Майкъл Скот
Магьосникът (4)

Глава 3

Какъв? — попита Джош, като се оглеждаше. Сега миризмата бе по-силна — неприятна и остра, и почти позната…

— Змия — каза Софи, поемайки си дълбоко дъх. — Това е змия.

Джош усети как стомахът му се преобърна. Змия! Защо трябваше да са змии? Той изпитваше ужас от тях, макар че никога не би го признал пред някого, особено пред сестра си.

— Змии… — започна Джош, но гласът му прозвуча пискливо и задавено. Той се прокашля и пробва пак. — Къде? — попита, като се оглеждаше трескаво и си ги представяше навсякъде: как изпълзяват изпод скамейките, спускат се по колоните, падат от канделабрите.

Софи поклати глава и се намръщи.

— Не ги чувам… Само… ги надушвам. — Ноздрите й се разшириха и тя пое дълбоко дъх. — Не, само една е…

— О, да, наистина подушваш змия… само че такава, която ходи на два крака — подхвърли троснато Скати. — Надушваш гадната смрад на Николо Макиавели.

Фламел коленичи на пода пред масивната порта и прокара длани над ключалките. От пръстите му заизлизаха струйки зелен дим.

— Макиавели! — рече той с отвращение. — Виждам, че Дий не е губил никакво време, преди да се свърже със съюзниците си.

— Можеш да определиш кой е само по миризмата? — възкликна Джош, все още изненадан и малко объркан.

— Всеки човек си има отличителен магически аромат — обясни Девата-воин, застанала с гръб към алхимика, за да го пази. — Вие двамата миришете на ванилов сладолед и портокали, Никола мирише на мента…

— А Дий миришеше на развалени яйца… — добави Софи.

— На сяра — поправи я Джош.

— Точно така — каза Скати. — Много подходящо за доктор Дий. — Тя въртеше глава насам-натам, като обръщаше особено внимание на дълбоките сенки зад статуите. — Е, Макиавели пък мирише на змия. Също много подходящо.

— Кой е той? — попита Джош. Струваше му се, че името би трябвало да му е познато, имаше смътното чувство, че го е чувал и преди. — Приятел на Дий ли?

— Николо Макиавели е безсмъртен, съюзник на Тъмните древни — обясни Девата-воин, — и не е приятел на Дий, макар че са на една и съща страна. Макиавели е по-стар от Магьосника, безкрайно по-опасен и със сигурност по-хитър. Трябваше да го убия, когато имах възможност — каза тя горчиво. — През последните петстотин години той е в основата на европейската политика — той е кукловодът, действащ задкулисно. Последното, което чух, беше, че е назначен за шеф на „Дирексион женерал де ла сеюкрите екстериор“.

— Това нещо като банка ли е? — попита Джош.

Устните на Скати се извиха в лека усмивка, която разкри издължените й вампирски зъби.

— Означава „Главна дирекция за външна сигурност“. Това са френските тайни служби.

— Тайните служби! Просто страхотно — рече саркастично Джош.

— Миризмата се усилва — каза Софи, чиито пробудени сетива ясно усещаха аромата. Тя се съсредоточи и позволи на малка част от силата й да се процеди в аурата й, която я обви като призрачна сянка. Нишки от ярка сребърна светлина заискриха в русата й коса, а очите й се превърнаха в лъскави сребърни монети.

Почти несъзнателно Джош се отдръпна от сестра си. Беше я виждал такава и преди и тя го плашеше.

— Това означава, че е наблизо. Прави някаква магия — рече Скати. — Никола?

— Трябва ми само минутка. — Пръстите на Фламел сияеха в изумруденозелено и изпускаха дим, докато рисуваха някаква фигура около ключалката. Отвътре се чу силно изщракване, но когато алхимикът натисна дръжката, вратата не помръдна. — Е, може би повече от минутка.

— Прекалено късно е — прошепна Джош и вдигна ръка да посочи. — Тук има нещо.

В другия край на голямата базилика редиците от свещи бяха угаснали. Сякаш недоловим бриз се носеше през залата и по пътя си гасеше пламъчетата, трепкащи в кръглите кандила и върху дебелите свещи, оставяйки струйки сиво-бял дим да се вият във въздуха. Изведнъж миризмата на восък стана по-силна, много, много по-силна, и почти заличи змийската.

— Нищо не виждам… — започна момчето.

— То е тук — извика Софи.

Съществото, което се надигна от студените каменни плочи, имаше само най-обща прилика с човек. Бе по-високо от средния човешки бой, едро и уродливо — бяла пихтиеста фигура със съвсем смътно загатната глава върху широките си рамене. Нямаше лице. Пред очите им две огромни ръце се отделиха с джвакащ звук от туловището и в краищата им се образуваха нещо като длани.

— Голем! — извика ужасено Софи. — Восъчен голем! — Тя протегна ръка напред и аурата й запламтя. Леденостуден вятър излетя от пръстите й и удари създанието, но бялата восъчна кожа просто се накъдри и разтече пред него.

— Пазете Никола! — нареди Скатах, като се хвърли напред. Двата й меча излетяха от ножниците и се забиха в създанието, без обаче да му нанесат никаква вреда. Остриетата заседнаха в мекия восък и тя трябваше да използва цялата си сила, за да ги изтегли обратно. Удари отново и късчета восък полетяха във въздуха. Създанието замахна към нея и Скати бе принудена да пусне мечовете, отскачайки назад, за да избегне смазващия удар. Един масивен юмрук се заби с тътен в пода до краката й и във всички посоки се разлетяха капки бял восък.

Джош грабна един от сгъваемите дървени столове, наредени един върху друг пред магазинчето за сувенири в дъното на църквата. Като го хвана за двата крака, той удари с всичка сила съществото в гърдите… и столът заседна здраво там. Восъчната фигура се обърна към момчето, при което столът бе изтръгнат от ръцете му. То грабна друг, втурна се да заобиколи създанието, и го халоса пак. Столът се строши в раменете му, оставяйки десетки трески да стърчат от него като игли на таралеж.

Видяното смрази кръвта на Софи. Тя отчаяно се мъчеше да си спомни някоя от тайните на Въздушната магия, на която Вещицата от Ендор я бе научила само преди няколко часа. Вещицата бе казала, че това е най-могъщата от всички магии и Софи бе видяла какво направи тя с армията от зомбита на отдавна умрели хора и зверове, които Дий бе призовал в Охай. Но тя нямаше представа какво би подействало срещу восъчното чудовище пред нея. Знаеше как да предизвика миниатюрно торнадо, но не можеше да рискува да го направи в затвореното пространство на базиликата.

— Никола! — извика Скати. Тъй като мечовете й бяха останали забити в съществото, Девата-воин използваше нунчакуто си — две дървени пръчки, свързани с къса верига, — за да нанася удари на голема. По кожата му оставаха дълбоки вдлъбнатини, но друг ефект не се забелязваше. Тя нанесе един особено свиреп удар, от който полираното дърво се заби в тялото на съществото. Восъкът потече по нунчакуто и го улови. Когато създанието се завъртя към Джош, оръжието бе изтръгнато от ръката на Девата-воин и тя отхвръкна настрани.

Една ръка, състояща се само от палец и слепени пръсти, като гигантска ръкавица, сграбчи Джош за рамото и го стисна. Болката беше невероятна и накара момчето да падне на колене.

— Джош! — изкрещя Софи и звукът отекна в огромната църква.

Брат й опита да се откопчи от огромната длан, но восъкът бе твърде хлъзгав, а и пръстите му потъваха в бялата лепкава маса. От ръката на голема по рамото му потече топъл восък, който се плъзна надолу по гърдите му, затруднявайки дишането му.

— Джош, наведи се!

Софи грабна един дървен стол и го метна с всичка сила. Той профуча над главата на брат й, така че вятърът разроши косата му, а после се стовари — с ръба напред — върху дебелата восъчна ръка на мястото, където би трябвало да е лакътят. Столът се заби до половината, но този ход разсея съществото и то пусна момчето, оставяйки го насинено и покрито със слой восък. Коленичил на земята, Джош видя с ужас как две пихтиести ръце посягат към гърлото на близначката му.

Ужасена, Софи изпищя.

Джош зърна как очите на сестра му трепнаха и синьото се смени със сребристо, а после аурата й грейна ослепително в мига, в който лапите на голема се доближиха до кожата й. Восъчните ръце мигновено се разтопиха и закапаха по пода. Софи протегна разперената си длан и я притисна в гърдите на съществото. Със съскане и цвърчене тя потъна във восъка.

Джош се сви на земята до Фламел, вдигнал ръце да предпази очите си от блестящата сребриста светлина. Видя как сестра му пристъпи по-близо до голема. Сега аурата й беше болезнено ярка, ръцете й бяха разперени широко и някаква невидима, недоловима жега топеше създанието, втечнявайки восъка. Мечовете и нунчакуто на Скати изтропаха на каменния под, последвани секунди по-късно от останките на дървения стол.

Аурата на Софи затрептя и момчето скочи на крака и се втурна към нея, за да я подхване, когато тя се олюля.

— Чувствам се замаяна — каза сестра му глухо и се свлече в ръцете му.

Беше почти в безсъзнание, леденостудена на пипане, обикновено сладкият ванилов аромат на аурата й сега бе кисел и горчив.

Девата-воин се спусна да вземе оръжията си от купчината полутечен восък, който сега приличаше на наполовина разтопен снежен човек. Грижливо избърса остриетата, преди да ги прибере в ножниците на гърба си. Почисти нунчакуто от нишките бял восък и го пъхна обратно в калъфа на колана си, после се обърна към Софи.

— Ти ни спаси — каза тя сериозно. — Това е дълг, който няма да забравя.

— Готово — обяви изведнъж Фламел. Дръпна се назад и Софи, Джош и Скатах видяха как струйки зелен дим се точат от ключалката. Алхимикът бутна вратата и тя се отвори с щракване. Хладният нощен въздух нахлу вътре, разсейвайки натрапчивия аромат на стопен восък.

— Знаеш ли, малко помощ щеше да ни дойде добре? — измърмори Скати.

Никола се ухили и избърса пръсти в джинсите си, като остави дири от зелена светлина върху плата.

— Знаех, че държите нещата под контрол — каза той и излезе от базиликата. Девата-воин и близнаците го последваха.

Воят на полицейските сирени вече се чуваше по-силно, но районът непосредствено пред църквата бе пуст. „Сакре Кьор“ бе разположена върху хълм — една от най-високите точки на Париж — и от мястото, на което стояха, те можеха да видят целия град. Лицето на Никола Фламел грейна от радост.

— У дома!

— Какво толкова са се пристрастили тия европейски магьосници към големите? — попита Скати, докато го следваше. — Първо — Дий, а сега — и Макиавели. Никакво въображение ли нямат?

Фламел изглеждаше изненадан.

— Това не беше голем. За да се вдъхне живот на големите, трябва да се направи заклинание върху тялото им.

Девата-воин кимна. Тя, разбира се, знаеше това.

— Тогава какво…?

— Това беше тулпа.

Яркозелените очи на Скати се разшириха от изненада.

— Тулпа! Нима Макиавели е толкова могъщ?

— Очевидно да.

— Какво е тулпа? — попита Джош. Въпросът му бе отправен към Фламел, но отговори сестра му, което още веднъж му напомни за огромната бездна, зейнала между тях в мига, когато силите й бяха пробудени.

— Същество, създадено и задвижвано от силата на въображението — обясни небрежно Софи.

— Точно така — каза Никола Фламел, дишайки дълбоко. — Макиавели е знаел, че в църквата ще има восък. Затова го е съживил.

— Но със сигурност е знаел и че това същество няма да може да ни спре, нали? — попита Скати.

Никола излезе изпод аркадата пред централния вход на базиликата и застана на ръба на първото от двеста двайсет и едното стъпала, които водеха към улицата далече в подножието им.

— О, знаел е, че няма да ни спре — отговори той търпеливо. — Просто е искал да ни забави, да ни задържи тук до пристигането си. — Фламел посочи с ръка.

Далече долу тесните улици на Монмартър бяха изпълнени със светлините и сирените на множество полицейски коли. Десетки униформени жандарми се бяха събрали в подножието на стълбите, а и други прииждаха от страничните улички, за да образуват кордон около сградата. Изненадващо, никой от тях не бе тръгнал да се изкачва.

Фламел, Скати и близнаците не обърнаха внимание на полицията. Те гледаха високия слаб, белокос мъж в елегантен смокинг, който бавно вървеше по стъпалата към тях. Той спря, когато ги видя да излизат от базиликата, подпря се на едно ниско метално перило и вдигна дясната си ръка в ленив поздрав.

— Нека позная — каза Джош. — Това трябва да е Николо Макиавели.

— Най-опасният безсмъртен в Европа — каза мрачно алхимикът. — Повярвайте ми, пред този човек Дий изглежда като аматьор.