Р. А. Салваторе
Обещанието на краля вещер (4)

Глава 3
Живот в скиталческата равнина

Ентрери изпълзя от палатката, изправи се на крака и се протегна. Изви се и се изпъна, а внезапното пробождане в долната част на гърба му припомни, че е на години. Твърдата земя не беше добро легло за него.

След протягането разтърка очи и огледа изпъстреното с палатки поле, намиращо се между надвисналите от изток и запад склонове на планините. На север от лагера на Ентрери се мержелееха сиво-черните камъни и железата на Ваасанската порта, северната от двете огромни крепостни стени, които обрамчваха Долината на Кървав камък на север и юг. Ваасанската порта най-сетне бе завършена, ако подобна жива структура въобще би могла да се счита за завършена, с крепости на източния и западния край на основната конструкция, построени на склоновете на Галенските планини, а портата служеше за последна бариера между Ентрери и пущинаците на Вааса. Двамата с Джарлаксъл бяха придружили кервана през много по-голямата от двете порти, Дамаранската порта, която все още се строеше на юг.

Бяха яздили с фургоните още един ден, придвижвайки се на северозапад под сянката на планинските склонове до селото Кървав камък, дом на крал Гарет, макар върху монарха да упражняваха натиск да измести столицата си в най-големия град в кралството, Хелиогабалус.

Тъй като нямаха желание да остават в това почтено място, двамата бързо напуснаха и се отправиха на север, пътешествие от дузина мили, което ги бе довело до по-широката и относително равна област, която събралите се авантюристи бяха нарекли Скиталческата равнина. Според Ентрери името бе подходящо, защото се говореше, че съименникът на Скиталческата равнина представлява междупространствено преддверие на ада за наскоро починалите души, регион, където наскоро умрелите се събираха преди последното си пътуване към рая или към мъченията. Място между небесата и адските селения.

Палатковият град беше нещо като кръстопът, защото на юг се простираше Дамара — мирна, обединена и просперираща под властта на краля паладин, — докато на север, отвъд стената, беше земя на диви приключения и отчаяни битки.

И естествено двамата с Джарлаксъл отиваха на север.

Всякакви главорези обитаваха палатковия град типът хора, които Ентрери добре познаваше от дните си по улиците на Калимпорт. Кандидат-герои до последния — мъже и няколко жени, които биха направили всичко, за да си извоюват слава. Колко ли пъти по-младият Ентрери се бе впускал в рисковани авантюри с подобни хора? И твърде често пътешествието бе завършвало с конфликт между членовете на групата. Докато си припомняше това, ръката му инстинктивно се насочи към камата, затъкната на кръста му.

Беше достатъчно умен, че да не се доверява на амбициозни хора.

Миризмата на готвено месо се просмукваше във влажния утринен въздух. Множество готварски огньове изпъстряха полето, а подобният на гущерово съскане звук на наточвани ножове прекъсваше песните на множеството птици, прелитащи наоколо.

Ентрери забеляза Джарлаксъл край един подобен огън на няколко дузини ярда встрани. Мрачният елф стоеше насред няколко също толкова сурово изглеждащи образи — двама мъже, които изглеждаха все едно са братя или може би баща и син, тъй като косата на единия беше по-скоро сива, отколкото черна, джудже с половин изтръгната брада и елфка, която носеше златната си коса сплетена на плитка отзад на гърба. Ентрери можеше да познае от стойките им, че четиримата не се чувстват съвсем уверени при неочакваното присъствие на мрачен елф. Позицията на ръцете им, леката извивка на раменете подсказваше, че са готови за бързи защитни действия, в случай че елфът направи някое неочаквано движение.

Дори и така изглеждаше сякаш чаровният Джарлаксъл успява да сломи тези защити. Ентрери наблюдаваше как мрачният елф се покланя учтиво, помитайки земята с огромната си шапка. Всяко негово движение демонстрираше незаплашително отношение, а ръцете му винаги бяха пред погледа на останалите.

Няколко мига по-късно единственото, което остана на Ентрери, бе да се разсмее, щом компанията около Джарлаксъл избухна в смях, най-вероятно на някоя шега, казана от елфа. Ентрери наблюдаваше с изражение на нещо средно между завист и възхищение как елфката започва да се накланя към Джарлаксъл, а позата й ясно разкриваше нарастващия й интерес към него.

Джарлаксъл се протегна към джуджето и направи жест с ръка сякаш вади монета иззад ухото на дребосъка. Това предизвика моментно объркване, в което и четиримата наблюдатели импулсивно посегнаха към кесиите си, но бързо бе заменено с гръмогласен смях, а по-младият от мъжете потупа джуджето по тила.

Веселието и вниманието на Ентрери бяха отклонени, когато гръмотевичният звук от копита накара всички да се обърнат на север.

Дребен, но силен черен кон препусна покрай палатките, а по хълбоците и гърдите му имаше закачена сребърна броня. Ездачът му също носеше подобни доспехи от сребърни плочи, украсени с извити резби и фини шарки. Рицарят носеше огромен шлем с плоско теме, украсен с червено перо от лявата страна. Когато конят премина покрай Ентрери, той забеляза добре украсената бойна брадва, закачена отстрани на дебелото, здраво седло.

Конят спря точно пред Джарлаксъл и четиримата му другари и с едно плавно движение ездачът се плъзна от седлото и застана очи в очи с мрачния елф.

Ентрери забърза напред в очакване на неприятности.

Зачуди се дали новодошлият, висок, но слаб, има елфическа кръв, но когато шлемът бе свален и порой от гъста огненочервена коса се спусна по гърба й, Ентрери разбра истината.

Ускори темпото си и се приближи достатъчно, че да чува разговора и да може да огледа лицето й по-добре.

Това, което видя, го заинтригува. С луничките и трапчинките, лицето на рицарката се сблъскваше с премяната й, защото сякаш не пасваше на облеклото на войн.

По стойката й и начина, по който бе яздила и след това слязла от седлото, Ентрери виждаше, че е опитна и корава — когато е нужно, осъзна внезапно. Но тези черти му казваха, че има и друга нейна страна, страна, която би му било интересно да изследва.

Убиецът се спря изведнъж и обмисли собствените си мисли, изненадан от интереса си.

— Значи слуховете са верни — каза жената, и той бе достатъчно близо, че да я чуе. — Мрачен елф.

— Славата ми се носи и ме изпреварва — отвърна Джарлаксъл. Отправи й една от обезоръжаващите си усмивки и се поклони по своя си начин. — Джарлаксъл на вашите услуги, милейди.

— Славата ти? — подигра се жената. — Не, тъмнокожи. Стотици шепоти говорят за теб, слухове за подлите дела, които можем да очакваме, със сигурност, но нищо за славата ти.

— Разбирам. И вие сте дошли да потвърдите тази репутация?

— Да видя мрачен елф в редиците ни — отвърна жената. — Никога не съм виждала създание като теб.

— И имам ли одобрението ви?

Жената присви очи и бавно започна да обикаля елфа.

— Расата ви извиква образи на жестокост и все пак ти изглеждаш крехък. Казвали са ми, че трябва да съм нащрек — дори ужасена — и все пак ми е трудно да се впечатля особено от ръста и не особено внушителната ти стойка.

— Тъй е, но наблюдавай ръцете му — обади се джуджето. — Хитрец е той с тези шавливи пръсти, не се съмнявай.

— Джебчия? — запита тя.

— Мадам, обиждате ме.

— Питам те и очаквам честен отговор — отвърна тя и в плътния й мелодичен глас се прокрадна нотка гняв. — Мнозина в Скиталческата равнина са известни джебчии, които са изпратени тук с кралска заповед, за да работят в пущинаците на Вааса и да изкупят греховете на бързите си пръсти.

— Но аз съм мрачен елф — отбеляза Джарлаксъл. — Вярвате ли, че има достатъчно чудовища в цяла Вааса, които могат да изкупят репутацията на моето наследство?

— Не ми пука за наследството ти.

— В такъв случай съм обект на любопитство. Ах, отново ме наранявате.

— Чувство, с което е добре да свикнеш. Все още не си отговорил на въпроса ми.

Джарлаксъл наклони глава и пусна лукава усмивка.

— Знаеш ли коя съм? — попита жената.

— Начинът, по който питате, ме кара да мисля, че би трябвало да знам.

Жената погледна покрай него към елфката.

— Командир Елъри, от Армията на Кървав камък, Ваасанска порта — изрецитира елфката, без да си поеме дъх.

— Пълното ви име.

Елфката се смути и изглеждаше объркана.

— Аз съм командир Елъри Трант Допрей Кирни Драконоубиец Пейдопеър — каза жената, а гласът й бе дори по-заповеднически отпреди.

— Надписването на вещите ви вероятно не е лесно отбеляза сухо мрачният елф, но жената не му обърна внимание.

— Барон Трант ми е чичо, лейди Кристин Драконоубиец, кралица на Дамара е моя братовчедка, а самият крал Гарет Драконоубиец е мой втори братовчед.

— Лейди Кристин и крал Гарет?

Жената стегна рамене и се намръщи.

— Братовчеди от различни страни на рода, надявам се — поясни Джарлаксъл.

Това доведе до по-малко заповеднически и по-любопитен поглед.

— В крайна сметка ще ми е неприятно да мисля, че бъдещите принцове и принцеси на Дамара може да имат на раменете си втора глава или по шест пръста на всяка ръка — обясни мрачният елф и любопитният поглед стана мрачен. — Ех, тези кралски навици.

— Подиграваш се с мъжа, който подгони демонския лорд Оркус из всички измерения?

— Да се подигравам? — попита Джарлаксъл с една ръка върху гърдите и изражение, сякаш току-що са го зашлевили. — Нищо не би могло да е по-далеч от истината, добра ми командир Елъри. Изразявам облекчението си, че докато вие твърдите, че имате кръвна връзка и с двамата, техните връзки не са толкова близки. Разбирате ли?

Погледът й стана стоманен.

— Ще науча повече за репутацията ти — обеща тя.

— Тогава ще ви се прииска в колекцията ви от имена да влизаше и Д’аерте, уверявам ви — отвърна мрачният елф.

— Джарлаксъл Д’аерте?

— На вашите услуги — отвърна той и направи поредния поклон.

— Ще бъдеш наблюдаван внимателно, елфе — продължи командир Елъри. — Ако пръстите ти станат твърде шавливи, или поведението ти твърде подривно, ще научиш от първа ръка за тежестта на присъдите на Кървав камък.

— Както желаете — съгласи се Джарлаксъл.

Докато Елъри се обръщаше, за да тръгне, той направи още един поклон. Успя да погледне към Ентрери насред движението и да му намигне ухилено.

— Оставям ви на трапезата ви — каза Елъри на останалите четирима и отново се качи на седлото. — Избирайте мъдро компанията, в която се движите из Вааса.

Твърде много вече лежат мъртви из тази пуста тундра и още повече са мъртви, защото не са се заобиколили с благонадеждни другари.

— Ще послушам думите ви — бързо отговори Джарлаксъл, макар да не бяха насочени към него. — И без това започвах да ставам подозрителен към ситния.

— Хей! — извика джуджето и Джарлаксъл му се усмихна обезоръжаващо.

Ентрери пренасочи вниманието си от групата на петимата към отдалечаващата се ездачка и забеляза изпълнените с уважение реакции на всички, покрай които преминаваше.

— Тя е страховита — отбеляза той, щом Джарлаксъл изникна до него миг по-късно.

— Опасна и пълна с пламък — съгласи се Джарлаксъл.

— Може да се наложи да я убия.

— Може да се наложи да преспя с нея.

Ентрери се обърна и изгледа мрачния елф. Нима нищо не можеше да го изкара от равновесие?

— Тя е роднина на крал Гарет — напомни му убиецът.

Джарлаксъл потърка тънки пръсти по брадичката си, а очите му бяха залепени за отдалечаващата се фигура, изпълнени с очевиден интерес.

Промърмори само една дума в отговор:

— Зестра.

 

 

— Лейди Елъри — каза Атрогейт — джудже, известно в подземния свят на Дамара като върховен убиец.

Носеше черната си брада разделена по средата, две дълги плитки от права коса се спускаха до средата на гърдите му, всяка пристегната в единия край с връзка с по три блестящи скъпоценни камъка. Веждите му бяха толкова рошави, че донякъде закриваха почти черните му очи, а ушите му бяха толкова дълги, че мнозина разсъждаваха, че вероятно би могъл да полети, ако се научи как да ги размахва.

— Е, вече си е намерил добра компания. Ще го наглеждам, казвам ви. Ще го наглеждам или ще го убия, защото, ако не го наглеждаш, то тогава той ще ни убие, не се съмнявайте.

— Интересен обрат, ако е нещо различно от просто съвпадение — призна Кантан Дулитъл, прилежен на вид човечец с малки като мъниста очи и дълъг прав нос.

Косата му, наполовина кестенява, наполовина прошарена, беше изтъняла, с голямо плешиво петно на темето, което бе почервеняло от скорошно слънчево изгаряне. Нервният слабоват човечец потъркваше върховете на пръстите си, докато говореше и едва забележимо потреперваше.

— Да се предполага означава да се предизвиква беда — посъветва третият и най-впечатляващ член на групата.

Най-впечатляващ за тези, които знаеха истината за него, защото архимагът Кнеликт носеше невзрачни дрехи, а повечето от ценните му притежания бяха на сигурно място в Цитаделата на убийците.

Атрогейт облиза нервно устни, като не откъсваше поглед от могъщия магьосник, отстъпващ по ранг единствено на Тимошенко, праотецът на убийците, в тази най-известна гилдия главорези. Като агент на Стегнатата кесия, водещата гилдия на крадци в Хелиогабалус, Атрогейт бе получил задачата да язди с Джарлаксъл и Ентрери до селото Кървав камък и да докладва на Кантан в Скиталището. Беше доста изненадан да открие Кнеликт в лагера. Малко имена на север предизвикваха толкова страх, колкото това на архимага на Цитаделата на убийците.

— Научи ли нещо повече за мрачния елф? — попита Кантан. — Знаем за делата му с ханджията Фийпън и убийството на сянката Рорли.

— И убийството на Фийпън — добави Кнеликт.

— Имаш ли доказателство, че са го извършили тези двамата? — изненадано попита Кантан.

— Имаш ли доказателство, че не са те?

Кантан отстъпи, защото нямаше желание да ядоса най-опасния мъж в земите на Кървав камък.

— Информацията за местонахождението им след инцидента с Рорли беше непълна — призна Кнеликт.

— Оттогава не са се набивали на очи според това, което виждаме — отвърна Атрогейт, а тонът му показваше, че има желание да се хареса. Макар да отговаряше на Кантан, очите му непрестанно се стрелкаха към Кнеликт.

Архимагът обаче стоеше тих и безмълвен, невъзможен за разгадаване.

— Правили са няколко сделки с двойка интересни дами, съдържателки на заложна къща, но не сме ги видели да купуват нещо. Може би по-скоро търсят женски прелести, а не магически, ако схващате какво искам да кажа. Известни са, че обичат жените, особено тъмния.

Кантан хвърли поглед на Кнеликт, който му кимна едва забележимо.

— Дръж се наблизо и стой нащрек — каза Кантан на Атрогейт. — Ако имаш нужда от нас, остави прането си, както се разбрахме, и ще те потърсим.

— А ако вие имате нужда от мен?

— Ще те открием, не се съмнявай — намеси се Кнеликт.

Тонът на архимага бе твърде равен, твърде овладян и въпреки желанието си да се покаже корав, Атрогейт потрепери. За малко да се претърколи, докато се покланяше припряно, после бързо изчезна, приклякайки в сенките.

— Усещам нещо повече в човека — отбеляза Кнеликт, когато двамата останаха сами.

— Очаквам и двамата да са страховити.

— Определено заслужават уважението ни — съгласи се Кнеликт. — И повече очи от тези на глупака Атрогейт.

— Вече работя по задачата — увери го Кантан.

Кнеликт кимна леко, но продължи да се взира през палатковия град към Джарлаксъл и Ентрери, докато двамата вървяха обратно към лагера си.

Стегнатата кесия беше готова да предприеме действия срещу дуото още в Хелиогабалус и щеше — най-вероятно с ужасяващи резултати за самата гилдия, предполагаше Кнеликт, — ако Цитаделата на убийците не се бе намесила. По настояване на Кнеликт Тимошенко бе решил да обърне внимание на двойката, особено на наистина необичайния мрачен елф, който се бе появил толкова изненадващо сред тях. Мрачните елфи не бяха обичайна гледка на повърхността на Торил и още по-рядко в земите на Кървав камък, в сравнение с останалите региони. По-малко обичайни поне в Дамара — земя, която бързо се придвижваше към стабилен закон и ред под управлението на Гарет Драконоубиец и групата му могъщи герои. Зенги бе победен, ятата дракони унищожени, а собственият жезъл на демонския повелител Оркус бе строшен. Силата на Гарет нарастваше, пипалата на организацията му се разпростираха по-злокобно в консолидирането на множеството феодални лордове на Дамара. Не беше скрил желанието си да постави и Вааса под свой контрол, обединявайки двете земи в единно кралство на Кървав камък. За тази цел мрежата от скаути на крал Гарет, наречена Шпионска песен, ставаше все по-развита с всеки изминал ден.

Тимошенко и Кнеликт подозираха, че Вааса наистина скоро ще бъде опитомена, и ако това се случеше, щеше ли да остане място в региона за Цитаделата на убийците?

Кнеликт умело прикри намръщването си, когато за пореден път премисли развиващите се тенденции в земите на Кървав камък. Очите му проблеснаха за кратко, докато наблюдаваше как мрачният елф и човекът изчезват в палатката си.

 

Щом Джарлаксъл и Ентрери излязоха от Ваасанската страна на стената крепост, въздухът започна да се усеща по различен начин. Мухлясалата миризма на торф и гниене, носена от силния мразовит бриз, изпълни обонянието на двамата при все, че още бе лято.

— Днес духа силно от Великия ледник — Ентрери бе чул да отбелязва един от пазачите.

Можеше да почувства проникващия в костите студ, докато вятърът събираше влагата от размекнатия от слънцето лед и я разнасяше из разкаляното Ваасанско поле.

— Забележително място — отбеляза Джарлаксъл, оглеждайки кафявото море изпод широката периферия на екстравагантната си шапка. — Бих изпратил армии, които да отвоюват този рай.

Сарказмът му не допадаше на Ентрери. Трудно можеше да е по-съгласен с мрачната оценка.

— Тогава защо сме тук?

— Вече ти обясних подробно.

— Имаш странно виждане за термина „подробно“.

Джарлаксъл не го погледна, но Ентрери изпита известно задоволство от усмивката на мрачния елф.

— От това предполагам, че имаш предвид, че си ми го обяснил толкова добре, колкото считаш, че е нужно да знам — продължи Ентрери.

— Понякога най-сладките сокове могат да бъдат открити дълбоко в най-обикновените плодове.

Ентрери погледна обратно към стената и остави последното без коментар. Бяха излезли на „дневен излет“, както наричаха бързите разузнавателни и нападателни мисии във Ваасанската порта. Всички новодошли в крепостта получаваха подобни задачи, които им позволяваха да разучат тундрата. Когато бе отправен първият призив към авантюристите, никой не предлагаше водачество за пътешествията им в пущинака. Мнозина потегляха от портата и навлизаха дълбоко във Ваасан, откъдето никога не се завръщаха. Но Армията на Кървав камък предлагаше повече указания и контрол и ги предлагаше по начин, който бе по-скоро задължителен, отколкото указващ.

От една страна, Ентрери не обичаше подобни правила, но, от друга, нямаше особено желание да се отдалечава твърде много от портата. Не искаше да се окаже затънал в някое бездънно мочурище.

Джарлаксъл се завъртя в кръг, сякаш душеше въздуха. Когато направи пълно завъртане и отново гледаше на североизток, посоката на далечния Велик ледник, кимна и докосна шапката си.

— Мисля, че това е посоката.

Джарлаксъл потегли и тъй като Ентрери нямаше по-добра възможност, сви рамене и го последва.

Останаха в района на скалистите склонове на Галенските планини, тъй като нямаха желание да се пробват с калния равен терен. Този курс ги оставяше по-уязвими на засади от гоблини, но двамата не бяха особено притеснени да се бият с подобни създания.

— Мислех си, че наоколо има много чудовища, които да бъдат намерени и унищожени — отбеляза Ентрери след около час уморително обикаляне сред сиви камънаци и локви студена вода. — Така твърдяха онези съобщения, разлепени из Хелиогабалус, нали?

— Двадесет златни монети на ден — допълни Джарлаксъл — и то само в замяна на удоволствието от убиването на десет гоблини. Да, това е, казано накратко, и вероятно изгодната награда се е оказала достатъчно ефективна. Възможно ли е цялата територия около портите да е прочистена?

— Ако ще трябва да се бъхтим още десет мили из тези пущинаци, то тогава моят път ще ме отведе обратно на юг — каза Ентрери.

— Вечният оптимист.

— Вечно отбелязващ очевидното.

Джарлаксъл се разсмя и нагласи внушителната си шапка.

— Няма да ни се наложи да се мъчим още много мили. Не забеляза ли ясните следи от противници?

Ентрери го изгледа скептично.

— Отпечатък край последната локва — поясни Джарлаксъл.

— Може да е отпреди няколко дни.

— Доколкото знам, подобни неща не са толкова трайни на Повърхността — отвърна мрачният елф. — В Подземния мрак отпечатък от ботуш в меката земя може да е и на хиляда години, но тук горе…

Ентрери сви рамене.

— Мислех, че си известен със способностите си да ловуваш врагове.

— Те са резултат от знанията ми за навиците на хората, не за знаците по земята. Намирам враговете си чрез сведенията, които събирам от онези, които са ги видели.

— Без съмнение информация, събрана с върха на камата ти.

— Каквото и да е, стига да върши работа. Но обикновено не ловувам из пущинаците в преследване на чудовища.

— И въпреки това не са ти непознати следите из подобни диви места — отвърна елфът. — Знаеш какво е отпечатък.

— Знам, че нещо е оставило следа близо до локвата поясни Ентрери. — Може да е станало днес или преди няколко дни — във всеки един момент след последния дъжд. И не знам какво я е оставило.

— Намираме се в гоблински земи — прекъсна го Джарлаксъл. — Съобщението гласеше това.

— Намираме се в земи, пълни с хора, преследващи гоблини — припомни му Ентрери.

— Винаги изтъкваш очевидното — отвърна мрачният елф.

Ентрери се намръщи.

Повървяха няколко часа и щом на север се събраха буреносни облаци, се отправиха обратно към Ваасанската порта. Пристигнаха малко след залез и след кратък спор с новите часови успяха да ги убедят, че да, те, мрачният елф включително, са излезли през същата тази порта по-рано през деня и трябва да бъдат пропуснати без подобен дълъг разпит.

Преминавайки през тесните, добре построени коридори от тъмни тухли пред погледите на множество подозрителни стражи, Ентрери зави към основната зала, която щеше да ги изведе в Скиталческата равнина и тяхната палатка.

— Не, не още — обади се Джарлаксъл. — Казано ми беше, че тук могат да се открият много удоволствия.

— А навън има много гоблини за убиване, нали и това ти бяха казали.

— Мрънкането ти явно никога не престава.

Ентрери просто стоеше на края на коридора, а отраженията на далечните лагерни огньове блестяха в очите на Джарлаксъл, докато гледаше покрай намръщения си приятел.

— Нима нямаш никакъв авантюристичен дух? — попита елфът.

— Обсъждали сме го безброй пъти.

— И въпреки това продължаваш да се мръщиш, да се съмняваш и да мърмориш.

— Никога не съм обичал да прекарвам дните си в газене из кални пътеки.

— Тези пътеки ще ни отведат до велики неща — отвърна Джарлаксъл. — Обещавам.

— Може би като ми разкажеш за тях, настроението ми ще се подобри — отвърна Ентрери и усмивката на мрачния елф стана по-широка.

— Тези коридори също могат да ни отведат до велики неща. За тях мисля, че не е нужно да ти разказвам.

Ентрери хвърли поглед през рамото си към лагерните огньове през далечните отворени врати. Той се подсмихна тихо, докато се обръщаше към Джарлаксъл, защото знаеше, че съпротивата е безсмислена по отношение на нескончаемия поток от убедителност на елфа.

Махна с ръка в знак към Джарлаксъл да води и мина зад него.

Из Ваасанските порти имаше много заведения — на занаятчии и доставчици, но най-вече кръчми. Търговците и предприемачите първи бяха отговорили на повика на Гарет Драконоубиец, защото знаеха, че храбрите авантюристи, които пътуват отвъд стената, често щяха да бъдат богато възнаграждавани, предвид солидните награди за ушите на гоблини, орки, огрета и други чудовища. Така се бяха появили и дамите на нощта, предлагащи стоката си във всяка кръчма, често трупащи се край многото комарджии, които се стремяха да отмъкнат новите придобивки от глупави и горделиви авантюристи.

Всички кръчми си приличаха, така че двамата влязоха в първата. Надписът на табелата до вратата гласеше: „Кални ботуши и кървави остриета“, но някой бе издълбал линия отгоре и бе издялкал под надписа:

„Кални остриета и кървави ботуши“, за да изрази неудовлетвореността от трудностите по намирането на чудовища за убиване напоследък.

Джарлаксъл и Ентрери се придвижиха през претъпканата зала, като преминаването на мрачния елф предизвика не един и два притеснени погледа. Разделиха се, щом стигнаха до маса с четири стола, на която седяха само двама мъже. Джарлаксъл се приближи, а Ентрери потъна в тълпата.

— Мога ли да се присъединя към вас? — попита елфът. Едновременно ужасени и заплашителни погледи се стрелнаха към него.

— Чакаме още двама — отговори единият мъж.

Джарлаксъл си придърпа стол.

— Много добре. Място, където за момент да си отпочинат уморените ми нозе. Когато приятелите ви пристигнат, ще се махна.

Двамата мъже се спогледаха.

— Разкарай се веднага! — изръмжа единият и почна да се надига от стола си с оголени зъби, сякаш се канеше да захапе елфа.

Приятелят му прие не по-малко заплашително изражение и кръстоса едрите си ръце пред широките си гърди, а очите му бяха присвити. Очите му обаче се разшириха доста бързо, а ръцете се отпуснаха настрани бавно, без заплашителни движения, — когато почувства върха на кама, допрян в основата на гърба си.

Коравото изражение на мъжа, който се бе навел към Джарлаксъл, също се размекна, защото под масата мрачният елф беше извадил малка кама и макар да не можеше да достигне до другата страна точно с това оръжие, само с мисъл бе накарал омагьосания кортик да се удължи. Така без Джарлаксъл да се навежда в стола си и без въобще да помръдва ръце напред, заплашителният мошеник можеше съвсем ясно да почувства бодежа на оръжието му върху корема си.

— Промених мнението си — изрече Джарлаксъл, а тонът му беше студен. — Когато приятелите ви пристигнат, ще трябва да си намерят друго място за отмора.

— Ти, миризлив…

— Не бих казал.

— … миризлив мрачен елф — продължи мъжът. — Да вадиш оръжие тук е престъпление срещу крал Гарет.

— Наказанието покрива ли се с изкормването на глупак?

— Миризлив мрачен елф — повтори мъжът и погледна към приятеля си, после погледът му стана озадачен.

— Има един зад гърба ми — отвърна другия. — Няма да ти помагам.

Първият изглеждаше още по-объркан и Джарлаксъл за малко не се разсмя на гледката, защото зад втория имаше тълпа, която изпълваше цялата зала на „Калните ботуши и кървавите остриета“, но никой като че ли не му обръщаше внимание. Джарлаксъл разпозна сивото наметало на най-близкия мъж и разбра, че това е Ентрери.

— Приключихме ли с тези глупости — обърна се Джарлаксъл към първия.

Мъжът го изгледа вбесено и започна да кима, след което рязко се оттласна от масата и плъзна стола си назад.

— Оръжие! — изкрещя, скачайки на крака и посочвайки мрачния елф. — Той извади оръжие!

Около масата се надигна врява, мъже се завъртаха и скачаха в защитни позиции, мнозина протегнаха ръце към собствените си оръжия, а някои, като Ентрери, използваха момента, за да се изгубят в тълпата.

Както всички останали кръчми във Ваасанската порта обаче, в „Калните ботуши и кървавите остриета“ бяха подготвени за подобни неприятности. В рамките на няколко удара на сърцето — времето, нужно на Джарлаксъл да плъзне собствения си стол назад и да протегне празните си ръце, защото мечът бе изчезнал в нищото по негово нареждане, — група войници се появи, за да възстанови реда.

— Бодна ме с меч! — измрънка мъжът и вдигна пръст по посока на Джарлаксъл.

Мрачният елф го изгледа озадачено и вдигна празните си ръце.

После нагласи наметалото си така, че да се вижда, че няма меч или каквото и да е друго оръжие, закачено на колана си.

Това не спря най-близкия войник да го изгледа заплашително. Мъжът се наведе ниско и претърси под масата.

— Колко хитро от твоя страна да използваш наследството ми срещу мен — каза Джарлаксъл на протестиращия мъж. — Жалко, че не знаеше, че не нося никакви оръжия.

Всички очи се обърнаха към обвинителя.

— Бодна ме, казвам ви!

— С какво? — попита Джарлаксъл, който държеше ръцете и пелерината си широко разтворени. — Опасявам се, че имаш твърде високо мнение за мен, макар да се надявам, че дамите те слушат внимателно.

От едната страна долетя сподавен кикот, който прерасна в подигравателни подсвирквания по адрес на пенещия се мъж. За негов лош късмет стражите не изглеждаха особено развеселени.

— Разкарай се — каза му единият страж и смехът се усили.

— А приятелчето му ми опря нож в гърба! — извика вторият мъж, който все още бе на стола си и привлече всички погледи върху себе си. После скочи и се обърна назад.

— Кой? — попита войникът.

Мъжът се огледа, макар Ентрери, естествено, отдавна да се бе озовал в другия край на стаята.

— Той! — изрече въпреки това мъжът и посочи към един близко стоящ главорез. — Трябва да е бил той.

Един от войниците веднага се приближи да огледа нарочения и наистина мъжът имаше дълъг, тънък кортик на колана си.

— Що за глупост е това? — запротестира той. — Нима ще повярвате на този бълнуващ идиот?

— Моята дума срещу твоята! — извика другият с нарастваща увереност, че предположението му е правилно.

— Искаш да кажеш срещу нашата — обади се друг мъж.

Над дузина мъже, всичките другари на обвинения, пристъпиха напред.

— Смятам, че ще е добре да подбираш по-внимателно кого посочваш с крадливите си пръсти — обади се друг.

Обвинителят запелтечи. Погледна към другаря си, който изглеждаше дори по-зле и по-безпомощен при внезапната промяна на обстоятелствата.

— А пък аз си мисля, че вие двамата трябва да си вървите — каза обвиненият главорез.

— И по-бързо — добави друг от заплашително изглеждащите му приятели.

— Сър? — обърна се към стража Джарлаксъл. — Аз просто се опитвах да си почина от пътешествията из Вааса.

Войникът задържа за един доста дълъг момент изпълнения си с подозрение поглед върху мрачния елф, после се обърна и потегли.

— Ако пак предизвикаш неприятности, ще те окова — предупреди мъжът.

— Но…

Протестиращата жертва изпъшка, защото един от войниците зад него го изрита отзад и предизвика нова вълна дюдюкания от много от наблюдателите.

— Няма да се махнем! — заяви твърдоглаво приятелят на мъжа.

— Вероятно не е зле да го пообмислиш отново — предупреди го един от приятелите на онзи, когото бяха обвинили, и потуши беснеенето му.

Нещата бързо утихнаха и Джарлаксъл зае мястото си на празната маса, махайки с ръка към една от сервитьорките.

— Чаша от най-доброто ви вино и от най-добрия ви ейл.

Жената се поколеба, а очите й го оглеждаха.

— Не, не ме обвиняваше несправедливо — довери й с намигване Джарлаксъл.

Жената се изчерви и за малко не се препъна от бързане да донесе напитките.

— Досега щеше да се е освободила друга маса — каза Ентрери и седна срещу елфа, — без целия драматизъм.

— Искаш да кажеш без забавлението — поправи го Джарлаксъл.

— Сега войниците ни наблюдават.

— Точно това е целта — обясни му елфът. — Искаме всички из Ваасанската порта да ни познават. Точно репутацията е целта ни.

— Репутацията, спечелена в битка срещу общите ни врагове, или поне така си мислех.

— Всяко нещо с времето си, приятелю — отвърна Джарлаксъл и отправи сияйна усмивка към младата жена, която вече се бе върнала с напитките. — С времето си — повтори и даде на жената парче платина — многократно надхвърлящо цената на виното и пивото.

— За разказите за приключенията ни, настоящи и бъдещи — каза й с лукава усмивка и тя се изчерви отново, а очите й проблеснаха, щом оцени монетата. Тя се отдалечи със срамежлива, но лесно забележима усмивка на уста.

Джарлаксъл се обърна и вдигна чашата си към Ентрери, а после повтори последното изречение като тост.

За пореден път, победен от неувяхващия оптимизъм на мрачния елф, Ентрери чукна чашата му със своята и отпи дълбоко и с удоволствие.