Майкъл Скот
Магьосникът (43)

Глава 42

Пернел следваше призрака на Де Аяла, който я водеше през лабиринта от порутени сгради на Алкатраз. Опитваше да се държи в сенките и се шмугваше бързо покрай разбити стени и празни входове, постоянно нащрек за движещи се в мрака твари. Не вярваше, че сфинксът ще се осмели да излезе от затвора — въпреки ужасяващия си вид, сфинксовете бяха боязливи същества, които се страхуваха от тъмното. Но много от тварите, които бе видяла в оплетените с паяжини килии долу, бяха нощни създания.

Входът към тунела се намираше почти точно под кулата, която някога бе съхранявала единствения запас от прясна вода на острова. Металното й скеле бе ръждясало, разядено от солената морска вода, киселинните птичи изпражнения и безброй малки утечки от голямата цистерна. Но земята точно под кулата бе обрасла с буйна зеленина, която се подхранваше от същата тази капеща вода.

Де Аяла посочи към неравно парче земя близо до един от металните крака.

— Под това ще откриеш шахта, която води до тунела долу. Има още един вход към него, изсечен в отвесните скали, но той е достъпен само с лодка при отлив. Оттам Дий доведе на острова своя пленник. Той не знае за този вход тук.

Пернел откри ръждясал метален прът и с негова помощ изстърга пръстта, разкривайки напукан и натрошен бетон отдолу. Започна да копае в земята с края на металния прът. Постоянно се озърташе нагоре, опитвайки се да прецени колко са се приближили птиците до острова, но вятърът свистеше през по-рутените сгради и свиреше в ръждясалите метални подпори на водната кула, така че не можеха да се различат никакви други звуци. Пипалата от гъстата мъгла, погълнала Сан Франциско и моста „Голдън Гейт“, вече бяха стигнали до острова, покривайки всичко с влажен облак с мирис на сол.

Когато Вълшебницата изчегърта пръстта, Де Аяла се зарея над едно определено място.

— Точно тук — прошепна той в ухото й с глас като полъх. — Затворниците откриха съществуването на тунела и успяха да прокопаят шахта до него. Разбираха, че водата, капеща с десетилетия от кулата, е размекнала почвата и дори е разяла камъните отдолу. Но когато най-после пробиха до тунела, имаше прилив и те го откриха наводнен. Зарязаха работата. — Той показа зъбите си в идеална усмивка, каквато не бе притежавал приживе. — Само да бяха почакали да дойде отливът.

Пернел остърга още почва, разкривайки още натрошен камък. Натика металния прът под края на един блок и натисна силно. Камъкът не помръдна. Тя натисна пак с две ръце, а когато това не свърши работа, вдигна едно голямо парче камък и халоса металния прът: дрънченето отекна из целия остров като камбанен звън.

— О, това е невъзможно — промърмори жената. Нямаше желание да използва магическите си сили, защото това щеше да разкрие на сфинкса нейното местоположение, но нямаше друг избор. Сви в шепа дясната си длан и остави аурата си да се стече в нея, образувайки нещо като локвичка живак. Опря ръката си леко, почти нежно върху камъка, а после я обърна и позволи на суровата сила да се излее от дланта й и да попие в гранита. Камъкът омекна, а после се разтопи като восък. Големи късове полутечна скала паднаха и изчезнаха в мрака долу.

— От много време съм мъртъв, мислех, че съм виждал чудеса, но никога не съм виждал нещо такова — каза благоговейно Де Аяла.

— Един скитски маг ме научи на тази магия, за да ми се отплати, че му спасих живота. Всъщност е съвсем простичка — каза тя. Наведе се над дупката, а после се дръпна рязко с насълзени очи. — О, боже… как смърди!

Призракът на Хуан Мануел де Аяла се зарея точно над дупката. Обърна се и се усмихна, показвайки отново съвършените си зъби.

— Аз нищо не подушвам.

— Повярвай ми, трябва да се радваш — измърмори Пернел, клатейки глава; призраците често имаха странно чувство за хумор.

Тунелът вонеше на развалена риба и стари водорасли, на птичи и прилепови изпражнения, на прогнило дърво и ръждясал метал. Имаше и друга миризма: кисела и остра, почти като на оцет. Вълшебницата се наведе и отпра една ивица плат от долния край на роклята си, а после я уви около носа и устата си като груба маска.

— Има нещо като стълба — обади се Де Аяла, — само че внимавай. Сигурен съм, че е напълно ръждясала… — Той изведнъж вдигна поглед. — Птиците са стигнали до южния край на острова. А с тях има и нещо друго. Нещо зло. Усещам го.

— Мориган. — Пернел се надвеси над шахтата и щракна с пръсти. Тънко перце от мека бяла светлина се откъсна от тях, понесе се надолу в дупката и изчезна в сумрака, разпръсквайки трептяща млечнобяла светлина по покритите с влага стени. Светлината разкри също така тясната стълба, която се оказа просто шипове, забити под различни ъгли в стената. Шиповете — всеки от тях не по-дълъг от десет сантиметра — бяха покрити с дебел слой ръжда и от тях капеше вода. Тя се наведе, хвана първия шип и дръпна силно. Изглеждаше достатъчно здрав.

Вълшебницата се извъртя и спусна единия си крак в шахтата. Стъпалото й напипа един от шиповете и моментално се хлъзна. Тя извади крака си, свали сандалите и ги затъкна в колана си. Знаеше, че дребната употреба на магия, към която бе прибягнала, за да разтопи камъка и да освети вътрешността на дупката, ще издаде местоположението й на Мориган. Разполагаше с броени секунди, преди птиците да пристигнат…

Пернел пъхна отново крак в шахтата и босото й стъпало докосна шипа. Беше студен и слузест под кожата й, но поне тя можеше да се закрепи по-добре. Жената стисна с шепи жилавата трева и се отпусна надолу, другият й крак също намери опора, а после тя посегна с лявата си ръка и улови един шип. Потръпна. На допир беше отвратителен, мляскаше под пръстите й. А после се усмихна; колко се беше променила. Като момиче, растейки във френското селце Кемпер — преди толкова много години, — беше ходила да се плацика в крайбрежните води, където събираше и ядеше сурови миди. Беше скитала боса по улиците, затъвайки до глезените в кал и мръсотия.

Като изпробваше всяко стъпало, Пернел започна да се спуска в шахтата. На едно място шипът се счупи под крака й и полетя с дрънчене в мрака. Изглежда падаше дълго. Тя се притисна към мръсната стена, усещайки как влагата се просмуква през тънката й лятна рокля. Вкопчена отчаяно, потърси друг шип. Усети как този в ръката й се размърда и за миг сърцето й се сви при мисълта, че ще се измъкне от стената. Но той удържа.

— На косъм беше. Помислих си, че ще се присъединиш към мен — каза призракът на Де Аяла, като се материализира от сумрака точно пред лицето й.

— Не мога да бъда убита толкова лесно — каза мрачно Вълшебницата и продължи да се спуска. — Макар че би било смешно да умра от падане, след като в продължение на десетилетия съм оцелявала от свирепите атаки на Дий и Тъмните древни.

— Тя погледна към неясните очертания на лицето пред себе си.

— Какво става горе? — Пернел вдигна глава към отвора на шахтата, който се виждаше само благодарение на струйките сива мъгла, които се виеха и стичаха в него.

— Островът е покрит с птици — отвърна Де Аяла. — Може би са стотици хиляди; накацали са по всяка възможна повърхност. Богинята-врана е слязла в недрата на затвора, без съмнение търсейки сфинкса.

— Нямаме много време — предупреди го Вълшебницата. Направи още една стъпка и кракът й затъна до глезена в лепкава кал. Беше стигнала до дъното на шахтата. Калта бе леденостудена и тя усети как този мраз се просмуква в костите й. Нещо пропълзя по пръстите й. — Накъде?

Призрачнобялата ръка на Де Аяла се появи точно пред нея, сочейки наляво. Пернел осъзна, че стои в края на висок, грубо изсечен тунел, който леко се спускаше надолу. Призрачното сияние на Де Аяла озаряваше слоя от паяжини, покриващи стените. Бяха толкова нагъсто, че изглеждаше сякаш стените са боядисани в сребърно.

— Не мога да продължа нататък — рече призракът и гласът му отекна дрезгаво. — Дий е поставил в тунела невероятно мощни защитни магии и печати; не мога да премина. Килията, която търсиш, е на десетина крачки оттук, от лявата страна.

На Вълшебницата не й се искаше да използва магията си, но знаеше, че няма избор. Определено не смяташе да върви през тунела в непрогледен мрак. Тя щракна с пръсти и едно кълбо бял огън грейна над дясното й рамо. В тунела се разля меко опалесцентно сияние, от което всяка паяжина се открои до най-малките детайли. Паяжините се простираха като дебела завеса, преграждайки прохода. Тя различи паяжини, изтъкани върху други паяжини, и се зачуди колко ли паяци има тук долу.

Пернел пристъпи напред. Светлината се движеше заедно с нея и тя изведнъж съзря първата от защитите, които Дий бе сложил в прохода. Поредица от високи дървени копия с метални върхове бяха набити дълбоко в калния под. Върху плоския метален връх на всяко копие бе изрисуван древен символ на силата — квадратен йероглиф, вероятно познат на древния народ на маите от Централна Америка. Тя видя поне дузина копия, с различен символ върху всяко от тях. Знаеше, че поединично символите са безсмислени, но заедно създаваха невероятно мощна зигзагообразна мрежа от сурова сила, която кръстосваше коридора с невидими лъчи от черна светлина. Това й напомни за сложните лазерни аларми, използвани от банките. Силата не оказваше влияние на хората — Пернел долавяше само глухо жужене и напрежение в тила си, — но това беше непреодолима преграда за всеки от Древната раса, Следващото поколение и обръщенците. Даже призрак като Де Аяла бе повлиян от бариерата.

Тя разпозна някои от символите по върховете на копията; беше ги виждала в Сборника и изсечени по стените на руините в Паленке^[1], Мексико.

Повечето от тях предшестваха човечеството, а много бяха по-стари дори от Древните и принадлежаха на раса, която бе населявала земята в много далечното минало. Това бяха Думите на силата, старите Символи на обвързването, предназначени да пазят — или да държат в плен — нещо, което е или изключително ценно, или необикновено опасно.

Нещо й подсказваше, че в случая става дума за второто.

Освен това се чудеше къде Дий е намерил древните думи.

Шляпайки през гъстата кал, Вълшебницата направи първата си стъпка в тунела. Всички паяжини зашушнаха и затрептяха, издавайки звук, подобен на тих шепот на листа.

„Тук трябва да има милиони паяци“ — помисли си тя. Паяците не я плашеха, беше се изправяла срещу създания, много по-страшни от тях, но осъзнаваше, че вероятно сред множеството тук има отровни кафяви отшелници, черни вдовици или дори южноамерикански паяци-ловци. Ухапване от някой от тях със сигурност щеше да я извади от строя, а може би дори да я убие.

Пернел измъкна едно от копията от калта и го използва, за да махне паяжината. Квадратният символ на върха на копието засия в червено и ефирните нишки засъскаха, където то ги докосна. Една тъмна сянка, която жената знаеше, че е гъмжило от паяци, се отдръпна назад в сумрака. Напредвайки бавно по тесния тунел, тя събаряше всяко копие, до което стигнеше, оставяйки мръсната кал да отмие Думите на силата, рушейки постепенно сложната мрежа от магии. Ако Дий си беше направил всичкия този труд, за да задържи нещо в килията, това означаваше, че не е можел да го контролира. Пернел искаше да разбере какво е то и да го освободи. Но докато се приближаваше, а кълбото над рамото й хвърляше трептяща светлина по коридора, друга мисъл мина през ума й: да не би пък Джон да е затворил нещо, от което дори тя би трябвало да се страхува, нещо древно и ужасно? Вече не знаеше дали не допуска съдбовна грешка.

По страничните подпори на вратата и около входа на килията бяха изрисувани символи, от които я заболяваха очите. Остри и ъгловати, те сякаш мърдаха и се гърчеха върху камъка, подобно на писанията в „Книгата на Авраам“. Но докато буквите в старата книга образуваха думи на езици, които тя в повечето случаи разбираше или поне разпознаваше, тези символи тук се извиваха в невъобразими форми.

Вълшебницата се наведе, загреба малко кал и я плесна върху буквите, за да ги заличи. Едва когато премахна напълно праисторическите Думи на силата, тя пристъпи напред и накара светещото кълбо да се плъзне с криволичене в килията.

Трябваше й само миг, за да осъзнае какво вижда. И в този миг разбра, че развалянето на защитната мрежа от магии действително беше ужасна грешка.

Цялата килия представляваше гъст пашкул от паяжини. В средата й, на една-единствена нишка, не по-дебела от показалеца й, висеше паяк. Създанието бе огромно поне колкото голямата водна кула, която се издигаше внушително на острова над главата й. Смътно напомняше за тарантула, но цялото му тяло бе покрито с настръхнала пурпурна козина, леко посивяла по краищата. Всеки от осемте му крака беше по-дебел от Пернел. По средата на тялото му имаше гигантска, почти човешка глава. Беше гладка и кръгла, без уши или нос, и само с една хоризонтална цепка за уста. Също като тарантулите, имаше осем мънички очички, разположени близо до върха на черепа.

И тези очички се отвориха едно по едно, всяко с цвета на стара синина. Втренчиха се в лицето на жената. После устата се разтвори и се показаха два дълги като копия зъба.

— Мадам Пернел. Вълшебнице — изфъфли паякът.

— Ареоп-Енап^[2] — каза тя с почуда, познавайки стария паяк Древен. — Мислех, че си мъртъв.

— Тоест мислеше, че си ме убила!

Паяжината потръпна и изведнъж кошмарното създание се хвърли срещу Пернел.