Майкъл Скот
Магьосникът (26)

Глава 25

— Май още карам по американско време — рече Джош.

— Защо? — попита Скатах.

Стояха в напълно оборудвания физкултурен салон в мазето на къщата на Сен Жермен. Едната стена беше покрита с огледала и отразяваше момчето и вампирката, заобиколени от най-модерните спортни уреди.

Джош вдигна поглед към часовника на стената.

— Три часът сутринта е… Би трябвало да съм уморен, но още се чувствам съвсем бодър. Може би защото вкъщи е само шест вечерта.

Скати кимна.

— Това е една от причините. Другата е, че се намираш близо до хора като Никола и Сен Жермен, и особено сестра ти и Жана. Макар че силите ти не са пробудени, ти се намираш в компанията на някои от най-мощните аури на тази планета. Твоята собствена аура попива малко от силата им и това те зарежда с енергия. Обаче фактът, че не чувстваш умора, не означава, че не трябва да почиваш — добави тя. — Освен това пий много вода. Аурата ти изгаря голямо количество течности. Не бива да се обезводняваш.

Една врата се отвори и в салона влезе Жана. Докато Скатах бе облечена в черно, Жана носеше бяла фланелка с дълъг ръкав, широки бели панталони и бели маратонки. Но също като нея държеше меч.

— Чудех се дали не ви трябва партньор — каза тя почти срамежливо.

— Мислех, че си си легнала — отвърна Девата-воин.

— Напоследък не спя много. А когато спя, сънищата ми са неспокойни. Сънувам огън. — Тя се усмихна тъжно. — И това ако не е ирония: женена съм за Господаря на огъня, а се ужасявам от сънища за огън.

— Къде е Франсис?

— В кабинета си, работи. Ще остане там часове. Не съм сигурна дали вече изобщо спи. И така — каза тя, сменяйки темата, като погледна към Джош, — как се справяш?

— Още се уча как да държа меча — промърмори той с леко смущение. Беше гледал филми и си мислеше, че знае как хората са се биели с мечове. Но никога не си беше представял, че само държането на един меч ще е толкова трудно. Скатах от трийсет минути се опитваше да го научи как да държи и движи Кларент, без да го изпуска. Не бе постигнала особен успех; всеки път, когато той размахаше оръжието, тежестта на меча го изтръгваше от ръката му. Гладко полираният дървен под бе покрит с драскотини и резки там, където каменното острие се бе удряло в него. — По-трудно е, отколкото си мислех — призна той накрая. — Не съм сигурен дали изобщо някога ще се науча.

— Скати може да те научи да се биеш с меч — каза уверено Жана. — Мен ме научи. Взе едно просто селянче и го превърна във воин. — Тя завъртя китката си и мечът, който беше голям почти колкото нея, заигра във въздуха, издавайки почти човешки стон.

Джош се опита да имитира движението и Кларент излетя от ръката му. Върхът му се заби в пода, разцепвайки дървото, и мечът остана да се полюшва там.

— Съжалявам — промърмори момчето.

— Забрави всичко, което си мислиш, че знаеш за боя с меч — рече Скатах. Тя хвърли поглед към Жана. — Гледал е прекалено много телевизия. Мисли си, че може да върти меча като параден жезъл.

Жана се усмихна. Ловко обърна дългия си меч и го подаде на Джош с дръжката напред.

— Вземи го.

Джош посегна към меча с дясната си ръка.

— Може би ще е по-добре да използваш и двете — предложи дребната французойка.

Момчето не й обърна внимание. Сви пръсти около дръжката на меча й и се опита да го вдигне от ръката й. Не успя. Беше невероятно тежък.

— Разбираш защо още сме на основните неща — рече Скати. Дръпна меча от ръката на Джош и го подхвърли на Жана, която го улови с лекота.

— Да започнем с това как се държи мечът. — Жана зае позиция отдясно на Джош, а Скатах застана от лявата му страна. — Гледай право напред.

Джош погледна в огледалото. Макар че той и Девата-воин се виждаха ясно, Жана д’Арк беше обвита в съвсем слаба сребриста мъгла. Той зажумя, но когато отвори пак очи, мъглата още си беше там.

— Това е аурата ми — обясни Жана, предугаждайки въпроса, който той се готвеше да зададе. — Обикновено е невидима за човешките очи, но понякога се появява на снимки и в огледала.

— Твоята аура е същата като на Софи — каза момчето.

Жана д’Арк поклати отрицателно глава.

— О, не, не е като на сестра ти — отвърна тя за негова изненада. — Нейната е много по-силна.

Жана вдигна дългия меч, обърна го и опря върха му в пода между стъпалата си, а дланите й се отпуснаха върху топката на ефеса.

— Сега просто прави като нас… и го прави бавно. — Тя протегна дясната си ръка напред, държейки стабилно дългото острие. Отляво на Джош Сянката също вдигна двете си ръце пред себе си, хванала двата къси меча.

Джош сви пръсти около дръжката на каменния меч и вдигна дясната си ръка. Още преди да я протегне напълно, тя затрепери от тежестта на оръжието. Скърцайки със зъби, той се опита да я задържи стабилна.

— Много е тежък — изпъшка момчето, като отпусна ръка и размърда рамото си; мускулите го боляха. Почувства се като на първа ръгби тренировка след лятната ваканция.

— Опитай така. Гледай мен. — Жана му показа как да хване меча с две ръце.

Като използва и двете, той откри, че така му е по-лесно да държи меча протегнат напред. Опита пак, този път с едната ръка. За около трийсет секунди оръжието остана неподвижно, после върхът му затрепери. Джош въздъхна и го свали.

— Не мога да го направя с една ръка — промърмори той.

— След време ще можеш — тросна се Скатах, губейки търпение. — Но междувременно ще те науча как да боравиш с него, използвайки и двете си ръце. В източен стил.

Джош кимна.

— Това може да е по-лесно. — В продължение на години беше тренирал таекуондо и винаги му се бе искало да изучи кендо — японския бой с меч, — но родителите не му позволяваха, защото смятаха, че е твърде опасно.

— Трябва само да се упражнява известно време — каза сериозно Жана, гледайки отражението на Скати в огледалото с блестящите си сиви очи.

— Колко време? — попита Джош.

— Поне три години.

— Три години? — Той си пое дълбоко дъх и избърса дланите си една след друга в панталоните, а после отново стисна дръжката. Погледна се в огледалото и протегна ръце напред. — Надявам се, че Софи се справя по-добре от мен — промърмори момчето.

Граф Сен Жермен бе извел Софи в малката градина на покрива на къщата. Гледката към Париж беше поразителна и момичето се подпря на парапета, за да погледне надолу към „Шан-з-Елизе“. Уличното движение най-после бе замряло почти напълно и градът лежеше тих и неподвижен. Тя вдиша дълбоко; въздухът бе хладен и влажен, леко неприятният мирис на реката се губеше сред ароматите, излъчващи се от буйно раззеленилите се растения в дузина саксии и декоративни сандъчета, разпръснати по покрива. Софи притисна ръце към гърдите си и взе енергично да разтрива, като трепереше.

— Студено ли ти е? — попита графът.

— Малко — отвърна тя, макар че не беше сигурна дали е от студ или от нерви. Знаеше, че той я е довел тук горе, за да я учи на Огнената магия.

— След тази нощ никога повече няма да чувстваш студ — обеща й Сен Жермен. — Ще можеш да минеш през Антарктида по тениска и шорти, без да усетиш нищо. — Той отметна дългата коса от челото си, откъсна листенце от една саксия, притисна го между дланите си и ги разтърка. Свежият аромат на мента изпълни въздуха. — Жана много обича да готви. Отглежда всичките си подправки тук горе — обясни той, вдишвайки дълбоко. — Има дузина различни вида мента, риган, мащерка, градински чай и босилек. И лавандула, разбира се. Тя обожава лавандулата — напомня й за младостта.

— Къде се запозна с Жана? Тук, във Франция ли?

— Събрахме се с нея тук, но ако щеш вярвай, за първи път я срещнах в Калифорния. Беше през 1849 година; аз добивах по малко злато, а Жана работеше като мисионерка, ръководеше безплатна трапезария и болница за хората, отишли на запад в търсене на злато.

Софи се намръщи.

— Участвал си в Златната треска? Защо?

Сен Жермен сви рамене. Изглеждаше леко смутен.

— Ами също като почти всеки друг в Америка през 48-а и 49-а, тръгнах на запад да търся злато.

— Мислех, че можеш да правиш злато. Никола ни каза, че той можел.

— Правенето на злато е дълъг и труден процес. Сметнах, че ще е много по-лесно да го изкопая от земята. А когато един алхимик има малко злато, може да го използва за създаване на повече. Точно това мислех да направя и аз. Само че земята, която купих, се оказа ялова. Затова почнах да заравям по няколко късчета злато и да продавам парцели на новопристигналите.

— Но това не е редно — каза Софи шокирана.

— По онова време бях млад — рече Сен Жермен. — И гладен. Но това не е извинение — добави той. — Както и да е, Жана работеше в Сакраменто и постоянно срещаше хора, купили безполезна земя от мен. Мислеше ме за шарлатанин — какъвто си бях, — а аз я смятах за някоя от онези ужасни благодетели. Разбира се, никой от нас не знаеше, че другият е безсмъртен, и се намразихме от пръв поглед. През годините продължихме да се засичаме тук-там, докато накрая се срещнахме по време на Втората световна война тук, в Париж. Тя участваше в Съпротивата, а аз шпионирах за американците. Тогава осъзнахме, че сме различни от другите. Преживяхме войната и оттогава сме неразделни, макар че Жана гледа да не се показва пред хората. Никой в моите фенски блогове или в клюкарските списания не знае, че сме женени. Вероятно бихме могли да продадем снимките от сватбата за баснословна сума, но тя предпочита да пазим тайна.

— Защо? — Софи знаеше, че знаменитостите ценят своето уединение, но да останеш напълно невидим й се струваше просто странно.

— Е… не бива да забравяш, че последния път, когато е била известна, хората са се опитали да я изгорят на клада.

Софи кимна. Изведнъж й се стори съвсем разумно, че Жана иска да остане невидима.

— Откога познаваш Скатах? — попита тя.

— От векове. Когато двамата с Жана се събрахме, открихме, че имаме много общи познати. Всички до един безсмъртни, разбира се. Жана я познава доста по-отдавна, отколкото аз. Макар че не съм сигурен дали някой наистина познава Сянката — добави Сен Жермен с крива усмивка. — Тя винаги изглежда толкова… — Той млъкна, търсейки точната дума.

— Самотна? — предложи Софи.

— Да. Самотна. — Графът се загледа над града, после поклати тъжно глава и хвърли поглед през рамо към момичето. — Знаеш ли колко често се е изправяла сама срещу Тъмните древни, колко пъти се е подлагала на ужасни опасности, за да опази този свят от тях?

Софи тъкмо понечи да поклати глава, когато поредица от образи прелетяха през съзнанието й, откъслеци от спомените на Вещицата:

Скатах, облечена в кожа и плетена метална ризница, стои сама на един мост с два святкащи меча в ръцете, чакайки група гигантски чудовища с вид на плужеци, които са се струпали на единия му край.

Скатах, в пълна рицарска броня, стои на портата на голям замък, скръстила ръце на гърдите си, мечовете й са забучени в земята пред нозете й, а срещу нея се е изправила армия от огромни гущероподобни създания.

Скатах, облечена в кожи, пази равновесие върху плаващ леден къс, докато същества, сякаш изсечени от самия лед, я обкръжават.

Софи облиза устни.

— Защо… защо го прави?

— Защото си е такава. Това е нейната същност. — Сен Жермен изгледа момичето и се усмихна тъжно. — И защото не познава нищо друго. Та така — добави той рязко, като потри отново ръце. Искри и частици пепел се издигнаха във въздуха. — Никола иска да научиш Огнената магия. Нервна ли си?

— Малко. Някога преподавал ли си на друг? — попита колебливо Софи.

Франсис се ухили, показвайки неравните си зъби.

— Не. Ти ще си първата ми ученичка… а вероятно и последната.

Софи усети как вътрешностите й се преобърнаха и изведнъж идеята вече не й се струваше толкова добра.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами вероятността да попадна на друг човек с пробудени магични способности е много малка, а да намеря някой с толкова чиста аура като твоята е почти невъзможно. Сребърните аури са невероятно редки. Жана беше последният човек с такава, а тя е родена през 1412 година. Ти наистина си много специална, Софи Нюман.

Момичето преглътна тежко — не се чувстваше особено специално.

Сен Жермен седна на една проста дървена пейка, опряна в комина.

— Ела да седнеш до мен и ще ти кажа каквото знам.

Софи се настани до граф Сен Жермен и се загледа над покрива към града. Спомени, които не бяха нейни, проблясваха на ръба на съзнанието й, показвайки й град с различни очертания, град от ниски сгради, струпани около масивна крепост, с хиляди пушеци, издигащи се в нощта. Тя се отдръпна от тези мисли, осъзнавайки, че вижда Париж такъв, какъвто го помни от някое отминало време Вещицата от Ендор.

Франсис се извърна и я погледна.

— Дай ми ръката си — каза той меко. Софи сложи дясната си длан в неговата и моментално през тялото й премина усещане за топлина, което прогони студа. — Сега ще ти кажа какво ме научи за огъня моят учител. — Докато говореше, графът движеше сияещия си показалец по дланта на момичето, като следваше линиите и извивките на плътта и очертаваше шарка върху кожата й. — Той каза, че според някои Въздушната или Водната, или Земната магия е най-могъщата. Те грешат. Огнената магия превъзхожда всички други.

Докато говореше, въздухът пред него засия, после заблещука. Сякаш през трептяща мараня Софи виждаше как димът се извива и танцува заедно с думите му, създавайки образи, символи, картини. Искаше й се да посегне и да ги докосне, но остана неподвижна. После покривите избледняха и Париж изчезна; единственият звук, който чуваше, беше тихият, настоятелен глас на Сен Жермен, а единственото, което виждаше, бяха горящи въглени. Но докато той говореше, в огъня започнаха да се оформят образи.

— Огънят поглъща въздуха. Той може да нагорещи водата, превръщайки я в пара, и да разпука земята.

Тя видя как вулкан изхвърля разтопени скали високо във въздуха. Червено-черна лава и нажежени до бяло въглени се посипаха върху град с къщи от кирпич и камък…

— Огънят унищожава, но също и създава. Гората има нужда от огън, за да избуи. Огънят е необходим на някои семена, за да покълнат.

Пламъци се виеха като листа и Софи видя почерняла и обгорена гора, чиито дървета бяха покрити със следи от ужасен пожар. Но сред пепелта в основата на дърветата се подаваха ярки зелени кълнове.

— В отминалите времена огънят е топлел хората, позволявайки им да преживяват в сурови условия.

Огънят разкри гол пейзаж, каменист и покрит със сняг, но тя видя, че надупчената от пещери скална стена е озарена от топли жълто-червени пламъци.

Чу се внезапно изпращяване и тънък като молив огнен лъч полетя към нощното небе. Тя изви врат, следвайки го нагоре, нагоре и нагоре, докато той не изчезна сред звездите.

— Това е Огнената магия.

Софи кимна. Кожата я щипеше и като сведе поглед, видя мънички жълто-зелени пламъци да се вият от пръстите на Сен Жермен. Те трептяха по кожата й, увиваха се около китката й, меки като перце и хладни, и оставяха леки черни следи по плътта й.

— Знам колко е важен огънят. Майка ми е археолог — каза тя отнесено. — Веднъж ми каза, че човекът е тръгнал по пътя към цивилизацията, когато е започнал да си готви месото.

Графът се усмихна бегло.

— За това трябва да благодариш на Вещицата и Прометей. Те са дали огъня на първобитните хора. Готвенето помогнало на хората по-добре да смилат месото и да усвояват хранителните му съставки. Огънят ги топлел и пазел в пещерите им, а Прометей им показал как да го използват за заякчаване на инструментите и оръжията си. — Франсис хвана китката на Софи така, като че ли искаше да измери пулса й. — Огънят е тласкал напред всяка велика цивилизация, от Древния свят та до наши дни. Без слънчевата топлина тази планета щеше да представлява само скали и лед.

Докато говореше, пред лицето на Софи се появяваха картини, образувани от дима, който се виеше от пръстите му. Те увисваха на вълнички в неподвижния въздух.

… Сиво-кафява планета се въртеше в космоса, с една луна, кръжаща около нея. Нямаше бели облаци, нито синя вода, нито зелени континенти или златисти пустини. Всичко бе сиво. Виждаха се само смътни очертания на земни масиви, изсечени в плътната скала. Момичето изведнъж осъзна, че гледа Земята, може би някога далеч в бъдещето. То ахна изненадано и дъхът му отвя пушека заедно с образа.

— Огнената магия е най-силна на слънчева светлина. — Сен Жермен раздвижи дясната си ръка и очерта с показалеца си символ. Той увисна сияещ във въздуха — кръг с излизащи от него черти като слънце. Графът го духна и той се разпиля на искрици. — Без огън ние сме нищо.

Лявата ръка на Франсис вече бе напълно обвита в пламък, но той продължаваше да стиска китката на Софи. Червено-бели огнени панделки се виеха около пръстите на момичето и се събираха в дланта му. Всеки пръст гореше като миниатюрна свещ — в червено, жълто, зелено, синьо и бяло, — обаче то не усещаше нито болка, нито страх.

— Огънят може да лекува, може да затвори рана и да пресече болест — продължи с искрено увлечение Сен Жермен. Златни въгленчета горяха в бледосините му очи. — Той не прилича на никоя друга магия, защото е единствената, непосредствено свързана с чистотата и силата на твоята аура. Почти всеки може да усвои основите на Земната, Въздушната и Водната магия. Заклинанията могат да се наизустят и да се запишат в книги, но силата да разпалваш огън идва отвътре. Колкото по-чиста е аурата, толкова по-силен е огънят, а това означава, че ти, Софи, трябва много да внимаваш, защото твоята аура е изключително чиста. Когато освободиш Огнената магия, тя ще бъде необикновено мощна. Фламел предупреди ли те да не използваш прекалено често силите си, за да не се възпламениш?

— Скати ми каза, че това би могло да се случи — отвърна момичето.

Графът кимна.

— Никога не създавай огън, когато си уморена или с отслабнали сили. Ако загубиш контрол над тази стихия, тя моментално ще се върне обратно към теб и ще те овъгли за секунда.

В дясната длан на Софи вече пламтеше плътна огнена топка. Тя осъзна, че усеща сърбеж в лявата си ръка и бързо я дръпна от пейката. Върху дървото остана димящ черен отпечатък. С приглушено пукане в лявата й длан се появи син пламък и всичките й пръсти грейнаха.

— Защо не го усещам? — зачуди се на глас момичето.

— Твоята аура те пази — обясни Сен Жермен. — Ти можеш да оформяш огъня по същия начин, както Жана ти показа, че можеш да оформяш аурата си в сребърни предмети. Можеш да създаваш огнени топки и копия. — Той щракна с пръсти, при което големи кръгли искри се разлетяха и заподскачаха по покрива. После Сен Жермен протегна показалец и малко, назъбено копие от пламък се стрелна към най-близката искра и я порази със смъртоносна точност. — Когато придобиеш пълен контрол над силите си, ще можеш да използваш Огнената магия по свое желание, но дотогава ще имаш нужда от спусък.

— Спусък ли?

— Обикновено са нужни часове на медитация, за да концентрираш аурата си дотолкова, че да я запалиш. Но някога, в много далечното минало, някой открил как да прави спусък. Пряк път. Виждала ли си пеперудите ми?

Софи кимна, спомняйки си десетките мънички татуирани пеперуди, които обгръщаха китките на графа и се виеха нагоре по ръцете му.

— Те са моят спусък. — Сен Жермен вдигна дланите на момичето. — А сега и ти си имаш свой.

Софи погледна надолу към ръцете си. Огънят беше изгаснал, оставяйки черни сажди по дланите и китките й. Тя потърка ръце, но само ги размаза.

— Дай на мен. — Франсис вдигна една лейка и я разклати. Отвътре се чу плискане на течност. — Протегни си ръцете. — Той поля вода върху дланите й — водата засъска, щом ги докосна, — отмивайки черните петна. Графът измъкна от задния си джоб безупречно чиста бяла кърпичка, топна я в лейката и грижливо избърса остатъците от саждите. Но около дясната й китка, където Сен Жермен я бе държал, саждите не искаха да се отмият. Дебела черна лента обикаляше китката й като гривна.

Графът щракна с пръсти и показалецът и кутрето му пламнаха. Той поднесе светлината по-близо до ръката на Софи.

Тя погледна и видя, че на кожата й се е отпечатала татуировка.

Бавно вдигна ръка и завъртя китката си, за да огледа плетеницата, увита около нея. Две нишки, златна и сребърна, се сплитаха и виеха една около друга, за да оформят сложна шарка, която малко приличаше на келтска. От вътрешната страна на китката, където Сен Жермен бе притиснал палеца си, имаше идеално златно кръгче с червена точка в центъра.

— Когато искаш да задействаш Огнената магия, притисни с палец кръгчето и съсредоточи аурата си — обясни Франсис. — Това мигновено ще разпали огън.

— И това ли е? — попита изненадано момичето. — Това ли беше всичко?

Сен Жермен кимна утвърдително.

— Да, това е. Защо, ти какво очакваше?

Софи поклати глава.

— Не знам, но когато Вещицата от Ендор ме учеше на Въздушната магия, ме уви в превръзки като мумия.

Графът се усмихна стеснително.

— Е, аз не съм Вещицата от Ендор, разбира се. Жана ми каза, че тя е вложила в теб всичките си спомени и знания. Нямам представа защо го е направила; със сигурност не е било необходимо. Но без съмнение си е имала причини. Освен това не знам как да го направя, а и не съм убеден, че искам да знаеш всичките ми мисли и спомени — добави той с усмивка. — Някои от тях не са много хубави.

Софи се усмихна.

— Радвам се. Нямаше да ми е приятно да се справям с още един товар от спомени. — Тя вдигна ръка, натисна кръгчето на китката си и кутрето й запуши, после нокътят засия за миг в смътно оранжево, преди да лумне с тънък, трепкащ пламък. — Откъде знаеше какво да направиш?

— Е, аз съм преди всичко алхимик. Предполагам, че в днешно време би ме нарекла учен. Когато Никола ме помоли да те обуча на Огнената магия, нямах представа как да го направя, затова просто подходих като към всеки друг експеримент.

— Експеримент ли? — Момичето премигна. — А можеше ли да се обърка?

— Истинската опасност беше просто да не подейства.

— Благодаря — каза Софи накрая, а после се засмя. — Очаквах процесът да е по-драматичен. Наистина се радвам, че беше толкова… — тя направи пауза, търсейки точната дума — … обикновено.

— Е, може би не чак толкова обикновено. Човек не се учи всеки ден как да овладява огъня. Какво ще кажеш за „необикновено“? — предложи Сен Жермен.

— Е, и това е вярно.

— Готови сме. О, има някои трикове, на които мога да те науча… и ще те науча. Утре ще ти покажа как да правиш топки, понички и пръстени от огън. Но след като веднъж имаш спусък, можеш да призовеш огъня по всяко време.

— А трябва ли да казвам нещо? — попита Софи. — Трябва ли да уча някакви думи?

— Какви например?

— Ами, когато запали Айфеловата кула, ти каза нещо като… „агне“.

— Игнис — рече графът. — Това е „огън“ на латински. Не, няма нужда да казваш каквото и да било.

— Тогава ти защо го каза?

Граф Жермен се ухили.

— Просто ми се стори, че звучи страхотно.