Майкъл Скот
Магьосникът (33)

Глава 32

Николо Макиавели винаги бе бил предпазлив човек. Беше оцелял и дори преуспял в опасния двор на Медичите във Флоренция през XV век — време, когато интригите бяха начин на живот, а насилствената смърт и покушенията бяха нещо обичайно. Най-прочутата му книга, „Владетелят“ беше една от първите, които прокараха идеята, че използването на хитрости, лъжи и измами е напълно допустимо за един управник.

Макиавели оцеляваше, защото бе потаен, предпазлив, умен и преди всичко хитър.

В такъв случай какво го бе прихванало, че извика дисите? Валкириите нямаха дума за „потаен“ в езика си и не знаеха смисъла на думата „предпазливост“. Представата им за ум и хитрина беше да докарат Нидхьог — неконтролируемо праисторическо чудовище — в центъра на съвременен град.

И той им го беше позволил.

Сега улицата ехтеше от звуци на трошащо се стъкло и дърво и срутващи се камъни. Всички аларми на коли и къщи в района виеха, а в другите домове по уличката бяха светнали лампи, макар че още никой не смееше да излезе навън.

— Какво ли става там вътре? — зачуди се Николо.

— Може би Нидхьог пирува със Скатах? — предположи разсеяно Дий. Телефонът му бе зазвънял, отвличайки вниманието му.

— Нищо подобно! — извика внезапно Макиавели. Отвори вратата на колата и изскочи навън, после сграбчи за яката Джон и го издърпа в нощта.

— Дагон! Излизай!

Дий се опита да се закрепи на краката си, но Макиавели продължаваше да го тегли заднишком, отдалечавайки го от колата.

— Да не си се побъркал? — изкрещя докторът.

Предното стъкло се пръсна и Дагон излетя през него. Плъзна се по капака и се приземи до Макиавели и Дий, но Магьосника изобщо не го погледна. Беше видял какво е стреснало италианеца.

Нидхьог препускаше по тясната уличка към тях, изправен на двата си яки задни крака. В предните му лапи висеше отпусната червенокоса фигура.

— Назад! — извика Макиавели и се хвърли на земята, повличайки Джон със себе си.

Нидхьог прегази дългата черна германска кола. Единият му заден крак стъпи точно върху покрива и го смачка. Прозорците затрещяха и парчета стъкло се разлетяха като шрапнели. Средата на купето хлътна и колелата се отлепиха от земята.

Създанието изчезна в нощта.

Миг по-късно облечена в бяло диса буквално прелетя над останките от колата, преодолявайки ги с един-единствен скок, устремена подир чудовището.

— Дагон? — прошепна Николо, като се претърколи. — Дагон, къде си?

— Тук. — Шофьорът се изправи гъвкаво на крака, отръсквайки късчета блестящо стъкло от черния си костюм. Свали напуканите си слънчеви очила и ги пусна на земята. Цветовете на дъгата пробягваха по кръглите му, немигащи очи. — Той държеше Скатах — рече Дагон, като разхлаби черната си вратовръзка и разкопча горните копчета на бялата си риза.

— Тя мъртва ли е? — попита Макиавели.

— Няма да повярвам, че Сянката е мъртва, докато не се убедя с очите си.

— Съгласен съм. През годините е имало твърде много съобщения за смъртта й. А после тя се появява отново! Трябва ни труп.

Дий се надигна от една кална локва; подозираше, че Макиавели може нарочно да го е бутнал в нея. Изтръска вода от обувката си.

— Щом е в лапите на Нидхьог, значи Скатах е мъртва. Успяхме.

Рибешките очи на Дагон се сведоха към лицето на Магьосника.

— Ах, ти, ограничен, арогантен глупако! Нещо в къщата е подплашило Нидхьог — ето защо той бяга, — а не може да е Сянката, защото той я е хванал. А помни, че това е същество, което не знае страх. Три диси влязоха в тази къща, а излезе само една! Нещо ужасно е станало там вътре.

— Дагон е прав: това е катастрофа. Трябва изцяло да преосмислим стратегията си. — Макиавели се обърна към своя шофьор. — Обещах ти, че ако дисите се провалят, Скатах е твоя.

Дагон кимна.

— А ти винаги си държал на обещанията си.

— Служиш ми вече близо четиристотин години. Винаги си ми бил верен и ти дължа както живота, така и свободата си. Освобождавам те от службата ти при мен — каза тържествено италианецът. — Намери тялото на Сянката… а ако тя е още жива, направи каквото е нужно. Върви и бъди здрав, стари приятелю.

Дагон се обърна. После изведнъж спря и погледна назад към Макиавели.

— Как ме нарече?

Николо се усмихна.

— Стари приятелю. Пази се — каза той нежно. — Сянката е невероятно опасна и е убила твърде много мои приятели.

Дагон кимна. Свали обувките и чорапите си, разкривайки трипръсти ципести нозе.

— Нидхьог ще потърси убежище в реката. — Пълната със зъби уста на Дагон внезапно се разтегли в нещо като усмивка. — А водата е мой дом. — После той се затича в нощта, шляпайки с босите си крака по тротоара.

Макиавели погледна пак към къщата. Дагон беше прав; нещо бе изпълнило с ужас Нидхьог. Какво се бе случило там вътре? И къде бяха останалите две диси?

Стъпки затрополяха по паважа и изведнъж Джош Нюман се втурна откъм уличката, стиснал в ръка каменен меч, от който се виеха струйки златен огън. Без да се огледа ни наляво, ни надясно, той заобиколи унищожената кола и продължи тичешком нататък, следвайки издайническата диря от автомобилни аларми, задействани от минаването на чудовището.

Макиавели погледна към Дий.

— Предполагам, това беше американчето?

Магьосника кимна утвърдително.

— Видя ли какво държеше? Приличаше на меч — каза бавно италианецът. — Каменен меч? Със сигурност не е бил Ескалибур?

— Не е Ескалибур — отвърна кратко Дий.

— Определено беше сиво каменно острие.

— Не беше Ескалибур.

— Откъде знаеш? — попита Макиавели.

Джон бръкна под палтото си и измъкна къс каменен меч, еднакъв с оръжието, което носеше Джош. Острието трептеше, вибрираше почти недоловимо.

— Защото Ескалибур е у мен — каза Дий. — Момчето държеше неговия близнак, Кларент. Винаги сме подозирали, че е у Фламел.

Николо затвори очи и вдигна лице към небето.

— Кларент. Нищо чудно, че Нидхьог избяга от къщата. — Той поклати глава. Нима можеше тази нощ да стане още по-лоша?

Мобилният телефон на Дий избръмча отново и двамата мъже подскочиха. Магьосника едва не счупи телефона надве, докато го отваряше.

— Какво? — изръмжа той. Заслуша се за момент, после затвори телефона много внимателно, а когато заговори отново, гласът му беше малко по-силен от шепот. — Пернел е избягала. Намира се на свобода на Алкатраз.

Клатейки глава, Макиавели се обърна и тръгна назад по уличката към „Шан-з-Елизе“. Въпросът му бе получил отговор. Нощта току-що бе станала по-лоша, много по-лоша. Никола Фламел може да го плашеше, обаче Пернел го ужасяваше.