Майкъл Скот
Магьосникът (12)

Глава 11

— Избягали! — изръмжа доктор Джон Дий по мобилния телефон. — Нали ги беше обкръжил? Как така им позволи да се измъкнат?

От другата страна на Атлантика Николо Макиавели запази спокойствие и самообладание и само стягането на мускулите на челюстта му издаде неговия гняв.

— Ти си забележително добре информиран.

— Имам си източници — тросна се Дий и тънките му устни се извиха в грозна усмивка. Знаеше, че Макиавели ще побеснее от мисълта, че има шпионин в лагера си.

— Ти също си ги бил приклещил в Охай, доколкото разбрах — продължи меко италианецът, — обкръжени от армия живи мъртъвци. И все пак те са се измъкнали. Как така им позволи да го направят?

Дий се облегна назад в меката кожена седалка на летящата лимузина. Лицето му бе огряно само от екранчето на телефона. Сиянието обгръщаше скулите му в студена светлина и очертаваше острата му козя брадичка, оставяйки очите му в сянка. Той не беше казал на Макиавели, че е използвал некромантия, за да съживи армия от мъртви хора и зверове. Дали това не беше изтънченият начин на италианеца да му подскаже, че има шпионин в неговия лагер?

— Къде си сега? — попита Макиавели.

Джон хвърли поглед през прозореца на лимузината, опитвайки се да разчете прелитащите покрай него пътни знаци.

— Някъде на 101-а магистрала, насочвам се към Ел Ей. Самолетът ми е зареден с гориво и готов за излитане, и имаме разрешение да се вдигнем във въздуха веднага щом пристигна.

— Очаквам те да бъдат заловени, преди да кацнеш в Париж — каза Николо. Линията пукаше силно и той направи пауза, преди да добави: — Смятам, че ще опитат да се свържат със Сен Жермен.

Дий се изправи рязко в седалката.

— Граф Сен Жермен ли? Той се е върнал в Париж? Чух, че бил умрял в Индия, докато търсел изгубения град Офир^[1].

— Явно не е. Притежава апартамент на „Шан-з-Елизе“ и доколкото знаем, две къщи в покрайнините. Всички те са под наблюдение. Ако Фламел се свърже с него, ще разберем.

— Не ги оставяй да се измъкнат и този път — излая Дий. — Господарите ни няма да са доволни. — Той затвори рязко телефона, преди Макиавели да успее да отговори. После зъбите му се бялнаха в бърза усмивка. Мрежата се затягаше все повече и повече.

— Понякога той е такова дете — промърмори на италиански Макиавели. — Винаги трябва да има последната дума.

Застанал сред развалините на кафенето, той внимателно затвори телефона си и огледа опустошението наоколо. Сякаш през заведението беше минало торнадо. Всички мебели бяха потрошени, прозорците — изпочупени, и дори по тавана имаше пукнатини. Чаши и чинии, разбити на сол, се смесваха с разсипани зърна кафе, разпилени чаени листенца и смачкани пасти. Николо се наведе да вдигне една вилица. Беше огъната във формата на идеално S. Той я захвърли и тръгна през останките. Скатах беше победила дванайсет добре обучени и тежковъоръжени антитерористи, без изобщо да си дава зор. Италианецът смътно се бе надявал, че може да е загубила част от бойните си умения през годините след последната им среща, но изглежда, надеждите му бяха напразни. Сянката беше също толкова смъртоносна както винаги. Щеше да му е трудно да се доближи до Фламел и децата, докато Девата-воин бе наоколо. През дългия си живот Николо я беше срещал поне половин дузина пъти и винаги едва се беше отървавал жив. Последната им среща се бе състояла сред замръзналите руини на Сталинград през зимата на 1942 година. Ако не беше тя, неговите войски щяха да превземат града. Тогава той се бе заклел, че ще я убие: може би сега беше моментът да изпълни това обещание.

Но как да убиеш неубиваемото? Какво би могло да устои срещу Девата-воин, която е обучавала всички най-велики герои в историята, сражавала се е във всеки голям конфликт и чийто боен стил лежи в сърцевината на почти всяко бойно изкуство?

Като излезе от разрушеното кафене, Макиавели вдиша дълбоко, прочиствайки дробовете си от горчивия парещ аромат на разпиляно кафе и прокиснало мляко, който изпълваше въздуха. Дагон отвори вратата на колата, когато той се приближи, и италианецът видя отражението си в тъмните очила на своя шофьор. Поспря се, преди да влезе в автомобила, и хвърли поглед към полицаите, преградили улиците, струпаните на малки групички тежковъоръжени отряди за борба с безредиците и цивилните ченгета в необозначените си коли. Френските тайни служби бяха под негово командване, той можеше да заповядва на полицията и разполагаше с частна армия от стотици мъже и жени, които биха изпълнили нарежданията му, без да задават въпроси. И въпреки това знаеше, че никой от тях не може да се справи с Девата-воин. Макиавели взе решение и погледна към Дагон, преди да се качи в колата.

— Намери дисите^[2].

Дагон се вцепени, проявявайки рядък признак за някакво чувство.

— Дали е разумно? — попита той.

— Необходимо е.