Майкъл Скот
Магьосникът (27)

Глава 26

Пернел Фламел беше озадачена.

Докато се прокрадваше по сумрачния коридор, откри, че всички подземни килии на острова затвор са пълни със създания от най-мрачните кътчета на митовете. Вълшебницата вече бе попаднала на дузина различни породи вампири и обръщенци, както и на таласъми, тролове и клурикони^[1].

В една килия имаше само спящ невръстен минотавър, а в тази отсреща — двама човекоядци вендиго^[2] лежаха в безсъзнание до трима они^[3]. Цял коридор килии бе отделен за драконовия род — змейове и огнедишащи дракони.

Пернел не мислеше, че те са затворници — никоя от килиите не бе заключена, — ала всички същества спяха и бяха предпазени от блестяща сребърна паяжина. Тя обаче не беше сигурна дали целта й е да ги държи затворени или просто разделени. Никои от създанията, които бе открила, не бяха съюзници. Пернел мина покрай една килия, където паяжината висеше разкъсана. Килията беше празна, но в паяжината и по пода се въргаляха кости, никой от които не приличаше на човешки.

Тук имаше същества от дузина страни и също толкова митологии. За някои — като вендиго, — тя само беше чувала, но поне бяха присъщи на американския континент. Други, доколкото й бе известно, никога не бяха идвали в Новия свят и си стояха на сигурно място в родните си земи или в съседните им Сенкоцарства. Японските они не би трябвало да живеят редом с келтските пеисти^[4].

Тук имаше нещо ужасно сбъркано.

Пернел сви зад един ъгъл и усети бриз да разрошва косата й. Обърна се с лице към него и разшири ноздри, подушвайки сол и водорасли. Припряно се озърна през рамо и забърза по коридора.

Изглежда, Дий събираше тези създания, струпваше ги на едно място, но защо? И още по-важно: как? Беше нечувано да заловиш един-единствен ветал, а какво остава за дузина? И как бяха успели да отнемат малко минотавърче от майка му? Дори Скатах, колкото и безстрашна и смъртоносна да беше, никога не би се изправила по своя воля срещу представител на бикоглавата раса.

Пернел стигна до едно стълбище. Мирисът на солен въздух вече бе по-силен, бризът — по-хладен, но тя се поколеба, преди да сложи крак върху първото стъпало, и се наведе да провери за сребърни нишки. Такива нямаше. Още не бе видяла що за същество тъче паяжините, окичили подземните килии, и това страшно я изнервяше. Навеждаше я на мисълта, че създателите на паяжините вероятно спят… което означаваше, че рано или късно ще се събудят. А когато това станеше, целият затвор щеше да загъмжи от паяци — или още по-лоши твари — и на нея не й се искаше да е на открито в този момент.

Малка част от силата й се бе върнала — със сигурност достатъчно, за да се защити, макар че в мига, в който използваше магия, това щеше да привлече сфинкса към нея и същевременно да я отслаби и състари. Пернел знаеше, че ще има само един шанс да се изправи срещу създанието, и искаше — трябваше — да е колкото може по-силна за тази среща. Тя се втурна нагоре по скърцащите метални стъпала и спря пред разядената от ръжда врата. Отметна косата си назад и долепи ухо към корозиралия метал. Чуваше се само глухият тътен на морето, което продължаваше да подрива острова. Пери хвана дръжката с две ръце, леко я натисна и бутна вратата. Стисна зъби, когато старите панти проскърцаха и изстъргаха, а звукът отекна по коридорите.

Излезе в широк двор, ограден с полуразрушени постройки. От дясната й страна слънцето залязваше, обагряйки камъните в топла оранжева светлина. С въздишка на облекчение тя разпери широко ръце, обърна се към слънцето, отметна глава назад и затвори очи. Статична енергия пробяга с пукот по черната й коса и я вдигна от раменете й, щом аурата й започна моментално да се презарежда. Вятърът, духащ откъм залива, бе хладен и тя вдиша дълбоко, прочиствайки дробовете си от вонята на гнилоч, плесен и чудовища.

И тогава изведнъж осъзна какво е общото между всички създания в килиите: те бяха чудовища.

Къде бяха по-нежните духове, спрайтовете^[5] и феите, хулдрите^[6] и русалките, елфите и инарите^[7]? Дий беше събрал само ловците, хищниците: Магьосника трупаше армия от чудовища.

Яростен вой разцепи острова, отеквайки в самите камъни под краката й.

— Вълшебнице!

Сфинксът беше открил, че Пернел липсва.

— Къде си, Вълшебнице? — Свежият въздух изведнъж бе замърсен от гадната миризма на сфинкса.

Пернел тъкмо се обръщаше да затвори вратата, когато зърна движение в мрака долу. Беше се взирала твърде дълго в слънцето и златното кълбо бе оставило светли петна върху ретината й. Тя стисна очи за миг, после ги отвори пак и се взря в полумрака.

Сенките се движеха, стичаха се надолу по стените и се сбираха в подножието на стълбището.

Пернел поклати глава. Това не бяха сенки. Това беше гъмжило от създания — хиляди, десетки хиляди. Те се устремиха нагоре по стълбите и забавиха ход едва когато наближиха светлината.

Тогава тя видя какви са — паяци, смъртоносни и отровни, — и разбра защо паяжините са толкова различни. Пред очите й кипеше маса от тарантули и черни вдовици, кафяви отшелници и градински паяци. Пери знаеше, че те не би трябвало да съжителстват едни с други… което означаваше, че онова, което ги е призовало и сега ги контролира, вероятно се спотайваше долу.

Вълшебницата затръшна металната врата и заклини в основата й парче тухла. После се обърна и побягна. Но измина едва дузина крачки, преди вратата да бъде изтръгната от пантите от тежестта на паешкото множество.