Майкъл Скот
Магьосникът (50)

Глава 49

— Това Сенкоцарство ли е? — попита Софи с ужасен шепот. Дъхът й засядаше в гърлото.

Стоеше на входа на дълъг прав тунел, чиито стени бяха покрити и украсени с нещо, което изглеждаше като човешки кости. Една-единствена слаба крушка осветяваше пространството с мъждива жълта светлина.

Жана стисна ръката й и се засмя леко.

— Не. Още сме в нашия свят. Добре дошла в Парижките катакомби.

Очите на момичето проблеснаха в сребърно и знанията на Вещицата потекоха през него. Вещицата от Ендор добре познаваше тези катакомби. Софи се олюля на пети, когато я заля внезапен порой от образи: мъже и жени, облечени в дрипи, копаят камъни от големи ями в земята, надзиравани от стражи с униформи на римски центуриони.

— Това са били кариери — прошепна тя.

— Много отдавна — каза Никола. — А сега е гробница за милиони парижани и за още някого…

— Спящият бог — каза Софи с дрезгав глас. Това беше Древен, когото Вещицата едновременно мразеше и съжаляваше.

Сен Жермен и Жана бяха потресени от знанията на момичето. Дори Фламел изглеждаше стреснат.

Софи затрепери. Обгърна тялото си с ръце, опитвайки да се задържи права, докато мрачни мисли се блъскаха в главата й. Спящият бог някога бе бил Древен…

… Тя видя горящо бойно поле и на него — един самотен воин в метално-кожена броня, който въртеше меч, висок почти колкото него, и отбиваше атаките на създания, излезли сякаш от юрския период.

… Пред портите на древен град, облеченият в метал и кожа воин стоеше сам срещу огромна орда от маймуноподобни хора зверове, докато колона от бежанци се измъкваше през друга порта.

… На стъпалата на невъзможно висока пирамида воинът бранеше една жена с дете от същества, които бяха кръстоска между змии и птици.

— Софи…

Тя трепереше, вече студена като лед, и зъбите й тракаха. Образите се смениха — лъскавата метално-кожена броня на воина бе станала мръсна, покрита със засъхнала кал, цялата на ивици и петна. Воинът също се бе променил.

… Воинът тичаше през примитивно, сковано от лед, село, виейки като звяр, докато увити в кожи хора бягаха от него или се свиваха страхливо.

… Воинът яздеше начело на огромна армия, която представляваше шарена смесица от зверове и хора, и връхлетя върху един блестящ град в сърцето на гола пустиня.

… Воинът стоеше насред обширна библиотека, пълна с морски карти, свитъци и книги от метал, плат и дървесна кора. Библиотеката гореше толкова яростно, че металните книги се разтапяха. Сечейки с меча си по рафтовете, той запрати още книги в пламъците.

— Софи!

Аурата на момичето проблясваше и пращеше. Алхимикът го сграбчи за раменете и ги стисна силно.

— Софи!

Гласът на Фламел я изтръгна от унеса.

— Аз видях… видях… — започна тя хрипливо. Гърлото я дращеше, а и бе прехапала толкова силно бузата си отвътре, че усещаше в устата си противния метален вкус на кръв.

— Не мога дори да си представя какво си видяла — каза той нежно. — Но мисля, че знам кого си видяла…

— Кой беше? — попита тя задъхано. — Кой беше воинът в метално-кожената броня? — Знаеше, че ако се замисли усърдно за него, спомените на Вещицата ще й дадат името му, но също така щеше да бъде завлечена обратно в пълния с насилие свят на воина, а тя не искаше това.

— Древният Марс Ултор.

— Богът на войната — добави горчиво Жана.

Без да поглежда или да обръща глава, Софи вдигна лявата си ръка и посочи един тесен коридор.

— Той е там долу — каза тя тихо.

— Откъде знаеш? — попита Сен Жермен.

— Усещам го — отвърна момичето и потрепери. Затърка яростно ръцете си. — Сякаш нещо студено и лепкаво пълзи по кожата ми. Идва оттам.

— Този тунел ще ни отведе в тайното сърце на катакомбите — рече граф Жермен, — в изгубения римски град Лутеция. — Той потърка енергично ръце, така че на земята се посипаха искри, а после тръгна по тунела, последван от Жана. Софи тъкмо се готвеше да тръгне след тях, когато спря и погледна към алхимика.

— Какво се е случило с Марс? Когато го видях първия път, ми се стори, че е защитник на човечеството. Какво го е променило?

Никола поклати глава.

— Никой не знае. Може би отговорът лежи в спомените на Вещицата — предположи той. — Те двамата трябва да са се познавали.

Софи заклати глава.

— Не ме карай да мисля за него… — започна тя, но беше прекалено късно. Още докато алхимикът изказваше предположението, поредица от ужасни картини запрелита през съзнанието на момичето. То видя висок, красив мъж да стои на върха на шеметно висока стъпаловидна пирамида, вдигнал ръце към небето. На раменете си носеше пищно наметало от многоцветни пера. Под пирамидата се простираше голям каменен град, обграден от гъста джунгла. Градът празнуваше, широките улици гъмжаха от хора в ярки дрехи, носещи богати накити и екстравагантни пернати наметала и шапки. Единственото място без цветове беше върволицата облечени в бяло мъже и жени, която се точеше по средата на широката главна улица. Като се вгледа по-внимателно, тя осъзна, че са навързани един за друг с въжета от кожа и лиани, омотани около вратовете им. Стражи с камшици и копия ги подкарваха към пирамидата.

Софи си пое дълбок треперлив дъх и премигна, за да прогони образите.

— Познавала го е — рече тя студено. Не каза на алхимика, че някога Вещицата от Ендор е обичала Марс… но това е било много отдавна, преди той да се промени, преди да стане известен като Марс Ултор. Отмъстителя.