнената си магия. Не се случи нищо. Не можеше да се съсредоточи; прекалено силно се тревожеше за брат си. Какво правеше той? Защо беше тръгнал с Дий и Макиавели? Не изглеждаше да са го принудили насила — той караше колата!

— Софи! — извика Никола.

Но тя знаеше, че Джош се е намирал в опасност — истинска и ужасна опасност. Беше изпитала това чувство дълбоко в себе си и бе разбрала какво представлява. Винаги, когато брат й се намираше в опасност, тя го усещаше. Когато той за малко не се беше удавил на Пакала Бийч, на Кауаи^[1], тя се бе събудила, борейки се за въздух; когато си бе счупил ребрата на ръгби игрището в Питсбърг, тя ясно бе почувствала остра болка отляво, която я пронизваше при всяко вдишване.

— Софи!

Какво бе станало? В един миг той се бе намирал в смъртна опасност… а в следващия…?

— Софи! — изръмжа Фламел.

— Какво? — тросна се тя, обръщайки се към алхимика. Усети внезапен прилив на гняв; Джош беше прав през цялото време. Никола бе виновен за всичко.

— Софи — каза той по-нежно. — Трябва да ми помогнеш. Не мога да се справя сам.

Тя се обърна да погледне алхимика. Беше приклекнал на земята и около него се събираше хладна зелена пара. Дебело изумрудено въже от пушек се бе увило около единия огромен крак на Нидхьог и се губеше дълбоко в земята, където, изглежда, Фламел се бе опитал да го захване. Друго въже от пушек, по-тънко и по-ефирно от първото, се бе увило хлабаво около един от задните крака на създанието. Докато Нидхьог пълзеше напред, зеленото въже се скъса и се разтвори във въздуха. Още няколко стъпки и той щеше да завлече Скатах — нейната приятелка — в реката. Софи нямаше да позволи това да се случи.

Страхът и гневът й дадоха фокус. Когато тя натисна татуировката си, върху всеки от пръстите й лумна пламък. Момичето изля поток от сребърен огън върху гърба на Нидхьог, но това не даде никакъв резултат. Тогава Софи поръси върху създанието ситни горящи въгленчета, но то сякаш изобщо не забеляза. Продължи да се мъкне към водата.

Огънят не свърши работа, затова тя опита вятър. Но миниатюрните торнада, които хвърли срещу създанието, отскачаха от него, без да му причинят вреда. Ровейки из спомените на Вещицата, момичето опита един номер, който Хеката бе използвала срещу монголската орда. Вдигна силен вятър, който запрати жилещи песъчинки и прах в очите на Нидхьог. Създанието просто премигна и върху огромното му око се спусна втори, защитен клепач.

— Нищо не помага! — извика Софи, докато чудовището влачеше Скати все по-близо до ръба. — Нищо не помага!

Мечът на дисата замахна да посече Жана. Тя се наведе, тежкото острие изсвистя над главата й и се вряза в ситроена, като превърна предното стъкло в бял прах и отсече малките чистачки.

Жана беше бясна; тя обичаше своя „Чарлстън“. Франсис бе искал да й купи нова кола за рождения й ден през януари. Домъкна вкъщи един куп лъскави каталози и й каза да си избере някоя. Тя отблъсна каталозите и му каза, че винаги е искала малката класическа френска кола. Франсис претърси цяла Европа за идеалния модел, а после изхарчи едно малко състояние, за да го реставрира в първоначалния му вид. Когато й го поднесе, ситроенът беше овързан с три дебели панделки в синьо, бяло и червено^[2].

Нов широк замах на дисата остави бразда върху капака на колата, а следващият отсече малкия кръгъл фар, стърчащ като око над дясното предно колело. Фарът заподскача по земята и се пръсна на парчета.

— Знаеш ли — попита Жана, с потъмнели от гняв очи, като поднови атаката си срещу валкирията, придружавайки всяка дума с мощен удар на меча — колко е трудно да се намерят оригинални части за тази кола?

Дисата отстъпи, като отчаяно се мъчеше да се предпази от свистящото острие на Жана, а парчета от разпадащата й се ризница летяха наляво-надясно, докато мечът на дребната французойка сечеше все по-близо до нея. Тя опитваше различни бойни стилове, за да се защити, но нищо не помагаше срещу свирепата атака.

— Ще забележиш — продължи Орлеанската дева, докато изтикваше жената-воин към реката, — че аз нямам боен стил. Това е, защото бях обучавана от най-великия воин на света. Обучаваше ме Скатах — Сянката.

— Ти може и да ме победиш — рече мрачно дисата, — но сестрите ми ще отмъстят за моята смърт.

— Сестрите ти — каза Жана с един последен яростен удар, който прекърши надве меча на дисата. — Това да не са онези две валкирии, които в момента са замразени в свой собствен айсберг?

Дисата се препъна и се олюля на ръба на стената, ограждаща реката.

— Невъзможно. Ние сме непобедими.

— Всеки може да бъде победен. — Плоската страна на меча на Жана издрънча в шлема на дисата и я зашемети. После французойката се хвърли напред, рамото й се вряза в гърдите на олюляващата се диса и я събори в Сена. — Само идеалите са безсмъртни — прошепна тя.

Стиснала остатъка от счупения си меч, валкирията изчезна в тъмната река със силен плясък, който окъпа Жана от главата до петите.

Софи беше озадачена. Нейната магия се бе провалила срещу Нидхьог… но как тогава Джош бе…? Той не притежаваше сили.

Мечът: той имаше меча.

Софи издърпа Кларент от ръката на Фламел. И аурата й пламна на мига — пращяща, искряща, дълги ивици ледена светлина, въртящи се около тялото й. Тя усети прилив на емоции, хаотичен вихър от мисли, грозни мисли, мрачни мисли, спомените и чувствата на онези мъже и жени, които бяха носили меча в отминалите векове. Идеше й да го захвърли с отвращение, но знаеше, че той е може би единственият шанс на Скати. Опашката на Нидхьог беше ранена, значи Джош трябваше да го е порязал там. Но Софи беше видяла алхимика да сече по твърдата кожа без резултат.

Освен ако…

Момичето се втурна към чудовището и заби върха на меча в рамото му.

Резултатът бе мигновен. Червено-черен огън запламтя по острието и кожата на чудовището започна незабавно да се втвърдява. Аурата на Софи грееше по-силно от когато и да било преди, а умът й се изпълни с невъзможни картини и невероятни спомени. После аурата й се претовари и угасна с взрив, който я вдигна и я отхвърли във въздуха. Тя успя да изпищи веднъж, преди да се стовари върху платнения покрив на ситроена на Жана, който бавно и леко се разпори по шевовете и я спусна на предната седалка.

Нидхьог се затресе в спазми, лапите му се отваряха и затваряха, докато плътта му се втвърдяваше.

Жана д’Арк се стрелна между краката на чудовището, сграбчи Скати през кръста и я изтръгна от хватката му, без да обръща внимание на огромните крака, тъпчещи на сантиметри от главата й.

Нидхьог изрева — звук, от който из целия град зазвъняха аларми. Към тях се присъединиха и всички коли на паркинга. Звярът опита да извърти глава, за да проследи Жана, докато тя извличаше Скатах надалеч от него, но древната му плът се втвърдяваше, превръщайки се в корав черен камък. Устата му зейна, разкривайки подобните на кинжали зъби.

Изведнъж голяма част от улицата се напука; камъкът стана на прах, смачкан от тежестта на чудовището. Нидхьог се килна напред, стовари се с трясък върху привързаното туристическо корабче, прекършвайки го надве, и изчезна в Сена сред огромен фонтан от пръски. Голяма вълна се понесе надолу по реката.

Легнала на крайбрежната алея, близо до водата, прогизнала до кости, Скатах бавно и замаяно дойде на себе си.

— Не съм се чувствала толкова зле от векове — промърмори тя, като се опита да седне, но не успя. Жана я изправи до седнало положение и я прегърна здраво. — Последното, което помня… — Зелените очи на Скати се отвориха рязко. — Нидхьог… Джош.

— Той се опита да те спаси — каза Фламел, като докуцука до Девата-воин и Жана. Вдигна Кларент от паважа. — Намушка Нидхьог и го забави достатъчно, за да можем да стигнем дотук. После Жана се би с дисата за теб.

— Всички се бихме за теб — каза французойката. Прегърна през раменете Софи, която бе излязла със залитане от потрошената кола, насинена и натъртена, с една дълга драскотина на ръката, но без никакви други рани. — Накрая Софи победи Нидхьог.

Скатах се изправи бавно и завъртя глава наляво-надясно, за да раздвижи схванатите мускули на врата си.

— Ами Джош? — попита тя, като се огледа. Очите й се разшириха от тревога. — Къде е Джош?

— Дий и Макиавели го хванаха — рече Фламел с посивяло от изтощение лице. — Не сме сигурни как е станало.

— Трябва да ги последваме веднага — каза припряно Софи.

— Колата им не е в добро състояние, не може да са стигнали далеч — добави Никола. — Обърна се да погледне ситроена. — Боя се, че твоята също е пострадала.

— А аз толкова обичах тази кола… — промърмори Жана.

— Да се махаме оттук — каза решително Скати. — Скоро наоколо ще гъмжи от полиция.

Точно тогава Дагон изригна от Сена като скачаща акула. Извиси се, сега приличащ по-скоро на риба, отколкото на човек — с разтворени хриле върху дългия си врат и изцъклени кръгли очи — обви ципестите си лапи около Скатах и я повлече обратно в реката.

— Най-после, Сянко. Най-после.

Двамата изчезнаха във водата почти без плясък и не се появиха повече.