Майкъл Скот
Магьосникът (45)

Глава 44

Жана свърна с очукания ситроен в една уличка и спря колата, препречвайки изхода. Приведе се над волана и огледа внимателно уличката за някакво движение, чудейки се дали това не е капан.

Да проследи Джош, беше изключително лесно, трябваше само да следва браздата, оставена в улицата от металния ръб на предното колело на колата му. За момент се беше паникьосала, когато го изгуби сред лабиринта от задни улички, но после гъст стълб от черен дим се издигна над покривите и тя се насочи към него: това я доведе до тази уличка и горящата полицейска кола.

— Останете тук — нареди тя на изтощения Фламел и пребледнялата Софи и излезе от ситроена. Докато вървеше по уличката, държеше хлабаво меча в дясната си ръка и потупваше леко с острието по лявата си длан. Беше почти сигурна, че са закъснели и че Дий, Макиавели и Джош вече ги няма, но не искаше да поема никакви рискове.

Като пристъпваше тихо по средата на уличката, държейки под око множеството боклукчийски кофи, зад които би могъл да се крие някой нападател, Жана осъзна, че още е в шок след изчезването на Скати. В един миг беше стояла пред старата си приятелка, а в следващия създанието, което бе повече риба, отколкото човек, се бе издигнало от водата и бе повлякло Девата-воин надолу със себе си.

Жана премигна, за да прогони сълзите. Познаваше Скатах от над петстотин години. През първите векове бяха неразделни, пътешестваха заедно по света, посещавайки държави, които още не бяха изследвани от Запада, срещаха племена, които още живееха както предците им преди хиляди години. Бяха открили загубени острови, скрити градове и забравени страни, и Скати дори я бе завела в няколко Сенкоцарства, където се бяха сражавали със създания, отдавна изчезнали от лицето на земята. В Сенкоцарствата Жана бе виждала приятелката си да побеждава твари, които съществуваха само в най-мрачните човешки митове. Тя знаеше, че нищо не може да устои срещу Сянката… но въпреки това самата Скати постоянно твърдеше, че е възможно да бъде победена, че е безсмъртна, но не и неуязвима. Жана винаги си бе мислела, че когато Скатах най-накрая загуби живота си, то ще е в някое драматично и необикновено събитие… не завлечена в една мръсна река от огромен човек риба.

Французойката скърбеше за приятелката си и щеше да плаче за нея, но не сега. По-късно.

Жана д’Арк беше воин още откакто бе навлязла в тийнейджърска възраст, влизайки в битки начело на многобройна френска армия. Бе виждала твърде много приятели да загиват и бе научила, че ако съсредоточава мислите си върху смъртта им, ще е неспособна да воюва. В момента знаеше, че трябва да защити Никола и момичето. По-късно щеше да има време да скърби за Сянката, а също и да тръгне да търси създанието, което Фламел бе нарекъл Дагон. Жана претегли меча в ръката си. Щеше да отмъсти за своята приятелка.

Дребната французойка мина покрай пламтящите останки на полицейската кола и приклекна на земята, разчитайки с опитно око следите и белезите по влажните камъни. Чу как Никола и Софи излизат от очукания ситроен и тръгват по уличката, заобикаляйки локвите от петрол и мръсна вода. Фламел носеше Кларент — Жана чуваше отчетливо жуженето му, докато алхимикът се приближаваше към горящия автомобил, и се зачуди дали мечът още е свързан с момчето.

— Избягали са от колата и са спрели тук — каза тя, без да вдига поглед, когато те дойдоха до нея. — Дий и Макиавели са стояли с лице срещу Джош. Той е стоял ей там. — Тя посочи. — Претичали са през водата там отзад; можете ясно да видите отпечатъците от обувките им.

Софи и Никола се наведоха и заразглеждаха земята. Кимнаха, макар Жана да знаеше, че не виждат нищо.

— А сега, това е интересното — продължи тя. — На едно място отпечатъците на Джош са обърнати към изхода на уличката и тежестта му е била пренесена напред, като че ли се готви да побегне. Но вижте тук. — Жана посочи диря от отпечатъци на токове на обувки, която само тя можеше да види. — Тримата са си тръгнали заедно, Дий и Джош отпред, а Макиавели след тях.

— Можеш ли да ги проследиш? — попита Фламел.

Жана сви рамене.

— До края на уличката може би, но по-нататък… — Тя отново сви рамене и се изправи, изтупвайки ръцете си. — … ще е невъзможно, ще има прекалено много други отпечатъци.

— Какво ще правим? — прошепна Никола. — Как ще намерим момчето?

Очите на Жана се преместиха от лицето на Фламел към Софи.

— Ние не можем… но Софи може.

— Как? — попита той.

Жана прокара длан хоризонтално пред себе си. Ръката й остави съвсем слаба диря от светлина във въздуха и зловонната уличка за кратко замириса на лавандула.

— Тя е негова близначка, ще може да проследи аурата му.

Никола Фламел хвана момичето за раменете, принуждавайки го да го погледне в очите.

— Софи! — рече рязко той. — Софи, погледни ме.

Тя вдигна зачервените си очи към алхимика. Беше напълно вцепенена. Скати си бе отишла, а сега и Джош бе изчезнал, отвлечен от Дий и Макиавели. Всичко се разпадаше.

— Софи — каза Никола много тихо, вперил бледите си очи в нейните. — Сега трябва да бъдеш силна.

— Какъв е смисълът? — попита тя. — Тях ги няма вече.

— Напротив — каза той убедено.

— Но Скати… — Момичето захълца.

— … е една от най-опасните жени на света — довърши той. — Оцеляла е над две хиляди години и е водила битки със същества, безкрайно по-опасни от Дагон.

Софи не беше сигурна дали той се опитва да убеди нея или себе си.

— Видях как онова нещо я завлече в реката, а после чакахме поне десет минути. Тя не се появи отново. Трябва да се е удавила. — Гласът й секна и тя усети в очите си щипане от напиращите сълзи. Гърлото й сякаш гореше.

— Виждал съм я да оцелява и в по-тежки ситуации, много по-тежки. — Никола опита да се усмихне слабо. — Дагон го очаква изненада! Скати е като котка: мрази да се мокри. Сена тече много бързо; сигурно ги е отнесла надолу. Тя ще се свърже с нас.

— Но как? Тя няма да има никаква представа къде сме. — Момичето страшно мразеше начина, по който възрастните лъжеха. Бяха толкова прозрачни.

— Софи — каза сериозно Фламел. — Ако Скатах е жива, ще ни намери. Повярвай ми.

И в този миг Софи осъзна, че не вярва на алхимика.

Жана я прегърна през раменете и я стисна нежно.

— Никола е прав. Скати е… — Тя се усмихна и цялото й лице грейна. — Тя е необикновена. Веднъж леля й я изостави в едно подземно Сенкоцарство: трябваха й векове, за да намери пътя навън. Но тя успя.

Софи кимна бавно. Знаеше, че това, което казват, е вярно — Вещицата от Ендор знаеше за Скатах повече от Алхимика и Жана, — но също така можеше да види, че са силно притеснени.

— А сега, Софи — продължи Никола, — трябва да намериш брат си.

— Как?

— Чувам сирени — каза припряно Жана, като се озърна назад по уличката. — Много сирени.

Фламел не й обърна внимание. Взираше се дълбоко в яркосините очи на Софи.

— Можеш да го намериш — настоя той. — Ти си негова близначка; това е връзка, която е по-силна и от кръвта. Винаги си усещала кога той е в опасност, нали?

Момичето кимна утвърдително.

— Никола… — обади се Жана, — времето ни изтича.

— Винаги си усещала болката му, знаела си кога е нещастен или разстроен?

Софи пак кимна.

— Ти си свързана с него и можеш да го намериш. — Алхимикът завъртя момичето така, че да гледа надолу по улицата. — Джош е стоял там — каза той и посочи. — Дий и Макиавели са стояли някъде тук.

Момичето беше объркано и започваше да се дразни.

— Но сега ги няма. Отвели са го.

— Не мисля, че са го принудили със сила. Смятам, че е тръгнал с тях по своя собствена воля — каза Фламел много меко.

Тези думи се стовариха върху Софи като удар. Джош не би я изоставил, нали?

— Но защо?

Алхимикът сви леко рамене.

— Кой знае? Дий винаги е бил много убедителен, а Макиавели е майстор на манипулациите. Но ние можем да ги открием, сигурен съм. Твоите сетива бяха пробудени, Софи. Погледни пак, представи си, че Джош стои пред теб, виж го…

Софи си пое дълбоко дъх и затвори очи, после пак ги отвори. Не виждаше нищо необичайно; стоеше на една мръсна, засипана с боклуци уличка, стените бяха покрити със завъртени графити, а димът от горящата кола се кълбеше около нея.

— Неговата аура е златна — продължи Фламел. — Тази на Дий е жълта… а на Николо — сива или мръснобяла…

Софи поклати глава.

— Не виждам нищо… — започна тя.

— Тогава нека ти помогна. — Никола сложи ръка на рамото й и изведнъж гадният мирис от горящата кола се смени със свежия, остър аромат на мента. Аурата моментално пламна около тялото й, пращейки и мятайки искри като фойерверк. Сега чисто сребърният й цвят се смесваше с изумруденозеленото на аурата на Фламел.

А после тя видя нещо.

Точно пред себе си можеше да различи съвсем смътно силуета на Джош. Беше призрачен и безплътен, състоеше се само от златисти нишки и искрящи прашинки, а когато се раздвижи, остави подире си диря от ефирни цветни струйки. Сега, когато вече знаеше какво да търси, тя успя да различи във въздуха и следите от силуетите на Дий и Макиавели.

Софи премигна бавно, боейки се, че образите ще изчезнат, но те останаха да висят във въздуха пред нея, даже като че ли цветовете станаха по-наситени. Аурата на Джош беше най-ярка. Тя посегна слепешката и пръстите й докоснаха златните очертания на ръката на брат й. Мъгливият силует се отдръпна, като подухнат от ветрец.

— Виждам ги — прошепна смаяно момичето. Никога не си бе представяло, че ще може да прави подобно нещо. — Виждам очертанията им.

— Накъде са тръгнали? — попита Никола.

Софи проследи цветните струйки във въздуха. Те водеха към края на уличката.

— Натам — каза тя и тръгна напред.

Фламел я последва по петите.

Жана д’Арк хвърли един последен, продължителен поглед към съсипаната си кола и пое след тях.

— За какво си мислиш? — попита алхимикът.

— Мисля си, че когато всичко това свърши, ще върна колата в предишното й непокътнато състояние. А после никога няма да я изкарвам от гаража.

— Нещо не е наред — каза Фламел, докато криволичеха по улиците.

Софи се бе съсредоточила силно върху следването на брат си и не му обърна внимание.

— Тъкмо и аз си мислех същото — рече Жана. — Градът е прекалено тих.

— Точно така. — Никола се огледа.

Къде бяха парижаните, запътили се за работа, и туристите, решени да огледат забележителностите, преди навън да стане горещо и многолюдно? Малцината хора ги подминаваха забързано, бъбрейки оживено помежду си. Въздухът бе изпълнен с воя на сирени и навсякъде имаше полиция. А после алхимикът осъзна, че препускането на Нидхьог през града вероятно е влязло в новините и хората са били предупредени да не се показват по улиците. Зачуди се какво ли обяснение ще измислят властите за този хаос.

Софи вървеше слепешката напред, следвайки ефирните нишки, оставени от аурите на Джош, Дий и Макиавели. Постоянно се блъскаше в хората и се извиняваше, но нито за миг не откъсна очи от искриците светлина. А после забеляза, че с издигането на слънцето в небето й става все по-трудно да различава цветните светлинки. Даде си сметка, че времето й изтича.

Жана д’Арк настигна Фламел.

— Тя наистина ли може да вижда остатъчните образи на аурите им? — попита младата жена на старофренски.

— Да — отвърна Никола на същия език. — Това момиче е невероятно могъщо: дори не подозира докъде стигат силите й.

— Имаш ли някаква представа къде отиваме? — попита Жана, като се огледа. Струваше й се, че се намират някъде в района на „Пале дьо Токио“^[1], но при шофирането одеве бе прекалено съсредоточена върху следите, оставени на улицата от полицейската кола, и не бе обърнала голямо внимание на местоположението им.

— Никаква — отвърна Фламел, като се мръщеше. — Само се чудя защо се насочваме към задните улички. Бих предположил, че Макиавели ще иска да арестува момчето.

— Никола, те го искат за себе си, или по-скоро не те, а Древните. Какво се казва в пророчеството? „Двамата, които са един, единият, който е всички.“ Един, който да спаси света, и един, който да го унищожи. Момчето е ценно. — Без да движи глава, очите й се стрелнаха към Софи. — А също и момичето.

— Знам.

Жана докосна леко ръката на алхимика.

— Знаеш също, че в никакъв случай не бива да позволяваме и двамата да попаднат в ръцете на Дий.

Лицето на Фламел застина в неподвижна маска.

— Знам и това.

— Какво ще правиш?

— Каквото е необходимо — отговори той мрачно.

Жана извади един черен мобилен телефон.

— Ще се обадя на Франсис да му кажа, че сме добре. — Огледа се, търсейки някакъв ориентир. — Може би той ще знае къде сме.

Софи сви в една тясна уличка, където едва можеха да се разминат двама души. В сумрака тук можеше да види по-ясно нишките и искриците. Дори забеляза призрачни проблясъци на силуета на брат си. Усети как настроението й се повдига; може би щяха да успеят да го настигнат.

Тогава изведнъж аурите изчезнаха.

Тя спря, объркана и уплашена. Какво бе станало? Като погледнеше назад по уличката, можеше да види следите от аурите им във въздуха, златна и жълта — Джош и Дий, вървящи един до друг, — а зад тях сивата на Макиавели. Те стигнаха до средата на уличката и спряха, и Софи можеше да види ясно силуета на брат си, очертан в златно, почти право пред нея. Тя примижа и се съсредоточи силно, опитвайки се да докара аурата му на фокус…

Той гледаше надолу със зяпнала уста.

Софи отстъпи назад. Точно под краката й имаше голям метален капак. Мънички искрици от трите аури се процеждаха през капака, очертавайки всяка буква в различен цвят.

— Софи… — започна Никола.

Тя усети силен прилив на облекчение, че не го е изгубила.

— Слезли са долу — рече момичето.

— Долу? — попита Фламел, пребледнявайки като болник. Гласът му спадна до шепот. — Сигурна ли си?

— Напълно — рече Софи, разтревожена от изражението на лицето му. — Защо, какво е станало? Какво има там долу? Канализация ли?

— Канализация… и още по-лоши неща. — Алхимикът изведнъж й се стори много стар и уморен. — Под нас са легендарните Парижки катакомби — прошепна той.

Жана приклекна и посочи към мястото, където калта около капака бе разровена.

— Това е било отваряно много скоро. — Тя вдигна очи, а изражението й бе мрачно. — Прав си, те са го завели долу, в Империята на мъртвите.