Р. А. Салваторе
Обещанието на краля вещер (21)

Глава 20
Просто така

Макар да бе уверен, че си е свършил работата с Арраян и Олгерхан и че Атрогейт ще се справи с убиеца, Кантан се оглеждаше многократно, докато тичаше по спускащия се надолу коридор. Въпреки че погледът му се обръщаше към онова, което беше зад него, мислите му бяха в бъдещето, защото той знаеше, че между страниците на книгата на краля вещер се крие голяма награда. Прегледът на тома му бе показал възможности, които надхвърляха въображението му. В тази книга бе скрита тайната, която щеше да му даде господство над замъка, без това да му отнеме жизнената сила, както беше станало с Арраян. Беше сигурен в това! Така го беше планирал Зенги.

Книгата хващаше невежия и използваше душата му, за да построи замъка.

Но това беше само половината от заклинанието.

Вече построена, крепостта можеше да бъде завладяна от някой достатъчно мъдър и силен, за да я превземе.

Кантан можеше да го направи. Със сигурност Кнеликт, един от най-великите магьосници в земите на Кървав камък, също беше способен. Нима сега Цитаделата на убийците си беше намерила нов дом, от който открито можеха да оспорят претенциите за господство на крал Гарет?

— Ах, възможностите — промърмори Кантан, когато приближи следващата врата.

Замъкът беше притихнал или скоро щеше да бъде, смяташе той, или поне вече не можеше да се възстанови, при положение, че живителните му сили бяха прекъснати. Въпреки това магьосникът беше в готовност.

Хвърли отваряща магия, от която вратата се завъртя навътре много преди той физически да влезе в стаята. Видя движение в просторната зала отвъд и дори не изчака да разпознае типа създание, преди да започне заклинанието си.

До прага се приближи гнолска мумия. Послужи му като първоначална цел, първата точка за удар.

Към главата на мумията се изви мълния, после се стрелна към следващата цел и продължи нататък. Отслабваше с всеки следващ удар, но направи няколко прескока. Първата мумия се превърна в купчина тлеещи парцали и Кантан бързо приготви следващата си магия. Бързо огледа голямата стая и видя пътя на първия си удар. Веригата бе ударила пет цели, всичките мумии.

Последното ударено създание беше най-здраво, затова Кантан обърна посоката и уцели първо него.

За секундата, която отне на втората верижна мълния да прескочи през оставащите мумии, всичките четири се свлякоха и от тях останаха само димящи обвивки.

Кантан се втурна вътре и изведнъж припламнаха мангали. Магьосникът хвърли поглед на десет стъпки над главата си към тавана и видя издайническите яйцевидни форми на деймоните пазители, сгушени над всеки от четирите мангала в стаята.

Подсмихвайки се, Кантан изпълни с мрежа от лепкави нишки горните две стъпки от залата, от стена до стена. Според него това беше само предпазна мярка, тъй като замъкът трябваше да е мъртъв. Можеше вече съживените чудовища да остават, като мумиите, мислеше той, но след като Арраян беше мъртва, не трябваше да се вдигат други.

Магьосникът спря да си поеме дъх и да обмисли положението. Надяваше се Елъри да е приключила с проблемния мрачен елф, а Атрогейт с еднакво неприятния убиец.

Смъртта на Мариаброн беше късмет за Цитаделата.

Недисциплинираният, но лоялен рейнджър със сигурност щеше да предаде ценния дар на Зенги на крал Гарет и глупаците, които управляваха Дамара.

Въпреки това Кантан знаеше, че все още трябва да подхожда много предпазливо. Надяваше се предположението му за качествата на замъка да е вярно, защото задачата му наистина да разшифрова тайните на книгата щеше да бъде много по-трудна, ако се налагаше през половината от времето да унищожава чудовища.

Трябваше бързо да се събере отново с Атрогейт и Елъри и да си почине малко. Почти беше изхабил магическите си заклинания за деня, и макар че смяташе, че битката е спечелена, не му харесваше да се чувства уязвим. Магията му беше неговата броня и неговият меч.

Без магиите си той беше просто един умен, но доста немощен човек.

По тази причина не му беше приятно да види как един мъж нахлува много решително в стаята.

 

 

Далеч не мъртви, както бе предположил Кантан, външните стени на голямата структура гъмжаха от живот. Гаргойли, възстановени след битката на хълма от предишната нощ, излитаха със залеза и бързаха да изминат няколкото мили до стените на Палишчук.

Там бяха вдигнали защитните съоръжения и започна отчаяната битка. Но стените не бяха голяма пречка за крилатите създания и те нахлуха в града, търсейки лесни жертви.

В стаята си Калихай чу суматохата, която се вдигна на улиците, смесицата от тревожните викове и звуците от битката. Погледна към Дейвис Енг, който дишаше тежко в очакване и сковаващ страх. Жегна я искрица съчувствие, защото само можеше да си представи ужаса му от това, че е напълно безпомощен.

— Какво става? — успя да прошепне той.

Калихай нямаше отговор. Премести се до единствения прозорец на стаята и дръпна завесата. Видя боя долу на улицата, където трима стражи полуорки сечаха и се втурваха след един гаргойл, който правеше къси подскоци и се измъкваше. Калихай ги гледа известно време, очарована от странните движения и танца.

После извика и падна назад, когато един гаргойл нахлу през прозореца, разпръсквайки парченца стъкло, и посегна с ноктите си към гърлото й.

Тя се остави да падне, като се превъртя назад и се изправи леко на крака, обърна посоката на движение и скочи напред, а втурналият се към нея глупав гаргойл се наниза на острието й.

Но на прозореца имаше друг, готов да заеме мястото му.

— Помогни ми — извика Дейвис Енг.

Калихай не му обърна внимание, само си помисли, че ако положението станеше много отчаяно, може би можеше да го използва като примамка за зверовете, докато се измъква през вратата.

Но тази неприятна възможност беше далеч и тя пристъпи напред, за да посрещне следващия нападател, въртейки меча си с майсторството на опитен ветеран.

 

 

— Бъди разумен, приятелю — каза Кантан, докато отстъпваше назад. Артемис Ентрери пристъпваше към него с напълно безизразно лице. — Момичето е мъртво?

Никакъв отговор.

— Бъди разумен, човече — повтори Кантан. — Тя беше източникът на сила за това място — нейната жизнена сила го подхранваше.

Никакъв отговор. Не след дълго гърбът на Кантан се опря в стената, а Ентрери все още напредваше към него, с меча и камата в ръце.

— Ах, но ти я харесваше, нали?

Кантан се засмя — трябваше да признае пред себе си, че нямаше друга причина, освен да прикрие искреното си неудобство. Защото нямаше много останали му магии, а щом Ентрери бе намерил начин да победи Атрогейт, значи наистина бе страшен противник.

Той все още не му отвръщаше и Кантан направи бърза магия, която го прехвърли в другия край на стаята с извънизмерно „премигване“.

Ентрери само се обърна и решително приближи.

— Богове, не ми казвай, че си убил Атрогейт — каза Кантан. — Е, той беше много ценен за Цитаделата — сега ще ти направя услуга, като убия и теб. Каквото и да си говорим, боя се, че не мога да простя това, Кнеликт също не би могъл. — Накрая махна с ръце и изпрати светкавица към Ентрери.

Но не беше толкова лесно. Ентрери се дръпна, преди да го удари, като внезапно и ефективно се сниши и претърколи настрани.

Кантан вече правеше втора магия, изпращайки серия от магически снаряди, които никой, дори Артемис Ентрери, не можеше да избегне. Но убиецът понесе с ръмжене жилещите им ухапвания и продължи да настъпва.

Смеейки се, Кантан започна да приготвя още една мълния, но през въздуха се стрелна кама, удари го в гърдите и прекъсна заклинанието му. Естествено, магьосникът беше добре защитен срещу такива обикновени атаки и дори инкрустираната кама отскочи. Той бързо се съсредоточи и изпрати удара си към мъжа — или онова, което мислеше, че е той, както осъзна твърде късно, защото бе само стена от пепел.

С нарастваща боязън Кантан се обърна и огледа стаята.

Нямаше и следа от Ентрери.

Завъртя се отново, после спря и промърмори:

— О, умно.

Нямаше нужда дори да поглежда, за да разбере уловката и движението на убиеца.

Защото в онзи момент на разсейване от камата, при онова рефлекторно мигване на магьосника, Ентрери не само бе замахнал с меча и направил стената от пепел, но и бе скочил нагоре и се бе хванал в мрежата на Кантан.

Магьосникът погледна нагоре към него. Убиецът се беше свил, с крака, долепени към гърдите, а ръцете му бяха пъхнати в здравата мрежа. Той се изпъна и се залюля назад, а после към Кантан. Докато се движеше напред, той подхвърли нещо, което държеше в едната си ръка — просто устройство с кремък и огниво. Искрата от него подпали мрежата и за един миг я изгори цялата, точно когато Ентрери стигна връхната точка от люлеенето си.

Той полетя напред, превъртя се в задно салто и протегна ръце и крака, за да контролира падането си. Приземи се леко и със съвършено равновесие точно пред магьосника и извади меча си.

Умелият магьосник удари пръв със зашеметяваща мълния, която изпращя по цялото тяло на Ентрери и изкара искри от меча му. Челюстта му изтрака неконтролируемо, мускулите му се напрегнаха и отпуснаха, едната му ръка се сви в стегнат юмрук, а кокалчетата на другата побеляха върху дръжката на Нокътя на Шарон.

Но Ентрери не отлетя назад и не се свлече. Изръмжа и се задържа прав. Понесе удара и с невероятна решителност и проста издръжливост се пребори с него.

Когато мълнията свърши, Ентрери внезапно се завъртя и замахна с Нокътя на Шарон. Със силата на това острие, преминаващо през защитите на всякакви заклинания и талисмани, Ентрери можеше много лесно да убие ужасения магьосник, да отдели главата му от раменете. Но Нокътя на Шарон не достигна целта и удари диагонално, разрязвайки магьосника от рамото до хълбока от другата страна.

Кантан беше зашеметен и се свлече назад, без да може да се отдръпне достатъчно. В този миг Ентрери, с все така студено и безизразно лице, че Кантан се зачуди за миг дали не е само един одушевен труп, скочи високо със завъртане и му нанесе ритник, от който главата му се отметна назад.

Ентрери прибра ценната си кама и изтри кръвта от носа и устата си, докато отново се приближи към простряния Кантан. С лице към пода, мъжът се затътри и упорито се изправи на лакти.

Ентрери го изрита в главата и после повтори, преди Кантан да притихне на пода. Убиецът прибра меча си, но задържа камата си, когато грабна полуприпадналия магьосник за тила и го завлече обратно в коридора.

— Несъмнено ще проявиш сговорчивост по този въпрос — каза Джарлаксъл, който бе подпрял ръце на коленете си и надничаше през ръба на дупката към Атрогейт. — Не можеш да излезеш без моя помощ.

С ръце на хълбоците Атрогейт само се взираше в него.

— Трябваше да направя нещо — каза Джарлаксъл. — Нима можех да те оставя да убиеш приятеля ми?

— Ба! Нямаше да се бия с него, ако той не се беше сбил с мен.

— Така е, но помисли за Олгерхан.

— Помислих и го убих.

— Понякога подобни действия раздразват хората.

— Не трябваше да застава на пътя на моя приятел.

— Така че твоят приятел да може да убие момичето?

Атрогейт сви рамене сякаш нямаше значение.

— Имаше си причина.

— Погрешна причина.

— Каквото било, било. Извинение ли искаш?

— Не аз искам нещо — отвърна Джарлаксъл. — Ти си в нужда, не аз.

— Ба!

— Не можеш да излезеш. Гладуването е неприятен начин за един войн да умре.

Атрогейт само сви рамене, приближи се до едната страна на дупката, огледа отвесната стена за момент и седна на земята.

Джарлаксъл въздъхна и се обърна, за да огледа Арраян. Тя все още държеше в ръце главата на Олгерхан и му шепнеше.

— Не смей да ме оставяш — помоли се тя.

— И чак сега осъзнаваш, че го обичаш? — попита Джарлаксъл.

Арраян му хвърли изпълнен с омраза поглед, който му подсказа, че предположението му е вярно.

Шум от коридора накара Джарлаксъл да се обърне, но не и жената. В стаята влезе Ентрери, мърморейки си под нос и влачейки Кантан с една ръка. Заобиколи дупката и застана до Арраян и Олгерхан.

Жената го изгледа със смесица от изненада, любопитство и ужас.

Ентрери нямаше време за това. Сграбчи я за рамото и я бутна настрани, после стовари Кантан пред Олгерхан.

Арраян тръгна към него, но той я спря с най-студения и ужасяващ поглед, който тя бе виждала.

Щом се махна от пътя му, Ентрери насочи вниманието си към Олгерхан. Сграбчи ръката на грамадния полуорк и я дръпна над стенещия Кантан. Постави камата в дланта на Олгерхан и го накара да стисне пръсти около нея. Погледна към Арраян, после към Джарлаксъл и заби оръжието в гърба на Кантан.

Освободи палеца си, постави го в основата на украсената с камъни дръжка на камата и накара острието да поеме силите на жертвата. Вампиричното оръжие се зае със задачата си с удоволствие, изсмуквайки душата на Кантан и вливайки я в носителя си.

Гърдите на Олгерхан се повдигнаха и очите му се отвориха, докато прочистваше дробовете си и поемаше първата глътка въздух след доста дълга пауза. За момент продължи да се задъхва. Очите му се разшириха от ужас, когато осъзна източника на оздравяването си.

Опита се да дръпне ръката си.

Ентрери обаче я задържа твърдо на мястото й, принуждавайки го да се храни, докато живителните сили на Кантан не се изчерпаха напълно.

— Какво направи? — извика Арраян, а тонът й се колебаеше между радост и ужас.

Пристъпи към тях и Ентрери не се опита да я спре.

Измъкна камата от хватката на Олгерхан и се премести настрани.

Арраян се хвърли върху приятеля си, хлипайки от радост и мълвейки отново и отново:

— Винаги си бил ти.

Олгерхан просто поклати глава и за момент се взря в Ентрери с празен поглед. Изправи се до седнало положение, оздравял и с подновени сили. После се съсредоточи върху Арраян, върху думите й и зарови лице в косите й.

— Ах, колко е милостиво сърцето ти — обърна се към убиеца Джарлаксъл. — Колко щедро от твоя страна, имайки предвид, че съперникът за наградата ти щеше да изчезне завинаги.

— Може би просто исках да видя Кантан мъртъв.

— Тогава може би трябваше да го убиеш в другата стая.

— Млъкни.

Джарлаксъл се изсмя и въздъхна едновременно.

— Къде е Елъри? — попита Ентрери.

— Май успя да засегнеш сърцето й.

Ентрери поклати глава заради цялата лудост.

— Така или иначе на нея не можеше да се разчита — каза Джарлаксъл. — При това очевидно. Обидно ми е, когато жени, с които съм делил леглото, се обръщат срещу мен с такава ярост.

— Ако се случва често, може би трябва да поработиш върху техниката си.

Това накара Джарлаксъл да се разсмее, но само за момент.

— Значи останахме петима — каза той. — Или може би четирима — добави и погледна към дупката.

— Твърдоглаво джудже? — попита убиецът.

— Има ли друг вид?

Ентрери се премести на ръба на дупката.

— Хей, грознико — извика надолу. — Приятелчето ти магьосник е мъртво.

— Ба! — изсумтя Атрогейт.

Ентрери погледна обратно към Джарлаксъл, после се премести, сграбчи трупа на Кантан и го метна през ръба на дупката, където тялото се стовари до изненаданото джудже.

— Приятелят ти е мъртъв — повтори Ентрери и този път джуджето не оспори твърдението му. — Сега имаш избор.

— Да го изям или да умра от глад? — попита Атрогейт.

— Да го изядеш и евентуално да умреш от глад — поправи го Джарлаксъл, който застана до Ентрери и надникна надолу. — Или можеш да излезеш от дупката и да ни помогнеш.

— Да ви помогна за какво?

— Да победим — отвърна мрачният елф.

— Не провалихте ли точно тази възможност, когато Кантан се опита да я приложи?

— Не — заяви Джарлаксъл убедено. — Кантан грешеше. Вярваше, че Арраян продължава да е източник на сила за замъка, но не е така. Тя наистина е била началото на заклинанието, но това място е далеч отвъд нея.

В този момент мрачният елф бе приковал вниманието на всички останали, като Олгерхан бе възвърнал цвета на лицето си и отново стоеше стабилно.

— Ако вярвах, че не е така, сам щях да убия Арраян — продължи Джарлаксъл. — Но не. Този замък си има крал, при това силен и могъщ.

— Откъде знаеш това? — попита Ентрери и изглеждаше също толкова объркан и изпълнен със съмнения, колкото и останалите, дори Атрогейт.

— Видях достатъчно от книгата, за да разпозная, че е различна от онази, използвана от Херминикъл в околностите на Хелиогабалус — обясни мрачният елф. — Има и нещо друго.

Той постави ръка върху междупространствения джоб, където държеше камъка с форма на череп, който бе отнел от книгата на Херминикъл.

— Чувствам някаква сила тук, могъща сила. Осъзнавам го ясно и предвид всичко, което знам за Зенги и наученото от сестрите драконки, с думите и страха, така очевиден в очите им, не е трудно да видя логиката във всичко.

— За какво говориш? — попита Ентрери.

— Сестри драконки? — добави Атрогейт, но никой не му обърна внимание.

— Кралят — каза Джарлаксъл. — Знам, че съществува и знам къде е.

— И знаеш как да го убиеш? — попита Ентрери. Беше въпрос, изпълнен с надежда, който обаче не получи утвърдителен отговор.

Убиецът остави нещата така, осъзнавайки, че никога няма да получи директен отговор от Джарлаксъл.

Погледна надолу към Атрогейт, който се бе изправил и гледаше съсредоточено нагоре.

— С нас ли си? Или да те оставим да изядеш приятеля си и да умреш от глад? — попита Ентрери.

Атрогейт погледна надолу към Кантан, после нагоре към Ентрери.

— Не изглежда твърде добре, а едно от нещата, които винаги искам, е хапване — произнесе „добре“ и „хапване“ леко провлачено, така че изглеждаха почти римуващи се, което предизвика гримаса от страна на Ентрери.

— Ако отново започне с това, остава в дупката обърна се към Джарлаксъл убиецът. Мрачният елф, който вече сваляше колана си, за да го накара да се удължи и да изтегли джуджето, отново се разсмя.

— Искаме думата ти, че няма да правиш опити срещу никой от нас — каза Ентрери.

— Ще повярваш на думата ми?

— Не, но така ще мога да те убия с чиста съвест.

— Буахаха!

— Мразя го — промърмори към Джарлаксъл Ентрери и се отдалечи.

Джарлаксъл обмисли думите му с лукава усмивка, може би приемайки това за още една причина да измъкне Атрогейт и да го вземе с тях. Той знаеше, че липсата на загриженост за Кантан у джуджето беше искрена и Атрогейт нямаше да се обърне срещу тях, освен ако не сметнеше, че е в негов интерес.

Което, разбира се, важеше за всички приятели на Джарлаксъл.