Майкъл Скот
Магьосникът (49)

Глава 48

— Кости — каза вцепенено Джош, като оглеждаше тунела.

Стената точно пред него бе изградена от стотици петнистожълти и белезникави черепи. Дий закрачи по коридора и светлинното му кълбо накара сенките да затанцуват и заподскачат, създавайки впечатлението, че празните очни орбити се движат и го следят.

Джош беше израснал с костите, знаеше, че в тях няма нищо страшно. Кабинетът на баща му беше пълен със скелети. Като деца двамата със Софи си играеха в музейни складове, пълни със скелетни останки, но всички онези кости бяха на животни и динозаври. Момчето даже бе помогнало за сглобяването на опашна кост на рапорт, която после бе изложена в Американския музей за естествена история. Но тези кости тук… те бяха… те бяха…

— Всичко това човешки кости ли са? — прошепна то.

— Да — отвърна меко Макиавели и сега в гласа му се долавяше следа от италианския му акцент. — Тук долу се намират останките на поне шест милиона души. А може би и повече. Тези катакомби отначало са били огромни варовикови кариери. — Той посочи нагоре с палец. — Оттук е дошъл варовикът, с който е построен градът. Париж е издигнат над лабиринт от тунели.

— А как са се озовали тук долу? — Гласът на Джош трепереше. Той се прокашля, скръсти ръце и се опита да си придаде безгрижен вид, сякаш не беше абсолютно ужасен. — Изглеждат много стари. Откога са тук?

— Само от около двеста години — отвърна Макиавели за негова изненада. — Към края на XVIII век гробищата на Париж бяха претъпкани. Аз се намирах в града по това време — добави той и устата му се изкриви от отвращение. — Никога не бях виждал подобно нещо. В града имаше толкова трупове, че гробищата често представляваха просто големи могили от пръст, от които стърчаха кости. Париж може и да беше един от най-красивите градове на света, но беше също и най-мръсният. По-зле даже от Лондон, което говори много! — Той се изсмя и звукът отекна между стените от кости, превръщайки се в нещо кошмарно. — Вонята беше неописуема и действително имаше плъхове, големи колкото кучета. Ширеха се болести и чумните епидемии бяха нещо обичайно. Накрая хората проумяха, че претъпканите гробища трябва да имат нещо общо със заразите. Затова беше решено гробищата да се опразнят и останките да бъдат свалени в празните кариери.

Опитвайки се да не мисли за това, че е заобиколен от костите на хора, които най-вероятно бяха умрели от някаква ужасна болест, Джош насочи вниманието си към стените.

— Кой е направил шарките? — попита той, сочейки едно особено пищно слънчево изображение, чиито лъчи се състояха от човешки кости с различна дължина.

Италианецът сви рамене.

— Кой знае? Може би някой, който е искал да почете мъртвите, някой, който се е опитал да вкара смисъл в царящия тук невероятен хаос. Хората вечно се опитват да създадат ред от хаоса — добави той меко.

Джош го погледна.

— Ти ги наричаш… ни наричаш хора. — Той се обърна да потърси с поглед Дий, но Магьосника вече бе стигнал почти до края на коридора и не можеше да ги чуе. — Дий ни нарича човеци.

— Недей да ме бъркаш с него — каза Николо с ледена усмивка.

Джош бе объркан. Кой беше по-могъщият тук — Дий или Макиавели? Досега той си мислеше, че е Магьосника, но вече започваше да подозира, че италианецът има много по-добър контрол над нещата.

— Скатах ни каза, че ти си по-опасен и по-хитър от Дий — каза той, разсъждавайки на глас.

Усмивката на Макиавели се разшири от задоволство.

— Това е най-милото нещо, което тя някога е казвала за мен.

— Вярно ли е? Наистина ли си по-опасен от доктора?

Николо се замисли за момент. После се усмихна и съвсем слаба змийска миризма изпълни тунела.

— Несъмнено.

— По-бързо, елате насам — извика Дий.

Поради тесните стени и ниския таван гласът му прозвуча глухо. Той се обърна и тръгна надолу по оградения с кости тунел, като отнесе светлината със себе си. На Джош му се прииска да хукне след него, защото нямаше желание да остане сам в пълен мрак, но тогава Макиавели щракна с пръсти и в дланта му се появи елегантен, тънък като свещ пламък от сиво-бяла светлина.

— Не всички тунели са като този — продължи италианецът, сочейки костите по стените, грижливо подредени в правилни форми и шарки. — Някои от малките тунели са просто затрупани с всевъзможни парчета.

Те свиха зад един завой на тунела и откриха Дий да ги чака, потропвайки нетърпеливо с крак. Той се врътна и закрачи нататък, без да каже и дума.

Докато навлизаха все по-дълбоко в катакомбите, Джош се съсредоточи върху гърба на Магьосника и светлинното кълбо, полюшващо се над рамото му; това му помагаше да не обръща внимание на стените, които сякаш се сближаваха с всяка крачка. Вървейки, той забеляза, че по някои от костите, ограждащи тунела, има надраскани дати — надписи отпреди векове, — и освен това осъзна, че единствените следи в дебелия слой прах на пода са отпечатъците от малките стъпала на Дий. Тези тунели не бяха използвани от много отдавна.

— Тук долу идват ли хора? — попита той Макиавели, подемайки разговор само за да чуе някакъв звук сред потискащата тишина.

— Да. Отделни участъци от катакомбите са отворени за посещения — отговори Николо, вдигнал високо ръка, така че тънкият пламък в дланта му открояваше сложните шарки от кости, вградени в стените, а танцуващите сенки ги караха да трептят като живи. — Но под града има много километри катакомби и големи области от тях изобщо не са картографирани. Изследването на тези тунели е опасно — и незаконно разбира се, — но въпреки това някои хора го правят. Наричат ги катафили. Даже има специална полицейска част, катафлики^[1], която патрулира по тези тунели. — Макиавели махна с ръка към заобикалящите ги стени и пламъкът затанцува лудо, но не угасна. — Само че тук долу няма да налетим нито на едните, нито на другите. Този район е напълно неизвестен. Сега се намираме дълбоко под града, в една от най-първите кариери, изкопана преди много векове.

— Дълбоко под града — повтори бавно Джош. Прегърби рамене, струваше му се, че усеща тежестта на Париж над главата си, многото тонове пръст, бетон и стомана, които го притискат. Клаустрофобията заплашваше да го надвие и той имаше чувството, че стените пулсират. Гърлото му бе пресъхнало, устните му — напукани, а езикът му сякаш бе надебелял в устата. — Мисля — прошепна той на Макиавели, — мисля, че бих искал вече да се връщам на повърхността, ако може.

Италианецът премигна, искрено изненадан.

— Не, Джош, не може. — Той протегна ръка и стисна рамото на момчето. То усети как топла вълна се разлива по тялото му. Аурата му заискри и затвореният въздух на тунела се изпълни с аромата на портокали и гадния мирис на змия. — Прекалено е късно за това — каза нежно Макиавели. Снижи гласа си до шепот. — Слязохме твърде дълбоко… не можем да се върнем. Или ще излезеш от тези катакомби пробуден, или…

— Или какво? — попита Джош, но с нарастващо чувство на ужас осъзна как италианецът ще завърши изречението.

— Или няма да излезеш изобщо — рече простичко Макиавели.

Те свиха зад един завой и започнаха да се спускат по дълъг, прав като стрела, тунел. Стените тук имаха още по-пищна украса от кости, но тя се състоеше от странни квадратни шарки, които Джош почти разпозна. Приличаха на рисунки, които бе виждал в кабинета на баща си, и наподобяваха глифове на маите и ацтеките; само че какво правеха централноамерикански йероглифи в Парижките катакомби?

Дий ги чакаше в края на тунела. Сивите му очи проблясваха на отразената светлина, която придаваше на кожата му нездрав оттенък. Когато заговори, английският му акцент се бе усилил и думите се сипеха толкова бързо, че беше трудно да се разбере какво казва. Джош не можеше да определи дали Магьосника е въодушевен или нервен, и това го уплаши още повече.

— Днес е много важен ден за теб, момче, много важен ден. Защото не само силите ти ще бъдат пробудени, но и ще се срещнеш с един от малцината Древни, които човечеството още помни. Това е голяма чест. — Той плесна с длани. Приведе се и вдигна ръка заедно със светлинното кълбо, разкривайки две високи извити колони от кости, които бяха оформени така, че да образуват рамка на врата. Зад отвора цареше пълен мрак. Той отстъпи назад и каза: — Първо, ти.

Джош се поколеба. Макиавели го хвана за рамото и го стисна здраво. Когато заговори, гласът му беше нисък и припрян.

— Каквото и да се случи, не бива да показваш страх или да изпадаш в паника. Животът ти и здравият ти разум зависят от това. Разбираш ли?

— Без страх и без паника — повтори момчето. Започваше да диша тежко. — Без страх и без паника.

— А сега върви. — Николо пусна рамото му и го побутна към Дий и портала от кости. — Върви да пробудят силите ти — добави той. — Надявам се, че ще си е заслужавало.

Нещо в гласа на Макиавели накара Джош да погледне назад. В изражението на лицето на италианеца имаше нещо като жалост и момчето спря. Дий го погледна с блестящите си сиви очи и устните му се изкривиха в грозна усмивка. Той повдигна вежди.

— Не искаш ли да бъдеш пробуден?

А на това Джош имаше само един отговор.

Като хвърли още един поглед назад към Макиавели, той вдигна леко ръка за сбогом, пое си дълбоко дъх и пристъпи през сводестия портал в пълния мрак. Щом Магьосника го последва, наоколо разцъфтя светлина и момчето откри, че стои в просторно кръгло помещение, което изглеждаше като издялано от една-единствена огромна кост — плавно извитите стени, полираният жълт таван и дори подът с цвят на пергамент бяха със същия оттенък и текстура като покритите с кости стени отвън.

Дий опря ръка в кръста на Джош и го побутна напред. Момчето направи две крачки и спря. Последните няколко дни го бяха научили да очаква изненади — чудеса, непознати същества и чудовища: но това, това беше… разочароващо.

Помещението бе празно с изключение на един дълъг правоъгълен каменен плинт^[2], издигащ се в средата на стаята.

Светлинното кълбо на Дий се залюля над платформата, осветявайки ярко всеки издълбан детайл. На върха на надупчена варовикова плоча имаше легнала по гръб статуя на мъж в древна на вид броня от кожа и метал. Ръцете му в метални ръкавици стискаха здраво дебелата дръжка на широк меч, който бе дълъг поне метър и осемдесет. Джош се надигна на пръсти и успя да види, че главата на статуята е покрита с шлем, който скрива напълно лицето.

Момчето се огледа. Магьосника стоеше отдясно на вратата, а Макиавели бе влязъл в стаята и бе заел позиция отляво. И двамата го наблюдаваха напрегнато.

— А сега… сега какво? — попита то и гласът му прозвуча глухо в помещението.

Нито един от мъжете не отговори. Италианецът скръсти ръце и наведе леко глава на една страна, присвивайки очи.

— Кой е този? — попита Джош, сочейки с палец към статуята.

Не очакваше да получи отговор от Дий, но когато се обърна към Макиавели, осъзна, че той не гледа него, а някъде зад него. Джош се обърна… точно когато две кошмарни създания се материализираха от сенките.

Всичко в тях беше бяло — от почти прозрачната им кожа до дългата гладка коса, която се спускаше по гърбовете им и се влачеше по пода зад тях. Беше невъзможно да се каже дали са мъжки или женски. Бяха с големината на малко дете, неестествено слаби, с издути глави, широки чела и заострени брадички. Твърде големи уши и мънички рогца растяха върху черепите им. Огромни кръгли очи без зеници бяха вперени в него и когато съществата пристъпиха напред, той осъзна, че в краката им има нещо неправилно. Бедрата се извиваха назад, а после краката щръкваха напред в коляното и завършваха с кози копита.

Те се разделиха, докато заобикаляха плочата, и на Джош инстинктивно му се прииска да отстъпи, но после си спомни съвета на Макиавели и остана на място. Пое си дълбоко дъх и огледа внимателно по-близкото създание. Откри, че всъщност не е чак толкова ужасяващо, колкото му се бе сторило отначало: беше тъй дребно, че изглеждаше едва ли не крехко. Помисли си, че знае какви са: бе виждал техни изображения върху късчета гръцка и римска керамика, които стояха на полиците в кабинета на майка му. Бяха фавни или може би сатири; не беше сигурен каква е разликата.

Съществата закръжиха бавно около Джош, посягайки към него с ледените си дългопръсти ръце с мръсни черни нокти, галейки скъсаната му тениска, пощипвайки плата на джинсите му. Бъбреха едновременно с пискливи гласове, които почти излизаха от слуховия диапазон и го караха да настръхне. Един леденостуден пръст докосна голата плът на корема му и аурата му запращя, пръскайки златни искри.

— Хей! — извика той.

Създанията отскочиха назад, но от това единствено докосване сърцето на Джош се бе разтуптяло. Внезапно го сграбчи всеки неописуем страх, който някога си бе представял, и кошмарите, които го ужасяваха най-силно, изплуваха на повърхността на съзнанието му. Той се задъха и затрепери, обливайки се в студена пот. Вторият фавн се стрелна напред и постави студената си длан върху лицето на момчето. Изведнъж сърцето му заблъска бясно и в стомаха му закипя безумна паника.

Двете същества се прегърнаха и заподскачаха, тресейки се в нещо, което можеше да е само смях.

— Джош. — Заповедният глас на Макиавели проникна през нарастващата паника на момчето и накара съществата да млъкнат. — Джош. Слушай ме. Чуй гласа ми, концентрирай се върху него. Сатирите са прости създания и се хранят с най-първичните човешки емоции: единият поглъща страха, а другият се наслаждава на паниката. Те са Фобос и Деймос.

При споменаването на имената им, двата сатира отскочиха назад и се стопиха в сенките, докато не останаха да се виждат само големите им воднисти очи, черни и блестящи в светлината на реещото се кълбо.

— Те са Пазителите на Спящия бог.

И тогава със стържене на древен камък статуята седна и обърна главата си, за да погледне към момчето. В дълбините на шлема пламтяха две кървавочервени очи.