Майкъл Скот
Магьосникът (18)

Глава 17

Джош с мъка отвори очи. Пред тях танцуваха черни петна, а когато вдигна ръка към лицето си, видя слаби остатъци от златната аура, които още проблясваха около тялото му. Пресегна се, намери ръката на сестра си и я хвана. Тя го стисна леко, той се обърна и я видя как отваря очи.

— Какво стана? — изломоти момчето, прекалено шокирано и вцепенено, за да може дори да се уплаши.

Софи поклати глава.

— Приличаше на експлозия…

— Чух Скатах да крещи — рече брат й.

— А на мен ми се стори, че някой излезе от къщата… — добави тя.

И двамата се обърнаха към сградата. Девата-воин стоеше на вратата, сграбчила в обятията си една млада жена, и я въртеше в кръг. И двете се смееха, пищяха от радост и си крещяха една на друга на скорострелен френски.

— Струва ми се, че се познават — каза Джош, докато помагаше на сестра си да се изправи.

Близнаците се обърнаха към граф Сен Жермен, който стоеше встрани, скръстил ръце пред гърдите си, и се усмихваше доволно.

— Те са стари приятелки — обясни той. — И не са се виждали отдавна… много отдавна. — Франсис се покашля. — Жана — каза той меко.

Двете жени се откъснаха една от друга и онази, която той бе нарекъл Жана, се обърна към него, наклонила въпросително глава. Беше невъзможно да се отгатне възрастта й. Тя носеше джинси и тениска, на височина бе колкото Софи, но бе неестествено слаба, а големите й сиви очи изпъкваха на фона на безупречно гладката, силно загоряла, кожа. Кестенявата й коса беше подстригана късо, по момчешки. Върху бузите й имаше сълзи, които тя избърса с бързо движение на ръката.

— Да, Франсис? — отвърна Жана.

— А това са нашите гости.

Хванала ръката на Скатах, младата жена пристъпи към Софи. Докато се приближаваше, момичето усети внезапен натиск във въздуха помежду им, сякаш някаква невидима сила я тласкаше назад, а после изведнъж аурата й грейна в сребърно и въздухът се изпълни със сладкия аромат на ванилия. Джош сграбчи ръката на сестра си и неговата аура също лумна с пращене, добавяйки във въздуха мирис на портокали.

— Софи… Джош… — започна Сен Жермен. Силният свеж аромат на лавандула изпълни двора и около младата жена се появи съскаща сребърна аура. Тя се втвърди и уплътни, стана метална и лъскава като огледало, оформяйки се в нагръдник и наколенници, ръкавици и ботуши, преди накрая да се превърне в пълен комплект средновековна броня. — Бих искал да ви представя съпругата си, Жана…

— Твоя съпруга! — изписка Скати изумено.

— … която вие — и историята — познавате като Жана д’Арк.

Закуската ги чакаше, подредена на дълга полирана дървена маса в кухнята. Въздухът бе изпълнен с аромата на прясно изпечен хляб и врящо кафе. Чиниите бяха отрупани с пресни плодове, палачинки и пай, докато наденичките и яйцата цвърчаха в един тиган върху старомодна желязна печка.

Стомахът на Джош закъркори още в мига, щом пристъпи в стаята и видя храната. Устата му се изпълни със слюнка, напомняйки му колко време беше минало, откакто бе ял за последен път. В кафенето беше успял да отпие само няколко пъти от горещия шоколад, преди да се появят полицаите.

— Яжте, яжте — каза Сен Жермен, като грабна с едната си ръка чиния, а с другата — дебел кроасан. Захапа кифлата, ръсейки трошици по плочките на пода. — Сигурно умирате от глад.

Софи се наведе към брат си.

— Ще ми вземеш ли нещо за ядене? Искам да поговоря с Жана. Трябва да я питам нещо.

Джош хвърли бърз поглед към младоликата жена, която вадеше чаши от миялната машина. Късата й прическа правеше невъзможно да се отгатне възрастта й.

— Мислиш ли, че тя наистина е Жана д’Арк?

Софи стисна ръката на брат си.

— След всичко, което видяхме досега, ти как смяташ? — Тя кимна към масата. — Искам само плодове и тестени закуски.

— Без наденички и яйца ли? — попита той изненадан. Сестра му беше единственият известен му човек, който можеше да изяде повече наденички от него.

— Не. — Тя се намръщи и сините й очи се замъглиха. — Странно, но от самата мисъл да ям месо ми се гади. — Тя грабна едно парче пай и се извърна, преди той да успее да каже нещо. Приближи се към Жана, която наливаше кафе във висока стъклена чаша. Ноздрите й се разшириха. — Хавайско кафе „Кона“? — попита Софи.

Сивите очи на Жана премигнаха изненадано и тя кимна леко.

— Впечатлена съм.

Момичето се усмихна и сви рамене.

— Работех в кафене. Бих познала аромата на „Кона“ навсякъде.

— Влюбих се в него, когато бяхме на Хаваите — рече младата жена. Говореше английски със съвсем слаб американски акцент. — Пазя го за специални случаи.

— Обожавам миризмата, но мразя вкуса му. Прекалено е горчиво.

Жана сръбна още малко кафе.

— Обзалагам се, че не дойде да си говорим за кафето.

Софи поклати глава.

— Не. Просто… — Тя млъкна. Току-що се бе запознала с тази жена, а се готвеше да й зададе невероятно личен въпрос.

— Може ли да те питам нещо? — каза бързо.

— Каквото пожелаеш — отвърна искрено Жана и Софи й повярва. Пое си дълбоко дъх и думите й се изляха като порой.

— Веднъж Скатах ми каза, че ти си последният човек, който е имал чисто сребърна аура.

— Точно затова твоята реагира на моята — рече младата жена, обгръщайки чашата с длани, като се взираше над ръба й в момичето. — Извинявай. Моята аура претовари твоята. Мога да те науча как да предотвратяваш това. — Тя се усмихна, разкривайки равни бели зъби. — Макар че вероятността да срещнеш друга чиста сребърна аура през живота си е невероятно малка.

Софи гризна нервно от боровинковия пай.

— Извинявай, че те питам, но ти наистина ли… наистина ли си Жана д’Арк? Онази Жана д’Арк?

— Да, наистина. — Жената се поклони леко. — La Pucelle, Орлеанската дева, на твоите услуги.

— Но аз си мислех… така де, навсякъде пише, че си умряла…

Жана наклони глава и се усмихна.

— Скати ме спаси. — Тя протегна ръка и докосна тази на Софи. Моментално пред очите й затанцуваха трептящи образи на Скатах в черно-бяла броня, яхнала голям черен кон, да размахва два лудо бляскащи меча.

— Сянката с лекота си проби път през гъмжилото от хора, събрали се да гледат моята екзекуция. Никой не можа да й се опре. Във възникналата паника, хаос и смут, тя ме отмъкна изпод носа на палачите.

Образи проблеснаха в главата на Софи: как Жана, облечена в парцаливи и обгорени дрехи, се е вкопчила в Скатах, докато Девата-воин насочва покрития си с броня черен кон през паникьосаната тълпа, а свистящите мечове в двете й ръце им разчистват път.

— Разбира се, всички трябваше да кажат, че са видели Жана да умира — каза Скати, като се присъедини към тях. Тя внимателно режеше един ананас на идеални кубчета с помощта на извит нож. — Никой — нито англичани, нито французи — не искаше да признае, че Орлеанската дева е била отмъкната под носовете на около петстотин тежковъоръжени рицари, спасена от една-единствена жена-воин.

Жана посегна, взе едно кубче ананас от пръстите на Скатах и го пъхна в устата си.

— Скати ме отведе при Никола и Пернел — продължи тя. — Те ми дадоха подслон, грижеха се за мен. Бях ранена при бягството и изнемощяла от месеците на пленничество. Но въпреки всеотдайните грижи на Никола, щях да умра, ако не беше Скати. — Младата жена протегна ръка и стисна още веднъж дланта на приятелката си, сякаш без да забелязва сълзите по бузите си.

— Жана беше изгубила много кръв — рече Скатах. — Каквото и да правеха Никола и Пернел, състоянието й не се подобряваше. Затова Никола извърши едно от първите кръвопреливания в света.

— Чия кръв… — започна да пита Софи, но внезапно осъзна, че знае отговора. — Твоята?

— Вампирската кръв на Скати ме спаси. А също така ме запази жива, направи ме безсмъртна. — Жана се усмихна. Софи забеляза, че зъбите й са обикновени, а не заострени като на Девата-воин. — За щастие не се прояви никой от вампирските странични ефекти. Впрочем аз съм вегетарианка — добави тя. — Така е през последните няколко века.

— И си женена — каза обвинително Скатах. — Кога и как стана това и защо не бях поканена? — изстреля тя на един дъх.

— Оженихме се преди четири години на Сънсет Бийч на Хаваите — по залез^[1], разбира се.

Търсехме те навсякъде, когато решихме да го направим — рече бързо Жана. — Наистина исках да присъстваш, исках да ми бъдеш шаферка.

Зелените очи на Девата-воин се присвиха, докато си спомняше.

— Преди четири години… струва ми се, бях в Непал и преследвах един подивял ни-гед. Снежен човек — поясни тя, когато видя обърканите изражения на Софи и Жана.

— Нямаше как да се свържем с теб. Телефонът ти не работеше, а имейлите се връщаха със съобщението, че пощенската ти кутия е пълна. — Жана хвана Скатах за ръката. — Ела, мога да ти покажа снимки. — Жената се обърна към Софи. — Сега трябва да ядеш. Имаш нужда да възстановиш енергията, която си изгорила. Пий много течности. Вода, плодови сокове, но никакъв кофеин — никакъв чай или кафе, нищо, което да те държи будна. След като се нахраните, Франсис ще ви заведе в стаите ви, където можете да си вземете душ и да си починете. Тя бавно изгледа Софи от главата до петите. — Ще ти намеря някакви дрехи. Ти си горе-долу моя размер. А по-късно ще поговорим за аурата ти. — Жана протегна лявата си ръка и разпери пръсти. Гъвкава метална ръкавица изникна с блещукане върху плътта й.

— Ще ти покажа как да я контролираш и да я оформяш в каквото пожелаеш. — Ръкавицата се превърна в метален крак на хищна птица със закривени нокти, преди да избледнее, разкривайки отново загорялата кожа на Жана. Само ноктите й останаха сребристи. Тя се наведе и целуна бързо момичето по двете бузи. — Но първо трябва да си починеш. А сега — каза тя, поглеждайки към Скати, — ела да ти покажа снимките.

Двете жени излязоха забързано от кухнята, а Софи се върна в другия край на дългата стая, където Сен Жермен говореше разпалено с брат й. Джош й подаде чиния, отрупана с плодове и хляб. Неговата беше препълнена с яйца и наденички. Софи усети как стомахът й се разбунтува при тази гледка и се насили да извърне поглед. Загриза плодовете, вслушвайки се в разговора.

— Не, аз съм човек, не мога да пробудя силите ти — казваше графът, когато тя се приближи. — За това ти трябва Древен или някой от малцината от Следващото поколение, които умеят да го правят. — Той се усмихна, показвайки кривите си зъби. — Не се тревожи, Никола ще намери някой да те пробуди.

— Тук, в Париж, има ли кой да го направи?

Сен Жермен се замисли за момент.

— Макиавели трябва да познава някого, сигурен съм. Той знае всичко. Но не и аз. — Графът се обърна към Софи с лек поклон. — Както разбирам, ти си имала късмета да бъдеш пробудена от легендарната Хеката, а после си била обучена във Въздушната магия от моята стара учителка Вещицата от Ендор. — Поклати глава. — Как е старата вещица? Тя никога не ме е харесвала — додаде той.

— Още не те харесва — каза бързо Софи, а после се изчерви.

— Извинявай. Не знам защо го казах.

Сен Жермен се изсмя.

— О, Софи, не го каза ти… е, не съвсем. Вещицата го каза. Ще ти отнеме известно време, докато се оправиш със спомените й. Тя ми се обади тази сутрин. Каза ми, че е вложила в теб не само Въздушната магия, а и цялото си знание. Мумийната техника не се използва в наше време; тя е невероятно опасна.

Софи хвърли бърз поглед към брат си. Той се беше втренчил в графа, попивайки всяка дума. От начина, по който бе стиснал уста, тя долови колко са напрегнати вратът и челюстта му.

— Трябвало е да си почиваш поне двайсет и четири часа, за да може съзнанието и подсъзнанието ти да се справят с внезапния приток на чужди спомени, мисли и идеи.

— Нямаше време — промърмори Софи.

— Е, сега има. Яжте, после ще ви заведа в стаите ви. Можете да спите толкова дълго, колкото искате. Намирате се в пълна безопасност. Никой дори не знае, че сте тук.