Майкъл Скот
Магьосникът (15)

Глава 14

Изящната плетеница на Айфеловата кула се издигаше на повече от триста метра над главата на Джош. Веднъж за един училищен проект той бе съставил списък на Десетте чудеса на съвременния свят. Тази метална кула беше на второ място в списъка му и той винаги си бе казвал, че някой ден ще я види.

А сега, когато най-после беше в Париж, дори не вдигна поглед.

Застанал почти точно под центъра на кулата, той се надигна на пръсти, въртейки глава наляво-надясно, като търсеше близначката си сред изненадващо големия брой ранни туристи. Къде беше тя?

Джош бе уплашен.

Не, нещо повече от уплашен — беше ужасен.

През последните два дни бе разбрал какво е истински страх. Преди четвъртъчните събития той се страхуваше само да не се издъни на някоя контролна или да не бъде публично унижен в училище. Имаше и други страхове — онези смътни, предизвикващи тръпки, мисли, които се появяваха в най-тъмните часове на нощта, когато лежеше буден и се чудеше какво ли ще стане, ако родителите му претърпят злополука. Сара и Ричард Нюман имаха докторски степени по археология и палеонтология и макар че това не беше най-опасната професия, проучванията им понякога ги отвеждаха в страни, раздирани от религиозни и политически конфликти, или пък извършваха разкопките си в местности, където бушуваха урагани, или в земетръсни зони, или в близост до активни вулкани. Внезапното раздвижване на земните пластове често изхвърляше невероятни археологически находки.

Но най-дълбокият му и мрачен страх беше, че нещо може да се случи със сестра му. Макар че Софи беше с двайсет и осем секунди по-възрастна от него, Джош винаги бе мислил за нея като за малката си сестричка. Той бе по-едър и по-силен и негова работа беше да я пази.

А сега в известен смисъл с близначката му наистина се бе случило нещо ужасно.

Тя се бе променила по начин, който той ни най-малко не можеше да проумее. Беше станала по-близка до Фламел, Скатах и подобните им, отколкото до него; беше станала нещо повече от човек.

За първи път в живота си Джош се чувстваше сам. Губеше сестра си. Но имаше един начин да станат отново еднакви: неговите сили също трябваше да бъдат пробудени.

Джош се обърна точно когато Софи и Скатах се появиха забързано по един широк мост, който водеше право към кулата. Заля го чувство на облекчение.

— Тук са — каза той на Фламел, който гледаше в обратната посока.

— Знам — отвърна Никола. Френският му акцент бе по-силен от обичайно. — И не са сами.

Джош откъсна поглед от сестра си и Скати.

— Какво искаш да кажеш?

Фламел наклони леко глава на една страна и Джош се обърна. Два туристически автобуса бяха пристигнали току-що на площад „Жофр“ и стоварваха пътниците си. Туристите — американци, предположи момчето по облеклото им — се мотаеха наоколо, бъбреха и се смееха, фотоапаратите и видеокамерите им вече бръмчаха, докато екскурзоводите се опитваха да ги съберат на едно място. Трети, яркожълт автобус спря наблизо, изсипвайки на паважа десетки развълнувани японски туристи. Объркан, Джош погледна към Никола: за автобусите ли говореше?

— В черно — каза загадъчно Фламел и посочи с брадичката си.

Момчето се обърна и забеляза мъжа в черно, който крачеше към тях, движейки се бързо през празничната тълпа. Никой от туристите даже не погледна непознатия, който криволичеше помежду им, като се извиваше и въртеше подобно на танцьор, внимавайки да не се допира много до тях. Джош прецени, че мъжът е висок може би колкото него, но му беше трудно да определи телосложението му, защото онзи носеше дълго до средата на прасците черно кожено палто, чиито поли се развяваха край него, докато вървеше. Яката му беше вдигната, а ръцете — напъхани дълбоко в джобовете. Момчето усети, че сърцето му се свива: сега пък какво?

Софи дотича при тях и го удари шеговито с юмрук по ръката.

— Пристигнали сте — каза тя, останала без дъх. — Някакви проблеми?

Брат й посочи с глава към приближаващия се мъж с коженото палто.

— Не съм сигурен.

Скатах се появи пред близнаците. Джош забеляза, че тя дори не се бе задъхала. Всъщност изобщо не дишаше.

— Проблем? — попита Софи, поглеждайки към Скати.

Девата-воин се усмихна със стиснати устни.

— Зависи какво имаш предвид под проблем — промърмори тя.

— Точно обратното — каза Никола, усмихвайки се широко. Изпусна една въздишка на облекчение. — Това е приятел. Стар приятел. Добър приятел.

Мъжът в черното палто вече бе по-близо и близнаците можеха да видят, че той има малко, почти кръгло лице, силно загоряла кожа и проницателни сини очи. Гъстата, дълга до раменете, черна коса беше отметната назад от високото му чело. Докато се изкачваше по стълбите, мъжът извади ръце от джобовете си и ги разпери широко. По всичките му пръсти, дори и на палците, блестяха сребърни пръстени, които бяха в тон със сребърните обеци на двете му уши. Широката му усмивка разкри криви, леко жълтеникави зъби.

— Учителю — рече той, като прегърна Фламел и го целуна бързо по двете бузи. — Ти се върна. — Мъжът премигна с овлажнели очи и за миг зениците му проблеснаха в червено. Във въздуха изведнъж се разнесе дъх на изгорели листа.

— А ти никога не си тръгвал — каза топло Никола, като хвана с две ръце мъжа и го задържа пред себе си, оглеждайки го критично. — Изглеждаш добре, Франсис. По-добре от последния път, когато те видях. — Той се обърна, прегръщайки мъжа през раменете. — Скатах я познаваш, разбира се.

— Та кой може да забрави Сянката? — Синеокият мъж пристъпи напред, хвана бледата длан на Девата-воин и я поднесе към устните си в изискан старомоден жест.

Скати се наведе напред и ощипа мъжа по бузата достатъчно силно, за да му остави червен белег.

— Миналия път ти казах; не прави това с мен.

— Признай си, обожаваш го. — Той се ухили. — А това трябва да са Софи и Джош. Вещицата ми каза за тях — добави. Ярките му сини очи останаха все така широко отворени и немигащи, докато изгледа двамата подред. — Легендарните близнаци — промърмори той и се намръщи слабо, докато се взираше в тях. — Сигурен ли си?

— Сигурен съм — каза твърдо Никола.

Непознатият кимна и се поклони леко.

— Легендарните близнаци — повтори той. — За мен е чест да се запознаем. Позволете ми да се представя. Аз съм граф Сен Жермен — обяви той драматично, а после направи пауза, като че ли очакваше те да знаят това име.

Близнаците го гледаха безучастно с еднакво изражение на лицата.

— Но вие трябва да ме наричате Франсис; всичките ми приятели ме наричат така.

— Любимият ми ученик — добави нежно Фламел. — И със сигурност най-добрият. Познаваме се от дълго време.

— Колко дълго? — попита механично Софи, макар че още докато задаваше въпроса, отговорът изскочи в главата й.

— От около триста години — каза Никола. — Франсис се обучаваше за алхимик при мен. Бързо ме задмина — добави той. — Специализираше се в създаването на скъпоценни камъни.

— Всичко, което знам за алхимията, съм го научил от своя наставник: Никола Фламел — рече бързо Сен Жермен.

— През XVIII век Франсис беше също така изкусен певец и музикант. А какъв си през настоящия век? — попита Никола.

— Хм, трябва да отбележа, че съм разочарован, че не сте чували за мен — отвърна мъжът на английски без никакъв акцент. — Очевидно не следите музикалните класации. Имах пет призови места в Щатите и три в Германия и спечелих наградата за дебют на европейското Ем Ти Ви.

— Наградата за дебют ли? — ухили се Фламел, наблягайки на думата „дебют“. — Ти!

— Знаеш, че винаги съм бил музикант, Никола, но в този век съм рок звезда — каза гордо мъжът. — Аз съм Жермен! — Той погледна към близнаците, докато го казваше, и повдигна вежди в очакване те да реагират на тази вест.

Двамата поклатиха едновременно глави.

— Никога не съм чувал за теб — изтърси Джош.

Сен Жермен сви рамене. Изглеждаше разочарован. Вдигна яката на палтото си до ушите.

— Пет хита на първо място — промърмори той.

— Каква музика свириш? — попита Софи, като хапеше бузата си отвътре, за да не се усмихне на покрусеното изражение върху лицето на мъжа.

— Денс… електро… техно… такива работи.

Близнаците поклатиха отново глави.

— Не ги слушам — отвърна Джош, но Сен Жермен вече не гледаше към тях. Бе обърнал глава към „Гюстав Ефел“, където един дълъг и лъскав черен мерцедес отби до тротоара. Зад него спряха три обикновени черни микробуса.

— Макиавели! — изръмжа ядосано Фламел. — Франсис, следили са те.

— Но как… — започна графът.

— Помни, имаме си работа с Николо. — Алхимикът се огледа бързо, преценявайки ситуацията. — Скатах, вземи близнаците и върви със Сен Жермен. Пазете ги с цената на живота си.

— Можем да останем и да се бием — рече Девата-воин.

Никола поклати глава. Махна към събралите се туристи.

— Има твърде много хора. Някой ще бъде убит. Но Макиавели не е Дий. Той пипа по-фино. Няма да използва магия, ако може да го избегне. Бихме могли да се възползваме от това. Ако се разделим, той ще последва мен; аз съм този, когото иска. И още нещо. — Той бръкна под тениската си и извади малка правоъгълна торбичка от плат.

— Какво е това? — попита Сен Жермен.

Фламел му отговори, обаче погледът му бе насочен към близнаците.

— Някога вътре се намираше целият Сборник, но сега той е у Джон. Джош успя да откъсне две страници от края на книгата.

Те са тук вътре. Страниците, съдържащи Последното призоваване — добави той многозначително. — Дий и Древните се нуждаят от тези страници. — Никола приглади плата, а после ненадейно подаде торбичката на Джош. — Пази ги — каза той.

— Аз ли? — Момчето премести поглед от торбичката към лицето на Фламел, но не посегна да я вземе от ръката на мъжа.

— Да, ти. Вземи ги — заповяда Никола.

Джош с неохота посегна към торбичката. Искри пропукаха по плата, докато я мушваше под тениската си.

— Защо аз? — попита той. Хвърли бърз поглед към сестра си. — Искам да кажа, по-добре ще е Скатах или Сен Жермен…

— Ти спаси страниците, Джош. Справедливо е ти да ги пазиш. — Възрастният мъж стисна момчето за раменете и се вгледа в очите му. — Знам, че мога да ти имам доверие да се грижиш за тях.

Джош притисна длан към стомаха си, усещайки допира на плата върху кожата си. Когато двамата със Софи бяха започнали работа в книжарницата и кафенето, баща им беше използвал почти същите думи по отношение на сестра му. „Знам, че мога да ти имам доверие да се грижиш за нея.“ В онзи момент той се бе почувствал едновременно горд и малко уплашен. Сега се чувстваше само уплашен.

Вратата на шофьора на мерцедеса се отвори и оттам излезе мъж в черен костюм. Огледалните му очила отразяваха ранното утринно небе, поради което изглеждаше, че мъжът има две дупки на лицето си.

— Дагон — изръмжа Скатах и острите й зъби изведнъж се оголиха. Тя бръкна в торбата си за оръжие, но Никола хвана ръката й и я стисна.

— Сега не му е времето.

Дагон отвори задната врата и се появи Николо Макиавели. Макар че се намираше поне на сто метра, те можеха ясно да видят тържествуващото изражение на лицето му.

Зад мерцедеса вратите на микробусите се отвориха едновременно и оттам наизскачаха тежковъоръжени, облечени с бронирани жилетки, полицаи, които се затичаха към кулата. Един турист изпищя и десетки хора, застанали в подножието на Айфеловата кула, моментално обърнаха фотоапаратите си в тази посока.

— Време е да вървим — каза бързо Фламел. — Вие тръгвайте през реката, а аз ще ги поведа в обратната посока. Франсис, приятелю — прошепна тихо Никола, — ще ни трябва маневра за отклоняване на вниманието, за да можем да се измъкнем. Нещо зрелищно.

— Къде ще отидеш? — попита Сен Жермен.

Фламел се усмихна.

— Този град беше мой дълго преди Макиавели да се появи тук. Някои от старите ми убежища може още да си стоят.

— Париж се е променил много от последния път, когато беше тук — предупреди го графът. Докато говореше, хвана с две ръце лявата длан на алхимика, обърна я и притисна десния си палец в центъра й. Софи и Джош бяха достатъчно близо, за да видят, че когато отдръпна ръка, върху кожата на Никола остана отпечатък на мъничка чернокрила пеперуда.

— Тя ще те доведе обратно при мен — рече загадъчно Сен Жермен. — А сега, искаше нещо зрелищно. — Той се ухили и издърпа нагоре ръкавите на коженото палто, оголвайки ръцете си. Кожата му бе покрита с десетки мънички татуирани пеперуди, които обикаляха китките му като гривни и се виеха нагоре по ръцете му чак до лактите. Той сплете пръсти, изви китките си навън и ги протегна със звучно изпукване като пианист, който се готви да засвири. — Виждали ли сте как Париж посрещна хилядолетието?

— Хилядолетието ли? — Близнаците го изгледаха неразбиращо.

— Новото хилядолетие. 2000 година. Макар че хилядолетието трябваше да бъде чествано през 2001-а — добави той.

— Ааа, това хилядолетие — рече Софи. Погледна смутено към брат си. Какво общо имаше хилядолетието?

— Нашите ни заведоха на Таймс Скуеър — каза Джош. — Защо?

— Значи сте пропуснали нещо наистина зрелищно тук, в Париж. Следващия път, като влезете в интернет, вижте снимките. — Сен Жермен потри енергично ръце, а после, застанал под огромната метална кула, вдигна длани нагоре и изведнъж въздухът се изпълни с мирис на изгорели листа.

Софи и Джош видяха как татуираните пеперуди потръпнаха, после заиграха и запулсираха върху ръцете на графа. Ефирните им криле затрептяха, антенките им помръднаха… а после татуировките се отделиха от тялото на мъжа.

Неспирен порой от мънички червени и бели пеперуди се заизлива от бледата кожа на Сен Жермен и изпълни хладния парижки въздух. Те закръжиха нагоре, отдалечавайки се от дребния мъж, в наглед нескончаема спирала от алени и пепеляво бели точици. Пеперудите накацаха по подпорите и гредите, нитовете и болтовете на металната кула, покривайки я с многоцветен, трептящ слой.

— Ignis^[1] — прошепна графът, като отметна глава назад и плесна с ръце.

И кулата лумна във фонтан от светлина, пращейки и пръскайки искри.

Мъжът се изсмя доволно на израженията на близнаците и каза:

— Знайте: аз съм граф Сен Жермен. Аз съм Господаря на огъня.