Майкъл Скот
Магьосникът (29)

Глава 28

Макиавели седеше на задната седалка на колата си заедно с доктор Джон Дий. Срещу тях бяха трите диси. Дагон седеше на шофьорското място, а очите му не се виждаха зад големите очила. В колата леко се усещаше неприятната му рибешка миризма.

Звън на мобилен телефон прекъсна неловкото мълчание. Николо го отвори, без да погледне към екрана. Почти моментално го захлопна отново.

— Всичко е чисто. Моите хора са се изтеглили и около всички съседни улици има поставен охранителен кордон. Никой няма да навлезе по случайност в района.

— Каквото и да стане, не влизайте в къщата — каза дисата с виолетовите очи. — След като освободим Нидхьог, ще имаме много слаб контрол над него, докато не се нахрани.

Дий се приведе напред и за миг изглеждаше, че ще потупа младата жена по коляното. Изразът на лицето й го отказа.

— Не бива да позволявате на Фламел и децата да се измъкнат.

— Това звучи като заплаха, докторе — каза жената-воин, седяща отляво. — Или заповед.

— А ние не обичаме заплахи — добави сестра й отдясно. — И не приемаме заповеди.

Джон премигна бавно.

— Не е нито заплаха, нито заповед. Просто… искане — каза той накрая.

— Ние сме тук само за Скатах — каза жената-воин с виолетовите очи. — Останалите не са наша грижа.

Дагон слезе от колата и отвори вратата. Валкириите излязоха в първия блед предутринен светлик, без изобщо да хвърлят поглед назад. Разделиха се и тръгнаха бавно по задната уличка. Изглеждаха като три млади жени, прибиращи се от нощен купон.

Дий се премести на седалката срещу Макиавели.

— Ако успеят, ще се погрижа господарите ни да разберат, че дисите са били твоя идея — каза той любезно.

— Не се и съмнявам. — Италианецът дори не погледна към английския Магьосник, а продължи да наблюдава придвижването на трите момичета по улицата. — А ако се провалят, можеш да кажеш на господарите ни, че дисите са били моя идея и да се освободиш от всякаква вина — добави той. — Прехвърляне на вината: ако не се лъжа, това го измислих около двайсет години, преди ти да се родиш.

— Стори ми се, каза, че щели да доведат Нидхьог? — попита Дий, като пренебрегна думите му.

Николо Макиавели почука по прозореца с грижливо поддържаните си нокти.

— Довели са го.

Докато дисите вървяха по тясната павирана уличка, оградена с високи стени, те се промениха.

Преобразуването стана, когато минаха през едно сенчесто петно. Влязоха като млади жени, облечени в кожени якета, джинси и ботуши… а миг по-късно бяха валкирии: девици-воини. Дълги ледено бели ризници се спускаха до коленете им, краката им бяха скрити във високи до коляното метални ботуши с шипове по върховете, а на ръцете си носеха тежки ръкавици от кожа и метал. Кръгли шлемове пазеха главите им и скриваха очите и носовете им, но оставяха устите им открити. На белите им кожени колани висяха по две ножници — за меч и кама. Всяка валкирия държеше в едната си ръка меч с широко острие, но имаше и второ оръжие, привързано на гърба си: копие, двуостра брадва и боен чук.

Те спряха пред една изгнила зелена врата. Едната валкирия се обърна да погледне към колата и посочи към вратата.

Макиавели натисна един бутон и прозорецът се спусна. После вдигна палец и кимна. Въпреки разнебитения си вид, това беше задната врата за къщата на Сен Жермен.

Всяка от дисите бръкна в кожена кесийка на колана си. Извадиха шепа плоски, подобни на камъчета, предмети и ги хвърлиха в основата на вратата.

— Те хвърлят руните — обясни Николо. — Призовават Нидхьог… създанието, което ти освободи, създание, което самите Древни бяха затворили.

— Не знаех, че е затворен под Световното дърво — промърмори Дий.

— Изненадан съм. Мислех, че знаеш всичко. — Макиавели се размърда на седалката, за да погледне към Джон. В слабата светлина можеше да види, че Магьосника изглежда пребледнял и челото му съвсем леко лъщи от пот. Италианецът от векове контролираше чувствата си, затова не се усмихна. — Защо унищожи Игдразил? — попита той.

— Той беше източникът на силата на Хеката — отвърна тихо Дий, вперил напрегнато очи във валкириите. Те се бяха отдръпнали от хвърлените на земята плоски камъчета и разговаряха тихо, сочейки някои от тях.

— Той беше стар колкото тази планета. А ти го унищожи, без дори да се замислиш. Защо го направи? — зачуди се на глас Макиавели.

— Направих каквото беше необходимо. — Думите на Джон бяха ледени. — Винаги ще правя каквото е необходимо, за да върна Древните на този свят.

— Но не обмисли последствията — каза меко Николо. — Всяко действие си има последствия. Игдразил, когото унищожи в Сенкоцарството на Хеката, се простираше в още няколко Сенкоцарства. Най-горните му клони достигаха до Сенкоцарството на Асгард^[1], а корените му се протягаха дълбоко в Нифлхайм^[2], Света на мрака. — Той видя как Дий се вцепени. — Ти не само освободи Нидхьог, но и унищожи поне три Сенкоцарства — а може би повече, — когато погуби Световното дърво.

— Не знаех…

— Създаде си доста врагове — продължи спокойно Макиавели, без да му обръща внимание, — опасни врагове. Чух, че Древната Хел^[3] се е спасила при унищожението на своето царство. Доколкото разбрах, тя те търси.

— Не ме е страх от нея — тросна се Магьосника, но гласът му потрепваше.

— А би трябвало — промърмори Николо. — Мен лично ме ужасява.

— Моят господар ще ме защити — рече уверено Дий.

— Той трябва да е наистина могъщ Древен, за да те защити от Хел. Никой, който й се е опълчвал, не е оставал жив.

— Моят господар е всемогъщ — сопна се Джон.

— С нетърпение чакам да узная самоличността на този загадъчен Древен.

— Когато всичко това свърши, може и да ви запозная — рече Дий. Кимна към уличката навън. — А това може да е много скоро.

Руническите камъчета съскаха и цвърчаха на земята.

Те представляваха неравни плоски парченца черен камък, върху всяко от които бяха изсечени поредица от начупени линии, квадратчета и резки. Сега линиите сияеха в червено и ален дим се виеше в неподвижния предутринен въздух.

Една от дисите използва върха на меча си, за да събере три рунически камъчета едно до друго. Втора избута едно камъче настрани със стоманения връх на ботуша си, а после довлече на негово място друго. Третата намери едно руническо камъче в края на купчината и го премести с меча си на нужното място в края на редицата от букви.

— Нидхьог — прошепнаха дисите, призовавайки кошмара, чието име бяха съставили от древните камъчета.

* * *

— Нидхьог — каза много тихо Макиавели. Погледна над рамото на Дий към шофьора си, който седеше и се взираше право напред, сякаш незаинтересуван от това, което се случваше от лявата му страна. — Знам какво се говори в легендите за него, но какво точно е той, Дагон?

— Моят народ го наричаше Поглъщача на трупове — отвърна шофьорът с мляскащ и бълбукащ глас. — Той е бил тук още преди нашата раса да завладее моретата, а ние сме сред първите, пристигнали на този свят.

Дий се обърна бързо на седалката, за да погледне към шофьора.

— Какво си ти?

Дагон пренебрегна въпроса.

— Нидхьог беше толкова опасен, че съвет на Древните създаде ужасно Сенкоцарство — Нифлхайм, Света на мрака, — където да го държат, а после използваха несъкрушимите корени на Игдразил, за да ги увият около създанието, оковавайки го навеки.

Макиавели бе впил очи в червено-черния пушек, издигащ се от руническите камъчета. Стори му се, че видя как започват да се образуват очертанията на някаква фигура.

— Защо Древните не го убиха?

— Нидхьог беше оръжие — каза Дагон.

— За какво им е трябвало на Древните оръжие? — зачуди се на глас Николо. — Силите им са били почти безгранични. Не са имали врагове.

Макар че Дагон седеше с ръце върху волана, раменете му помръднаха и главата му се завъртя почти на сто и осемдесет градуса, озовавайки се с лице към Дий и Макиавели.

— Древните не бяха първите на тази земя — каза той просто. — Имаше… други. — Произнесе думата бавно и предпазливо. — Древните използваха Нидхьог и някои от другите първични създания като оръжия във Великата война, за да ги унищожат напълно.

Зашеметен, Макиавели изгледа Джон, който изглеждаше също толкова поразен от разкритието.

Устата на Дагон зейна в нещо като усмивка, разкривайки пълната му със зъби паст.

— Може би трябва да знаете, че последния път, когато група диси използваха Нидхьог, те загубиха контрол над него. Създанието ги изяде всичките. За трите дни, докато го заловят отново и го затворят в корените на Игдразил, той унищожи напълно народа анасази^[4] в местността, която сега е Ню Мексико. Казват, че Нидхьог изял десет хиляди човеци и бил гладен за още.

— А тези диси могат ли да го контролират? — попита Дий. Дагон сви рамене.

— В Ню Мексико тринайсет от най-добрите им жени-воини не можаха да го овладеят…

— Може би трябва… — започна Магьосника. Макиавели изведнъж се вцепени.

— Твърде късно е — прошепна той. — Той вече е тук.