Майкъл Скот
Магьосникът (55)

Глава 54

Николо Макиавели направи колеблива крачка напред и се загледа надолу към Париж. Стоеше на покрива на голямата готическа катедрала „Нотр Дам“, под него се виждаше река Сена и мостът „Понт о Дубъл“, а точно пред него се бе прострял широкият площад. Държейки се здраво за покрития с орнаменти зид, той си пое дълбоко дъх и застави разтуптяното си сърце да се успокои. Току-що бе изкачил хиляда и едното стъпала от катакомбите до покрива на катедралата, следвайки тайния път, който Дий твърдеше, че е използвал и преди. Краката му трепереха от усилието и коленете го боляха. Макиавели обичаше да си мисли, че се поддържа в добра форма — беше заклет вегетарианец и всеки ден правеше физически упражнения, но това изкачване го бе изтощило. Освен това чувстваше леко раздразнение от факта, че уморителното изкачване не бе засегнало ни най-малко Джон.

— Кога каза, че за последно си бил тук? — попита той.

— Не съм казвал — тросна се Магьосника. Стоеше от лявата страна на италианеца, в сянката на южната кула. — Но ако толкова те интересува, беше през 1575 година. — Той посочи към едно място малко встрани. — Срещнах Мориган точно там. На този покрив за първи път научих за истинската природа на Никола Фламел и за съществуването на „Книгата на Авраам“. Така че може би е подобаващо всичко да свърши именно тук.

Макиавели се наведе и погледна надолу. Стоеше почти точно над западния розетен прозорец. Площадът под него би трябвало да гъмжи от туристи, но беше зловещо пуст.

— А откъде знаеш, че Фламел и другите ще дойдат тук? — попита той.

Малките зъби на Дий блеснаха в грозна усмивка.

— Знаем, че момчето страда от клаустрофобия. Сетивата му току-що бяха пробудени. Когато излезе от транса, в който го остави Марс, ще бъде ужасено и изострените му усещания само ще усилят този ужас. За да не се побърка, Фламел ще трябва да го изведе над земята колкото се може по-бързо. Знам, че има таен проход, който води от затрупания римски град до катедралата. — Той изведнъж посочи надолу, когато пет фигурки излязоха със залитане от централния вход точно под тях. — Виждаш ли? — каза триумфиращо. — Аз никога не греша. — После погледна към Макиавели. — Нали знаеш какво трябва да направим?

Италианецът кимна.

— Знам.

— Не изглеждаш много радостен.

— Обезобразяването на една красива сграда е престъпление.

— А убиването на хора не е ли? — попита Дий.

— Е, хората винаги могат да бъдат заменени.

— Нека само да поседна — изпъшка Джош.

Без да чака отговор, се свлече от ръцете на сестра си и Сен Жермен и седна на един гладък кръгъл камък, забит в павирания площад. Вдигна колене към гърдите си, опря брадичка на тях и обхвана с ръце пищялите си. Тресеше се толкова силно, че петите му подскачаха.

— Наистина трябва да продължим — каза напрегнато Фламел, като се огледа.

— Дай ни една минутка — тросна се Софи. Коленичи до брат си и посегна да го докосне, но между върховете на нейните пръсти и ръката му прескочи искра и и двамата подскочиха. — Знам какво чувстваш — каза тя нежно. — Всичко е толкова… толкова ярко, толкова силно, толкова остро. Усещаш дрехите си тежки и груби върху кожата, обувките те стягат. Но ще свикнеш. Тези усещания отминават.

Той изпитваше същото, през което бе минала и тя само преди два дни.

— Главата ми тупти — измънка Джош. — Имам чувството, че ще избухне, сякаш е натъпкана с твърде много информация. Постоянно ми идват тези странни мисли…

Момичето се намръщи. Това не й звучеше правилно. Когато тя беше пробудена, сетивата й бяха претоварени, но едва когато Вещицата от Ендор наля в нея знание, започна да се чувства, сякаш мозъкът й ще се пръсне. Порази я една внезапна мисъл и тя си спомни, че когато се бе втурнала в подземната стая, бе видяла огромната ръка на Древния, притисната към главата на брат й.

— Джош — каза тя тихо. — Когато Марс те пробуди, какво ти каза?

Брат й поклати окаяно глава.

— Не знам.

— Мисли — каза тя рязко и видя как той трепна при звука на гласа й. — Моля те, Джош — добави тихо. — Това е важно.

— Не си ми господарка — промърмори той със слаба усмивка.

— Знам. — Тя се ухили. — Но съм по-голямата ти сестра. Хайде, кажи ми!

Джош се намръщи, обаче от усилието челото го заболя.

— Той каза… каза, че пробуждането не е дар, а нещо, за което ще трябва да платя по-късно.

— Какво друго?

— Каза… каза, че моята аура е една от най-могъщите, които е виждал. — Джош беше гледал към бога, докато онзи изричаше думите, виждайки го за първи път с пробудени очи, като забелязваше сложните детайли на шлема му и заплетената шарка върху кожения му нагръдник и долавяше ясно болката в гласа му. — Каза, че ще ми даде дар, нещо, което би могло да ми е от полза в идните дни.

— И?

— Нямам представа за какво говореше. Когато сложи ръка на главата ми, имах чувството, че се опитва да ме натика в пода. Натискът беше невероятен.

— Той ти е предал нещо — каза Софи разтревожена и извика: — Никола.

Обаче не получи отговор, а когато се обърна да погледне към алхимика, видя, че той, Сен Жермен и Жана се взират назад към голямата катедрала.

— Софи — каза спокойно Никола, без да се обръща, — помогни на брат си да стане. Трябва да се махаме оттук веднага. Преди да е станало твърде късно.

Спокойният му, премерен тон я уплаши повече, отколкото, ако бе изкрещял. Тя хвана брат си под мишниците, пренебрегвайки шумното пращене на аурите им, вдигна го и се обърна. Срещу тях стояха три тумбести уродливи чудовища.

— Мисля, че вече е твърде късно — каза момичето.

През вековете доктор Джон Дий се бе научил да съживява големи, а също така успешно бе създавал и контролирал симулакруми и хомункулуси. Едно от най-ранните умения, които бе усъвършенствал Макиавели, бе способността да контролира тулпа. Процесът беше изненадващо сходен; единствената съществена разлика беше в материалите.

И двамата можеха да пробуждат живот в неодушевената материя.

Сега Магьосника и италианецът стояха рамо до рамо на покрива на „Нотр Дам“ и съсредоточаваха волите си.

И един по един гаргойлите и уродите на катедралата оживяваха със скърцане.

Гаргойлите — водоливниците — се размърдаха първи.

Поединично и по двойки, а после на десетки и стотици, те се откъсваха от стените на „Нотр Дам“. Каменни дракони и змии, кози и маймуни, котки, кучета и чудовища изпълзяваха от скривалищата — невидимите стрехи, забравените улуци — и се спускаха по фасадата на зданието.

После уродите — кошмарните статуи — оживяха с клатушкане. Лъвове, тигри, човекоподобни маймуни и мечки се изтръгваха от средновековния градеж и запълзяваха надолу.

— Това е наистина много, много лошо — промърмори Сен Жермен.

Един грубо изсечен лъв скочи на земята точно пред вратата на катедралата и тръгна напред, а каменните му нокти тракаха и се плъзгаха по гладките павета.

Графът протегна ръка напред и лъвът бе погълнат от огнено кълбо… което не му навреди изобщо, само изгори трупаните с векове мръсотия и птичи курешки. Лъвът продължи към тях. Сен Жермен опита различни видове огън — стрели и завеси от пламък, огнени топки и камшици, — но без никаква полза.

Все повече гаргойли скачаха на земята. Няколко се разбиха при падането, но повечето оцеляха. Разпръснаха се и изпълниха площада, а после започнаха да се приближават, стягайки обръча. Някои от създанията бяха старателно и прекрасно издялани, други бяха ерозирали почти до безлични буци. По-големите гаргойли се клатушкаха бавно, докато по-дребните уроди се стрелкаха пъргаво насам-натам. Но всички се движеха напълно безшумно, ако се изключи скърцащото триене на камък в камък.

Едно създание, което беше наполовина човек, наполовина коза, излезе с тътрене начело на настъпващото множество, падна на четири крака и се втурна напред, насочило зловещо извитите си каменни рога към Сен Жермен. Жана скочи напред и замахна с меча. При удара от врата на създанието изскочиха искри, но това дори не го забави.

В последния миг графът успя да се хвърли на една страна, а после направи грешката да плесне звяра по бута, докато онзи минаваше покрай него. Болка прониза ръката му. Човекът-козел опита да спре на паветата, но се подхлъзна, стовари се на земята и единият му рог се счупи.

Никола извади Кларент и го размаха, хванал дръжката с две ръце, като се чудеше кое ли създание ще нападне първо. Една мечка с глава на жена излезе напред с клатушкане, протегнала нокти. Никола я мушна с Кларент, но мечът изстърга по каменната кожа на съществото, без да му причини вреда. Той бързо посече звяра с ръба на меча, но от вибрацията цялата му ръка изтръпна и оръжието едва не излетя от дланите му. Мечката замахна с тежката си лапа, която изсвистя над главата на алхимика, после загуби равновесие и Никола се хвърли с цялата си тежест върху нея. Мечката рухна с трясък на земята. Ноктите й задращиха по паветата, трошейки ги на прах, докато се опитваше да се изправи.

Застанала пред брат си и отчаяно мъчеща се да го прикрие, Софи създаде поредица от малки вихрушки. Те отскачаха безрезултатно от повечето камъни и единственото, което направиха, беше да вдигнат един вестник и да го пратят да кръжи в небето.

— Никола — каза отчаяно Сен Жермен, докато обръчът от каменни същества се затягаше все повече. — Малко магия или някаква алхимия сега ще ни дойде добре.

Фламел вдигна дясната си ръка. В нея се образува малко топче от зелено стъкло. После то се спука и течното му съдържание се разля и попи в кожата на алхимика.

— Нямам достатъчно сила — отвърна той тъжно. — Преобразуващата магия в катакомбите ме изтощи.

Гаргойлите се промъкваха все по-наблизо, камъкът скърцаше и пукаше при всяка стъпка. Дребните уроди бяха смазвани на прах, ако попаднеха под стъпалата на по-едрите създания.

— Те просто ще ни прегазят — измърмори графът.

— Сигурно Дий ги контролира — смотолеви Джош. Облегна се на сестра си, притиснал ушите си с ръце. Всяка стържеща стъпка, всяко пукане на камък беше мъчение за пробудения му слух.

— Прекалено много са за един човек — каза Жана. — Сигурно ги управляват Дий и Макиавели.

— Но те трябва да са някъде наблизо — каза Никола.

— Много наблизо — съгласи се Жана.

— Един командир винаги заема позиция на високото — рече внезапно Джош, като сам се изненада от знанието си.

— Което означава, че са на покрива на катедралата — заключи Фламел.

Жана посочи.

— Виждам ги. Ей там, между кулите, точно над центъра на западния розетен прозорец. — Тя хвърли меча на съпруга си, а после аурата потече като сребро по тялото й и въздухът се изпълни с аромат на лавандула. След това аурата се втвърди, придобивайки форма и плътност, и изведнъж от лявата й ръка израсна голям лък, а в дясната се появи блестяща стрела. Жана изпъна назад дясната си ръка, прицели се и пусна стрелата, която полетя във висока дъга.

— Видяха ни — каза Макиавели.

Едри капки пот се стичаха по лицето му, а устните му бяха посинели от усилието да контролира каменните създания.

— Няма значение — рече Дий, надзъртайки през ръба. — Те са безсилни. — На площада долу петимата стояха в кръг, докато обръчът от каменни статуи се затягаше.

— Тогава хайде да свършваме — процеди Николо през стиснати зъби. — Но помни, децата ни трябват живи. — Той млъкна, когато нещо тънко и сребристо се извиси през въздуха отпред. — Това е стрела — започна той с почуда, а после спря и изсумтя от болка, когато стрелата се заби дълбоко в бедрото му. Целият му крак се вцепени.

Макиавели залитна назад и падна на покрива на катедралата, стиснал с ръце бедрото си. Изненадващо, кръв нямаше, но болката беше ужасна.

Далече долу на земята поне половината създания изведнъж замръзнаха или се катурнаха. Рухнаха на земята и идещите зад тях ги стъпкаха. Камъкът се трошеше и се пръскаше на прах. Но останалите твари продължиха да настъпват.

Още дузина сребърни стрели се извисиха отдолу. Удряха се със звън в камъните и се чупеха, без да причинят вреда.

— Макиавели! — извика Дий.

— Не мога… — Болката в крака му беше неописуема и по бузите му се стичаха сълзи. — Не мога да се съсредоточа…

— Тогава ще го довърша сам.

— Момчето и момичето — каза немощно Макиавели. — Трябват ни живи…

— Не е задължително. Аз съм некромант. Мога да съживя труповете им.

— Не! — изкрещя Николо.

Магьосника не му обърна внимание. Събирайки необикновената си воля, той даде на гаргойлите една-единствена заповед.

— Убийте ги! Убийте ги всички!

Създанията се люшнаха напред.

— Още веднъж, Жана! — извика Фламел. — Стреляй пак!

— Не мога. — Дребната французойка бе посивяла от изтощение. — Стрелите се оформят от моята аура. Не ми остана нищо.

Гаргойлите настъпваха все по-близо и камъкът скърцаше и стържеше. Обхватът на движенията им беше ограничен: някои имаха нокти и зъби, а други — рога и опашки с шипове, но те щяха просто да сгазят хората.

Джош вдигна едно малко уродче, което бе толкова ерозирало, че представляваше кажи-речи буца камък, и го запрати към множеството. То удари един гаргойл и двете същества се пръснаха. Момчето трепна от шума, но също така осъзна, че те могат да бъдат унищожени. Притисна ушите си с ръце и хвърли поглед към разбитото създание, а пробуденото му зрение поглъщаше всяка подробност. Каменните твари бяха неуязвими за стомана и магия… но после той забеляза, че камъкът е ерозирал и чуплив. Какво унищожаваше камъка?

В ума му проблесна спомен… само че не беше негов спомен… за древен град, чиито стени се рушаха, разпадаха се на прах…

— Имам идея — изкрещя той.

— Дано да е добра — извика в отговор Сен Жермен. — Магия ли е?

— Елементарна химия. — Джош погледна към графа. — Франсис, колко горещ огън можеш да направиш?

— Много горещ.

— Софи, колко студен вятър можеш да направиш?

— Много студен — каза тя и кимна. Изведнъж бе разбрала какво предлага брат й: самата тя бе правила същия опит в часа по химия.

— Направете го сега — извика Джош.

Един каменен дракон с нащърбени прилепови криле се хвърли напред. Сен Жермен освободи пълната сила на своята Огнена магия срещу главата на създанието, окъпвайки я в пламъци, и я нажежи до вишневочервено. А после Софи прати повей на арктически въздух.

Главата на дракона се напука и се пръсна на прах.

— Горещо и студено — извика Джош, — горещо и студено.

— Разширяване и свиване — рече Никола с треперлив смях. Погледна нагоре, където главата на Дий се подаваше едва-едва над ръба на покрива. — Едни от основните принципи на алхимията.

Сен Жермен окъпа един препускащ към тях глиган в силна жега, а Софи го заля с леден въздух. Краката на създанието се прекършиха.

— По-горещо! — извика Джош. — Трябва да е по-горещо. А твоето трябва да е по-студено — каза той на сестра си.

— Ще се опитам — прошепна тя. Клепачите й вече натежаваха от изтощение. — Не знам още колко мога да направя. — Момичето погледна към брат си и каза: — Помогни ми. Нека взема от твоята сила.

Джош застана зад Софи и сложи ръце на раменете й. Сребърната и златната им аура запламтяха, сляха се, преплетоха се. Жана осъзна какво правят и мигновено сграбчи съпруга си за раменете. Техните аури — червена и сребърна — също грейнаха. Когато Сен Жермен изстреля кълбо от пламъци към приближаващите се гаргойли, то бе нажежено до бяло, достатъчно горещо, за да започне да топи камъка още преди мразовитите субарктически ветрове и ледената мъгла да излетят от пръстите на Софи. Графът бавно се завъртя в кръг и Софи го последва. Отначало камъкът се пукаше и топеше, а старите тухли се пръскаха под силната жега, но когато леденият вятър я последва, ефектът беше драматичен. Нагорещените каменни статуи се трошаха и цепеха, пръскаха се на облаци от жилещ пясък. Първата редица същества падна, а после и следващата, и следващата, докато около приклещените хора не се издигна вал от каменни отломки.

А когато Сен Жермен и Жана се свлякоха, Софи и Джош продължиха да сипят леден въздух по малкото оставащи създания. Тъй като гаргойлите бяха прекарали векове като водоливници, камъкът беше мек и порест. Подхранвайки своите сили с енергията на брат си, Софи замрази влагата, просмукана в камъка, и съществата се пръснаха.

— Двамата, които са един — прошепна Никола Фламел, приклекнал уморено на паважа.

Погледна към Софи и Джош — аурите им пламтяха ярко около тях, преплитайки сребърно със златно, и върху кожата им се виждаха следи от древна броня. Силата им беше невероятна и наглед неизтощима. Той знаеше, че такава сила може да управлява, да промени и дори да унищожи света.

И когато последният чудовищен гаргойл се пръсна на прах и аурите на близнаците помръкнаха, алхимикът усети, че за първи път се чуди дали пробуждането им е било правилното решение.

От покрива на „Нотр Дам“ Дий и Макиавели гледаха как Фламел и другите минават през димящите купчини натрошен камък и се насочват към моста.

— Здравата сме го загазили — каза италианецът през стиснатите си зъби. Стрелата бе изчезнала от бедрото му, но кракът му още беше вцепенен.

— Ние ли? — попита безгрижно Дий. — Всичко това е само по твоя вина, Николо… Или поне моят доклад ще твърди така. А ти знаеш какво ще стане после, нали?

Макиавели се изправи и се опря на камъните, като внимаваше за ранения си крак.

— Моят доклад ще бъде различен.

— Никой няма да ти повярва — рече уверено Магьосника и се извърна. — Всички знаят, че си майстор на лъжите.

Николо бръкна в джоба си и извади малък дигитален магнетофон.

— Е, в такъв случай голям късмет е, че имам на запис всичко, което каза. — Той почука по магнетофона. — Задейства се с глас. Записа всяка дума, която си изрекъл пред мен.

Дий спря. Обърна се бавно с лице към италианеца и погледна тъничкия магнетофон.

— Всяка дума ли? — попита той.

— Всяка дума — каза мрачно Макиавели. — Мисля, че Древните ще повярват на моя доклад.

Джон се взря в италианеца за миг, преди да кимне.

— Какво искаш?

Николо посочи с глава опустошението долу. Усмивката му беше ужасяваща.

— Виж какво могат да правят близнаците… а те едва-що бяха пробудени и дори не са напълно обучени.

— Какво предлагаш? — попита Дий.

— Между нас казано, ние двамата имаме достъп до невероятни ресурси. Ако работим съвместно, а не един срещу друг, би трябвало да можем да открием близнаците, да ги заловим и да ги обучим.

— Да ги обучим!

Очите на Макиавели заискриха.

— Те са легендарните близнаци. Двамата, които са един, единият, който е всички. Овладеят ли веднъж всички стихийни магии, никой няма да е в състояние да ги спре. — Усмивката му стана свирепа. — Който контролира тях, контролира света.

Магьосника се обърна да хвърли поглед към другия край на площада, където Фламел вече едва се виждаше през облаците прах и пясък.

— Смяташ ли, че алхимикът знае това?

Смехът на италианеца бе горчив.

— Разбира се, че знае. Защо иначе мислиш, че ще ги обучава?