Р. А. Салваторе
Обещанието на краля вещер (7)

Глава 6
В твърде дълбоки води

Пред очите и се въртяха и танцуваха черни петна, а студената пот сякаш избиваше от всяка пора на тялото й.

Арраян се опитваше да стои изправена и да задържи концентрацията си, но тези петна! Постави единия си крак пред другия и едва се добра до вратата през общата стая на малкото си жилище. „Три крачки ще ме доведат при нея“, помисли си тя. Жалък опит да си наложи да се отърси от състоянието на дезориентация и гадене и просто да изтича.

Тропането продължи дори по-настоятелно.

Арраян се усмихна въпреки състоянието си. От темпото и неистовата настоятелност на хлопането си правеше извода, че е Олгерхан. Винаги беше Олгерхан, тревожещ се твърде много за нея.

Разпознаването на скъпия й приятел окуражи Арраян достатъчно, че да се пребори за момент с въртящите се черни петна на замайването и да стигне до вратата.

Отвори я рязко, едновременно облягайки се на нея и налагайки си изражение, което се опитваше да скрие изтощението й.

— Добра среща — поздрави тя огромния полуорк.

Щом я видя, по лицето на Олгерхан пробягна загриженост и му отне известно време преди да отвърне:

— Наистина.

— Твърде рано е за посещение — опита се да се оправдае Арраян, въпреки че от позицията на слънцето, по-ярко петно върху типично сивото небе на Палишчук, виждаше, че утрото вече преваля.

— Рано? — Олгерхан се огледа. — Ще ходим при Уингхам, нали? Както се бяхме разбрали?

Арраян трябваше да се спре за момент, за да преглътне вълна на гадене и замаяност, която почти я събори от вратата.

— Да, разбира се — отвърна тя, — но не сега. Трябва ми още сън. Твърде рано е.

— По-късно е, отколкото се бяхме разбрали.

— Не спах добре снощи — отвърна тя. Самото усилие да стои права започваше да я изтощава. Зъбите на Арраян затракаха. — Сигурна съм, че разбираш.

Едрият полуорк кимна, огледа се отново и отстъпи назад.

Арраян махна ръката си от вратата и теглото й я затръшна. Тя се обърна с ясното съзнание, че трябва да се върне в леглото и направи неуверена крачка, после още една. Знаеше, че пълзенето нямаше да я отведе там навреме, затова се опита да прекоси стаята бързо.

Успя да направи още една стъпка, преди подът да се надигне и да я погълне. Полежа за един дълъг момент, опитвайки се да си поеме въздух, със силата на волята си да накара стаята да спре да се върти. Знаеше, че ще й се наложи да пълзи и се опитваше да накара ръцете и коленете си да направят точно това.

— Арраян! — долетя вик зад гърба й, но звучеше сякаш гласът идва от стотици мили разстояние.

— О, богове, Арраян — каза гласът в ухото й миг по-късно, разпадащ се с всяка дума.

Арраян едва дочу гласа и почти не почувства как могъщият Олгерхан я грабва в прегръдките си и я отнася до леглото й.

Той продължи да й шепне, докато я завиваше с одеялото, но тя вече беше далече, много далече.

 

 

— Кнеликт няма да е доволен, ако се провалим — каза Кантан Дулитъл на Атрогейт, щом джуджето се завърна на малката им маса в ъгъла на „Калните ботуши и кървавите остриета“.

— Колко пъти смяташ да ми го повториш, тъпако? — попита чернобрадото джудже.

— Колкото е нужно, за да схванеш напълно, че… — Кантан си пое въздух и задържа думите си, когато Атрогейт се изправи над ръба на масата, поставяйки двете си загрубели ръце върху полираното дърво. Джуджето продължи да се приближава, навеждайки се толкова близо до прилежния мъж, че дългите плитки на брадата му и покритите със скъпоценни камъни връзки се озоваха в пазвата на Кантан. Той можеше да почувства топлината и да помирише зловонния дъх на джуджето върху лицето си.

— Кнеликт е… — започна Кантан.

— Гадно копеленце — завърши вместо него Атрогейт. — Да, знам го твърде добре, кльощав кретен такъв.

Имаше времена, когато съм чувствал убождането от хрущящите му пръсти, не се съмнявай.

— Тогава не бива да забравяме.

— Да забравим? — изрева Атрогейт насреща му.

Кантан пребледня, когато всички разговори около масата им секнаха. Джуджето също се усети колко силно е било негодуването му и погледна през рамо, за да види как няколко чифта любопитни очи се спират върху него.

— Какво зяпате, бе, да не искате да си го отнесете? — излая насреща им.

Яростта на Атрогейт бе добре известна из Ваасанската порта. Той бе доминирал в лова на уши дълги месеци и бе участвал в над дузина кръчмарски сбивания, всички от които бяха оставили противниците му много по-очукани от него. Джуджето присви очи, подчертавайки още повече рунтавите си вежди, и постепенно се смъкна на стола. Когато зяпачите най-сетне съсредоточиха вниманието си някъде другаде, се завъртя обратно към партньора си.

— Не забравям нищо — увери той Кантан.

— Прости раздразнителността ми — каза Кантан. — Но моля те, мой нисък и упорит приятелю, никога повече не забравяй, че си тук като мой подчинен.

Джуджето го изгледа гневно.

— А аз съм подчинен на Кнеликт — продължи Кантан, а споменаването на могъщия, безмилостен архимаг изглежда поуспокои Атрогейт.

Кантан наистина беше човек на Кнеликт и ако Атрогейт му направеше нещо, съвсем скоро щеше да се изправи срещу много ядосан и могъщ магьосник. Кнеликт бе напуснал Скиталческата равнина и се бе завърнал в Цитаделата на убийците, но можеше да се придвижва толкова бързо, колкото и неочаквано.

— Няма да се провалим — измърмори джуджето, връщайки се на основната тема. — Наблюдавам ги твърде внимателно.

— Излизат във Вааса почти всеки ден. Следиш ли ги?

Джуджето изпухтя и поклати глава.

— Нямам намерение да се срещам с миризлив мрачен елф в пущинаците — обясни той. — Наблюдавам ги при завръщането им. Това е достатъчно.

— А ако не се върнат?

— Загинали са в тресавищата и толкова по-добре за нас — отвърна Атрогейт.

— Градят си доста солидна репутация — отбеляза Кантан. — Всеки ден се връщат с уши за награда. Според докладите се справят по-добре от доста по-големи групи и наистина отдавна надминаха количеството злато, плащано като награда във Ваасанската порта за толкова кратък период — изпълнение, доскоро оглавявано от теб, ако не се лъжа.

Атрогейт измърмори под нос.

— Много добре тогава, макар да се надявах, че ще ги проследиш по време на ежедневните им маршрути — отвърна Кантан.

— Мислиш, че имат връзки в пущинака?

— Такава възможност остава. Може би мрачните елфи са излезли от дупките си в Подземния мрак, за да си намерят местенце във Вааса — известни са с това, че са се възползвали от сходни възможности.

— Ако този тип Джарлаксъл има приятели мрачни елфи във Вааса, то аз няма да се бутам там. — Намръщи се яростно на изненаданото изражение на Кантан. — По-корав съм от всеки мрачен елф — изръмжа той, — но нямам намерение да се бия с цяла банда от проклетите фокусници!

— Наистина.

Атрогейт се спря за момент, позволявайки това „наистина“ да проникне в съзнанието му в опит да установи дали в думата има някакъв сарказъм, или е израз на съгласие.

— Освен туй — добави той след малко, — момчетата на Хобарт често ги виждат, както и други. Слуховете твърдят, че Джарлаксъл си е намерил гоблин скаут, който ги води на добри места за ловуване.

— Това надали се нрави на Хобарт — замисли се Кантан. — Колянотрошачите считат гоблините за вредители, които трябва единствено да се избиват.

— В последно време доста неща около тая двойка не се нравят на Хобарт, или поне тъй чувам — съгласи се Атрогейт. — Изглежда някои полуръстове мърморят за ушите, които Ентрери и Джарлаксъл носят. Изглежда таз банда ситнежи е изгубила част от придобитите уши.

— Двойка крадци? Интересно.

— Ще е доста по-интересно и лесно да разнищим нещата, ако твойто приятелче ни донесе малко информация за двамцата. Те са могъща двойка — не е възможно просто да са се пръкнали и да са почнали да избиват разни неща. Трябва да има следа.

— Кнеликт се е заел с търсенето на информация, не се съмнявай — отвърна Кантан. — Преравя равнините на съществуването в търсене на отговори за дилемата на Артемис Ентрери и този странен мрачен елф Джарлаксъл. Ще получим нашите отговори.

— Хубаво ще е да знаем колко гадна да направим смъртта им — измърмори джуджето.

Кантан само изцъка и не коментира. Подозираше, че Кнеликт наистина ще им прати съобщение просто да се отърват от опасната двойка.

Така да бъде.

 

 

Олгерхан изсумтя и сдържа дъха си, докато бедната Арраян се опитваше да яде от супата, която й бе донесъл. Ръката й трепереше толкова лошо, че разля повечето от топлата течност обратно в купата много преди лъжицата да стигне до устата й. Опитваше се отново и отново, но докато лъжицата стигнеше до устата й и тя си сръбнеше, останалата течност едва стигаше да намокри устните й.

Най-накрая Олгерхан пристъпи напред и хвана треперещата й ръка.

— Нека ти помогна — предложи той.

— Не, не — отвърна Арраян и се опита да измъкне ръката си, но нямаше достатъчно сила. Олгерхан лесно я задържа. — Доста е…

— Аз съм ти приятел — напомни й едрият полуорк.

Арраян понечи да поспори, както правеше почти винаги, когато някой се засуетеше над нея, но щом погледна към очите на Олгерхан, думите замряха в гърлото й. Олгерхан не беше хубаво създание по ничии стандарти. Оркското му наследство бе много по-ясно изразено от човешкото, с уста, от която стърчаха изкривени бивни и туфи косми по цялото му лице и глава. Стоеше прегърбен, защото дясното му рамо бе по-ниско от лявото и доста по-издадено. Макар мускулестите му крайници да излъчваха сила, в тях нямаше нищо гъвкаво или привлекателно.

Но очите му бяха нещо съвсем различно, поне за Арраян. Тя виждаше нежност в тези огромни кафяви сфери и разбиране далеч отвъд ограничения интелект на Олгерхан. Може и да не можеше да дешифрира мистични руни или да решава сложни уравнения, но Олгерхан не беше глупав и никога не проявяваше малодушие.

Арраян виждаше всичко това, взирайки се в приятеля си — и той наистина беше най-добрият приятел, който някога бе имала.

Грамадната му ръка се плъзна надолу по предмишницата й до китката и дланта й и тя му позволи да вземе лъжицата. Колкото заради себе си, толкова и заради него, Арраян преглътна гордостта си и позволи на Олгерхан да я нахрани.

Почувства се по-добре, когато накрая той допря купата до устните й и й позволи да изпие остатъците, но все още бе много слаба и замаяна. Опита се да се изправи и най-вероятно щеше да падне, ако приятелят й не я бе хванал и задържал. После я грабна в силните си ръце и я отнесе до леглото, където нежно я положи.

Щом главата й докосна меката възглавница, Арраян почувства как губи съзнание. Забеляза проблясък на загриженост по лицето на приятеля си и докато тъмнината я поглъщаше, усети как той я разтърсва няколко пъти нежно, но настоятелно.

Миг по-късно чу туп, и дълбоко в себе си осъзна, че това е звукът от затварящата се входна врата. Това обаче нямаше значение за Арраян, докато мракът я обгръщаше и я отнасяше далече, далече от земята на будните.

 

 

Ръцете на Олгерхан се люлееха диво, докато бързаше из улиците на Палишчук от една врата към друга, променяйки посоката си с всяка стъпка. Палишчук не беше задружна общност, жителите страняха едни от други с изключение на случаите на празненства или обща заплаха. Олгерхан нямаше много приятели и осъзна, че всички, с изключение на Арраян, са излезли да ловуват в този летен ден.

Движеше се сприраловидно и постепенно се насочваше на юг. Потропа на още няколко врати, но никой не отговори и едва когато бе прекосил половината град, се досети за причината. Звуците на карнавала достигнаха до ушите му. Уингхам бе отворил врати.

Олгерхан се затича към южната порта и кръга от фургони. Чу как Уингхам изревава за различните атракции и се засили по посока на гласа му. Докато си пробиваше път през тълпата, по невнимание се сблъска и почти премаза нещастния Уингхам. Единственото нещо, което задържа викача изправен, бяха ръцете на Олгерхан.

Двама едри стражи се запътиха към двойката, но Уингхам който се бе осъзнал, им махна и ги отпрати.

— Кажи ми — помоли той Олгерхан.

— Арраян — изпъшка полуоркът.

Докато се спираше да си поеме дъх, полуоркът забеляза приближаването на човек — от пръв поглед разпозна, че е човек, а не полуорк, у когото преобладават човешките черти. Мъжът изглеждаше около четиридесетгодишен, с относително дълга кафява коса, която покриваше ушите му и се спускаше по врата му. Беше жилест, но с добре оформени мускули, облечен в износено, мръсно облекло, което подсказваше, че пущинаците на Вааса не са му чужди. Издаваха го ярките му кафяви очи, така открояващи се на фона на руменото лице и гъстата тъмна коса. Макар Олгерхан да не го бе виждал повече от две години, го разпозна.

Наричаха го Мариаброн, рейнджър с голяма репутация в земите на Кървав камък. Като добавка към делата си във Ваасанската порта, Мариаброн бе прекарал годините след възхода на Гарет и падението на Зенги, патрулирайки из пущинаците на Вааса. Служил бе и като вестоносец между Палишчук и великите порти и водач за ловните групи от града на полуорките.

— Арраян — настоя Уингхам. Той сграбчи лицето на Олгерхан и накара задъхания полуорк да погледне към него.

— В леглото е — обясни Олгерхан. — Болна е.

— Болна?

— Слаба… трепереща — обясни едрия полуорк.

— Болна или изтощена? — попита Уингхам и закима.

Олгерхан го изгледа объркано, без да знае какво да отговори.

— Пробвала е магията — прошепна застаналият до Уингхам Мариаброн.

— Тя има своите магически защити — отвърна Уингхам.

— Но тук говорим за магията на Зенги — каза рейнджърът и Уингхам се съгласи с кимване.

— Заведи ни при нея, Олгерхан — каза Уингхам. Направи добре, че дойде при нас.

Той извика някакви заповеди на колегите си, казвайки им да го заменят като викач и заедно с Мариаброн и Олгерхан се измъкна от кръга фургони и забърза обратно към Палишчук.