Майкъл Скот
Магьосникът (19)

Глава 18

Те са в къщата на Сен Жермен, в една пресечка на „Шан-з-Елизе“. — Макиавели притисна телефона към ухото си и се облегна в черния, тапициран с кожа, стол. Завъртя се, за да погледне през високия прозорец. В далечината, над наклонените керемидени покриви, можеше да различи върха на Айфеловата кула. Фойерверките най-сетне бяха спрели, но във въздуха още висяха облаци с цветовете на дъгата. — Не се тревожи, докторе, държим къщата под наблюдение. Графът, Скатах и близнаците са вътре. Няма други обитатели.

Италианецът отдръпна телефона от ухото си, когато той засвири и запращя от смущения. Самолетът на Дий тъкмо излиташе от малко частно летище северно от Ел Ей. Щеше да спре в Ню Йорк за презареждане, после да прелети над океана до Шанън в Ирландия и да зареди отново, преди да продължи към Париж. Пращенето утихна и по телефона се разнесе силен и чист гласът на Джон.

— Ами Алхимика?

— Изгубихме го в Париж. Моите хора го държали легнал на земята с насочени пистолети, но той някак си успял да ги покрие със захар и да пусне срещу тях всички мравки в града. Те се паникьосали и той избягал.

— Преобразуване — отбеляза Дий. — Водата се състои от два атома водород и един атом кислород: захарозата има същото съотношение. Той е превърнал водата в захар; евтин фокус — очаквах повече от него.

Макиавели прокара длан по късата си бяла коса.

— Аз лично го сметнах за доста хитроумно — рече той меко. — Вкара в болницата шестима полицаи.

— Фламел ще се върне при близнаците — тросна се Джон. — Има нужда от тях. Цял живот е чакал да ги открие.

— Всички сме чакали — напомни кротко Николо на Магьосника. — А в момента знаем къде са, което означава, че знаем къде ще иде Фламел.

— Не прави нищо, преди да съм дошъл — заповяда Дий.

— А имаш ли някаква представа кога ще бъде… — започна Макиавели, но линията бе тиха. Той не беше сигурен дали Джон е затворил, или връзката е прекъснала. Доколкото познаваше доктора, предполагаше, че е затворил; това му беше обичайният маниер. Високият елегантен мъж почука със слушалката по тънките си устни, преди да я върне на мястото й. Нямаше намерение да се подчинява на заповедите на Дий; щеше да залови Никола и близнаците, преди самолетът му да е кацнал в Париж. Щеше да свърши онова, което не се бе удавало на Джон в продължение на столетия, а в замяна Древните щяха да му дадат каквото пожелае.

Мобилният телефон на италианеца избръмча в джоба му. Той го извади и погледна екрана. По него се плъзгаше необичайно дълга върволица от числа, която не приличаше на никой номер, виждан от него преди. Началникът на Главната дирекция за външна сигурност се намръщи. Само френският президент, няколко високопоставени министри от кабинета и личният му екип имаха този номер. Натисна бутона за приемане, но не каза нищо.

— Английският магьосник смята, че ще се опиташ да заловиш Фламел и близнаците преди неговото пристигане. — Гласът от другата страна говореше на гръцки диалект, който не бе използван от хилядолетия.

Николо изпъна гръб.

— Господарю? — каза той.

— Окажи на Дий пълно съдействие. Не предприемай нищо срещу Фламел, преди той да дойде.

Връзката прекъсна.

Макиавели внимателно остави телефона си върху бюрото и се облегна. Вдигна ръце пред лицето си и с изненада забеляза, че те леко треперят. За последен път бе разговарял с Древния, когото наричаше Господарю, преди повече от век и половина. Това бе същият Древен, който му бе дарил безсмъртието в началото на XVI век. Дали Джон някак си се беше свързал с него? Николо поклати глава. Твърде невероятно, Дий сигурно се бе свързал със собствения си господар и го бе помолил да предаде искането му. Но господарят на Макиавели беше един от най-могъщите Древни… Това го върна на въпроса, който го безпокоеше от векове: кой бе господарят на Джон?

Всеки човек, получил безсмъртието като подарък от Древен, беше обвързан с него. Древен, който даряваше безсмъртие, можеше също толкова лесно да го отнеме. Италианецът даже бе виждал това да става: как един здрав наглед младеж се съсухри и остаря за няколко мига, докато накрая се срути в купчина от напукани кости и суха кожа.

Информацията за безсмъртните хора в досието на Макиавели съдържаше препратки към Древните или Тъмните древни, на които служеха. Имаше само неколцина души — като Фламел, Пернел и Сен Жермен, — които не дължаха вярност на някой Древен, защото бяха стигнали до безсмъртието със собствени сили.

Никой не знаеше на кого служи Дий. Но беше явно, че е някой по-могъщ от господаря на Николо. И това правеше доктора още по-опасен.

Макиавели се наведе напред и натисна един бутон на телефона върху бюрото си. Вратата моментално се отвори и в стаята влезе Дагон. Огледалните му очила отразиха голите стени.

— Някакви новини за Алхимика?

— Нищо. Получихме достъп до видеозаписите на охранителните камери на гара „Пон дьо л’Алма“ и на всяка друга гара, с която тя има връзка, и в момента ги анализираме, но това ще отнеме време.

Николо кимна. Времето беше нещо, с което не разполагаше. Той махна с дългопръстата си ръка.

— Е, може да не знаем къде е сега, но знаем къде отива: в къщата на Сен Жермен.

Устните на Дагон се разделиха с мляскане.

— Къщата се намира под наблюдение. Покрили сме всички входове и изходи. Даже има хора в канализацията под сградата. Никой не може да влезе или да излезе, без да го видим. Два отряда от специалните части чакат в микробуси в близки странични улички, а трети — в съседната къща. Могат да се прехвърлят през стената за секунди.

Макиавели се изправи и излезе иззад бюрото. Сложил ръце зад гърба си, закрачи из малкия невзрачен офис. Макар че това беше официалният му адрес, той рядко използваше тази стая и в нея нямаше нищо освен бюрото, два стола и телефон.

— Чудя се дали е достатъчно? Фламел се изплъзна от шестима добре обучени полицаи, които го държаха на мушка, легнал по лице на паважа. А ние знаем, че и Сен Жермен — Господаря на огъня — е в този дом. Сутринта видяхме малка демонстрация на неговите способности.

— Фойерверките бяха безобидни — каза Дагон.

— Сигурен съм, че би могъл със същата лекота да превърне кулата в течност. Не забравяй, той прави диаманти от въглени.

Дагон кимна.

Италианецът продължи:

— Също така знаем, че силите на американското момиче са били пробудени, и видяхме малка част от онова, което умее. Мъглата при „Сакре Кьор“ беше впечатляващо постижение за някой толкова млад и необучен.

— А освен това и Сянката е с тях — допълни Дагон.

Лицето на Николо Макиавели се изкриви в грозна гримаса.

— Освен това и Сянката е с тях — съгласи се той.

— Тя обезвреди дванайсет тежковъоръжени полицаи в кафенето тази сутрин — рече безстрастно Дагон. — Виждал съм я да се изправя срещу цели армии и е оцеляла в продължение на векове в Сенкоцарството на Подземния свят. Фламел явно я използва, за да пази близнаците. Тя трябва да бъде премахната, преди да предприемем нещо срещу когото и да било от останалите.

— Наистина.

— Ще ти е нужна армия.

— Може би не. Запомни: „Хитростта и измамата винаги ще служат на човека по-добре от силата“ — цитира той.

— Кой го е казал? — попита Дагон.

— Аз, в една книга… много отдавна. Беше вярно при двора на Медичите, вярно е и сега. — Той вдигна поглед. — Повика ли дисите?

— Идват. — Гласът на Дагон стана лепкав. — Нямам им вяра.

— Никой няма вяра на дисите. — В усмивката на Николо нямаше веселие. — Някога чувал ли си историята как Хеката затворила Скатах в онзи Подземен свят?

Дагон остана неподвижен.

— Хеката използва дисите. Тяхната вражда със Сянката датира още от времето непосредствено след потъването на Дану Талис. — Макиавели пристъпи по-близо до верния си слуга и сложи ръце на раменете му, като се опитваше да диша през устата. Дагон изпускаше рибешка миризма, която покриваше бледата му кожа като мазна, зловонна пот. — Знам, че мразиш Сянката и никога не съм те питал защо, макар че имам някои подозрения. Ясно е, че ти е причинила голяма болка. Въпреки това искам да оставиш настрани чувствата си; омразата е най-безполезната от всички емоции. Успехът е най-доброто отмъщение. Имам нужда да си до мен и да разполагам с цялото ти внимание. Сега сме близо, толкова близо до победата, до връщането на Древната раса на този свят. Остави Скатах на дисите. Но ако те се провалят, тогава тя е твоя. Обещавам ти.

Дагон отвори уста, разкривайки редицата остри като игли зъби.

— Няма да се провалят. Дисите смятат да доведат Нидхьог^[1].

Николо Макиавели примигна изненадано.

— Нидхьог… Той е свободен? Как?

— Световното дърво е било унищожено.

— Ако пуснат Нидхьог срещу Скатах, тогава си прав. Няма да се провалят. Няма начин.

Дагон посегна и свали очилата си. Големите му, изпъкнали рибешки, очи бяха широко опулени и гледаха втренчено.

— А ако изгубят контрол над него, Нидхьог може да погълне целия град.

Италианецът се замисли за момент. После кимна.

— Това ще е малка цена за унищожаването на Сянката.

— Звучиш точно като Дий.

— О, аз изобщо не приличам на английския Магьосник — каза разпалено Макиавели. — Джон е опасен фанатик.

— А ти не си ли? — попита Дагон.

— Аз съм само опасен.

Доктор Джон Дий се бе отпуснал в меката кожена седалка и гледаше как блещукащата мрежа от светлини на Ел Ей се отдалечава под него. Погледна богато украсения си джобен часовник и се зачуди дали Макиавели вече е получил обаждането от господаря си. Смяташе, че да. Дий се ухили, питайки се какво ли си е помислил италианецът. Ако не друго, това поне щеше да покаже на Макиавели кой е шефът.

Не беше нужно човек да е гений, за да разбере, че италианецът ще опита да се добере сам до Фламел и децата. Само че Дий бе прекарал твърде дълго време в преследване на алхимика, за да го изгуби в самия край… особено пък от някой като Николо Макиавели.

Той затвори очи, докато самолетът се издигаше, и стомахът му се сгърчи. Джон инстинктивно посегна към хартиената кесия на седалката до себе си: обичаше да лети, но стомахът му винаги се бунтуваше. Ако всичко вървеше според плановете, скоро той щеше да управлява цялата планета и никога повече нямаше да му се налага да лети. Всички щяха да идват при него.

Самолетът се издигаше под остър ъгъл и той преглътна тежко. На летището беше изял един пилешки дюнер и сега съжаляваше за това. Газираната напитка определено също беше грешка.

Дий очакваше с нетърпение завръщането на Древните. Може би те щяха да могат да възстановят мрежата от лей-портали по целия свят и да направят летенето ненужно. Той затвори очи и се съсредоточи върху Древните и множеството ползи, които те щяха да донесат на планетата. Знаеше, че в далечното минало Древните били превърнали земята в рай. Всички стари книги и свитъци, митовете и легендите на всички народи говореха за това славно време. Неговият господар му бе обещал, че Древните ще използват могъщата си магия, за да върнат този рай на планетата. Щяха да премахнат ефекта от глобалното затопляне, да поправят дупката в озоновия слой и да съживят пустините. Сахара щеше да разцъфти; полярните шапки щяха да се стопят, разкривайки плодородната земя отдолу. Джон смяташе да разположи столицата си в Антарктида, на бреговете на езерото Ванда. Древните биха могли да възстановят древните си царства в Шумер, Египет, Централна Америка и Ангкор, а със знанието в „Книгата на Авраам“ щеше да е възможно да издигнат наново и Дану Талис.

Разбира се, Джон знаеше, че хората ще се превърнат в роби, а някои от тях ще станат храна за онези Древни, които все още имаха нужда да ядат, само че това бе малка цена за всички ползи.

Самолетът изравни полета си и той усети, че стомахът му се успокоява. Отвори очи, вдиша дълбоко и погледна пак часовника си. Трудно му беше да повярва, че само часове — буквално часове — го делят от това най-после да залови Алхимика, Скатах, а сега вече и близнаците. Те представляваха допълнителен бонус. След като веднъж сложеше ръка на Фламел и страниците от Сборника, светът щеше да се промени.

Изобщо не можеше да разбере защо Никола и жена му бяха положили толкова усилия да попречат на Древните да върнат цивилизацията на земята. Но със сигурност щеше да го попита… преди да го убие.