Майкъл Скот
Магьосникът (40)

Глава 39

Огромни стелещи се талази мъгла се носеха над залива на Сан Франциско.

Пернел Фламел скръсти ръце пред гърдите си и загледа как нощното небе се изпълва с птици. Голямо, кръжащо ято се издигна над града и се събра в гъст облак. После, като струйки разлято мастило, три отделни потока от птици се устремиха през залива, насочвайки се право към острова. И тя разбра, че някъде в сърцевината на голямото ято се намира Богинята-врана. Мориган идваше към Алкатраз.

Пернел стоеше сред изгорелите останки от къщата на надзирателя, където най-сетне бе успяла да се спаси от паешкото множество. Макар че домът бе изгорял преди повече от три десетилетия, тя още можеше да усети във въздуха призрачни миризми на овъглено дърво, напукана мазилка и стопени тръбопроводи. Вълшебницата знаеше, че ако свали защитите си и се съсредоточи, ще може да чуе гласовете на надзирателите и техните семейства, които бяха обитавали къщата през годините.

Като засенчи ярките си зелени очи и примижа силно, Пернел се съсредоточи върху приближаващите птици, като се опитваше да ги различи в нощта и да прецени с колко точно време разполага, преди да пристигнат. Ятото беше огромно и поради сгъстяващата се мъгла бе невъзможно да се познае нито размера му, нито разстоянието. Но тя предположи, че има може би десет-петнайсет минути, преди птиците да стигнат до острова. Доближи палеца до кутрето си и една бяла искра прескочи с пукот между тях. Пернел кимна. Силите й се връщаха, но не достатъчно бързо. Сега, когато се намираше далече от сфинкса, те щяха да продължат да укрепват, но в нощта аурата й щеше да се презареди по-бавно. Освен това знаеше, че изобщо не е достатъчно силна, за да се справи с Мориган и нейните любимки.

Това обаче не означаваше, че е безпомощна; цял живот се бе занимавала с изследвания, от които бе научила много полезни неща.

Вълшебницата усети студен бриз да разрошва дългата й коса и миг по-късно призракът на Хуан Мануел де Аяла се появи пред нея. Увисна във въздуха, придобивайки очертания и плътност, оформен от частиците прах и водните капчици в сбиращата се мъгла. Също като много други призраци, които бе срещала, той носеше дрехите, в които се бе чувствал най-удобно приживе: свободна бяла ленена риза, затъкната в дълги до коленете панталони. Краката му изтъняваха под коленете и подобно на много духове, Де Аяла нямаше стъпала. Докато бяха живи, хората рядко поглеждаха надолу към стъпалата си.

— Това някога беше едно от най-прекрасните местенца на земята, нали? — попита той, вперил влажните си очи в град Сан Франциско.

— Все още е — отвърна тя, като се обърна да погледне през залива към града, който блещукаше и мигаше с безброй мънички светлинки. — Ние с Никола го наричахме свой дом в продължение на много години.

— О, не градът! — рече презрително Де Аяла.

Пернел хвърли кос поглед към призрака.

— Какви ги говориш? — каза тя. — Изглежда прекрасно.

— Някога стоях тук, близо до същото това място, и гледах как на брега горят може би хиляда огньове. Всеки огън представляваше едно семейство. С времето ги опознах всичките. — Продълговатото лице на испанеца направи гримаса, която може би изразяваше болка. — Те ми разказваха за тукашната земя, за това място, говореха за своите богове и духове. Мисля, че именно тези хора ме привързаха към това кътче. А сега виждам само светлини, не мога да видя звездите, не мога да видя племената или отделните хора, сгушени край огньовете. Къде е онова място, което обичах?

Вълшебницата кимна към далечните светлини.

— Още си е тук. Само дето се е разраснало.

— Променило се е до неузнаваемост — каза Де Аяла, — и то не за добро.

— Аз също съм гледала как светът се променя, Хуан. — Пернел говореше много нежно. — Но ми се иска да вярвам, че се е променил за добро. Аз съм по-стара от теб. Родих се в епоха, когато зъбоболът можеше да те убие, когато животът бе кратък и жесток, а смъртта често бе болезнена. Някъде по времето, когато ти откри този остров, средната продължителност на живота на здрав човек беше не повече от трийсет и пет години. Сега е два пъти повече. Зъбоболът вече не убива хората… поне обикновено е така — добави тя със смях. Беше практически невъзможно човек да накара Никола да иде на зъболекар. — Хората са постигнали невероятен напредък през последните неколкостотин години, създали са чудеса.

Де Аяла се плъзна и увисна точно пред нея.

— А в стремежа си да създават чудеса са пренебрегнали чудесата, които ги заобикалят отвсякъде, пренебрегнали са загадките, красотата. Митовете и легендите крачат невидими сред тях, незабелязвани, неразпознати. Невинаги е било така.

— Не, не беше — съгласи се с тъга Пернел. Загледа се през залива.

Градът бързо чезнеше в мъглата, светлините придобиваха вълшебен, ефирен вид. В този миг бе лесно да си представиш как трябва да е изглеждал в миналото… и как би могъл да изглежда отново, ако Тъмните древни си възвърнеха властта над земята. В старите времена човечеството приемаше мисълта, че действително има създания и други раси — като вампирите, обръщенците, великаните, — живеещи в мрака. Някога същества, могъщи като богове, живееха в недрата на планините или дълбоко в непроходимите гори. В земята имаше плътоядци, из гората наистина бродеха вълци, а под мостовете се спотайваха създания, много по-лоши от троловете. Когато пътници се връщаха от далечни земи, носейки истории за чудовищата и тварите, които са срещнали, за чудесата, които са видели, никой не се съмняваше в тях. В наши дни, въпреки снимките, видеозаписите и твърденията на свидетели за нещо необикновено или неземно, хората все се съмняваха и отхвърляха всичко като измама.

— А сега едно от тези ужасни чудеса идва на моя остров — рече тъжно Хуан. — Усещам го как се приближава. Кое е то?

— Мориган, Богинята-врана.

Призракът се обърна към Вълшебницата.

— Чувал съм за нея. Тя будеше страх у някои от ирландците и шотландците в моя екипаж. Идва за теб, нали?

— Да. — Пернел се усмихна мрачно.

— Какво ще направи?

Вълшебницата наклони глава на една страна, размишлявайки.

— Е, те опитаха да ме държат в плен. Това се провали. Предполагам, че господарите на Дий най-сетне са позволили по-окончателно решение. — Тя се изсмя пресекливо. — И в по-сложни ситуации съм попадала… — Гласът й секна, жената преглътна тежко и опита пак. — Но винаги имах до себе си Никола. Заедно бяхме непобедими. Иска ми се сега той да беше тук с мен. — Тя пое дълбоко въздух, успокоявайки дишането си, и вдигна длани пред лицето си. Димни струйки от ледено бялата й аура се заиздигаха от върховете на пръстите й. — Но аз съм безсмъртната Пернел Фламел и няма да се дам без бой.

— Кажи ми как мога да ти помогна — каза тържествено Де Аяла.

— Ти вече направи достатъчно за мен. Благодарение на теб избягах от сфинкса.

— Това е моят остров и сега ти се намираш под моя закрила. — Той се усмихна печално. — Обаче не съм сигурен, че птиците ще се изплашат от няколко тряскащи се врати. А аз не мога да направя много повече.

Вълшебницата предпазливо отиде до другия край на разрушената къща. Застана пред един от високите правоъгълни прозорци и се взря към затвора. Сега, когато нощта бе паднала, той представляваше само неясен, злокобен силует на фона на лилавото небе. Тя прецени положението си: беше затворена на остров, гъмжащ от паяци, в коридорите долу бродеше свободно сфинкс, а килиите бяха пълни със създания от най-мрачните митове, които бе срещала някога. Освен това силите й бяха ужасно намалели, а Мориган идваше. Беше казала на Де Аяла, че е попадала и в по-сложни ситуации, но точно в момента не можеше да се сети за нито една.

Призракът се появи до нея и силуетът му разкриви формата на сградата отзад.

— С какво мога да ти помогна?

— Колко добре познаваш този остров? — попита Пернел.

— Ха! Познавам всеки пръст от него. Зная тайните проходи, полузавършените тунели, изкопани от затворниците, скритите коридори, зазиданите стаи, старите индиански пещери, изсечени дълбоко в скалите долу. Мога да те скрия така, че никой никога да не те намери.

— Мориган е изобретателна… а освен това ги има и паяците. Те ще ме намерят.

Призракът се понесе, за да застане пак точно пред нея. В нощта се виждаха само очите му — наситено тъмнокафяви.

— О, паяците не са под контрола на Дий.

От изненада Вълшебницата направи крачка назад.

— Не са ли?

— Появиха се едва преди седмица-две. Тогава започнах да забелязвам паяжините по вратите, по стълбите. Всяка сутрин имаше все повече и повече паяци. Донасяше ги вятърът върху нишки паяжина. По онова време на острова имаше човекоподобни стражи… макар че не бяха хора — добави той бързо. — Ужасни създания с гладки лица.

— Хомункулуси — каза Пернел и потрепери. — Създания, които Дий отглежда в бълбукащи вани с мазнина. Какво стана с тях?

— Възложиха им да почистят паяжините от вратите. Един се препъна и падна в паяжина — отвърна Де Аяла и зъбите му се бялнаха в сумрака в бърза усмивка. — От него останаха само парцали. Дори и кости нямаше — добави той с уплашен шепот.

— Това е, защото хомункулусите нямат кости — каза отнесено Вълшебницата. — А какво привлича паяците тук?

Призракът се обърна да погледне към затвора.

— Не съм сигурен…

— Мислех, че знаеш всичко за този остров? — рече Пернел с усмивка.

— Дълбоко под затвора има поредица от подземни пещери, издълбани в скалите от морските вълни. Смятам, че първите туземни обитатели на острова са ги използвали като склад. Преди около месец един дребен англичанин…

— Дий?

— Да, Дий, донесе нещо на острова посред нощ. Запечата го в онези пещери, а после покри целия район с магически печати и охрани. Дори аз не мога да проникна през защитните слоеве. Но съм убеден, че онова, което привлича паяците на острова, е затворено в пещерите.

— Можеш ли да ме заведеш до тях? — попита бързо Пернел. Чуваше плющенето на хиляди птичи криле, което ставаше все по-близко.

— Не — отсече Де Аяла. — Коридорът гъмжи от паяци, а и кой знае какви други капани е заложил англичанинът там.

Вълшебницата инстинктивно посегна към ръката на моряка, но дланта й премина през него, оставяйки след себе си вихрушка от водни капчици.

— Щом Дий е натикал нещо в скритите тъмници на Алкатраз, а после го е защитил с толкова могъща магия, че дори един безплътен дух не може да мине през нея, трябва да разберем какво е то. — Тя се усмихна. — Никога ли не си чувал пословицата „Врагът на моя враг е мой приятел“?

— Не, но съм чувал друга: „Глупаците се втурват презглава там, където и ангелите не смеят да пристъпят.“

— Тогава хайде, бързо, преди Мориган да е пристигнала. Отведи ме обратно в Алкатраз.