Майкъл Скот
Магьосникът (25)

Глава 24

Доктор Джон Дий загаси лампата и излезе от огромната спалня на балкона. Облакъти се на металния парапет и се загледа над Париж. По-рано беше валяло и въздухът бе студен и влажен, и в него се долавяше неприятната миризма от Сена и слаб дъх на изгорели газове.

Мразеше Париж.

Невинаги бе било така. Някога това беше любимият му град в цяла Европа, изпълнен с най-чудесните и необикновени спомени. В края на краищата тук го бяха направили безсмъртен. В една тъмница дълбоко под Бастилията Богинята-врана го бе отвела при един Древен, който му бе дарил вечен живот в замяна на сляпа вярност.

Джон беше работил за Древните, бе шпионирал за тях, бе изпълнявал много опасни мисии в безчет Сенкоцарства. Беше се сражавал с армии от мъртви и немъртви, бе преследвал чудовища през диви пустеещи земи, бе крал някои от най-ценните магически предмети, свещени за дузина цивилизации. С времето се бе превърнал в най-добрия слуга на Тъмните древни; нямаше нищо, което да не му е по силите, нямаше мисия, която да е прекалено трудна… освен когато работата опираше до семейство Фламел. Английският Магьосник се бе провалял отново и отново в опитите си да залови Никола и Пернел — няколко пъти в същия този град.

Това си оставаше една от най-големите загадки в дългото му съществуване: как му се изплъзваше семейство Фламел? Той командваше армия от човеци и нечовеци, можеше да използва птиците, плъховете, котките и кучетата. Имаше на свое разположение създания от най-тъмните дълбини на митологията. Но в продължение на повече от четиристотин години двамата Фламел му се бяха изплъзвали, първо тук, в Париж, а после по цяла Европа и в Америка. Винаги бяха с една крачка пред него и често напускаха града само часове преди той да се появи. Изглеждаше, сякаш едва ли не някой ги предупреждава. Но това, разбира се, беше невъзможно. Магьосника не споделяше плановете си с никого.

В стаята зад него се отвори и затвори врата. Ноздрите на Дий се разшириха, долавяйки лекия мирис на стара змия.

— Добър вечер, Николо — каза Джон, без да се обръща.

— Надявам се, че полетът е бил приятен и че си доволен от тази стая? — Макиавели бе уредил да посрещнат Дий на летището и да го съпроводят с полицейски ескорт до неговата голяма градска къща край площад „Канада“.

— Къде са те? — попита грубо Джон, пренебрегвайки въпроса на домакина си, като смяташе по този начин да утвърди превъзходството си. Може и да беше с няколко години по-млад от италианеца, но той беше шефът.

Макиавели излезе от стаята и застана до Дий на балкона. Тъй като не му се искаше да намачка костюма си в металния парапет, сложи ръцете си зад гърба. Високият, елегантен, гладко избръснат италианец с късо подстригана бяла коса контрастираше силно с дребния мъж с остри черти, козя брадичка и прошарена коса, вързана на стегната конска опашка.

— Още са в къщата на Сен Жермен. Неотдавна и Фламел се присъедини към тях.

Доктор Дий хвърли кос поглед към Макиавели.

— Изненадвам се, че не си се изкушил да опиташ да ги заловиш сам — рече той лукаво.

Николо се загледа над града, който управляваше.

— О, мислех си да оставя окончателното им залавяне на теб — отвърна той меко.

— Искаш да кажеш, че са ти наредили да ги оставиш на мен — тросна се Джон.

Макиавели не отговори нищо.

— Къщата на Сен Жермен изцяло ли е обградена?

— Да.

— И вътре има само пет души? Без слуги, без пазачи?

— Алхимика, Сен Жермен, близнаците и Сянката.

— Скатах е проблемът — промърмори Дий.

— Може и да имам решение за него — подхвърли меко италианецът. Изчака Магьосника да се обърне и да го изгледа със сивите си очи, в които проблясваха оранжевите отражения на уличните лампи. — Повиках дисите — най-яростните врагове на Скатах. Три от тях току-що пристигнаха.

Една от редките усмивки изви тънките устни на Дий. После той отстъпи от Макиавели и се поклони леко.

— Валкириите — наистина великолепен избор.

— Нали сме на една страна — поклони се в отговор италианецът. — Служим на едни и същи господари.

Магьосника се готвеше да влезе в стаята, когато спря и се обърна да погледне Николо. За миг във въздуха се усети съвсем лек мирис на сяра.

— Ти нямаш представа на кого служа аз — каза той.

Дагон отвори високата двукрила порта и отстъпи назад. Николо Макиавели и доктор Джон Дий влязоха в изящно обзаведената, пълна с книги, библиотека, за да приветстват своите гости.

В стаята имаше три млади жени.

На пръв поглед те толкова си приличаха, че можеха да са тризначки. Бяха високи и слаби, с дълга до раменете руса коса, и облечени еднакво в черни потници под меки кожени куртки, сини джинси и високи до коленете ботуши. Лицата им бяха целите ъгловати: остри скули, дълбоко хлътнали очи, издадени брадички. Само очите им ги отличаваха. Те бяха в различни оттенъци на синьото, от най-бледото сапфирено до тъмното, почти лилаво индиговосиньо. И трите изглеждаха някъде на шестнайсет-седемнайсет години, но всъщност бяха по-стари от повечето цивилизации.

Това бяха дисите.

Макиавели отиде в средата на стаята и завъртя глава да изгледа едно по едно трите момичета, като се мъчеше да ги различи. Едната седеше пред рояла, друга се бе изтегнала на дивана, а третата се бе подпряла на прозореца и се взираше в нощта навън, държейки в ръка неотворена книга в кожена подвързия. Когато италианецът се приближи към тях, главите им се обърнаха и той забеляза, че цветът на очите им е същият като на лака им за нокти.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза той на латински, който заедно с гръцкия беше езикът, познат на повечето Древни.

Момичетата го изгледаха неразбиращо.

Николо хвърли поглед към Дагон, който бе влязъл в стаята и бе затворил вратата след себе си. Онзи свали очилата си, разкривайки изпъкналите си очи, и заговори бързо на език, който нито една човешка уста не би могла да произнесе.

Младите жени не му обърнаха никакво внимание.

Доктор Джон Дий въздъхна театрално. Тръшна се в едно кожено кресло с висока облегалка и плесна звучно с малките си длани.

— Стига с тези глупости — каза той на английски. — Дошли сте тук за Скатах. Искате ли я или не?

Момичето, седнало пред рояла, се втренчи в Магьосника. Дори да бе забелязал, че шията й е извита под невъзможен ъгъл, той не реагира.

— Къде е тя? — Английският й бе безупречен.

— Наблизо — отвърна Макиавели, обикаляйки бавно из стаята.

Трите момичета насочиха вниманието си към него, главите им се завъртяха да го проследят като сови, следящи мишка.

— Какво прави?

— Пази алхимика Фламел, Сен Жермен и двама човеци — каза Макиавели. — Ние искаме само човеците и Фламел. Скатах е ваша. — Той замълча за момент, а после добави: — Може да вземете и Сен Жермен, ако го искате. На нас той не ни трябва.

— Сянката. Искаме само Сянката — каза девойката, седяща пред рояла. Пръстите й с индигови нокти пробягаха по клавишите, произвеждайки нежен и красив звук.

Италианецът отиде до една масичка встрани и си наля кафе от висока сребърна кана. Погледна към Дий и повдигна вежди, а едновременно с това и каната. Магьосника поклати отрицателно глава.

— Трябва да знаете, че Скатах още е силна — продължи Макиавели, обръщайки се към жената пред рояла. Зениците на индиговите й очи бяха тесни и хоризонтални. — Вчера сутринта тя преби цял отряд специално обучени полицаи.

— Човеци — рече презрително дисата. — Никой човек не може да устои срещу Сянката.

— Но ние не сме човеци — обади се жената, застанала до прозореца.

— Ние сме диси — завърши жената срещу Дий. — Ние сме Девите на щита, Избиращите мъртвите, Воините на…

— Да, да, да — каза нетърпеливо Магьосника. — Знаем кои сте: валкириите. Вероятно най-великите воини, които светът е виждал, поне според рекламните ви агенти. Това, което искаме да знаем, е дали можете да победите Сянката.

Дисата с индиговите очи се извъртя от рояла и плавно се изправи. Премина по килима, за да застане пред Дий. Двете й сестри изведнъж се озоваха до нея и температурата в стаята рязко спадна.

Джон въздъхна.

— Можете ли да победите Сянката? — попита той още веднъж.

— Защото, ако не можете, сигурен съм, че има други, които с удоволствие биха опитали. — Той вдигна мобилния си телефон.

— Мога да повикам амазонките, самураите и богатирите.

Температурата в стаята продължи да спада, докато Дий говореше, и дъхът му почна да излиза като пара, а по веждите и брадата му се образуваха ледени кристали.

— Стига с тези фокуси! — Той щракна с пръсти и аурата му припламна за кратко в жълто. Стаята се затопли, после се сгорещи, а въздухът се изпълни с вонята на развалени яйца.

— Няма нужда от тези по-нисши воини. Дисите ще убият Сянката — каза момичето, застанало отдясно на Дий.

— Как? — излая Магьосника.

— Ние имаме онова, което другите воини нямат.

— Говорите с гатанки — рече нетърпеливо Джон.

— Кажете му — обади се Макиавели.

Дисата с най-светлите очи обърна глава към него, а после погледна отново към Дий. Дългите й пръсти се стрелнаха към лицето му.

— Ти унищожи Игдразил и освободи нашето любимо животинче, което отдавна бе пленено в корените на Световното дърво.

Нещо проблесна в очите на Магьосника и един мускул в ъгълчето на устата му трепна.

— Нидхьог? — Той погледна към Николо. — Ти знаеше ли за това?

Италианецът кимна утвърдително.

— Разбира се.

Дисата с индиговите очи пристъпи към Дий и се взря отвисоко право в лицето му.

— Да, ти освободи Нидхьог, Поглъщача на трупове. — Все още надвесена над Джон, тя извъртя глава да погледне към Макиавели. Сестрите й също се обърнаха към него. — Отведи ни на мястото, където се крият Сянката и другите, и ни остави там. Пуснем ли веднъж Нидхьог, Скатах е обречена.

— Можете ли да контролирате това създание? — попита с любопитство Николо.

— След като се нахрани със Сянката, като погълне първо спомените й, а после плътта и костите й, той ще има нужда да поспи. След такъв пир като Скатах, вероятно ще спи два века. Тогава пак ще го пленим.

Макиавели кимна.

— Не обсъдихме възнаграждението ви.

Трите диси се усмихнаха и дори италианецът, който бе виждал какви ли не ужаси, се отдръпна пред изражението на лицата им.

— Не искаме възнаграждение — рече дисата с индиговите очи. — Ще го направим, за да възстановим честта на нашия клан и да отмъстим за загиналите си близки. Сянката е унищожила много наши сестри.

Макиавели кимна.

— Разбирам. Кога ще нападнете?

— Призори.

— А защо не сега? — попита Дий.

— Ние сме създания на здрача. В това ничие време между нощта и деня сме най-силни — каза едната.

— Тогава сме непобедими — добави сестра й.