Майкъл Скот
Магьосникът (44)

Глава 43

Доктор Джон Дий се приведе напред от задната седалка на полицейската кола.

— Завий тук — каза той на Джош. Видя изражението на лицето на младежа и добави: — Ако обичаш.

Джош натисна спирачките и колата се плъзна със скърцане. Предната гума вече се бе откъснала напълно и колелото се въртеше върху металния си ръб, хвърляйки искри.

— А сега насам. — Дий посочи към една тясна уличка с наредени от двете й страни пластмасови кофи за боклук. В огледалото за обратно виждане Джош забеляза, че той все се върти в седалката, за да поглежда назад.

— Тя преследва ли ни? — попита Макиавели.

— Не я виждам — рече рязко Магьосника, — но мисля, че трябва да се махнем от улиците.

Момчето се мъчеше да овладее колата.

— Няма да стигнем много далеч с това… — започна то, а миг по-късно блъсна първата кофа за боклук, която събори втора, а после и трета, разпилявайки сметта по цялата уличка. Джош завъртя рязко волана, за да не налети върху падналите кофи, и двигателят забумтя обезпокоително. Колата се заклатушка, а после изведнъж спря и изпод капака заизлизаха кълбета пушек. — Излизайте — каза бързо момчето. — Мисля, че горим. — Измъкна се бързо от колата, а Макиавели и Дий слязоха от другата страна. После всички се обърнаха и хукнаха по уличката. Бяха изминали около пет-шест крачки, когато се разнесе глух гръм и патрулката лумна в пламъци. Гъст черен дим се заизвива към небето.

— Чудесно — каза с горчивина Дий. — Сега дисата със сигурност знае къде сме. И няма да е много доволна.

— Е, поне не от теб, това е сигурно — каза Макиавели с крива усмивка.

— От мен ли? — Джон изглеждаше изненадан.

— Не бях аз този, който използва огън срещу нея — напомни му Николо.

Джош имаше чувството, че слуша малки деца.

— Стига вече! — Той се обърна към двамата мъже. — Коя беше тази… тази жена?

— Това — отвърна Макиавели с мрачна усмивка — беше валкирия.

— Валкирия ли?

— Понякога ги наричат и диси.

— Диси ли? — Джош откри, че дори не е изненадан от отговора. Не му пукаше как викат на жената; вълнуваше го само фактът, че тя се бе опитала да го разсече надве с меч. „Може пък това да беше сън“ — помисли си той изведнъж. Може би всичко, което се бе случило, откакто Дий и големите влязоха в книжарницата, не беше нищо повече от кошмар. А после размърда дясната си ръка и натъртеното му рамо се обади. Той трепна от болка. Кожата на опърленото му лице бе стегната и нееластична, а когато облиза сухите си напукани устни, осъзна, че това не е сън. Беше съвсем буден — това беше кошмар наяве.

Момчето отстъпи от двамата мъже. Огледа се нагоре-надолу по тясната уличка. От едната й страна имаше високи къщи, а от другата — сграда, която приличаше на хотел. Стените бяха изпъстрени със слоеве плавно виещи се, завъртени графити, някои от които бяха нарисувани даже и по кофите за боклук. Той се надигна на пръсти и се помъчи да види хоризонта, търсейки Айфеловата кула или „Сакре Кьор“ — нещо, което да му даде представа къде се намира.

— Трябва да се връщам — каза Джош, отстъпвайки по-надалече от двамата разчорлени мъже. Според Фламел те бяха врагове — особено Дий. Но въпреки това, той току-що го бе спасил от дисата.

Магьосника се обърна да го погледне, а сивите му очи сияеха благо.

— Защо, Джош, къде ще ходиш?

— Ще се върна при сестра си.

— А също и при Фламел, и Сен Жермен? Кажи ми, какво ще направят те за теб?

Момчето направи още една крачка назад. На два пъти бе виждал Дий да хвърля огнени копия — в книжарницата и преди малко към валкирията — и не беше сигурен колко далече може да ги запраща. Предполагаше, че не много. Още крачка-две и щеше да се врътне и да побегне по уличката. Можеше да спре първия срещнат и да помоли да го упъти към Айфеловата кула. Струваше му се, че „къде е?“ на френски е ou est? Или може би беше qui est? Или пък това означаваше „кой е?“. Джош поклати леко глава, съжалявайки, че не е внимавал в часовете по френски.

— Не се опитвайте да ме спрете — започна той, докато се извръщаше.

— Какво почувства? — попита изведнъж Дий.

Момчето бавно се обърна към Магьосника. Моментално бе разбрало за какво говори той. Усети, че пръстите му инстинктивно са се свили, сякаш стискаха меч.

— Какво почувства, докато държеше Кларент и усещаше как суровата сила тече през теб? Какво почувства, като узна мислите и емоциите на съществото, което току-що бе намушкал? — Дий бръкна под окъсаното си палто и извади меча-близнак на Кларент: Ескалибур. — Чувството е велико, нали? — Той завъртя меча в ръка и слаба струйка синьо-черна енергия затрептя по каменното острие. — Знам, че трябва да си усетил мислите на Нидхьог… емоциите му… спомените му?

Джош кимна утвърдително. Те все още бяха пресни и стряскащо живи в главата му. Мислите, гледките бяха толкова чужди, толкова странни, че той знаеше, че никога не би могъл да си ги въобрази сам.

— За миг ти разбра какво е да си богоподобен: да съзираш светове отвъд въображението, да изпитваш непознати чувства. Видя миналото, много далечното минало… може дори да си видял Сенкоцарството на Нидхьог.

Джош кимна бавно, чудейки се откъде е разбрал Дий.

Магьосника направи крачка към момчето.

— За миг, Джош, само за един съвсем кратък миг, ти си се почувствал сякаш си пробуден… макар усещането далеч да не е било толкова силно — добави той бързо. — А ти искаш силите ти да бъдат пробудени, нали?

Момчето кимна. Беше затаило дъх, а сърцето му туптеше бясно в гърдите му. Дий беше прав — в миговете, докато бе държал Кларент, се бе чувствал жив, истински жив.

— Само че това не може да стане — рече бързо той.

Магьосника се изсмя.

— О, може. Може да се направи тук, днес — завърши той триумфално.

— Но Фламел каза… — започна момчето, а после млъкна, осъзнавайки какво е изрекъл Дий току-що. Ако можеше да бъде пробуден.

— Никола казва много работи. Съмнявам се дали и самият той вече знае кое от тях е истина.

— А ти знаеш ли? — сопна се Джош.

— Винаги. — Дий посочи с палец през рамо към Макиавели. — Италианецът не е мой приятел — каза той тихо, взирайки се право в неспокойните очи на момчето. — Затова попитай него, попитай го дали силите ти могат да бъдат пробудени още тази сутрин.

Джош се обърна към Николо Макиавели. Високият белокос мъж изглеждаше леко обезпокоен, но кимна в знак на потвърждение.

— Английският Магьосник е прав: силите ти могат да бъдат пробудени още днес. Предполагам, че вероятно в рамките на един час бихме могли да намерим някой, който да го направи.

Усмихвайки се победоносно, Дий се обърна пак към момчето.

— Изборът е твой. Затова отговори ми: какво искаш — да се върнеш обратно при Фламел и неясните му обещания или силите ти да бъдат пробудени?

Още докато се обръщаше да проследи черните струи от тъмна енергия, които се отделяха от каменното острие на Ескалибур, Джош знаеше отговора. Спомни си чувствата, емоциите, силата, която бе протичала през тялото му, докато държеше Кларент. А Магьосника бе казал, че тези чувства далеч не са били толкова силни, както ако си пробуден.

— Трябва ми отговор — рече Дий. Джош Нюман си пое дълбоко дъх.

— Какво трябва да направя?