Майкъл Скот
Магьосникът (9)

Глава 8

— Трябва да си починем — каза най-сетне Джош. — Не мога да вървя повече. Той спря и се подпря на една сграда, превит надве, като дишаше хрипливо. Всяко поемане на дъх изискваше усилие и пред очите му вече започваха да танцуват черни петна. Всеки момент щеше да повърне. Понякога се бе чувствал така след ръгби тренировка и от опит знаеше, че трябва да седне и да поеме някаква течност.

— Той е прав — обърна се Скати към Фламел. — Трябва да си починем, макар и за кратко. — Тя още носеше Софи на ръце. В сивкавата светлина, озарила парижките покриви на изток, бяха започнали да се появяват първите сутрешни работници. Бегълците се придържаха към тъмните странични улички и засега никой не бе обърнал внимание на странната им групичка, но това бързо щеше да се промени, щом улиците се изпълнеха с парижани, а после и с туристи.

Никола стоеше на входа на тясната уличка и силуетът му се очертаваше в полумрака. Той се огледа нагоре и надолу, преди да хвърли поглед през рамо.

— Трябва да продължим — възрази алхимикът. — Всяка секунда, която се бавим, Макиавели се приближава към нас.

— Не можем — каза Девата-воин. Тя погледна към Фламел и за миг яркозелените й очи засияха. — Близнаците трябва да си починат — рече, а после добави меко: — А също и ти, Никола. Изтощен си.

Фламел я изгледа замислено, после кимна и раменете му увиснаха.

— Права си, разбира се. Ще направя както казваш.

— Не можем ли да си вземем стая в някой хотел? — предложи Джош. Беше уморен и всичко го болеше, очите и гърлото му пареха, а главата му туптеше.

Скати поклати глава.

— Ще ни искат паспортите…

Софи се размърда в ръцете й и Скатах нежно я остави на тротоара, като я подпря на стената.

Джош моментално се озова до нея.

— Ти си будна — каза той с облекчение в гласа.

— Аз всъщност не спях — отвърна сестра му, усещайки езика си надебелял. — Разбирах какво става, но сякаш го наблюдавах отстрани. Все едно гледам телевизия. — Тя постави ръце отзад на кръста си и натисна силно, докато въртеше глава. — Ох. Боли.

— Какво те боли? — попита веднага Джош.

— Всичко. — Софи опита да се протегне, но болящите я мускули се противяха, а зад очите й пулсираше гадно главоболие.

— Тук има ли някой, към когото можете да се обърнете за помощ? — Момчето премести поглед от Никола към Девата-воин. — Някакви други безсмъртни или Древни?

— Безсмъртни и Древни има навсякъде — отвърна Скати. — Само че малко от тях са толкова дружелюбни като нас — добави тя с невесела усмивка.

— Трябва да има някакви безсмъртни в Париж — съгласи се бавно Фламел, — обаче аз нямам представа къде да ги намеря, а дори и да имах, не знам на кого са верни. Пернел щеше да знае — допълни той със следа от тъга в гласа.

— А твоята баба нямаше ли да знае? — попита Джош Скатах.

Девата-воин хвърли поглед към него.

— Сигурна съм, че щеше. — Тя се обърна да погледне Софи. — Сред всичките си спомени можеш ли да намериш нещо за безсмъртни или Древни, живеещи в Париж?

Момичето затвори очи и опита да се съсредоточи, но сцените и образите, които проблясваха в съзнанието й — огън, сипещ се от кървавочервено небе, голяма пирамида с плосък връх, залята от гигантска вълна, — бяха хаотични и ужасяващи. То започна да клати глава, после спря. Дори от най-лекото движение го болеше.

— Не мога да мисля — въздъхна Софи. — Главата ми е толкова претъпкана, че имам чувството, че ще се пръсне.

— Вещицата би могла да знае — каза Фламел, — само че няма как да се свържем с нея. Тя няма телефон.

— Ами нейните съседи или приятели? — попита Джош. Той се обърна пак към сестра си. — Знам, че не ти се мисли за това, но се налага. Важно е.

— Не мога да мисля… — започна Софи, като извърна очи и поклати глава.

— Не мисли. Просто отговори — тросна се Джош. Пое си бързо дъх, понижи глас и заговори бавно. — Сестричке, кой е най-близкият приятел на Вещицата от Ендор в Охай?

Яркосините очи на Софи се затвориха отново и тя се олюля, сякаш щеше всеки момент да припадне. Когато отвори очи, поклати отрицателно глава.

— Тя няма приятели там, но всички я познават. Може би ще успеем да се обадим в съседния магазин… — предложи момичето. После пак поклати глава. — Сега там е нощ.

Фламел кимна в знак на съгласие.

— Софи е права, по това време ще е затворено.

— Да, така е — съгласи се Джош и в гласа му се прокрадна вълнение, — само че когато напуснахме Охай, в града цареше хаос. А и не забравяйте, че аз вкарах хамъра във фонтана на Либи Парк; това трябва да е привлякло нечие внимание. Обзалагам се, че в момента полицията и пресата са там. А пресата би могла да отговори на някои въпроси, ако попитаме по подходящ начин. Имам предвид, ако магазинът на Вещицата е пострадал, те със сигурност ще търсят информация.

— Може и да стане… — започна Фламел. — Само трябва да знам името на вестника.

— „Охай Вали Нюз“, 646–1476 — каза веднага Софи. — Това поне го помня… или пък Вещицата го помни — добави тя и после потрепери. В главата й имаше толкова много спомени, мисли и представи… не само ужасяващите и фантастични образи на хора и места, които не би трябвало никога да са съществували, но и съвсем обикновени делнични неща: телефонни номера и рецепти, имена и адреси на хора, за които никога не бе чувала, откъси от стари телевизионни програми, плакати от филми. Дори знаеше заглавията на всички песни на Елвис Пресли.

Но всичко това бяха спомените на Вещицата. В настоящия момент тя трябваше да се напрегне, за да си спомни собствения си телефонен номер. Какво щеше да се случи, ако спомените на Вещицата станеха толкова силни, че надделееха над нейните собствени? Момичето опита да се съсредоточи върху лицата на родителите си, Ричард и Сара. Стотици лица прелитаха през ума му, изображения на дялани от камък фигури, глави на гигантски статуи, картини, нарисувани върху стените на сгради, мънички фигурки, издълбани в глинени чирепи. Софи усети как взе да я обхваща ужас. Защо не можеше да си спомни лицата на родителите си? Тя затвори очи и се съсредоточи силно върху последния път, когато бе видяла майка си и баща си. Беше преди около три седмици, точно преди да тръгнат към разкопките в Юта. Още лица се завъртяха зад затворените й клепачи: образи върху късове пергамент, фрагменти от ръкописи или напукани маслени картини; лица върху избледнели кафеникави фотографии и мръсни вестници…

— Софи?

А после с проблясък на цветове в главата й изскочиха лицата на родителите й и тя усети как спомените на Вещицата помръкват и на повърхността изплуват нейните собствени. Изведнъж вече знаеше телефонния си номер.

— Сестричке?

Софи отвори очи и премигна срещу брат си. Той стоеше точно пред нея, приближил лице към нейното, и очите му бяха присвити загрижено.

— Добре съм — прошепна тя. — Просто се опитвах да си спомня нещо.

— Какво?

Момичето се помъчи да се усмихне.

— Телефонния си номер.

— Телефонния ти номер ли? Защо? — Той млъкна, а после добави: — Хората никога не помнят собствения си телефонен номер. Кога за последно си звъняла на себе си?

Обгърнали с длани димящите чаши с горчиво-сладък горещ шоколад, Софи и Джош седяха един срещу друг в иначе празното денонощно кафене близо до метростанцията „Гар дю Нор“.

Зад бара имаше само един човек от персонала, нацупен сервитьор с бръсната глава, който носеше обърната наопаки табелка с името си, която гласеше „Ру“.

— Имам нужда от душ — каза мрачно Софи. — Трябва да си измия косата и зъбите и да се преоблека. Имам чувството, че не съм се къпала от дни.

— То май наистина е така. Изглеждаш ужасно — съгласи се Джош. Той посегна и отлепи кичур руса коса от бузата на сестра си.

— И се чувствам ужасно — прошепна Софи. — Помниш ли миналото лято, когато бяхме в Лонг Бийч и аз изядох целия онзи сладолед, а после хапнах лютив хотдог с пържени картофки и с голяма безалкохолна бира?

Джош се ухили.

— И дояде моите пилешки крилца. И сладоледа ми!

Софи се усмихна при спомена, но усмивката й бързо помръкна. Въпреки че температурата през онзи ден надхвърляше трийсет и осем градуса, тя бе започнала да трепери, по гърба й бе избила ледена пот и бе усетила тежест в стомаха си, сякаш бе погълнала поле. За щастие не си беше сложила предпазния колан, преди да повърне, но резултатът пак бе изключително зрелищен и колата не можеше да се използва поне седмица след това. По същия начин се чувстваше и сега: беше й студено, тресеше я и всичко я болеше.

— Е, постарай се да не повръщаш тук — промърмори Джош. — Не мисля, че нашият жизнерадостен сервитьор ще бъде особено впечатлен.

Ру работеше в кафенето от четири години и за това време го бяха ограбвали два пъти и често го бяха заплашвали, но не беше пострадал нито веднъж. Денонощното кафене бе виждало какви ли не странни и нерядко опасни хора да прекрачват прага му и той реши, че тези четирима особняци определено спадат към първия тип, а може би дори и към двата. Двамата тийнейджъри бяха мръсни и миришеха, и изглеждаха уплашени и изтощени. Възрастният мъж — може би дядо на хлапетата, помисли си — не беше в много по-добра форма. Само четвъртият член на групата — червенокосата, зеленоока млада жена, облечена в черен потник, черни панталони и груби ботуши — изглеждаше весела и бдителна. Той се зачуди какво ли я свързва с останалите: определено не изглеждаше да има роднинска връзка с тях, но момчето и момичето си приличаха достатъчно, за да са близнаци.

Ру се беше поколебал, когато възрастният мъж извади кредитна карта, за да плати двата горещи шоколада. Хората обикновено плащаха в брой за нещо толкова дребно и той се зачуди дали картата не е крадена.

— Свърши ми еврото — беше казал старецът с усмивка. — Може ли да отчетете двайсет и да ми върнете рестото в брой?

На сервитьора му се стори, че мъжът говори френски със странна старомодна, почти префинена интонация.

— Това е в разрез с правилника ни… — започна Ру, но още един поглед към червенокосото момиче със суровите очи го накара да размисли. Опита да й се усмихне, докато казваше: — Ами, да, мисля, че ще мога. — Ако картата беше крадена, и без това нямаше да проработи.

— Много ще съм ви благодарен. — Мъжът се усмихна. — А ще можете ли да ми дадете малко в монети?

Сервитьорът маркира на касата осем евро за двата горещи шоколада, а на „Виза“-та маркира двайсет. Остана изненадан, че кредитната карта е американска; можеше да се закълне, че мъжът е французин, съдейки по акцента му. Имаше известно забавяне, а после картата премина. Той приспадна цената на двете питиета и върна рестото в монети по едно и две евро. После се върна към учебника по математика, скрит под тезгяха. Беше сгрешил за тази група. Не му беше за първи път и нямаше да е за последен. Вероятно бяха посетители, слезли току-що от някой от ранните сутрешни влакове; в тях нямаше нищо необикновено.

Е, може би не във всички. Продължавайки да държи главата си наведена, той вдигна очи, за да огледа червенокосата жена. Тя стоеше с гръб към него и говореше със стареца. После бавно и преднамерено се обърна и го погледна. Устните й се извиха в съвсем лека усмивка и изведнъж откри нещо много интересно в учебника си.

Фламел стоеше на бара на кафенето и гледаше Скатах.

— Искам да останеш тук — каза той тихо, минавайки от френски на латински. Очите му се стрелнаха бегло към близнаците, които пиеха горещия си шоколад. — Пази ги. Аз ще ида да намеря телефон.

Сянката кимна.

— Внимавай. Ако се случи нещо и се разделим, нека се срещнем в Монмартър. Макиавели изобщо не би очаквал да се върнем там. Ще се чакаме пред някой от ресторантите — може би „Мезон Роз“ — за по пет минути на всеки кръгъл час.

— Съгласен. Но ако не се върна до обяд — продължи той много бавно, — искам да вземеш близнаците и да заминете.

— Няма да те изоставя — каза с безизразен глас Скатах.

— Ако не се върна, значи Макиавели ме е хванал — рече сериозно алхимикът. — Скати, дори ти няма да можеш да ме спасиш от неговата армия.

— И по-рано съм се изправяла срещу армии.

Фламел протегна ръка и я сложи върху рамото на Девата-воин.

— Сега близнаците са нашият приоритет. Те трябва да бъдат защитени на всяка цена. Продължи обучението на Софи; намери някой, който да пробуди Джош и да го обучи. И спаси моята скъпа Пернел, ако можеш. А ако умра, кажи й, че моят призрак ще я намери — добави той. После, преди тя да успее да каже каквото и да било, се обърна и излезе навън в хладния предутринен въздух.

— Връщай се бързо… — прошепна Скатах, но Никола вече го нямаше. Тя реши, че независимо какво й бе казал, ако го пленяха, щеше да обърне този град наопаки, но да го намери. Пое си дълбоко дъх и погледна през рамо. Откри, че бръснатият сервитьор я зяпа. Отстрани на врата му имаше татуирана паяжина, а на всяко от ушите му бяха наредени поне по дузина малки пиърсинги. Зачуди се колко ли болезнено е било поставянето им. Тя винаги бе искала да си продупчи ушите, но плътта й зарастваше твърде бързо и дупката щеше да се затвори веднага след пробиването.

— Нещо за пиене? — попита Ру, усмихвайки се нервно, и тя видя метално топче на езика му.

— Вода — каза Скати.

— Разбира се. „Перие“^[1]? Негазирана?

— Чешмяна. Без лед — добави тя, обърна се и отиде на масата при близнаците. Завъртя един стол и го възседна на обратно, като подпря ръце на облегалката и положи брадичката си върху тях.

— Никола отиде да опита да се свърже с баба ми и да види дали тя познава някого тук. Не съм сигурна какво ще правим, ако не успее да я намери.

— Защо? — попита Софи.

Девата-воин поклати глава.

— Не бива да оставаме по улиците. Извадихме късмет, че се измъкнахме от „Сакре Кьор“, преди полицията да я обгради. Без съмнение вече са намерили онзи зашеметен полицай, така че ще насочат търсенето си навън и патрулите ще разполагат с описанието ни. Въпрос на време е да ни забележат.

— И какво ще стане тогава? — запита се на глас Джош.

Усмивката на Скатах беше ужасяваща.

— Тогава ще разберат защо ме наричат Девата-воин.

— Но какво ще стане, ако ни хванат? — упорстваше Джош. Още му бе трудно да проумее идеята, че полицията ги издирва. По-лесно му беше да си представи, че ги преследват митични създания или безсмъртни хора. — Какво ще стане тогава с нас?

— Ще ви предадат на Макиавели. Тъмните древни биха ви сметнали за чудесен трофей.

— Какво… — Софи хвърли бърз поглед към брат си. — Какво ще ни направят?

— Не ти трябва да знаеш — рече искрено Скати, — но повярвай ми, няма да е приятно.

— Ами ти? — попита Джош.

— Аз нямам приятели сред Тъмните древни — рече тихо Скатах. — Техен враг съм от над две хиляди и петстотин години. Предполагам, че имат много специален затвор в Мрачното си царство, приготвен за мен. Някакво студено и мокро място. Знаят, че мразя това. — Тя се усмихна и връхчетата на зъбите й се показаха между устните й. — Но още не са ни хванали — добави безгрижно — и няма да ни хванат лесно. — Хвърли кос поглед към Софи. — Изглеждаш ужасно.

— Вече ми го казаха — отвърна Софи, като обгърна с длани димящата чаша шоколад и я поднесе към устните си. Вдъхна дълбоко. Можеше да долови всеки нюанс в богатия аромат на какаото и почувства как стомахът й закъркори, напомняйки й, че е изминало дълго време, откакто не е яла. Вкусът на горещия шоколад върху езика й бе горчив и толкова силен, че очите й се насълзиха. Тя си спомни, че беше чела някъде, че европейският шоколад съдържа по-голямо количество какао от американския, с който беше израснала.

Скати се приведе напред и понижи глас:

— Трябва ви време, за да се възстановите от целия стрес, през който минахте. Пътуването от единия край на света до другия през лей-портал се отразява на организма. Казвали са ми, че било като влиянието на часовата разлика при дълъг полет.

— А на теб часовата разлика не ти влияе, предполагам — промърмори Джош. В тяхното семейство се шегуваха, че на него може да му прилошее от часовата разлика при пътуване с кола от един щат до друг.

Девата-воин поклати глава.

— Не, не ми влияе. Аз не летя — обясни тя. — Не можеш да ме накараш да се кача на някое от онези неща. Небето е предназначено само за създания, които могат да размахват криле. Макар че веднъж яздих лун.

— Лун ли? — попита объркан Джош.

— Ин-лун, китайски дракон — каза Софи.

Скатах се обърна да изгледа момичето.

— Призоваването на мъглата трябва да е изчерпило голяма част от енергията на аурата ти. Много е важно да не използваш отново силата си, колкото се може по-дълго време.

Тримата се облегнаха назад, щом Ру излезе иззад бара с висока чаша с вода. Постави я накрая на масата, опита се да хвърли една нервна усмивка на Скати и се отдалечи.

— Мисля, че те харесва — каза Софи, като се усмихна леко.

Девата-воин се обърна да погледне пак сервитьора, но близнаците видяха, че устните й потрепнаха насмешливо.

— Той има пиърсинги — каза тя достатъчно силно, за да може онзи да я чуе. — Не харесвам момчета с пиърсинги.

И двете момичета се усмихнаха, щом вратът на Ру стана яркочервен.

— Защо е толкова важно Софи да не използва силите си? — попита Джош, връщайки разговора към по-ранната забележка на Скати. Дълбоко в ума му бе зазвъняла някаква аларма.

Скатах се наведе напред през масата и Софи и Джош приближиха глави до нея, за да я чуят.

— След като човек използва цялата си естествена аурална енергия, силата започва да черпи енергия от плътта му.

— И какво става тогава? — попита Софи.

— Някога чувала ли си за спонтанно човешко възпламеняване?

Момичето гледаше неразбиращо, но Джош кимна.

— Аз съм чувал. Хората изведнъж лумват в пламъци без никаква причина; това е градска легенда.

Скати поклати глава.

— Не е легенда. В историята са документирани много случаи — каза тя безпристрастно. — Дори самата аз съм била свидетелка на няколко. Може да се случи за миг и огънят, който обикновено тръгва от стомаха и дробовете, гори толкова буйно, че оставя след себе си кажи-речи само пепел. Сега трябва да бъдеш внимателна, Софи. Всъщност искам да ми обещаеш, че днес няма да използваш повече силата си, каквото и да става.

— И Фламел е знаел това — каза бързо Джош, без да може да прикрие гнева в гласа си.

— Разбира се — отвърна спокойно Девата-воин.

— И не сметна за необходимо да ни го каже, така ли? — тросна се той. Ру хвърли поглед към тях, като го чу да повишава глас, затова момчето си пое дълбоко дъх и продължи с дрезгав шепот: — Какво друго не ни казва Фламел? — попита то настоятелно. — Какво друго идва в комплект с този „дар“? — Той почти изплю последната дума.

— Всичко стана толкова бързо, Джош — рече Скати. — Просто нямаше време да бъдете обучени и инструктирани както трябва. Но искам да запомниш, че Никола е искрено загрижен за вас. Опитва се да ви опази.

— Нищо не ни заплашваше, преди да го срещнем — рече Джош.

Кожата върху скулите на Скатах се обтегна и мускулите по врата и раменете й заиграха. Нещо мрачно и страховито проблесна в зелените й очи.

Софи се пресегна и постави длани върху ръцете на Джош и Скати.

— Стига — каза тя уморено. — Не бива да се караме помежду си.

Джош се канеше да отговори, но изразът върху изтощеното лице на сестра му го уплаши и той кимна.

— Добре. Засега — добави.

Скатах също кимна.

— Софи е права. — Тя се обърна да погледне Джош. — Голямо нещастие е, че в момента всичко е стоварено върху нейните плещи. Жалко, че твоите сили не бяха пробудени.

— Ти не съжаляваш и наполовина колкото мен — каза той, без да може да скрие горчивината в гласа си. Въпреки всичко, което бе видял, и макар че познаваше опасностите, искаше да притежава същата сила като близначката си. — Но още не е късно, нали? — попита бързо.

Скати поклати глава.

— Можеш да бъдеш пробуден по всяко време, но не знам кой има силата да го стори. Трябва да бъде направено от Древен, а са останали само шепа от тях с този талант.

— Кой например? — попита момчето, гледайки към Девата-воин, но сестра му бе тази, която отвърна отнесено:

— В Америка биха могли да го сторят Черната Анис или Персефона.

Джош и Скати се обърнаха да я погледнат.

Софи премигна изненадано.

— Знам имената, но нямам представа кои са. — Очите й изведнъж се напълниха със сълзи. — Имам всичките тези спомени… а те дори не са мои.

Джош хвана ръката на сестра си и я стисна нежно.

— Всичко това са спомените на Вещицата от Ендор — каза меко Скати. — И трябва да се радваш, че не познаваш Черната Анис и Персефона. Особено Черната Анис — добави тя мрачно.

— Изненадана съм, че баба ми я е оставила жива, щом е знаела къде е.

— Тя е в Кетскилс… — започна Софи, но Девата-воин се протегна и я ощипа по ръката. — Ох!

— Просто исках да те разсея — обясни Скатах. — Дори не си мисли за Черната Анис. Има имена, които изобщо не бива да се изричат на глас.

— Това е все едно да кажеш на някой да не мисли за слонове — рече Джош. — След това човек не може да мисли за нищо друго, освен за тях.

— Тогава нека ти дам друга тема за размисъл — каза тихо Скати. — Пред прозореца има двама полицаи, които ни зяпат. Не поглеждайте — добави тя бързо.

Но беше прекалено късно. Джош се обърна да погледне и каквото и изражение да бе пробягало по лицето му — потрес, ужас, вина или страх, — то накара полицаите да се втурнат в кафенето, като единият измъкна автоматичния си пистолет от кобура, а другият бъбреше припряно по радиото си, докато вадеше палката.