Майкъл Скот
Магьосникът (48)

Глава 47

Никола тъкмо бе повдигнал капака на шахтата, когато телефонът на Жана иззвъня и пронизителната чуруликаща мелодия накара всички да подскочат стреснато. Алхимикът изпусна капака и той падна на мястото си със силно дрънчене. Никола едва успя да се дръпне, за да не му премаже пръстите на краката.

— Франсис е — каза Жана, като отвори телефона. Заговори със Сен Жермен на скорострелен френски, а после хлопна капачето на телефона. — Идва насам — съобщи тя. — Каза в никакъв случай да не слизаме в катакомбите без него.

— Но ние не можем да чакаме — възропта Софи.

— Софи е права — започна Никола. — Ние трябва…

— Ще чакаме — каза твърдо Жана с тона, с който някога бе командвала армии, и стъпи с малкото си краче върху капака на шахтата.

— Те ще се измъкнат — рече отчаяно момичето.

— Франсис каза, че знаел къде отиват — отвърна много меко Жана. Обърна се да погледне към алхимика. — Каза, че и ти знаеш. Така ли е? — попита тя.

Никола си пое дълбоко дъх, а после кимна мрачно. Ранната сутрешна светлина изцеждаше всичкия живот от лицето му, придавайки му цвят на избледнял пергамент. Кръговете под очите му бяха тъмни и подути.

— Струва ми се, че знам.

— Къде? — попита Софи. Опитваше се да запази спокойствие. Открай време умееше да контролира чувствата си по-добре от брат си, но точно в момента й идеше да отметне глава назад и да закрещи от безсилие. Щом алхимикът знаеше къде отива Джош, защо не вървяха натам?

— Дий води Джош на място, където могат да пробудят силите му — отвърна бавно Фламел. Личеше, че подбира внимателно думите си.

Софи се намръщи, объркана.

— Това толкова ли е лошо? Той не искаше ли именно това?

— Да, той искаше това, но не и по този начин. — Макар че лицето на Никола беше безизразно, в очите му имаше болка. — Има голямо значение кой или какво пробужда силите на един човек. Това е опасен процес. Може да бъде дори смъртоносен.

Софи се обърна бавно и го погледна.

— И въпреки това ти с готовност позволи на Хеката да пробуди и двама ни с Джош. — Брат й беше прав през цялото време: Фламел бе подложил и двамата на опасност. Сега тя вече разбираше това.

— Беше необходимо за ваша собствена защита. Вярно, имаше опасности, но никой от вас не бе застрашен от самата Богиня.

— Какво имаш предвид?

— Повечето Древни никога не са били великодушни към хората. Малцина от тях са готови да дадат нещо, без да поставят някакви условия — обясни Никола. — Най-големият дар, който може да направи един Древен, е безсмъртието. Хората искат да живеят вечно. Както Дий, така и Макиавели служат на Тъмните древни, които са ги надарили с безсмъртие.

— Служат ли? — попита момичето, премествайки поглед от алхимика към Жана.

— Те са слуги — каза меко дребната французойка, — а някои биха ги нарекли и роби. Това е цената на тяхното безсмъртие и техните сили.

Телефонът й иззвъня отново със същата мелодия и тя го отвори.

— Франсис?

— Софи — продължи тихо Фламел, — дарът на безсмъртието може да бъде оттеглен от един човек по всяко време и ако това се случи, всичките му години го застигат за броени мигове. Някои Древни поробват хората, които пробуждат, превръщат ги едва ли не в зомбита.

— Но Хеката не ме направи безсмъртна, когато ме пробуди — възрази момичето.

— За разлика от Вещицата от Ендор, Хеката в продължение на безброй поколения не се е интересувала от хората. Винаги е оставала неутрална във войните между защитниците на човечеството и Тъмните древни. — Устните му се извиха в горчива усмивка. — Може би, ако не беше избрала страна, и днес щеше да е жива.

Софи се вгледа в бледите очи на алхимика. Помисли си, че ако Фламел не бе влязъл в Сенкоцарството на Хеката, Древната щеше още да е жива.

— Казваш, че Джош е в опасност? — попита накрая тя.

— В ужасна опасност.

Погледът на Софи не се отделяше от лицето на Никола. Джош се намираше в опасност не заради Дий или Макиавели, а защото Никола Фламел ги бе поставил в това ужасно положение. Той беше казал, че ги защитава, и доскоро тя вярваше безрезервно на това. Но сега… сега не знаеше какво да мисли.

— Елате. — Жана затвори телефона си, улови ръката на момичето и го задърпа към изхода на уличката. — Франсис идва насам.

Алхимикът хвърли един последен поглед към капака на шахтата, после пъхна Кларент под палтото си и забърза след тях.

Жана ги изведе от тясната пресечка на „Дю презиран Уилсон“, после бързо сви наляво по улица „Дебрус“ и се насочи обратно към реката. Въздухът бе изпълнен със звуците на безброй сирени на полицейски коли и линейки, а в небето над тях полицейски хеликоптери бръмчаха ниско над града. Улиците бяха почти пусти и никой не обръщаше внимание на трима души, които тичаха да си намерят скривалище.

Софи потрепери. Цялата картина беше толкова сюрреалистична. Приличаше на нещо, което би могла да види в документален филм за войната по канала „Дискавъри“.

В дъното на улица „Дебрус“ откриха Сен Жермен да ги чака в безлично БМВ, което силно се нуждаеше от миене. Вратите бяха открехнати и когато те се приближиха, тъмното стъкло на шофьора се спусна с тихо жужене. Графът се усмихваше щастливо.

— Никола, трябва по-често да си идваш у дома; градът е в хаос. Всичко е ужасно вълнуващо. Не съм се забавлявал така от векове.

Жана се мушна на седалката до съпруга си, докато Фламел и Софи се качиха отзад. Сен Жермен даде газ, но Никола се приведе напред и го стисна за рамото.

— Не бързай толкова. Не трябва да привличаме вниманието към себе си — предупреди го той.

— Но с тази паника по улиците не бива да карам и бавно — изтъкна Франсис. Отдалечи колата от бордюра и потегли по „Ню Йорк“. Караше с едната ръка на волана, а другата — преметната през облегалката, защото постоянно се обръщаше да говори с алхимика.

Напълно вцепенена, Софи се отпусна до прозореца, взирайки се навън към реката, проблясваща отляво. В далечината, от другата страна на Сена, можеше да различи вече познатия силует на Айфеловата кула, издигащ се над покривите. Чувстваше се уморена и главата й се маеше. Беше объркана по отношение на Фламел. Никола не можеше да е лош, нали? Сен Жермен и Жана — а също и Скати — очевидно го уважаваха. Дори Хеката и Вещицата го харесваха. Проблясващи мисли, за които тя знаеше, че не са нейни, кръжаха по самия крайчец на съзнанието й, но когато опита да се съсредоточи върху тях, те отлетяха. Това бяха спомени на Вещицата от Ендор и Софи инстинктивно разбра, че са важни. Имаха нещо общо с катакомбите и съществото, което живееше в дълбините им…

— Официално полицията докладва, че част от катакомбите са се срутили и са повлекли няколко къщи — казваше Франсис. — Твърдят, че канализацията е пробита и че в града има изтичане на метан, въглероден двуокис и въглероден окис. Центърът на Париж е отцепен и евакуиран. Съветват хората да останат по домовете си.

Фламел се облегна в кожената седалка и затвори очи.

— Има ли ранени? — попита той.

— Няколко порязвания и синини, но не са съобщили за нищо по-сериозно.

Жана поклати изумено глава.

— Като се има предвид какво мина с грохот през града, това си е малко чудо.

— Някой да е видял Нидхьог? — попита Никола.

— По главните телевизионни канали засега не съобщават такова нещо, но някои неясни снимки, направени с телефони, са се появили в разни блогове, а вестниците „Монд“ и „Фигаро“ твърдят, че имат изключителни снимки на онова, което наричат „Съществото от катакомбите“ и „Звярът от ямата“.

Софи се наведе напред, следейки разговора. Премести поглед от Фламел към Сен Жермен, а после обратно към алхимика.

— Скоро целият свят ще узнае истината. Какво ще стане тогава?

— Нищо — отвърнаха и двамата едновременно.

— Нищо ли? Но това е невъзможно.

Жана се извърна от предната седалка.

— Само че точно това ще стане. Всичко ще бъде покрито.

Момичето погледна въпросително към Никола. Той кимна в знак на съгласие.

— Така или иначе, повечето хора просто няма да повярват, Софи. Ще го отхвърлят като измислица или шега. А онези, които все пак мислят, че е вярно, ще бъдат наречени любители на конспирациите. Можеш да си сигурна, че хората на Макиавели вече са се заели да конфискуват и унищожат всяка снимка.

— До час-два — добави Сен Жермен — за събитията от тази сутрин ще се говори като за злощастен инцидент. А твърденията за видяно чудовище ще бъдат осмивани и приписвани на истерията.

Софи поклати невярващо глава.

— Такова нещо не може да се крие вечно.

— Древните го правят от хилядолетия — рече графът, като наклони огледалото за задно виждане, така че да може да гледа към Софи. В тъмната вътрешност на колата, на нея й се стори, че ясносините му очи слабо сияят. — А ти трябва да помниш, че човечеството всъщност не иска да вярва в магия. Хората не искат да знаят, че митовете и легендите почти винаги се основават на истина.

Жана се пресегна и постави леко длан върху ръката на съпруга си.

— Аз пък не съм съгласна; хората винаги са вярвали в магията. Едва през последните няколко века тази вяра западна. Мисля си, че те всъщност искат да вярват, защото в сърцата си знаят, че е вярно. Знаят, че магията наистина съществува.

— И аз някога вярвах в магията — каза Софи много тихо. Беше се обърнала да погледне пак към града, но видя отразена в стъклото една ярко боядисана детска стая — нейната стая от преди пет или шест години. Софи нямаше представа къде точно се бе намирала тя — може би в къщата в Скотсдейл или пък в Рали Ралей — по онова време се местеха толкова често. Тя седеше по средата на леглото си, заобиколена от любимите си книги. — Когато бях малка, четях за принцеси, чародеи, рицари и магьосници. Макар да знаех, че са само приказки, искаше ми се магията да е истинска. Досега — добави тя с горчивина. Обърна глава да погледне към алхимика. — Всички приказки ли са истина?

Фламел кимна.

— Не всички приказки, но почти всички легенди се основават на истина. Всеки мит си има корени в реалността.

— Дори и страшните ли? — прошепна тя.

— Най-вече страшните.

Три новинарски хеликоптера избръмчаха ниско над тях и колата затрепери от шума на двигателите им. Никола изчака да отминат и се приведе напред.

— Къде отиваме?

Сен Жермен посочи напред и надясно.

— В градините „Трокадеро“ има таен вход към катакомбите. Той води право надолу в забранените тунели. Прегледах старите карти. Мисля, че маршрутът на Дий ще ги приведе първо през канализацията, а после ще слязат в долните тунели. Така ще спечелим малко време.

Никола Фламел се облегна в седалката, а после посегна и стисна ръката на Софи.

— Всичко ще бъде наред — каза той.

Но тя не му повярва.

Входът към катакомбите представляваше една доста обикновена на вид метална решетка в земята. Покрита отчасти с мъх и трева, тя бе скрита сред група дървета зад една богато резбована и красиво оцветена въртележка в единия край на градините „Трокадеро“. Обикновено тази смайваща градина гъмжеше от туристи, но тази сутрин бе пуста и празните дървени кончета на въртележката се движеха нагоре-надолу под синьо-белия покрив.

Графът мина по една тясна алея и ги изведе на тревна площ, изгорена до кафяво от лятното слънце. Спря над една метална решетка без никакви знаци по нея.

— Не съм използвал този вход от 1941 година. — Той коленичи, хвана пръчките на решетката и я дръпна. Тя не помръдна.

Жана хвърли кос поглед към Софи.

— Когато двамата с Франсис бяхме във Френската съпротива и се борехме срещу германците, използвахме катакомбите за база. Можехме да изскочим на всяко място в града. — Тя потропа по металната решетка с върха на обувката си. — Това тук беше едно от любимите ни места. Дори през войната градината винаги беше пълна с народ и лесно можехме да се смесим с тълпата.

Въздухът изведнъж се изпълни с богатия есенен аромат на изгорели листа и металните пръчки в ръцете на Франсис засияха, нажежени до червено, а после и до бяло. Металът се стопи и разтече, падайки на големи капки в шахтата. Сен Жермен изтръгна остатъка от решетката и я захвърли настрани, а после преметна крака в дупката.

— Тук има стълба.

— Софи, ти си следващата — каза Никола. — Аз влизам след теб. Жана, ще поемеш ли тила?

Французойката кимна утвърдително. Хвана края на една близка дървена пейка и я повлече през тревата.

— Ще я издърпам над дупката, преди да сляза. Не искаме някои неочаквани посетители да ни се натресат на главите, нали? — Тя се усмихна.

Софи предпазливо се пъхна в дупката и краката й намериха стъпенките на стълбата. Тя се спусна внимателно вътре. Очакваше да е смрадливо и ужасно, но имаше само сух, застоял мирис. Момичето започна да брои стъпалата, но им загуби бройката някъде около седемдесет и второто, макар че по бързо смаляващото се късче небе над главите им можеше да познае, че слизат дълбоко под земята. Не се страхуваше — или поне не за себе си. Тунелите и тесните пространства не я плашеха, обаче брат й направо се ужасяваше от теснотията: как ли се чувстваше той сега? Стомахът на Софи се разбунтува и тя усети гадене. Устата й пресъхна и инстинктивно, без капка съмнение, разбра, че точно така се чувства Джош в момента. Разбра, че брат й е ужасен.