Майкъл Скот
Магьосникът (35)

Глава 34

Граф Сен Жермен слизаше по стълбите от студиото, напъхал в ушите си мънички шумоизолиращи слушалки и вперил поглед в екрана на MP-3 плейъра в ръцете си. Опитваше се да създаде нов плейлист: топ десет на любимите му саундтракове. „Гладиатор“ естествено… „Скалата“… „Междузвездни войни“, само първият филм… „Ел Сид“, разбира се… „Гарванът“ може би…

Той спря на най-долното стъпало и механично оправи изкривената картина на стената. Направи още една стъпка и осъзна, че един златен диск в рамка също е леко килнат. Като погледна надолу по коридора, изведнъж забеляза, че всички картини са под странни ъгли. Той се намръщи и дръпна слушалките…

И чу Джош да вика името на Скати…

И чу дрънченето на метал…

И осъзна, че въздухът мирише на ванилия и лавандула…

Сен Жермен се втурна по стълбите към долния етаж. Откри алхимика, свлечен от изтощение на вратата на стаята си, и забави ход, но Никола му махна да продължава.

— Бързо — прошепна той.

Графът се стрелна по коридора покрай него, после надолу по другото стълбище…

Антрето беше в руини.

Останките от входната врата висяха от пантите й. От античния кристален полилей беше останала само една жужаща крушка. Тапетите висяха на големи къдрави ивици, оголвайки напуканата мазилка отдолу. Перилата бяха насечени, а плочките — обгорели и нащърбени от удари.

Освен това имаше голяма буца лед точно по средата на коридора. Сен Жермен я доближи предпазливо и прокара пръсти по гладката й повърхност. Беше толкова студена, че плътта му залепна за нея. Можеше да различи две облечени в бяло фигури, затворени в блока, с лица, замръзнали в грозни озъбени гримаси. Поразяващо сините им очи го следяха.

В кухнята изпращя дърво. Той се завъртя и се втурна натам, а около ръцете му изникнаха ръкавици от синьо-бял огън.

И ако си бе мислел, че щетите в коридора са лоши, нищо не го бе подготвило за опустошението в кухнята.

Цялата стена на къщата липсваше.

Софи и Жана стояха насред разрухата. Жена му бе прегърнала здраво треперещото момиче и го крепеше. Жана носеше лъскава синьо-зелена сатенена пижама и все още държеше меча си в метална ръкавица. Озърна се през рамо, когато съпругът й влезе в стаята.

— Пропусна веселбата — каза тя на френски.

— Нищо не съм чул — извини се той на същия език. — Кажи какво стана.

— Всичко свърши за минути. Двете със Софи чухме шум в задната част на къщата. Изтичахме долу точно когато две жени разбиха входната врата. Бяха диси и казаха, че са дошли за Скатах. Едната нападна мен, а другата насочи вниманието си към Софи. — Макар че говореше на малко известен вариант на френския език, тя сниши гласа си до шепот. — Франсис… това момиче… То е необикновено. Комбинира магиите: използва огън и въздух, за да победи дисите. После ги уви в мъгла и ги замрази в буца лед.

Сен Жермен поклати глава.

— Физически е невъзможно да се използва повече от една магия наведнъж… — каза той, но гласът му заглъхна в шепот. Доказателството за силите на Софи стоеше насред коридора. Имаше легенда, че най-могъщите Древни можели да използват всички стихийни магии едновременно. Според най-старите митове тази била причината — една от причините — за потъването на Дану Талис.

— Джош е изчезнал. — Софи внезапно се измъкна от ръцете на Жана и се обърна с лице към графа. После хвърли поглед през рамо към вратата, където се бе подпрял с пепеляво лице Фламел. — Нещо е отмъкнало Джош — каза тя, ужасно уплашена. — И Скати е хукнала след него.

Алхимикът се затътри към средата на стаята, обгърнал с ръце раменете си, сякаш мръзнеше, и се огледа. После се наведе да вдигне двата къси меча на Сянката, лежащи сред руините. Когато се обърна да изгледа останалите, всички се сепнаха от блестящите в очите му сълзи.

— Съжалявам — каза той, — страшно съжалявам. Аз доведох този ужас и разрушение във вашия дом. Това е непростимо.

— Можем да го построим наново — рече безгрижно Сен Жермен. — Това ще ни даде нужния повод да направим преустройство.

— Никола — каза Жана много сериозно, — какво е станало тук?

Фламел вдигна единствения здрав стол в стаята и се отпусна на него. Прегърби се напред, поставил лакти на коленете си, и се втренчи в мечовете на Скатах, като ги въртеше в ръце.

— Онези в ледения блок са диси. Валкирии. Заклети врагове на Скатах, макар че тя никога не ми е казвала защо. Знам, че я преследват от векове и винаги са се съюзявали с враговете й.

— Те ли са направили това? — Сен Жермен огледа съсипаната кухня.

— Не. Но явно са довели със себе си нещо, което го е сторило.

— Какво е станало с Джош? — попита Софи. Не трябваше да го оставя сам в кухнята, трябваше да го изчака. Щеше да победи онова, което бе нападнало задната част на къщата.

Никола вдигна оръжията на Скати.

— Мисля, че би трябвало да питаш какво е станало с Девата-воин. Познавам я от векове и през цялото това време тя никога не е оставяла мечовете си. Боя се, че са я отвлекли…

— Мечове… мечове… — Софи се дръпна от Жана и затършува яростно из останките. — Когато си легнах, Джош тъкмо се беше върнал от тренировка с меч със Скати и Жана. Каменният меч, който ти му даде, беше у него. — Тя призова вятъра, за да вдигне едно тежко парче зидария и да го хвърли настрани, оголвайки пода отдолу. Къде беше мечът? Момичето почувства искрица надежда. Ако Джош бе пленен, мечът без съмнение щеше да се намира на пода, нали? То се изправи и огледа стаята. — Кларент го няма.

Сен Жермен отиде до дупката, където по-рано се намираше задната врата. Градината беше в развалини. От фонтана беше отчупено парче камък, а декоративният съд в него беше спукан през средата. Трябваше му миг, за да разпознае огънатото под остър ъгъл парче метал, което бе представлявало задната порта. Едва тогава осъзна, че цялата задна стена липсва. От близо триметровия зид сега бяха останали само основите. Из цялата градина бяха разхвърляни натрошени и стрити тухли, като че ли стената беше съборена откъм външната страна.

— Нещо голямо, много голямо, е било в градината — каза той, без да се обръща към никого конкретно.

Фламел вдигна очи.

— Подушваш ли нещо? — попита той.

Графът вдиша дълбоко.

— Змия — каза той твърдо. — Но не е миризмата на Макиавели. — Той излезе в градината и пое дълбоко от хладния въздух. — Тук отвън се усеща по-силно. — После се изкашля. — Тази смрад е гадна, много по-гадна… — извика той. — Това е смрадта на нещо много, много старо…

Привлечен от автомобилните аларми, Сен Жермен прекоси градината, покатери се през съборената стена и се огледа наляво и надясно по уличката. Алармите на къщите и колите виеха, предимно от лявата му страна и в същата посока в къщите светеха лампи. В края на тясната уличка той забеляза смачканите останки на черна кола.

— Каквото и да е било, нападнало е тази къща — каза той, втурвайки се обратно в кухнята. — В края на улицата има кола за двеста хиляди евро, която вече става само за скрап.

— Нидхьог — прошепна ужасено Фламел. Кимна, сега всичко придобиваше смисъл. — Дисите са довели Нидхьог — каза той. После се намръщи. — Но дори Макиавели не би вкарал подобна твар в голям град. Твърде е предпазлив.

— Нидхьог ли? — попитаха едновременно Жана и Софи и се спогледаха.

— Представете си го като кръстоска между динозавър и змия — обясни Никола. — Обаче вероятно е по-стар от тази планета. Мисля, че той е хванал Скатах, а Джош е тръгнал да го гони.

Софи поклати решително глава.

— Джош не би го направил, не би могъл. Изпитва ужас от змии.

— Тогава къде е? — попита Фламел. — Къде е Кларент? Това е единственото обяснение; взел е меча и е тръгнал да търси Сянката.

— Но аз го чух да я вика на помощ…

— Чула си го да вика името й. Може просто да я е зовял.

Сен Жермен кимна.

— Звучи логично. Дисите са искали само Скатах. Нидхьог я е грабнал и е побягнал. Джош сигурно е тръгнал след тях.

— Може Нидхьог да е грабнал него, а Скати да ги е подгонила — обади се Софи. — Тя би направила такова нещо.

— Той не се е интересувал от Джош. Щеше просто да го изяде. Не, Джош е тръгнал по своя воля.

— Това показва голям кураж — рече Жана.

— Но брат ми не е смел… — започна Софи. Ала още докато го казваше, осъзна, че не е съвсем вярно. Той винаги я бе защитавал в училище. Но защо ще тръгне след Скати? Софи знаеше, че Джош дори не я харесва.

— Хората се променят — каза Жана. — Никой не си остава същият.

Шумът се бе усилил — какофония от сирени на полицейски коли, линейки и пожарни, които се приближаваха.

— Никола, Софи, трябва да вървите — каза припряно Сен Жермен. — Мисля, че съвсем скоро полицията ще бъде тук, цял куп полицаи с твърде много въпроси. А ние нямаме отговори. Ако ви намерят тук без документи или паспорти, боя се, че ще ви задържат за разпит. — Той издърпа един кожен портфейл, прихванат към колана му с дълга верижка. — Ето ви малко пари в брой.

— Не мога… — започна алхимикът.

— Вземи го — настоя графът. — Не използвай кредитните си карти; така Макиавели може да проследи придвижването ти — продължи той. — Не знам колко дълго полицаите ще останат тук. Ако съм свободен, ще се срещнем в шест вечерта край стъклената пирамида пред Лувъра. Ако не съм там в шест, ще се опитам да дойда в полунощ или в шест сутринта.

— Благодаря ти, стари приятелю. — Никола се обърна към Софи. — Грабвай дрехите, твоите и на Джош, както и всичко друго, което ти трябва, няма да се връщаме тук.

— Аз ще ти помогна — каза Жана и двете с момичето излязоха бързо от стаята.

Алхимикът и някогашният му чирак останаха да стоят сред останките на кухнята, слушайки как двете жени тичат нагоре.

— Какво ще правиш с ледения блок в коридора? — попита Никола.

— Имаме голям фризер в мазето. Ще го натикам там, докато полицията си тръгне. Мислиш ли, че дисите са мъртви?

— Те практически не могат да бъдат убити. Просто се погрижи ледът да не се разтапя в скоро време.

— Някоя вечер ще го откарам до Сена и ще го хвърля в реката. С малко късмет няма да се разтопи чак до Руан.

— Какво ще кажеш на полицията за това? — Никола махна с ръка към опустошението.

— Газова експлозия? — предложи Сен Жермен.

— Изтъркано — рече Фламел с усмивка, спомняйки си, че близнаците бяха казали същото, когато той предложи подобно нещо.

— Изтъркано ли?

— Много изтъркано.

— Тогава мога да кажа, че съм се върнал вкъщи и съм заварил дома си така — рече графът, — което си е много близо до истината. Нямам представа как е станало. — Изведнъж той се ухили пакостливо. — Бих могъл да продам историята и снимките на някой таблоид. „Загадъчни сили унищожават дома на рок звезда“.

— Всички ще помислят, че е рекламен трик.

— Нали? Впрочем знаеш ли, по една случайност току-що излезе новият ми албум. Ще бъде страхотна реклама.

Вратата на кухнята се отвори и в стаята влязоха Софи и Жана. И двете се бяха преоблекли в джинси и суитчъри и носеха еднакви раници.

— Аз тръгвам с тях — каза Жана, преди Сен Жермен да успее да зададе въпроса, който се оформяше върху устните му. — Ще им трябва водач и телохранител.

— Има ли смисъл да споря с теб? — попита графът.

— Не.

— Така си и мислех. — Той прегърна жена си. — Моля те, бъди внимателна, много внимателна. Щом Макиавели или Дий са готови да вкарат в града дисите и Нидхьог, значи са отчаяни. А отчаяните хора вършат глупости.

— Да — каза Фламел. — Така е. А глупавите хора допускат грешки.