Майкъл Скот
Магьосникът (23)

Глава 22

Никола Фламел седеше начело на кухненската маса, обгърнал с двете си ръце димящо канче супа. Пред него имаше полупразна бутилка „Перие“, висока чаша и чиния, отрупана с хляб и сирене. Той вдигна очи, кимна и се усмихна, когато Джош и Сен Жермен влязоха в стаята, следвайки Скатах.

Софи седеше от едната страна на масата срещу Жана д’Арк и Джош бързо се мушна на мястото до сестра си, докато графът седна до жена си. Само Скати остана права и се подпря на мивката зад алхимика, взирайки се навън в нощта. Момчето забеляза, че тя още носи кърпата, която бе отрязала от широката тениска на Фламел.

После насочи вниманието си към Никола. Той изглеждаше уморен и стар, а в късо подстриганата му коса като че ли имаше бели нишки, които по-рано липсваха. Кожата му също беше потресаващо бледа, от което тъмните кръгове под очите му и дълбоките бръчки на челото изпъкваха ясно. Дрехите му бяха намачкани и с мокри петънца от дъжд, а на ръкава на якето му, провесено на облегалката на стола, имаше дълга кална ивица. Водни капки блестяха по протритата кожа.

Никой не проговори, преди алхимикът да довърши супата си и да си отчупи хляб и сирене. Той задъвка бавно и методично, после си наля в чашата вода от зелената бутилка и започна да пие на малки глътки. Когато свърши, избърса устните си със салфетка и си позволи една въздишка на задоволство.

— Благодаря. — Той кимна на Жана. — Това беше идеално.

— Имаме цял килер храна, Никола — каза тя, гледайки го загрижено с големите си сиви очи. — Наистина трябва да хапнеш нещо повече от супа, хляб и сирене.

— Това беше достатъчно — отвърна той меко. — В момента се нуждая от почивка и не искам да си пълня стомаха с храна. Ще закусим солидно на сутринта. Даже аз сам ще сготвя.

— Не знаех, че можеш да готвиш — каза Сен Жермен.

— Не може — промърмори Скатах.

— Мислех, че ако ядеш сирене късно вечер, ще сънуваш кошмари — рече Джош. Хвърли поглед към часовника си. — Наближава един през нощта.

— О, на мен не ми трябва сирене, за да имам кошмари. Виждал съм ги наяве. — Фламел се усмихна, макар че в усмивката му нямаше веселие. — Не са толкова страшни. — Той премести поглед от Джош към Софи. — Вие добре ли сте?

Близнаците се спогледаха и кимнаха.

— Отпочинахте ли си?

— Спаха цял ден и през по-голямата част от нощта — отвърна Жана.

— Добре — кимна Никола. — Ще имате нужда от всичките си сили. Дрехите ви също ми харесват. — Докато Джош бе облечен досущ като Сен Жермен, Софи носеше дебела бяла памучна блуза и сини джинси с подвити крачоли, под които се виждаха високи до глезена ботушки.

— Жана ми ги даде — обясни момичето.

— Станаха й почти идеално — каза младата жена. — После ще преровим гардероба ми, за да ти намерим резервни дрехи за остатъка от пътуването.

Софи се усмихна с благодарност.

Фламел се обърна към Сен Жермен.

— Онези фойерверки на Айфеловата кула вчера — това беше гениално.

Графът се поклони.

— Благодаря, Учителю — каза той. Изглеждаше извънредно доволен от себе си.

Жана се изкиска тихо.

— Той от месеци си търси повод да направи нещо такова. Трябваше да видите какво представление устрои на сватбата ни на Хаваите. Изчакахме слънцето да залезе, после Франсис озаряваше небето в продължение на почти един час. Беше толкова красиво, макар че го изтощи за цяла седмица — добави тя с усмивка.

Лека руменина изби по бузите на графа и той посегна през масата да стисне ръката на жена си.

— Заслужаваше си само за да видя изражението на лицето ти.

— При последната ни среща ти не владееше така майсторски огъня — рече бавно Никола. — Доколкото си спомням, имаше някои умения с него, но нищо подобно на тази сила, която демонстрира вчера. Кой те обучи?

— Прекарах известно време в Индия, в изгубения град Офир — отвърна Сен Жермен, хвърляйки бърз поглед към алхимика.

— Там още те помнят. Знаеш ли, че са вдигнали статуя на теб и Пернел на централния площад?

— Не знаех. Обещах на Пери, че някой ден ще я заведа пак там — каза Фламел с копнеж. — Но какво общо има това с твоето овладяване на огъня?

— Там срещнах някой… който ме обучи — отвърна загадъчно графът. — Показа ми как да използвам цялото тайно знание, което бях взел от Прометей…

— Откраднал — поправи го Скатах.

— Е, той пръв го е откраднал — тросна се Сен Жермен.

Никола удари с ръка по масата толкова силно, че бутилката с вода зазвънтя. Единствено Скати не подскочи.

— Стига! — сопна се той и за миг чертите на лицето му се измениха, скулите му изпъкнаха, загатвайки за черепа отдолу. Почти безцветните му очи видимо потъмняха, станаха сиви, после кафяви, а накрая черни. Той опря лакти в масата, разтърка лицето си с длани и си пое дълбоко дъх. Във въздуха се долови съвсем слаб мирис на мента, който обаче нагарчаше. — Съжалявам. Това беше непростимо. Не трябваше да повишавам тон — добави Фламел тихо в настъпилото стреснато мълчание. — Когато свали длани от лицето си, устните му се разтеглиха в усмивка, която обаче не стигна до очите му. Той огледа всички поред, като погледът му се задържа по-дълго върху слисаните лица на близнаците. — Трябва да ми простите. Уморен съм, много съм уморен; бих могъл да спя цяла седмица. Франсис, продължавай, моля те. Кой те обучи?

Сен Жермен си пое дъх.

— Той ми каза… каза ми никога да не произнасям името му на глас — завърши бързо графът.

Никола опря лакти в масата, сплете пръстите на ръцете си и отпусна брадичка върху тях. Втренчи се в музиканта с безстрастно лице.

— Кой беше? — попита той настоятелно.

— Дадох му дума — рече жално Сен Жермен. — Това беше едно от условията, които ми постави, за да ме обучава. Каза, че в думите имало сила и че определени имена предизвиквали вибрации както в този свят, така и в Сенкоцарствата, и привличали нежелано внимание.

Девата-воин пристъпи напред и постави ръка върху рамото на алхимика.

— Никола, знаеш, че е вярно. Има някои думи, които никога не бива да се изричат, имена, които никога не трябва да се използват. Стари неща. Немъртви неща.

Фламел кимна утвърдително.

— Щом си му дал думата си, не трябва да я нарушаваш, разбира се. Но кажи ми… — Той направи пауза, без да гледа към графа. — … тази загадъчна личност колко ръце имаше?

Сен Жермен се дръпна рязко назад и потресеното изражение на лицето му издаде истината.

— Как разбра? — прошепна той.

Устата на алхимика се изкриви в грозна гримаса.

— Преди шестстотин години в Испания срещнах еднорък мъж, който ми разкри някои от тайните на Сборника. Той също отказа да назове на глас името си. — Никола изведнъж погледна втренчено към Софи. — Ти носиш у себе си спомените на Вещицата. Ако се сетиш за някое име… за всички нас ще е по-добре да не го изричаш на глас.

Момичето затвори уста толкова бързо, че прехапа устната си. Знаеше името на човека, за когото говореха Фламел и Сен Жермен. Също така знаеше кой е и какъв е. И тъкмо се готвеше да изрече името му.

Фламел се обърна пак към графа.

— Знаеш, че силите на Софи бяха пробудени. Вещицата й предаде основите на Въздушната магия, а аз твърдо съм решил двамата с Джош да бъдат обучени във всички стихийни магии колкото се може по-бързо. Знам къде има майстори на Земната и Водната магия. До вчера си мислех, че може би ще се наложи да търсим някой от Древните, свързани с огъня — Мауи^[1] или Вулкан, или дори твоя стар враг Прометей. Сега се надявам, че това няма да е необходимо. — Той спря, за да си поеме дъх. — Мислиш ли, че ще можеш да обучиш Софи на Огнената магия?

Сен Жермен примигна изненадано. Скръсти ръце пред гърдите си, премести поглед от момичето към алхимика и поклати глава.

— Не съм сигурен дали ще мога. Даже не съм сигурен дали трябва…

Жана посегна и сложи дясната си длан върху ръката на съпруга си. Той се извърна да я погледне и тя кимна почти незабележимо. Устните й не помръднаха, но въпреки това всички ясно я чуха да казва:

— Франсис, трябва да го направиш.

Графът не се поколеба.

— Ще го направя… но дали е разумно? — попита той сериозно.

— Необходимо е — каза тя простичко.

— За нея това ще е голям товар… — Той се поклони на Софи. — Прости ми, не исках да говоря за теб, сякаш те няма тук. — Погледна пак към Никола и добави със съмнение: — Момичето още се мъчи да се справи със спомените на Вещицата.

— Вече не. Аз се погрижих за това. — Жана стисна ръката на съпруга си. Тя завъртя глава, за да огледа всички около масата, и накрая спря погледа си върху Софи. — Докато тя спеше, аз й говорех, помогнах й да подреди спомените си, да отдели собствените си мисли от тези на Вещицата. Не мисля, че отсега нататък ще я безпокоят толкова.

Софи беше шокирана.

— Влизала си в главата ми, докато съм спяла?

Жана д’Арк поклати леко глава.

— Не съм влизала в ума ти… Само ти говорех, давах ти указания какво и как да правиш.

— Видях те как говореше… — започна Джош, а после се намръщи. — Обаче Софи спеше дълбоко. Не би могла да те чуе.

— Чу ме — каза Жана. Погледна право към Софи и постави лявата си длан върху масата. По върховете на пръстите й се появи пропукваща от енергия сребърна мъгла и от нея се отделиха мънички искрици светлина, които заподскачаха като капчици живак по масата към ръцете на момичето, отпуснати върху полираното дърво. Докато те се приближаваха, ноктите на Софи засияха в мътно сребърно, а после внезапно точиците светлина се увиха около пръстите й.

— Ти може да си близначка на Джош, но двете с теб сме сестри. Ние сме Сребърни. Знам какво е да чуваш гласове в главата си; знам какво е да виждаш невъзможното, да знаеш непознаваемото. — Жана погледна първо към Джош, а после и към алхимика. — Докато сестра ти спеше, аз говорих непосредствено на несъзнателния й ум. Научих я как да контролира спомените на Вещицата, да игнорира гласовете, да затулва образите. Научих я как да се предпазва.

Софи бавно вдигна глава, с разширени от изненада очи.

— Ето кое е различното! — възкликна тя, едновременно по-тресена и изумена. — Вече не чувам гласовете. — Момичето погледна към своя брат-близнак. — Те се появиха, когато Вещицата преля знанието си в мен. Бяха хиляди, крещяха и шепнеха на езици, които едва разбирах. Сега е тихо.

— Те още са там — обясни Жана. — Винаги ще са там. Но сега ти ще можеш да ги викаш, когато са ти нужни, да използваш знанията им. Също така започнах да те уча как да контролираш аурата си.

— Но как си могла да го направиш, докато тя спеше? — настоя Джош. Самата мисъл за това му се струваше ужасно обезпокоителна.

— Само съзнателният ум спи, несъзнателният винаги е буден.

— Какво имаш предвид под „да контролирам аурата си“? — попита объркана Софи. — Мислех, че тя е само това сребристо електрическо поле около тялото ми.

Жана сви рамене с изящно движение.

— Аурата ти е толкова могъща, колкото и въображението ти. Можеш да я оформяш, моделираш, извайваш според желанията си. — Тя протегна лявата си ръка. — Затова аз мога да направя това. — Около плътта й с щракване изникна метална ръкавица. Всеки нит беше идеално оформен, а върху опакото на пръстите имаше дори точици ръжда.

— Опитай — предложи младата жена.

Софи протегна ръка и се втренчи настойчиво в нея.

— Представи си ръкавицата — подсказа й Жана. — Виж я във въображението си.

Миниатюрен сребърен напръстник се появи върху кутрето на Софи, а после изчезна.

— Е, може би трябва да се поупражняваш още малко — призна Жана. Хвърли кос поглед към Сен Жермен, а после погледна към алхимика. — Нека поработя със Софи няколко часа и да я науча на още нещо за контролирането и оформянето на аурата й, преди Франсис да започне да й преподава Огнената магия.

— Тази Огнена магия… опасна ли е? — попита Джош, оглеждайки всички в стаята. Все още ясно си спомняше какво бе станало със сестра му, когато Хеката я пробуди — тя можеше да умре. А колкото повече научаваше за Вещицата от Ендор, толкова повече се убеждаваше, че Софи би могла да умре и при изучаването на Въздушната магия. Когато никой не му отговори, той се обърна към графа. — Опасна ли е?

— Да — отвърна простичко музикантът. — Много.

Момчето поклати глава.

— Тогава не искам…

Софи се пресегна и го стисна за ръката. Той сведе поглед: дланта, която го стискаше, бе обвита в плетена метална ръкавица.

— Джош, трябва да го направя.

— Не трябва.

— Трябва.

Джош погледна сестра си в лицето. То бе застинало в онова упорито изражение, което толкова добре познаваше. Накрая той се извърна, без да каже нищо. Не искаше сестра му да учи повече магия — не само че беше опасно… но и щеше да я отдалечи още повече от него.

Жана се обърна към Фламел.

— А сега, Никола, трябва да си починеш.

Алхимикът кимна в знак на съгласие.

— Ще си почина.

— Очаквахме да се върнеш доста по-рано — каза Скатах. — Вече мислех, че ще се наложи да излизам да те търся.

— Пеперудата ме доведе тук още преди часове — отвърна уморено Никола, с приглушен от изтощение глас. — Щом разбрах къде сте, реших да изчакам падането на нощта, преди да приближа къщата, просто в случай че я наблюдават.

— Макиавели дори не знае, че тази къща съществува — рече уверено Сен Жермен.

— Много отдавна Пернел ме научи на една простичка маскировъчна магия, но тя действа само когато вали — използва водните капчици, за да отразява светлината около този, който я използва — обясни Фламел. — Реших да изчакам нощта, за да увелича шансовете си да остана незабелязан.

— Какво прави цял ден? — попита Софи.

— Обикалях из града, търсех някои от старите си убежища.

— Без съмнение повечето вече ги няма — каза Жана.

— Повечето. Но не всички. — Никола се наведе и вдигна от пода някакъв предмет, увит във вестник. Той издаде тъп звук, когато го постави на масата. — Къщата на улица „Монморанси“ още е там.

— Трябваше да се сетя, че ще посетиш „Монморанси“ — каза Скати с тъжна усмивка. Погледна към близнаците и обясни: — Това е къщата, където Никола и Пернел живяха през XV век. Прекарали сме щастливи времена там.

— Много щастливи — съгласи се Фламел.

— И тя още съществува? — попита изумена Софи.

— Една от най-старите къщи в Париж — каза гордо алхимикът.

— Какво друго прави? — попита Сен Жермен.

Никола сви рамене.

— Посетих музея „Клюни“. Не всеки ден можеш да видиш собствения си надгробен камък. Предполагам, че ми е приятно да разбера, че хората все още ме помнят такъв, какъвто съм бил.

Жана се усмихна.

— Има улица, кръстена на теб, Никола: „Фламел“. А също и една, кръстена на Пернел. Но нещо не ми се вярва, че това е истинската причина да посетиш музея, а? — И добави проницателно: — Никога не си ми правил впечатление на сантиментален човек.

Алхимикът се усмихна.

— Е, не беше единствената причина — призна той. Бръкна в джоба на якето си и извади тънка тръбичка. Всички на масата се приведоха напред. Дори Скати пристъпи, да я погледне. Фламел развинти двата края, а после измъкна отвътре пергаментов свитък и го разви с шумолене. — Преди почти шестстотин години скрих това в надгробния си камък, като не смятах, че някой ден ще ми се наложи да го използвам. — Той разстла дебелия жълт пергамент върху масата. На него с червено мастило, избледняло до ръждив цвят, бе нарисуван овал, ограден от три линии, образуващи груб триъгълник, а в овала — кръг.

Жана се наведе над пергамента.

— Виждала съм нещо подобно и преди. — Тя се намръщи. — Няма ли нещо такова на доларовата банкнота?

— Не гледай на какво прилича — отвърна Никола. — Нарисувано е така, за да се скрие истинското му значение.

— Какво е това? — попита Джош.

— Карта — рече внезапно Софи.

— Да, това е карта — съгласи се Фламел. — Но как разбра? Вещицата от Ендор никога не я е виждала…

— Не, няма нищо общо с Вещицата — усмихна се Софи. Тя се наведе над масата и косата й докосна тази на брат й. Посочи горния десен ъгъл на пергамента, където с червено мастило беше надраскано мъничко, почти незабележимо кръстче. — Това определено прилича на N — каза тя, сочейки върха на кръстчето, — а това е S^[2].

— Север и юг. — Джош кимна бързо в знак на съгласие. — Гениално, Соф! — Погледна към Никола. — Това е карта.

Алхимикът кимна утвърдително.

— Много добре. Това е карта на всички лей-линии в Европа. Малки и големи градове, дори граници могат да се променят до неузнаваемост, но лей-линиите си остават същите. — Той вдигна квадратното парче пергамент. — Това е нашият паспорт за връщане от Европа в Америка.

— Да се надяваме, че ще ни се отдаде възможност да го използваме — промърмори Скати.

Джош докосна края на увития във вестник вързоп, който стоеше по средата на масата.

— А това какво е?

Никола нави пергамента и го прибра обратно в тръбичката, която пъхна в джоба на якето си. После започна да отвива вестника от предмета на масата.

— Към края на XIV век с Пернел бяхме в Испания и там едноръкият ни разкри първата тайна на Сборника — каза той, без да говори на никого конкретно. Сега френският му акцент изпъкваше.

— Първата тайна ли? — попита Джош.

— Видяхте текста — той се променя… само че го прави в строга математическа последователност. Не е произволно. Промените са свързани с движението на звездите и планетите, фазите на луната.

— Като календар ли? — попита момчето.

Фламел кимна.

— Точно като календар. След като научихме тази ключова последователност, разбрахме, че можем най-после да се върнем в Париж. Щеше да ни е нужен цял живот — няколко живота, — за да преведем книгата, но поне вече знаехме откъде да започнем. Така че аз превърнах няколко камъка в диаманти и няколко плоски шисти в злато, и двамата поехме по дългия път обратно към Париж. Разбира се, вече бяхме привлекли вниманието на Тъмните древни и Бейкън^[3] — зловещия предшественик на Дий — ни настигаше.

Вместо да поемем направо към Франция, ние обикаляхме по затънтени пътища и избягвахме често използваните планински проходи, защото знаехме, че ще бъдат наблюдавани. Все пак онази година зимата дойде рано — предполагам, че Тъмните древни имаха пръст в това — и ние се оказахме заседнали в Андора. Именно там открих това… — Той докосна предмета върху масата.

Джош погледна към сестра си и повдигна вежди в безмълвен въпрос.

— Андора? — произнесе той само с устни; Софи беше много по-добра от него по география.

— Една от най-малките държави в света — обясни тя шепнешком. — Намира се в Пиренеите, между Испания и Франция.

Фламел разви още от хартията.

— Преди да умра, скрих този предмет дълбоко в камъка над трегера на къщата на улица „Монморанси“. И през ум не ми минаваше, че пак ще ми потрябва.

— Във? — попита Жана объркана. — Каза, че си го скрил вътре в него?

— Да. Промених молекулярната структура на гранита, натиках това в един каменен блок, а после върнах трегера в първоначалното му твърдо състояние. Просто преобразуване: като да пъхнеш орех в кутия сладолед. — Той дръпна последния вестник.

— Това е меч — прошепна смаяно Джош, взирайки се в късото тясно оръжие, която лежеше върху осеяната с вестници маса. Предположи, че е дълго около половин метър, простичката му кръстата дръжка бе увита в ивици лекьосана тъмна кожа. Острието като че ли бе направено от искрящ сив метал. Не, не метал. — Каменен меч — каза той на глас и се намръщи. Това му напомняше за нещо… сякаш едва ли не го беше виждал и преди.

Но още докато го казваше, Жана и Сен Жермен се дръпнаха рязко от масата, като столът на жената даже се прекатури, в стремежа й да се отдалечи от меча. Зад Никола Скатах изфуча като котка и вампирските й зъби се показаха, когато отвори уста, а щом заговори, гласът й трепереше и акцентът й беше силен и груб. Изглеждаше едва ли не ядосана… или уплашена.

— Никола — каза тя много бавно, — какво прави у теб това отвратително нещо?

Алхимикът не й обърна внимание. Погледна към близнаците, които продължаваха да седят край масата, застинали от изненада при реакцията на останалите, без да са сигурни какво става.

— Съществуват четири велики меча на силата — каза припряно Фламел — и всеки от тях е свързан с една от стихиите: Земя, Въздух, Огън и Вода. Говори се, че ги е имало още преди най-старите Древни. През вековете тези мечове са имали множество имена: Ескалибур и Жуайоз, Мистелтейн и Куртен, Дюрандал и Тюрфинг. За последен път някой от тях е бил използван като оръжие в човешкия свят, когато свещеният римски император Карл Велики е носил Жуайоз в битка.

— Това е Жуайоз? — прошепна Джош. Сестра му може и да беше добра по география, но той познаваше историята, а Карл Велики винаги го беше очаровал.

Смехът на Скати прозвуча като горчив лай.

— Жуайоз е красива вещ. Това… това тук е мерзост.

Никола докосна дръжката на меча и ситните кристалчета в камъка заблещукаха със зелена светлина.

— Това не е Жуайоз, макар че наистина някога е принадлежал на Карл Велики. Също така смятам, че самият император го е скрил в Андора някъде през IX век.

— Прилича на Ескалибур — каза Джош, внезапно осъзнал защо каменният меч му е толкова познат. Погледна към сестра си. — Ескалибур беше у Дий. Той го използва, за да унищожи Световното дърво.

— Ескалибур е Ледения меч — продължи Фламел. — Това е неговият меч-близнак: Кларент, Огнения меч. Единственото оръжие, което може да устои срещу Ескалибур.

— Това е прокълнат меч — рече твърдо Девата-воин. — Няма да го докосна.

— Нито пък аз — каза бързо Жана, а Сен Жермен кимна в знак на съгласие.

— Не моля никого от вас да го носи или да го използва — тросна се Никола. Той завъртя оръжието върху масата, докато дръжката докосна пръстите на момчето, а после изгледа всички поред. — Знаем, че Дий и Макиавели идват. Джош е единственият сред нас, който не може да се защити. Докато силите му не бъдат пробудени, ще му трябва оръжие. Искам той да вземе Кларент.

— Никола! — извика Скатах ужасена. — Къде ти е умът? Той е един необучен човек…

— … с чисто златна аура — каза студено Фламел. — И съм решен да го опазя. — Той побутна меча към пръстите на момчето. — Това е твое. Вземи го.

Джош се приведе напред и усети как платнената торбичка с двете страници от Сборника се притиска към кожата му. Това щеше да е вторият дар за два дни, който му правеше алхимикът.

Част от него искаше да приеме даровете, като дадени от сърце — да се довери на Фламел и да повярва, че той го харесва и също му има доверие, — но все пак, все пак… даже след разговора, който бяха провели на улицата, някъде в дълбините на съзнанието си Джош не можеше да забрави какво му бе казал Дий край фонтана в Охай: че половината от всичко, което изрича Фламел, е лъжа, а другата половина не е съвсем истина. Той бавно отмести поглед от меча и се взря в бледите очи на алхимика. Никола го гледаше втренчено, с безизразна физиономия. Какво ли си беше наумил той, зачуди се Джош. Каква игра играеше? Още от думите на Джон изскочиха в съзнанието му.

„Той е и винаги е бил лъжец, шарлатанин и мошеник.“

— Не го ли искаш? — попита Фламел. — Вземи го. — Той бутна дръжката право в ръката на момчето.

Почти против волята му, пръстите на Джош се свиха около гладката, омотана с кожа, дръжка на каменния меч. Той го вдигна — макар и късо, оръжието беше изненадващо тежко — и го завъртя в ръце.

— Никога през живота си не съм използвал меч — каза момчето. — Не знам как…

— Скатах ще ти покаже най-основното — рече Никола, без да поглежда към Сянката, но произнесе тази проста фраза като заповед. — Как да го държиш, простичко мушкане и париране. Гледай да не се наръгаш — добави той.

Джош внезапно осъзна, че се е ухилил широко, и се опита да потисне усмивката си, само че му беше трудно: усещането за меча в ръката му беше страхотно. Той размърда китката си и мечът трепна. После погледна към Скати, Франсис и Жана и видя, че очите им са приковани върху острието и следят всяко негово движение. Усмивката му повехна.

— Какво му е на този меч? — попита момчето. — Защо толкова се плашите от него?

Софи докосна брат си по ръката, а очите й блестяха в сребърно от знанието на Вещицата.

— Кларент — каза тя — е зло, прокълнато оръжие. Понякога го наричат Меча на страхливеца. Това е мечът, с който Мордред е убил своя чичо, крал Артур.