Майкъл Скот
Магьосникът (22)

Глава 21

Дрезгавият вик на Софи събуди Джош от дълбокия сън без сънища и го накара да се изтърколи от леглото и да се изправи, олюлявайки се в пълния мрак, докато се мъчеше да се ориентира.

Софи извика пак, дрезгаво и ужасяващо.

Джош се втурна слепешком през спалнята, като си халоса коляното в един стол, преди да открие вратата, видима само поради тънката ивица светлина под нея. Сестра му се намираше в отсрещната стая.

По-рано Сен Жермен ги бе придружил по стълбите до горния етаж на къщата и им беше предложил които стаи си харесат. Софи веднага бе избрала онази с изглед към „Шан-з-Елизе“ — от прозореца на спалнята й над покривите можеше да се види Триумфалната арка, — докато Джош бе взел стаята срещу нея, която гледаше към изсъхналата задна градина. Стаите бяха малки, с ниски тавани и неравни, леко наклонени стени, обаче всяка от тях си имаше собствена баня с тясна душ кабинка със само две настройки за водата — вряла и ледена. Когато Софи бе пуснала водата в своята стая, душът на Джош бе спрял напълно. И макар че той бе обещал на сестра си, че ще иде да поговори с нея, след като се изкъпе и преоблече, вместо това бе седнал накрая на леглото и от изтощение почти мигновено бе потънал в сън.

Софи извика за трети път — треперлив хленч, от който очите му се напълниха със сълзи.

Джош дръпна рязко вратата и се спусна през тесния коридор. Блъсна вратата на стаята на сестра си… и се закова на място.

Жана д’Арк седеше в края на леглото на сестра му и държеше дланта й между своите. В стаята не светеха лампи, но не цареше и пълен мрак. Ръката на Жана сияеше с хладна сребриста светлина и изглеждаше, сякаш тя носи мека сива ръкавица. Пред очите на Джош ръката на сестра му придоби същия вид и цвят. Въздухът миришеше на ванилия и лавандула.

Жана се обърна да погледне към него и той се стресна, като видя, че очите й приличат на блестящи сребърни монети. Направи крачка към леглото, но тя вдигна пръст към устните си и поклати леко глава, предупреждавайки го да не казва нищо. Сиянието в очите й помръкна.

— Сестра ти сънува — каза младата жена, макар че момчето не бе сигурно дали е проговорила на глас, или чува думите й в главата си. — Кошмарът вече отминава. Няма да се върне — добави тя и това прозвуча като обещание.

Някъде зад Джош изскърца дъска и той се обърна, за да види как граф Сен Жермен слиза по тясното стълбище в края на коридора. Когато стигна до долу, графът му махна и макар че устните му не помръднаха, момчето ясно чу гласа му:

— Жена ми ще се погрижи за сестра ти. Хайде, ела.

Джош поклати отрицателно глава.

— Трябва да стоя тук. — Не му се искаше да остави Софи сама със странната жена, но от друга страна, инстинктивно знаеше, че Жана никога не би навредила на сестра му.

— Не можеш да направиш нищо за нея — каза на глас Сен Жермен. — Обличай се и ела на тавана. Кабинетът ми е там. — Той се обърна и изчезна нагоре по стълбите.

Джош хвърли последен поглед към Софи. Тя лежеше кротко, дишането й се бе успокоило и той забеляза, че тъмните кръгове под очите й са изчезнали.

— Върви — каза Жана. — Има някои неща, които трябва да кажа на сестра ти. Лични неща.

— Ама тя спи… — започна момчето.

— Въпреки това ще й ги кажа — прошепна жената. — И тя ще ме чуе.

В стаята си Джош се облече набързо. На един стол до прозореца имаше оставен вързоп дрехи: бельо, джинси, тениски и чорапи. Той предположи, че дрехите са на Сен Жермен: бяха горе-долу по мярка на графа. Джош облече бързо чифт черни маркови джинси и черна копринена тениска, после нахлузи собствените си обувки и хвърли поглед в огледалото. Не можа да сдържи една усмивка — никога не си беше представял, че ще носи такива скъпи дрехи. Отиде в банята, извади една нова четка за зъби от опаковката, изми си зъбите, наплиска лицето си със студена вода и прокара пръсти през дългата си руса коса, отмятайки я над челото. Сложи си часовника и се шашна, като откри, че е малко след полунощ в неделя. Беше проспал целия ден и по-голямата част от нощта.

Когато излезе от спалнята си, поспря до вратата на стаята на сестра си и надзърна вътре. Ароматът на лавандула беше толкова силен, че очите му се насълзиха. Софи лежеше неподвижно на леглото си и дишането й бе равномерно. Жана продължаваше да седи край нея, държеше ръката й и мърмореше тихо на някакъв език, който той не разбираше. Младата жена извърна бавно глава, за да го погледне, и той видя, че очите й пак са станали плоски сребърни дискове, без никаква следа от бяло или от зеници. Тя се обърна пак към Софи.

Момчето продължи да ги гледа още секунда, преди да се извърне. Когато Вещицата от Ендор обучаваше сестра му на Въздушната магия, го бяха отпратили; сега това се случваше отново. Той бързо осъзнаваше, че в този нов магически свят няма място за такива като него — хора без сила.

Джош бавно се изкачи по тясното вито стълбище, което водеше до кабинета на Сен Жермен. Каквото и да бе очаквал да намери на тавана, то в никакъв случай не беше огромната, ярко осветена, стая, обзаведена в бяло дърво и хром. Таванът се простираше по дължината на цялата къща и бе превърнат в едно просторно помещение, а в единия му край имаше сводест прозорец, гледащ към „Шан-з-Елизе“. Огромната стая беше пълна с електроника и музикални инструменти, но нямаше и следа от графа.

До дясната стена, от единия до другия край на помещението, се простираше дълга маса. Тя беше отрупана с компютри, лаптопи, монитори с всякаква форма и размери, синтезатори, микс-пулт, музикални кий бордове и комплекти електронни ударни инструменти.

От другата страна на стаята върху стойки стърчаха три електрически китари, а около огромен LCD екран бяха наредени множество клавиатури.

— Как се чувстваш? — попита Сен Жермен.

На Джош му трябваше секунда, за да определи откъде идва гласът. Музикантът лежеше по гръб под масата, стиснал в ръцете си сноп USB кабели.

— Добре — отвърна Джош и с изненада откри, че е вярно. Чувстваше се по-добре, отколкото от доста време насам. — Даже не помня как съм легнал…

— И двамата бяхте изтощени — физически и умствено. А доколкото знам, лей-порталите изсмукват енергията ти до капка. Не че някога съм пътувал през такъв — добави графът. — Честно казано, бях изненадан, че още се държите на крака — промърмори той и пусна кабелите. — Ти спа около четиринайсет часа.

Момчето коленичи до него.

— Какво се опитваш да направиш?

— Преместих един монитор и кабелът падна; не съм сигурен кой е.

— Трябвало е да ги отбележиш с цветни лепенки — рече Джош. — Аз така правя. — Той се изправи, хвана края на кабела, свързан с широкоекранния монитор, и го дръпна нагоре-надолу. — Този е. — Кабелът се размърда в ръцете на Сен Жермен.

— Благодаря!

Мониторът внезапно светна, показвайки екран, пълен с плъзгачи и копчета.

Сен Жермен се изправи на крака и се отупа. Носеше същите дрехи като Джош.

— Стават ти. — Той кимна. — И ти стоят добре. Трябва по-често да носиш черно.

— Благодаря за дрехите… — Момчето млъкна. — Само че не знам как ще ти се отплатим.

Сен Жермен се изсмя кратко.

— Не съм ви ги дал назаем, това беше подарък. Не искам да ми ги връщате.

Преди Джош да успее да му благодари още веднъж, Сен Жермен удари по клавиатурата и момчето подскочи, когато от скритите говорители гръмна поредица от силни пиано акорди.

— Не се тревожи, таванът е звукоизолиран — каза Сен Жермен. — Няма да събудя Софи.

Момчето кимна към екрана.

— Всичката си музика ли пишеш на компютър?

— Кажи-речи. — Графът се огледа из стаята. — Сега всеки може да прави музика; не ти трябва почти нищо друго, освен компютър, малко софтуер, търпение и много фантазия. Ако ми потрябват истински инструменти за окончателния микс, ще наема музиканти. Но повечето неща мога да ги правя тук.

— Аз веднъж си свалих програма за улавяне на ритъма — призна Джош. — Но така и не успях да я схвана.

— Какво композираш?

— Е, не съм сигурен дали може да се нарече композиране. Комбинирам разни ембиънт миксове.

— С удоволствие бих чул каквото ти се намира.

— Всичко замина. Загубих компютъра, телефона и айпода си, когато Игдразил беше унищожен. — Само от това, че го произнесе на глас, му прилоша. А най-лошото беше, че нямаше представа какво точно е загубил. — Загубих летния си проект и всичката си музика, която беше около деветдесет гигабайта. Имах няколко страхотни бутлези^[1].

Никога няма да мога да си ги възстановя. — Той въздъхна. — Освен това загубих и стотици снимки — от всички места, където са ни водили мама и татко. Родителите ни са учени — археолози и палеонтолози — добави той, — така че сме виждали някои невероятни места.

— Изгубил си всичко това! Сигурно е тежко — рече съчувствено Сен Жермен. — Ами бекъпите?

Съкрушеното изражение върху лицето на Джош бе достатъчен отговор за графа.

— Какво ползваше — Mac или PC^[2]?

— Всъщност и двата. Вкъщи татко използва PC, но в повечето училища, където сме ходили двамата със Софи, използваха Mac. Софи харесва Mac, но аз предпочитам PC — каза той. — Ако нещо се развали, обикновено мога да го разглобя и да си го оправя сам.

Сен Жермен отиде до края на масата и затършува под нея. Измъкна три лаптопа от различни марки и с различен размер на екраните и ги нареди на пода. Махна театрално с ръка.

— Избери си един.

Момчето премигна изненадано срещу него.

— Да си избера един ли?

— Всичките са PC — продължи графът — и са ми напълно непотребни. Вече минах изцяло на Mac.

Джош премести поглед от Сен Жермен към лаптопите, а после отново към музиканта. Той току-що бе срещнал този човек, не го познаваше, а ето че графът му предлагаше да си избере от три скъпи лаптопа. Момчето поклати глава.

— Благодаря, но не мога.

— Защо? — попита Сен Жермен.

Джош нямаше отговор на това.

— Трябва ти компютър. Аз ти предлагам един от тези. Ще се радвам, ако приемеш. — Графът се усмихна. — Израснал съм във време, когато поднасянето на дарове беше изкуство. Забелязвам, че хората през този век не знаят как да приемат елегантно един подарък.

— Не знам какво да кажа.

— Ами „благодаря“, например — предложи Сен Жермен.

Джош се усмихна.

— Да. Ами… благодаря — каза той колебливо. — Много ти благодаря. — Още докато говореше, знаеше кой компютър иска — малкия, дебел два пръста, лаптоп с единайсетинчов екран.

Графът порови под масата и извади три захранващи кабела, които пусна на пода до компютрите.

— Аз не ги използвам. И вероятно никога повече няма да ги използвам. Накрая ще им форматирам хард дисковете и ще ги подаря на местните училища. Избери си който искаш. Под масата ще намериш и чанта. — Сен Жермен млъкна, сините му очи заискриха и той почука по капака на лаптопа, към който гледаше Джош. После добави с усмивка: — Имам резервна дълготрайна батерия за този. Той ми беше любимият.

— Е, ако наистина не ги използваш…

Графът прокара пръст по капака на малкия лаптоп, оставяйки черта в прахта, а после вдигна ръка, за да може момчето да види черното петно на кожата му.

— Повярвай ми: не ги използвам.

— Ами, добре… благодаря. Никой досега не ми е правил такъв подарък — каза момчето, като вдигна малкия компютър и го заобръща в ръцете си. — Ще взема този… ако наистина си сигурен, че…

— Сигурен съм. Всичко му е инсталирано; има си даже безжичен интернет и превключва автоматично между европейски и американски ток^[3].

Освен това съдържа всичките ми албуми — каза Сен Жермен, — така че можеш да започнеш наново музикалната си колекция. Ще намериш също и mpeg видео на последния ми концерт. Хвърли му едно око, наистина е добър.

— Ще го видя — каза Джош, като включи лаптопа в контакта, за да зареди батерията.

— После ми кажи какво мислиш. И можеш да бъдеш откровен с мен — допълни графът.

— Наистина ли?

Сен Жермен се замисли за момент, после поклати глава.

— Не, всъщност не. Кажи ми само, ако ме смяташ за добър. Не обичам негативните отзиви, макар че човек би си помислил, че след близо триста години трябва да съм свикнал с тях.

Джош отвори лаптопа и го включи. Той забръмча и екранът му светна. Момчето се приведе напред и внимателно издуха прахта от клавиатурата. Когато системата зареди, екранът премигна и на него се появи образът на Сен Жермен на сцената, заобиколен от дузина инструменти.

— Сложил си своя снимка за уол пейпър? — попита невярващо Джош.

— Тази ми е една от любимите — отвърна музикантът.

Момчето кимна към екрана, а после огледа стаята.

— На всички тези инструменти ли можеш да свириш?

— На всички до един. Започнах с цигулка много отдавна, после минах на клавесин и флейта. Но вървя в крак с времето, непрекъснато усвоявам нови инструменти. През XVIII век използвах последните технологии — най-новите цигулки и клавишни инструменти — и ето ме сега, близо три века по-късно, правя същото. Страхотно е да си музикант в наше време. С тази технология най-после мога да изсвиря всички звуци, които чувам в главата си. — Пръстите му се плъзнаха по една клавиатура и от говорителите запя цял хор.

Джош подскочи. Гласовете бяха толкова ясни, че той даже се огледа през рамо.

— Зареждам в компютъра звукови модели, така че мога да използвам в работата си всичко. — Сен Жермен се обърна отново към екрана и пръстите му затанцуваха по клавишите. — Не смяташ ли, че онези фойерверки вчера сутринта издаваха някои страхотни звуци. Пращене. Пукане. Може би е време за нова „Фойерверкова сюита“.

Момчето тръгна из стаята, оглеждайки поставените в рамки златни плочи, плакатите с автографи и обложките от компактдискове.

— Не знаех, че вече има такава — каза то.

— Георг Фридрих Хендел, 1749 година, „Музика за кралските фойерверки“. Каква нощ беше! Каква музика! — Пръстите на графа се плъзнаха по клавишите, изпълвайки стаята с мелодия, която се стори смътно позната на Джош. Може би я беше чувал в някоя телевизионна реклама. — Добрият стар Георг — каза Сен Жермен. — Никога не съм го харесвал.

— А Вещицата от Ендор не харесва теб — каза колебливо момчето. — Защо?

Графът се ухили.

— Вещицата не харесва никого. Особено пък мен, защото станах безсмъртен със собствени сили и за разлика от Никола и Пери, не ми трябваха никакви рецепти от книга.

Джош се намръщи.

— Искаш да кажеш, че има различни видове безсмъртие?

— Много видове и също толкова много са различните видове безсмъртни. Най-опасни са онези, които са станали безсмъртни заради верността си към някой Древен. Ако изпаднат в немилост пред него, дарът им се отнема, разбира се. — Той щракна с пръсти и момчето подскочи. — Резултатът е мигновено състаряване. Страхотен начин да си осигуриш лоялност. — Сен Жермен се обърна към клавиатурата и пръстите му изтръгнаха призрачни звуци от говорителите. Той вдигна очи, когато Джош застана до него пред екрана. — Но истинската причина Вещицата от Ендор да не ме харесва е, че аз — един обикновен смъртен — станах Господар на огъня. — Графът вдигна лявата си ръка и пламъци с различни цветове затанцуваха върху всеки от пръстите му. В таванското студио изведнъж замириса на изгорели листа.

— А защо това ще я дразни? — попита момчето, взирайки се омагьосано в играещите пламъци. Ужасно му се искаше да може да прави нещо такова.

— Може би, защото научих тайната на огъня от нейния брат.

— Музиката се промени, стана груба и дисхармонична. — Е, когато казвам „научих“, всъщност имам предвид „откраднах“.

— Откраднал си тайната на огъня! — възкликна Джош.

Граф Сен Жермен кимна щастливо.

— От Прометей.

— И в някой близък ден чичо ми ще си я поиска обратно. — Гласът на Скатах накара и двамата да подскочат. Никой от тях не я беше чул да влиза в стаята. — Никола е тук — каза тя и им обърна гръб.