Метаданни
Данни
- Серия
- Тайните на безсмъртния Никола Фламел (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Magician, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Иванов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 79гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2010 г.)
- Корекция и форматиране
- проф. Цвети(2010 г.)
Издание:
Майкъл Скот. Магьосникът
Серия Тайните на безсмъртния Никола Фламел, №2
Американска, първо издание
Отговорен редактор: Венера Атанасова
Коректор: Юлиана Василева
Компютърна обработка: Ана Андонова
ИК „Хермес“ — Пловдив, 2009 г.
ISBN: 978–954–26–0817–2
История
- —Добавяне
Глава 13
Легнала по гръб, Пернел Фламел се взираше в мръсния каменен таван и се чудеше колко ли други затворници в Алкатраз са правили същото. Колко ли други бяха проследявали линиите и пукнатините в зидарията, бяха виждали фигури в черните петна от водата, бяха си представяли картини в кафявата влага? Почти всички, предполагаше тя.
„А колко ли от тях са чували гласове?“ — запита се. Беше сигурна, че много от затворниците са си въобразявали, че чуват звуци в тъмното — нашепвани думи, промълвени фрази, — но освен ако не са притежавали нейната особена дарба, чутото от тях не е съществувало извън главите им.
Пернел чуваше гласовете на призраците на Алкатраз.
Вслушвайки се напрегнато, тя можеше да различи стотици гласове, може би дори хиляди. Бяха на мъже, които протестираха и викаха, мърмореха и плачеха, зовяха изгубените си любими, повтаряха неспирно собствените си имена, твърдяха, че са невинни, проклинаха надзирателите си. Госпожа Фламел се намръщи — те не бяха онова, което търсеше.
Тя остави звуците да я залеят, като ги отделяше един от друг, докато не откри един глас, по-висок от останалите: силен и уверен, той се открояваше сред бръщолевенето и Пернел усети, че се съсредоточава върху него, върху думите му, разпознавайки езика.
— Това е моят остров.
Беше мъж и говореше на испански със стар, много изискан акцент. Пернел се взря в тавана и изключи другите гласове.
— Кой си ти? — В мразовитата влага на килията думите излязоха от устата й заедно с облаче пара и безбройните призраци се смълчаха.
Настъпи дълга пауза, сякаш призракът бе изненадан, че са го заговорили, после той отвърна гордо:
— Аз съм първият европеец, навлязъл в този залив. Първият, видял този остров.
На тавана точно над главата й започна да се оформя лице — грубо очертано сред пукнатините и паяжините, а черната влага и зеленият мухъл му придаваха форма и изражение.
— Аз нарекох това място La Isla de los Alcatraces.
— Островът на пеликаните — прошепна Пернел съвсем тихичко.
Лицето на тавана за момент придоби плътност. То принадлежеше на хубав мъж с дълго, тясно лице и тъмни очи. Водни капчици се образуваха в очите му като сълзи.
— Кой си ти? — попита пак тя.
— Аз съм Хуан Мануел де Аяла. Аз открих Алкатраз.
Нокти затракаха по камъните пред килията и от коридора се разнесе миризмата на змия и развалено месо. Пернел запази мълчание, докато смрадта и стъпките се отдалечиха. Когато погледна пак към тавана, лицето бе станало по-ясно, пукнатините в зидарията образуваха дълбоки бръчки върху челото и около очите на мъжа. Лице на моряк, осъзна тя, с бръчки, появили се от взиране в далечни хоризонти.
— Защо си тук? — запита тя на глас. — Тук ли си умрял?
— Не. Не тук. — Тънките устни се извиха в усмивка. — Върнах се, защото се влюбих в това място още щом го зърнах за първи път. Беше в лето господне 1775-о и аз бях на кораба „Сан Карлос“. Дори помня месеца — август, и датата — пети.
Пернел кимна разбиращо. И по-рано бе попадала на призраци като Аяла. Мъже и жени, които са били толкова повлияни от дадено място, че в мечтите си се връщаха отново и отново там, а когато умираха, духът им отлиташе на това място, за да стане дух-пазител.
— Бдял съм над този остров в продължение на поколения. Винаги ще бдя над него.
Госпожа Фламел се втренчи в лицето.
— Сигурно те е натъжило да видиш как твоят прекрасен остров се превръща в място на болка и страдания — подхвърли тя.
Устата на мъжа се изкриви и една-единствена капка вода падна от окото му върху бузата й.
— Мрачни дни, тъжни дни, но вече свършиха… слава богу, свършиха. — Устните на призрака се раздвижиха и думите прозвучаха като шепот в главата на Пернел. — От 1963-а в Алкатраз не е имало затворен човек, а островът е мирен от 1971 година[1].
— Обаче сега има нов затворник на твоя възлюбен остров — рече безстрастно госпожа Фламел. — И той се охранява от надзирател, по-ужасен от всички, които Алкатраз някога е виждал.
Лицето на тавана се промени, воднистите очи се присвиха, мигайки.
— Кой? Ти ли?
— Държат ме тук против волята ми — каза Пернел. — Аз съм последният затворник на Алкатраз и ме пази не човек, а сфинкс.
— Не!
— Виж сам!
Мазилката се напука и влажен прах се посипа по лицето й. Когато тя отвори пак очи, образът на тавана бе изчезнал, оставяйки след себе си само едно петно.
Пернел си позволи да се усмихне.
— Какво ти е толкова забавно, човече? — Гласът представляваше мазно съскане, а езикът предхождаше човешката раса.
Пернел се завъртя и седна, насочвайки вниманието си към съществото, което стоеше в коридора, на по-малко от два метра от нея.
Поколения древни хора се бяха опитвали да уловят образа на това същество върху пещерни стени и грънци, да го изваят от камък, да нарисуват негови подобия върху пергамент. Но никой от тях дори не се бе доближил до истинския ужас на сфинкса.
Тялото му беше на лъв с огромни мускули, а козината му — покрита с белези от стари рани. Чифт орлови криле с рошави и мръсни пера се издигаха от раменете му и лежаха отпуснато върху гърба му. А малката, почти изящна, глава беше на красива млада жена.
Сфинксът пристъпи към решетките на килията и черният му раздвоен език затрепка във въздуха пред Пернел.
— Нямаш причина да се усмихваш, човече. Научих, че съпругът ти и Девата-воин са хванати в капан в Париж. Скоро и те ще бъдат заловени и този път доктор Дий ще се погрижи никога повече да не избягат. Както разбирам, Древните най-после са дали разрешение на доктора да убие легендарния Алхимик.
Госпожа Фламел усети как стомахът й се сви. В продължение на поколения Тъмните древни се стремяха да заловят Никола и нея живи. Ако можеше да вярва на сфинкса и те бяха готови да убият Никола, значи всичко се бе променило.
— Той ще се измъкне — каза тя убедено.
— Не и този път. — Лъвската опашка на сфинкса заплющя развълнувано наляво-надясно, вдигайки облачета прах. — Париж е в ръцете на италианеца Макиавели, а скоро към него ще се присъедини и английският Магьосник. Алхимика не може да се изплъзне и на двама им.
— Ами децата? — попита Пернел, присвила заканително очи. Ако нещо се бе случило с Никола или децата…
Перата на сфинкса се наежиха, изпускайки кисела миризма на плесен.
— Дий смята, че човешките деца са могъщи, че може би наистина са близнаците от пророчеството и легендата. Също така вярва, че могат да бъдат убедени да служат на нас, вместо да се водят по брътвежите на един луд стар книжар. — Сфинксът си пое дълбок, треперлив дъх. — Но ако не направят онова, което им се каже, те също ще загинат.
— Ами аз?
Хубавата уста на сфинкса се отвори, разкривайки паст, пълна с хищни, остри като игли, зъби. Дългият му черен език заигра бясно във въздуха.
— Ти си моя, Вълшебнице — изсъска той. — Древните те дадоха на мен като дар за хилядолетната ми служба. Когато съпругът ти бъде заловен и убит, ще ми позволят да изям спомените ти. Ах, какъв пир ще бъде това! Смятам да се насладя и на най-дребната хапка. Когато свърша с теб, няма да си спомняш нищо, дори и собственото си име. — Сфинксът се разсмя, съскащо и подигравателно, и звукът заехтя, отразявайки се от голите каменни стени.
И тогава вратата на една килия се затръшна.
Внезапният звук стресна сфинкса и го накара да млъкне. Малката му глава се завъртя, а езикът му трепкаше, вкусвайки въздуха.
Още една врата се тресна.
А после още една.
И още една.
Сфинксът се завъртя толкова бързо, че под ноктите му от пода изскочиха искри.
— Кой е там? — Стържещият му глас отекна във влажните камъни.
Внезапно всички врати на килиите в горната галерия започнаха бързо да се отварят и затварят, трещейки оглушително. Грохотът отекна дълбоко в недрата на затвора и от тавана се посипа прах.
Ръмжейки и съскайки, сфинксът се втурна да търси източника на шума.
Пернел с ледена усмивка качи отново крака върху нара и се отпусна по гръб, положила глава върху сплетените си пръсти. Остров Алкатраз принадлежеше на Хуан Мануел де Аяла и той, изглежда, обявяваше присъствието си. Тя чуваше дрънчене на врати на килии, удари по дърво и тропане по стени и разбра в какво се е превърнал Де Аяла: в полтъргайст.
Шумен дух.
Също така разбра какво прави Хуан Мануел. Сфинксът се хранеше с магическите енергии на Пернел — единственото, което трябваше да направи полтъргайстът, бе да задържи известно време създанието далеч от килията й и силите й може би щяха да започнат да се връщат. Тя вдигна лявата си ръка и се съсредоточи силно. Една съвсем мъничка бяла искрица затанцува между пръстите й, а после угасна.
Скоро.
Скоро.
Вълшебницата сви ръка в юмрук. Когато силите й се възстановяха, щеше да стовари целия Алкатраз върху главата на сфинкса.