Метаданни
Данни
- Серия
- Тайните на безсмъртния Никола Фламел (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Magician, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Иванов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 79гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2010 г.)
- Корекция и форматиране
- проф. Цвети(2010 г.)
Издание:
Майкъл Скот. Магьосникът
Серия Тайните на безсмъртния Никола Фламел, №2
Американска, първо издание
Отговорен редактор: Венера Атанасова
Коректор: Юлиана Василева
Компютърна обработка: Ана Андонова
ИК „Хермес“ — Пловдив, 2009 г.
ISBN: 978–954–26–0817–2
История
- —Добавяне
Глава 12
Вещицата каза, че в седем трябва да сме при Айфеловата кула и да чакаме там десет минути — каза Никола Фламел, докато бързаха по тясната уличка. — Ако през това време не се появи никой, трябва да се върнем пак в осем, а после в девет.
— Кой ще дойде? — попита Софи, като подтичваше, за да не изостава от широко крачещия Фламел. Беше капнала и няколкото минути седене в кафенето само я бяха накарали да осъзнае колко много е уморена. Краката й бяха като оловни и чувстваше остри бодежи от лявата си страна.
Алхимикът сви рамене.
— Не знам. С когото Вещицата успее да се свърже.
— Ако допуснем, че в Париж има някой, който би рискувал да ти помогне — каза безгрижно Скатах. — Ти си опасен враг, Никола, а може би още по-опасен приятел. Смъртта и разрухата винаги са те следвали по петите.
Джош хвърли кос поглед към сестра си, знаейки, че тя слуша. Софи умишлено извърна глава, но той разбра, че разговорът я кара да се чувства неловко.
— Е, ако не се появи никой, ще минем към план Б — каза Фламел.
Устните на Скатах се извиха в невесела усмивка.
— Не знаех, че имаме дори план А. И какъв е план Б?
— Още не съм стигнал до него. — Той се ухили. После усмивката му помръкна. — Иска ми се Пернел да беше тук; тя щеше да знае какво да правим.
— Трябва да се разделим — каза изведнъж Джош.
Фламел, който вървеше начело, хвърли поглед през рамо.
— Няма да стане.
— Налага се — рече твърдо момчето. — Така е логично. — Но докато го казваше, се зачуди защо алхимикът не иска да се разделят.
— Джош е прав — обади се Софи. — Полицията търси четирима. Сигурна съм, че вече разполагат с описанието ни: двама тийнейджъри, червенокосо момиче и старец. Не сме твърде обикновена група.
— Старец ли? — Никола изглеждаше леко обиден и френският му акцент си пролича. — Скати е с две хиляди години постара от мен!
— Да, само че на мен не ми личат — подразни го с усмивка Девата-воин. — Да се разделим е добра идея.
Джош спря на изхода на тясната уличка и се огледа наляво и надясно. От всички страни виеха полицейски сирени.
Софи застана до брат си и макар че приликата в чертите им беше очевидна, той изведнъж забеляза, че сега по челото й има бръчки, а ясните й сини очи са помътнели и ирисите им са осеяни със сребърни точици.
— Каза, че трябва да завием наляво за улица „Дюнкерк“ или надясно за метростанцията.
— Не съм сигурен, че раздялата… — рече колебливо Никола.
Джош се обърна.
— Налага се — каза той решително. — Ние със Софи ще…
Но Фламел го прекъсна, клатейки глава:
— Добре. Съгласен съм, че трябва да се разделим. Но полицията може да търси близнаци…
— Ние не си приличаме чак толкова — каза бързо Софи. — Джош е по-висок от мен.
— Освен това и двамата имате руса коса и яркосини очи и никой от вас не говори френски — добави Скати. — Софи, ти идваш с мен. Две момичета няма да привличат особено внимание. Джош може да тръгне с Никола.
— Няма да оставя Софи… — възпротиви се момчето, изведнъж почувствало паника от самата мисъл да бъде разделено от сестра си в този непознат град.
— Със Скати ще бъда в безопасност — каза Софи с усмивка. — Прекалено много се тревожиш. А знам, че Никола ще се грижи за теб.
Джош не изглеждаше особено убеден.
— Предпочитам да остана със сестра си — каза той твърдо.
— Нека момичетата тръгнат заедно, така е по-добре — каза Фламел. — По-сигурно.
— По-сигурно ли? — попита невярващо момчето. — В това няма нищо сигурно.
— Джош! — сряза го Софи със същия тон, който понякога използваше майка им. — Стига. — Тя се обърна към Девата-воин. — Ще трябва да направиш нещо с косата си. Ако полицията има описание на червенокосо момиче в черно бойно облекло…
— Права си. — Лявата ръка на Скатах се раздвижи бързо и изведнъж между пръстите й изникна къс нож. Тя се обърна към Фламел. — Ще ми трябва някакъв плат. — Без да чака отговор, го завъртя и повдигна износеното му кожено яке. С прецизни движения изряза квадрат от гърба на широката му черна тениска. После пусна коженото яке обратно и сгъна парчето плат като кърпа, омота го около главата си и го завърза отзад, скривайки отличителната си коса.
— Това беше любимата ми тениска — промърмори алхимикът. — Имаше си стил. — Размърда неловко рамене. — А сега и на гърба ми е студено.
— Не се дръж като бебе. Ще ти купя нова — каза Скати. Хвана Софи за ръката. — Хайде. Да вървим. Ще се видим при Айфеловата кула.
— Знаеш ли пътя? — извика след нея Фламел.
Девата-воин се изсмя.
— Живяла съм тук почти шейсет години, забрави ли? Бях тук, когато построиха кулата.
Никола кимна.
— Е, опитай се да не привличаш внимание.
— Ще се опитам.
— Софи… — започна Джош.
— Знам — отвърна сестра му, — да внимавам. — Обърна се и прегърна бързо брат си. Аурите им пропукаха. — Всичко ще бъде наред — каза тя нежно, като забеляза страха в очите му.
Момчето се усмихна насила и кимна.
— Откъде знаеш? С магия ли?
— Просто знам — каза тя простичко. Очите й за кратко просветнаха в сребристо. — Всичко това се случва с определена причина. Нали помниш пророчеството? Всичко ще се нареди добре.
— Вярвам ти — каза той, макар че не вярваше. — Внимавай и не забравяй — добави той, — никакъв вятър.
Софи още веднъж го прегърна бързо.
— Никакъв вятър — прошепна тя в ухото му, а после се дръпна и му обърна гръб.
Никола и Джош гледаха как Скати и Софи се отдалечават по улицата, насочвайки се към метростанцията; после се обърнаха в другата посока. Точно преди да свият зад ъгъла, момчето се озърна през рамо и видя, че сестра му направи същото. И двамата вдигнаха ръце и си махнаха за довиждане.
Джош изчака тя да се обърне и свали ръката си. Сега вече беше наистина сам, в един непознат град, на хиляди километри от дома, заедно с човек, на когото не вярваше и от когото бе започнал да се бои.
— Нали каза, че знаеш пътя? — попита Софи.
— Доста време не съм била тук — призна Девата-воин — и улиците малко са се променили.
— Но ти каза, че си била тук, когато са построили Айфеловата кула. — Тя спря, осъзнавайки внезапно какво е казала току-що. — А кога по-точно е било това?
— През 1889 година. Тръгнах си няколко месеца по-късно.
Скатах спря пред метростанцията и попита за пътя една продавачка на вестници и списания. Дребната китайка говореше много малко френски, така че Скати премина на друг език. Софи си даде сметка, че разпознава в него мандарин[1].
Усмихнатата продавачка излезе иззад щанда и посочи надолу по улицата, говорейки толкова бързо, че момичето не успяваше да различи отделните думи въпреки познанията на Вещицата по езика. Звучеше като песен. Девата-воин благодари на жената, после й се поклони и онази й отвърна.
Софи хвана Скатах за ръката и я издърпа настрани.
— Нали уж не трябваше да привличаш внимание? — прошепна тя. — Хората почнаха да ни зяпат.
— Че какво зяпат? — попита Скати, искрено изненадана.
— О, ами сигурно как едно бяло момиче говори свободно китайски, а после се кланя — каза Софи с усмивка. — Интересна гледка беше.
— Един ден всички ще говорят мандарин, а поклоните са обикновена проява на учтивост — рече Девата-воин и тръгна по улицата в указаната от жената посока.
Софи я последва.
— Къде си научила китайски? — попита тя.
— В Китай. Всъщност разговарях с жената на мандарин, но също така знам ву и кантонски[2]. През вековете съм прекарала доста време в Далечния изток. Там ми харесваше.
Двете повървяха мълчаливо, а после Софи попита:
— И колко езика говориш?
Скатах се намръщи и притвори очи за кратко, докато размишляваше.
— Шест или седем…
Момичето я прекъсна.
— Шест или седем; това е впечатляващо. Мама и татко искат да научим испански, а татко ни преподава гръцки и латински. Но аз много бих искала да науча японски. Имам голямо желание да посетя Япония — добави то.
— … шест или седемстотин — допълни Скати, а после се изсмя гръмко на смаяното изражение на Софи и я хвана подръка.
— Е, предполагам, че някои от тях вече са мъртви езици, така че не съм сигурна дали се броят, но не забравяй, че съм живяла много дълго.
— Наистина ли си живяла две хиляди и петстотин години? — попита Софи, хвърляйки кос поглед към девойката, която изглеждаше на не повече от седемнайсет. Изведнъж се усмихна: никога не й бе минавало през ум, че ще зададе подобен въпрос. Това беше просто още един пример за това колко се бе променил животът й.
— Две хиляди петстотин и седемнайсет човешки години. — Скатах се усмихна със стиснати устни, така че вампирските й зъби да не се виждат. — Веднъж Хеката ме изостави в едно особено гадно подземно Сенкоцарство. Трябваха ми векове, за да открия пътя навън. А когато бях по-млада, прекарвах много време в Сенкоцарствата на Лионес, Хи-Бразил и Тир На Ног[3], където времето се движи с различен ход.
Времето в Сенкоцарствата не е същото като човешкото, така че всъщност броя само времето, което съм прекарала в този свят. А пък кой знае, може някой ден сама да разбереш какво е. Вие с Джош сте уникални и могъщи и ще ставате още по-могъщи, с овладяването на магията на стихиите. Ако не откриете сами тайната на безсмъртието, някой може да ви я предложи като дар. Хайде, да пресичаме. — Тя хвана Софи за ръката и я помъкна през тясната улица.
Макар че беше едва шест сутринта, уличното движение вече се оживяваше. Микробуси правеха доставки за ресторанти и хладният утринен въздух бе започнал да се изпълва с аромати — на прясно изпечен хляб, сладкиши и кафе, — от които на човек му потичаше слюнка. Софи вдъхваше познатите ухания: кроасаните и кафето й напомниха, че само преди два дни тя ги сервираше в кафенето. Премигна, за да спре внезапно залютелите в очите й сълзи. Толкова много неща се бяха случили, толкова много неща се бяха променили през последните два дни.
— Какво ли е да живееш толкова дълго? — зачуди се тя на глас.
— Самотно — каза тихо Скати.
— А колко дълго… колко дълго ще живееш? — попита предпазливо момичето.
Девата-воин сви рамене и се усмихна.
— Кой знае? Ако внимавам, правя редовно упражнения и спазвам диетата си, бих могла да изкарам още някое и друго хилядолетие. — После усмивката й повехна. — Но не съм неуязвима, нито пък непобедима. Мога да бъда убита. — Тя видя стреснатото изражение върху лицето на Софи и стисна ръката й. — Само че това няма да стане. Знаеш ли колко човеци, безсмъртни, Древни, обръщенци и най-различни чудовища са се опитвали да ме убият?
Момичето поклати отрицателно глава.
— Е, честно казано, и аз не знам. Но са били хиляди. Може би дори десетки хиляди. А аз още съм жива; това за какво ти говори?
— Че си добра?
— Ха! Нещо повече от добра. Аз съм най-добрата. Аз съм Девата-воин. — Скатах спря и погледна към витрината на една книжарница, но Софи забеляза, че когато тя се обърна да заговори, яркозелените й очи се стрелкаха във всички посоки, попивайки околната обстановка.
Устоявайки на изкушението да се обърне, Софи снижи гласа си до шепот.
— Следят ли ни? — С изненада откри, че ни най-малко не се страхува; инстинктивно усещаше, че докато е със Скати, нищо не би могло да й причини зло.
— Не, не мисля. Просто стари навици. — Скатах се усмихна.
— Същите навици, които са ме опазили жива през вековете. — Тя се отдели от книжарницата и Софи я хвана подръка.
— Никола те нарече и с други имена, когато се срещнахме… — Момичето се намръщи, мъчейки се да си спомни как й бе представена Скатах в Сан Франциско само преди два дни.
— Нарече те Девата-воин, Сянката, Убийцата на демони, Създателката на крале.
— Това са просто имена — промърмори Скати. Звучеше смутено.
— На мен ми приличат на нещо повече от имена — упорстваше Софи. — Приличат ми на титли… титли, които си спечелила? — настоя тя.
— Е, имала съм много имена — рече Скатах. — Имена, дадени ми от приятелите, имена, използвани от враговете ми. В началото бях Девата-воин, после станах Сянката заради умението си да оставам незабелязана. Аз усъвършенствах първите маскировъчни облекла.
— Звучиш ми като нинджа — изсмя се Софи. Докато слушаше приказките на Девата-воин, през главата й пробягваха образи от паметта на Вещицата и тя разбра, че Скати казва истината.
— Опитах се да обучавам нинджи, но повярвай ми, те никога не са били чак толкова добри. Станах Убийцата на демони, когато убих Рактавиджа[4].
А Създателката на крале ме нарекоха, когато помогнах да поставят на трона Артур — добави тя и гласът й стана унил. Поклати бързо глава. — Това беше грешка. А и не ми беше първата. — Скатах се изсмя, но смехът й излезе треперлив и изглеждаше насилен. — Допускала съм много грешки.
— Татко казва, че човек може да се учи от грешките си.
Скати се изсмя високо.
— Не и аз. — Не успя да скрие нотката на горчивина в гласа си.
— Изглежда си имала труден живот — каза тихо Софи.
— Труден беше — призна Девата-воин.
— Някога имало ли е… — Момичето замълча, търсейки подходящата дума. — Някога имала ли си… приятел?
Скатах я изгледа остро, после се извърна и се втренчи в една витрина. За миг на Софи й се стори, че тя разглежда изложените обувки, но после осъзна, че Девата-воин гледа собственото си отражение в стъклото. Зачуди се какво ли вижда.
— Не — призна накрая Скати. — Никога не съм имала някой близък, някой специален. — Тя се усмихна сковано. — Древните се страхуват от мен и ме отбягват. А аз гледам да не се сближавам твърде много с човеците. Прекалено е тежко да ги гледам как остаряват и умират. Това е проклятието на безсмъртието: да гледаш как светът се променя и как всичко, което познаваш, гине. Помни това, Софи, ако някой ти предложи дара на безсмъртието. — Тя произнесе последната дума, като че ли беше ругатня.
— Звучи толкова самотно — каза предпазливо Софи. Никога по-рано не се беше замисляла какво е да си безсмъртен, да продължаваш да живееш, докато всичко, с което си свикнал, се промени и всички, които познаваш, те напуснат. Двете извървяха още десетина крачки в мълчание, преди Скати да заговори отново.
— Да, самотно е — призна тя, — много самотно.
— Знам какво е самотата — рече замислено Софи. — След като мама и татко толкова често ги няма и постоянно се местим от град на град, ни е трудно да си създаваме приятели. И е почти невъзможно да ги задържим. Предполагам, точно затова двамата с Джош винаги сме били толкова близки. Най-добрата ми приятелка, Ел, е в Ню Йорк. Непрекъснато говорим по телефона, пращаме си имейли и си чатим, но не съм я виждала от Коледа. Тя ми праща снимки, направени с телефона й, всеки път, щом си смени цвета на косата, за да знам как изглежда — добави Софи с усмивка. — Джош обаче дори не се опитва да завърже приятелства.
— Приятелите са важни — съгласи се Скатах, като я стисна леко за ръката. — Но докато приятелите идват и си отиват, семейството е винаги с теб.
— А какво е твоето семейство? Вещицата от Ендор спомена майка ти и брат ти. — Още докато говореше, в съзнанието й изскочиха образи от паметта на Вещицата: възрастна жена с остри черти и кървавочервени очи и младеж с пепелява кожа и огненочервена коса.
Девата-воин сви неловко рамене.
— Напоследък не разговаряме много. Родителите ми бяха Древни, родени и отгледани на остров Дану Талис. Когато баба Дора напусна острова, за да учи първите човеци, те така и не й го простиха. Също като много други Древни, смятаха човеците за нещо малко повече от животни. Баща ми ги наричаше „онези чудати твари“. — По лицето й пробяга сянка на отвращение. — Винаги сме страдали от предразсъдъци. Майка ми и баща ми бяха още по-шокирани, когато обявих, че аз също ще работя с човеците, ще се бия за тях и ще ги защитавам, когато мога.
— Защо? — попита Софи.
Гласът на Скати омекна.
— За мен още тогава беше очевидно, че човеците са бъдещето и че дните на Древните раси са преброени. — Тя хвърли кос поглед към момичето, което с изненада видя, че очите на Скатах са ярки и блестящи, почти сякаш в тях имаше сълзи.
— Родителите ми ме предупредиха, че ако напусна дома, ще донеса срам на фамилията и те ще се отрекат от мен. — Гласът на Скати се проточи и заглъхна.
— Но ти все пак тръгна — предположи Софи.
Девата-воин кимна утвърдително.
— Тръгнах. Не си говорехме в продължение на едно хилядолетие… докато те не изпаднаха в беда и не им потрябва помощта ми — добави тя с мрачна усмивка. — Сега от време на време разговаряме, но се боя, че още се срамуват от мен.
Софи стисна нежно ръката й. Чувстваше се неудобно заради това, което й бе казала току-що Скати, но също така осъзнаваше, че тя е споделила нещо много лично, нещо, което момичето се съмняваше, че е споделяла някога с когото и да било.
— Съжалявам. Не исках да те разстройвам.
Скатах отвърна на стискането.
— Не си ме разстроила. Всъщност те ме разстроиха преди повече от две хиляди години и аз още го помня, като че ли е било вчера. Отдавна никой не си беше правил труда да ме пита за живота ми. А повярвай ми, той не е бил изцяло лош. Имала съм някои чудесни приключения — рече тя весело. — Разказвала ли съм ти за времето, когато бях вокалистка в една женска група? Нещо като „Спайс Гърлс“ в стил готически пънк, но пеехме само кавъри на Тори Еймъс. Бяхме страшно популярни в Германия. — Тя понижи глас. — Проблемът беше в това, че всичките бяхме вампирки…
Никола и Джош свиха по улица „Дюнкерк“ и видяха, че навсякъде е пълно с полиция.
— Продължавай да вървиш — каза настоятелно Никола, когато момчето забави крачка. — И се дръж естествено.
— Естествено — промърмори Джош. — Вече дори не знам какво значи това.
— Върви бързо, но не тичай — каза търпеливо Фламел. — Ти си съвсем невинен ученик, който отива на училище или на лятната си работа. Гледай полицаите, но не ги зяпай. И ако някой от тях те погледне, не извръщай бързо поглед, просто остави очите си да се плъзнат леко към следващата фигура. Така би направил един обикновен гражданин. Ако ни спрат, аз ще говоря. Всичко ще мине добре. — Той видя скептичното изражение върху лицето на момчето и усмивката му се разшири.
— Повярвай ми, правя го от много дълго време. Номерът е да вървиш, като че ли имаш пълното право да си тук. Полицаите са обучени да си отварят очите за хора, които изглеждат и се държат подозрително.
— Не мислиш ли, че ние спадаме и към двете категории? — попита Джош.
— Изглеждаме, сякаш мястото ни е тук, и това ни прави невидими.
Минаха край група от трима полицаи, които дори не погледнаха към тях. Джош забеляза, че всеки от тях носи различна униформа и те като че ли спореха.
— Добре — каза Никола, когато се отдалечиха толкова, че онези да не могат да ги чуят.
— Какво е добре?
Алхимикът наклони леко глава в посоката, от която идваха.
— Видя ли различните униформи?
Момчето кимна.
— Франция има сложна полицейска система. А Париж — още по-сложна. Съществуват Национална полиция, Национална жандармерия и Полицейска префектура. Явно Макиавели полага всички усилия, за да ни открие, но голямата му грешка винаги е била, че смята, че другите хора се ръководят от същата студена логика като него. Изглежда си мисли, че като изкара всички тези полицейски сили по улиците, те няма да правят нищо друго, освен да ни търсят. Само че между различните подразделения съществува силно съперничество и без съмнение всеки иска да си припише заслугата за залавянето на опасните престъпници.
— Сега такива ли ни направи? — попита Джош, без да може да скрие внезапната горчивина в гласа си. — Преди два дни ние със Софи си бяхме нормални, щастливи хора. А виж ни сега: трудно ми е да позная собствената си сестра. Преследват ни, нападат ни разни чудовища, а сега сме и в полицейския списък за най-издирвани лица. Ти ни направи престъпници, господин Фламел. Но на теб не ти е за първи път да си престъпник, нали? — сопна се той. Натика ръце дълбоко в джобовете си и ги стисна в юмруци, за да не се разтреперят. Беше уплашен и ядосан, а страхът го правеше безразсъден. Никога по-рано не беше говорил така на възрастен човек.
— Не — отвърна меко Никола и бледите му очи заблестяха опасно. — Наричали са ме престъпник. Но само враговете ми. Струва ми се — добави той след дълга пауза, — че си говорил с доктор Дий. А единственото място, където си могъл да го срещнеш, е Охай, защото само тогава те изпуснах от поглед.
На Джош и през ум не му мина да отрича.
— Срещнах Дий, докато вие тримата бяхте заети с Вещицата — призна той с предизвикателен тон. — Той ми разказа много неща за теб.
— Не се и съмнявам — промърмори Фламел. Изчака на бордюра, докато покрай тях прелетяха дузина ученици на велосипеди и мотопеди, после закрачи през улицата. Момчето забърза след него.
— Каза, че никога на никого не казваш всичко.
— Вярно е — съгласи се Никола. — Ако кажеш всичко на хората, ги лишаваш от възможността да се учат.
— Каза, че си откраднал „Книгата на Авраам“ от Лувъра.
Алхимикът измина още няколко крачки, преди да кимне утвърдително.
— Е, предполагам, че това също е вярно — каза той, — макар че нещата не са толкова еднозначни, колкото би искал да ги изкара Джон. През XVII век книгата за кратко попадна в ръцете на кардинал Ришельо.
Джош поклати глава.
— Кой е този?
— Не си ли чел „Тримата мускетари“? — попита изумено Фламел.
— Не. Даже филма не съм гледал.
Никола поклати невярващо глава.
— Имам една бройка в книжарницата… — започна той, после млъкна. Когато в четвъртък бе напуснал книжарницата, тя представляваше потрошена развалина. — Ришельо се появява в книгите, а също и във филмите. Той беше истинска личност и бе известен като l’Eminence rouge — Червения кардинал, — нарекоха го така заради червените му одежди — обясни Фламел. — Беше първи министър на крал Луи XIII, но в действителност управляваше страната. През 1632 година Дий успя да ни вкара в капан двамата с Пернел в една част на стария град. Тварите му ни бяха обкръжили; в земята под нозете ни имаше плътоядци, във въздуха — зловрани, а баван-ши[5] ни гонеха по улиците. — Фламел размърда неловко рамене при спомена и се огледа, сякаш очакваше да види как създанията се появяват отново. — Започнах да си мисля, че ще се наложи да унищожа Сборника, за да не попадне в ръцете на Джон. Тогава Пернел предложи една последна възможност: да скрием книгата пред очите на всички. Беше просто и гениално!
— И какво направихте? — попита Джош, завладян от любопитство.
Зъбите на алхимика блеснаха при кратката му усмивка.
— Поисках аудиенция при кардинал Ришельо и му поднесох книгата като дар.
— Подарил си му я? Той знаеше ли какво представлява?
— Разбира се. „Книгата на Авраам“ е придобила голяма слава, Джош… или може би е по-подходящо да кажа „позорна слава“. Потърси този израз следващия път, като влезеш в интернет.
— А кардиналът знаеше ли кой си? — попита момчето. Докато слушаше Фламел, му беше лесно — толкова лесно — да повярва на всичко, което той казваше. А после си спомни колко убедителен беше Дий в Охай.
Алхимикът се усмихна на спомена.
— Кардинал Ришельо вярваше, че съм един от потомците на Никола Фламел. И така, ние му подарихме „Книгата на Авраам“ и той я прибра в библиотеката си. — Никола се изсмя тихо и поклати глава. — Най-сигурното място в цяла Франция.
Джош се намръщи.
— Но несъмнено, когато я е погледнал, той е видял, че текстът се движи.
— Пернел наложи илюзия върху книгата. Това е особен вид магия: изумително прост, както изглежда, макар че аз така и не успях да го усвоя, така че когато кардиналът я погледне, да вижда в нея онова, което очаква: страници, изписани със завъртени гръцки и арамейски букви.
— Дий хвана ли ви?
— Почти. Измъкнахме се по Сена в една баржа. Самият Джон стоеше на „Пон Ньоф“[6] заедно с дузина мускетари и стреляха десетки пъти подире ни.
Не улучиха; въпреки репутацията им, мускетарите бяха ужасни стрелци — добави той. — Две седмици по-късно с Пернел се върнахме в Париж, проникнахме с взлом в библиотеката и си откраднахме книгата обратно. Така че, предполагам, би могло да се каже, че Дий е прав — заключи той. — Аз наистина съм крадец.
Джош продължи мълчаливо напред. Нямаше представа на какво да вярва. Искаше му се да повярва на Фламел. Докато работеше с него в книжарницата, беше започнал да го харесва и уважава. Искаше да му се довери… но все пак не можеше да му прости, че бе поставил Софи в опасност.
Никола се огледа нагоре-надолу по улицата, а после сложи ръка на рамото на момчето и го поведе между спрелите коли на улица „Дюнкерк“.
— Просто в случай че ни следят — каза той тихо, почти без да мърда устни, докато двамата притичваха сред ранния трафик.
След като пресякоха улицата, Джош махна ръката на Никола от рамото си.
— Това, което каза Дий, звучеше много логично — продължи той.
— Сигурен съм — отвърна Фламел със смях. — През дългия си и пъстър живот доктор Джон Дий е бил какъв ли не: маг и математик, алхимик и шпионин. Но чуй какво ще ти кажа, Джош, той често е бил негодник и винаги — лъжец. Дий е майстор на лъжите и полуистините и е упражнявал и усъвършенствал това умение в най-опасното време — Елизабетинската епоха. Знае, че най-добрата лъжа е онази, която е обвита около зрънце истина. — Той замълча, а очите му шареха по тълпата, сновяща около тях. — Какво друго ти каза?
Джош се поколеба за миг, преди да отговори. Изкушаваше се да не разкрива целия си разговор с Джон, но после осъзна, че вероятно вече е казал твърде много.
— Дий каза, че си използвал магиите в Сборника само за собствена изгода.
Никола кимна.
— Истина е. Използвах магията за безсмъртие, за да поддържам себе си и Пернел живи, това е вярно. И използвах рецептата за философския камък, за да превръщам обикновени метали в злато, и въглени — в диаманти. Търговията с книги не носи много пари, повярвай ми. Но ние си правим само толкова богатства, колкото са ни нужни — не сме алчни.
Джош избърза пред Фламел, обърна се и застана с лице към него.
— Не става въпрос за пари — тросна се той. — Би могъл да направиш толкова повече с онова, което е в книгата. Дий каза, че тя може да се използва, за да превърне този свят в рай, да лекува всички болести, дори да възстанови околната среда. — Струваше му се непонятно как може някой да не иска да стори това.
Никола спря пред Джош. Очите му бяха почти на едно ниво с тези на момчето.
— Да, в Книгата има магии, които биха могли да направят това и много, много повече — каза той сериозно. — Зървал съм в нея магии, които биха могли да превърнат този свят в пепелище, и други, които биха накарали пустините да разцъфтят. Но, Джош, дори да можех да направя тези магии — а аз не мога, — не на мен се полага да използвам материала в Книгата. — Бледите очи на Фламел се впиха в тези на момчето и Джош разбра без никакво съмнение, че алхимикът казва истината. — Двамата с Пернел сме само Пазители на Книгата. Ние просто я съхраняваме, докато се появи възможност да я предадем на истинските й собственици. Те ще знаят как да я използват.
— Но кои са тези истински собственици? Къде са?
Никола Фламел сложи ръце върху раменете на момчето и се вгледа в ясните му сини очи.
— Ами, надявах се — каза той много тихо, — че може да сте вие двамата със Софи. Всъщност залагам всичко — своя живот, живота на жена ми, оцеляването на цялата човешка раса — на това, че сте вие.
Застанал насред улица „Дюнкерк“ и вперил поглед в очите на алхимика, Джош разчете истината в тях и почувства как хората наоколо избледняват, докато му се стори, че на улицата стоят само те двамата. Той преглътна тежко.
— И вярваш ли в това?
— С цялото си сърце — каза простичко Фламел. — Всичко, което направих, беше, за да предпазя теб и сестра ти и да ви подготвя за онова, което предстои. Трябва да ми вярваш, Джош. Трябва. Знам, че си ядосан заради станалото със Софи, но аз никога не бих допуснал да й се случи нещо лошо.
— Тя можеше да умре или да изпадне в кома — измънка момчето.
Никола поклати глава.
— Ако беше обикновен човек — да, би могло да се случи. Но аз знаех, че тя не е обикновена. Нито пък ти — добави той.
— Заради нашите аури ли? — попита Джош, мъчейки се да измъкне колкото може повече информация.
— Защото вие сте близнаците от легендата.
— Ами ако грешиш? Замислял ли си се за това: какво ще стане, ако грешиш?
— Тогава Тъмните древни ще се върнат.
— Това толкова ли ще е лошо? — зачуди се на глас момчето.
Фламел отвори уста да отвърне, но бързо стисна устни, преглъщайки онова, което се готвеше да каже. Джош обаче успя да забележи бързо пробягалия по лицето му гняв. Накрая Никола изви насила устните си в усмивка. Внимателно завъртя Джош с лице към улицата.
— Какво виждаш? — попита той.
Момчето поклати глава и сви рамене.
— Нищо… само тълпа хора, отиващи на работа. И полицаите, които ни търсят — добави то.
Възрастният мъж улови Джош за рамото и го забута нататък по улицата.
— Не мисли за тях като за тълпа хора — смъмри го остро. — Това е начинът, по който Дий и подобните нему гледат на човечеството: като на обикновени хуманоиди. Аз виждам отделни личности с техните грижи и проблеми, със семейства и любими, с приятели и колеги. Виждам хора.
Джош тръсна глава.
— Не разбирам.
— Джон и Древните, на които той служи, гледат тези хора и виждат само роби. — Той замълча, а после добави тихо: — Или храна.