Р. А. Салваторе
Обещанието на краля вещер (19)

Глава 18
Пътуването на рейнджъра

Шумът от битката кънтеше в коридора и достигна до основната стая на кулата. Кантан изръмжа, но отказа да се откъсне от книгата.

Беше сигурен, че в нея има още скрити тайни.

Енергията караше кожата му да настръхне и жужеше във въздуха около нея. Книгата беше магическа, руните бяха магически, и той разбираше много по-добре как се бе появил замъкът и кой е източникът на енергията, подхранила творението, но имаше още. Нещо оставаше скрито точно под повърхността. Магическите руни, които продължаваха да се появяват по страниците и в този момент можеха да се окажат ключът.

Звънът на стомана го разсея. Обърна се и видя развълнувания Праткъс, който подскачаше от крак на крак в средата на стаята. Елъри излезе от един тунел и сви към страната, откъдето идваше шумът. Погледна към Праткъс, а Атрогейт излезе от срещуположен тунел. На терасата Арраян и Олгерхан се наведоха над перилата и загрижено погледнаха надолу.

— Кой? — попита Елъри.

— Трябва да е рейнджърът — отвърна Праткъс.

Елъри се затича по посока на звука.

— Кой тунел? — попита тя, защото факлите във всички бяха угаснали и ехото от звуците я объркваше.

Всички очи се обърнаха към джуджето, но Праткъс само сви рамене.

И тогава отгоре се разнесе гласът на Олгерхан:

— Пробив!

Битката ги бе застигнала.

— Просто ги дръжте далече от мене! — изръмжа Кантан и отново насочи вниманието си върху книгата.

Друго яйце падна и се разчупи и с това станаха пет.

Мариаброн довърши първия с удар с две ръце над главата, но скоро бе твърде зает да отскача от огнения деймонски дъх, че да се поздравява за убийството.

Изпадна в ярост, въртеше се, претъркаляше се и сечеше, нанасяйки удар след удар, и осъзна, че създанията могат да бълват огъня си по него само от разстояние.

Така че тичаше и се редуваше да се приближава до всеки. Понесе няколко удара и сам раздаде не един и увереността му само се увеличи, когато чу тракане над себе си, скочи напред и събори мангала на земята с рамо.

Тракането спря.

Нямаше други освен четиримата, изправени срещу него. Всичко, което трябваше да направи, бе да ги удържи, докато дойдат другарите му.

Хвърли се напред в атака, но спря рязко и сви встрани. Използва саркофазите като щитове, за да държи посягащите димни ръце на разстояние.

Усмивката му се появи още веднъж, увереността, която напомняше за младия Мариаброн, който с право си бе заслужил прякора „Скиталеца“ и развратната репутация сред дамите из цяла Дамара. Желанието му за авантюра надделя. Никога не се бе чувствал по-жив, повече на ръба на бедствието, на свободата и на гибелта, отколкото в случаите на най-голяма опасност.

— Нима всички от Геенна сте толкова бавни? — опита се да каже, да раздразни деймоните, но насред изречението изплю кръв.

Рейнджърът замръзна. Вдигна свободната си ръка до врата и почувства, че кръвта все още шурти. Зави му се свят и вълната почти го събори.

Трябваше да се гмурне настрани, когато двама от деймоните освободиха насреща му струи огън. Почувства се толкова слаб, че за малко да не успее отново да се изправи на крака — а когато го направи, залитна толкова силно, че почти налетя с главата напред в третия от зверовете.

— Свещенико, нуждая се от тебе! — изкрещя Мариаброн Скиталеца насред кръвта и изведнъж не беше толкова сигурен и жизнерадостен. — Свещенико! Джудже, трябваш ми!

Ентрери и Джарлаксъл се втурнаха в стаята, за да се присъединят към останалите. Връхлетяха ги звуците от битка, идващи отгоре, и Ентрери и Атрогейт тръгнаха натам.

После долетя отчаяният вик на Мариаброн:

— Свещенико, нуждая се от тебе!

— Атрогейт, удържай терасата! — нареди Елъри. — Останалите с мен!

Ентрери чу вика на Арраян и пренебрегна заповедта на командира. В мислите си си представи гибелта на Дуавел, скъпата си приятелка полуръст, и чувството бе толкова завладяващо, че дори не се спря да го обмисли.

Спринтира покрай джуджето и тичешком изкачи стълбите, вземайки ги по три наведнъж. Сви вдясно, въпреки че вратата и другарите му бяха на терасата отляво.

После сви обратно рязко вляво и скочи тичешком на наклонения парапет. Водещият му крак започна да се плъзга, но убиецът стъпи здраво върху парапета с десния си крак и отскочи, завъртайки се така, че щом се повдигна близо до пода на терасата, гърбът му бе до перилата. Протегна ръце и сграбчи парапета и докато другите на долния етаж го гледаха с отворени усти, мускулите на Ентрери се разтегнаха и напрегнаха. Изви се, докато се повдигаше, премятайки крака над главата си. Не само че обратното му превъртане над парапета бе съвършено изпълнено, не само че се приземи леко и с перфектно равновесие, но по пътя успя да измъкне меча и камата си.

Завъртя се в мига, в който се приземи, и се хвърли върху най-близката мумия гнол, а остриетата му се въртяха в покосяваща вихрушка. Във въздуха се пръснаха сиви превръзки и се разлетяха наоколо.

Отдолу Джарлаксъл погледна към Елъри и каза:

— Считай стаята за обезопасена.

Елъри успя да хвърли бърз поглед на мрачния елф, докато тичаше към входовете на тунелите.

— Кой? — попита отново Праткъс, който тичаше до нея.

— Ти надясно, аз наляво! — отвърна джуджето и двамата се втурнаха към възможните отвори.

Джарлаксъл ги следваше плътно, но се спря. Атрогейт се спускаше от стълбите в опит да ги догони.

Докато Елъри тичаше, факлите оживяха. Секунда по-късно тежките крачки на Праткъс запалиха първата двойка в спускащия се коридор.

— Кой тогава? — Атрогейт се обърна към Джарлаксъл.

— Тук! — извика Елъри преди мрачният елф да успее да отговори и двамата с Атрогейт се втурнаха след жената войн.

В другия тунел Праткъс също чу призива точно когато подминаваше втората двойка факли, които пламнаха. Джуджето инстинктивно забави, но поклати глава. „Може би този тунел щеше да се слее с другия и нямаше да му се налага да губи време, за да се връща обратно“, помисли си той и реши да запали още един чифт факли.

Настъпи следващата плоча за натиск и се обърна странично, за да може бързо да се завърти обратно, ако светлината не покаже пресечка.

Но факлите не пламнаха.

Вместо това се чу издрънчаване и Праткъс се оказа в правилната посока, за да види железния прът, който се плъзна от стената.

Помисли си да се хвърли настрани, но успя само да извика. Колът се движеше твърде бързо. Удари го в корема и го запрати силно към далечната стена на коридора. Продължи да се движи и премина право през джуджето, издрънчавайки по камъка зад него.

С треперещи ръце Праткъс сграбчи пръта. Опита се да събере мислите си, да призове боговете си за малко магическо лечение. Но джуджето знаеше, че ще му е нужно повече от това.

Пламъците облизваха Мариаброн от всички ъгли.

 

 

Той промуши меча си през деймонска глава, измъкна го и отсече главата на друг с дивия си замах. Цялата стая се въртеше и той по-скоро залиташе, отколкото атакуваше, когато се отправи към последната двойка деймони.

Съзнанието му отлетя нанякъде и почувства загребването на нокти. Вдигна ръка да се защити и чудовищни челюсти се сключиха около нея.

Черните петна се превърнаха в пълен мрак. Почувства студ… силен студ.

Мариаброн Скиталеца призова цялата си сила и изпадна във внезапна и страховита ярост, сечеше диво, раздаваше юмруци и ритници.

След което пред него се откри пътешествието на рейнджъра, единственият път, който някога бе очаквал със сигурност, докато следваше приключенския си дух.

Беше в покой.

 

 

Мрак обгърна Арраян, когато силните ръце на мумията се обвиха около гърлото й. Не можеше да се концентрира достатъчно, че да запрати някоя от малкото останали й магии и знаеше, че така или иначе заклинанията й нямат силата нито да победят, нито дори да отклонят чудовищата.

Нито имаше физическите сили да се съпротивлява.

Сграбчи китките на мумията със своите, но със същия успех можеше да се опита да изтръгне стар дъб от земята.

Успя да хвърли поглед на Олгерхан, който се биеше с друга двойка от ужасните създания и този поглед й подсказа, че приятелят й най-вероятно ще се присъедини към нея в отвъдния свят.

Мумията натисна по-силно, избутвайки главата й назад и някъде дълбоко в себе си девойката се надяваше, че вратът й просто ще се счупи и всичко ще свърши преди липсата на въздух да я сломи.

После залитна назад и хватката на мумията отслабна в ръцете й. Объркана, Арраян отвори очи и отстъпи ужасено, щом осъзна, че държи две отсечени ръце.

Хвърли ги на земята, пое си дълбока и живителна глътка въздух и погледна назад към създанието, само за да види как вихрушката Артемис Ентрери го съсича.

Друга мумия я сграбчи отстрани и Арраян извика.

И Ентрери се озова там, завъртайки меча си с невероятен обратен удар отляво надясно, който избута ръцете на мумията встрани. Убиецът се завъртя, докато я следваше, превъртя камата си във въздуха и я хвана с острието надолу, после я заби до дръжката в лицето на мумията. От удара се надигна сив прахоляк.

Ентрери измъкна камата, завъртя се така, че да е с лице към създанието и се втурна напред, катурвайки го през перилата.

Арраян хлипаше от ужас и слабост и убиецът я сграбчи за едната ръка и я подкара към стълбите.

— Слизай долу! — заповяда й той.

Арраян, твърде разтърсена и смазана, твърде слаба и уплашена, се поколеба.

— Тръгвай! — изкрещя Ентрери.

Скочи насреща й и я накара да извика отново, после премина покрай нея и се метна с неудържима ярост към друга от упоритите мумии гноли.

— Веднага, жено! — извика той, докато оръжията му подхващаха отново смъртоносния си танц.

Арраян не помръдна.

Ентрери изръмжа ядосано. Щеше да е достатъчно трудно да се опази жив там горе, тъй като нахлуваха още и още създания, и без да трябва да пази Арраян.

Един поглед към вратата го осени с идея.

— Арраян — извика той. — Трябва да се добера до Олгерхан. Моля те, тръгвай към стълбите.

Може би причина бе споменаването на името на приятеля й полуорк или пък успокояващата промяна в гласа му, но Ентрери бе доволен да види, че жената се спуска тичешком към стълбите.

Мумията пред него се раздроби и убиецът скочи напред.

Олгерхан търпеше тежко поражение. Целият бе покрит със синини и рани и залиташе с всеки замах на огромната си бойна сопа.

Ентрери го удари с всички сили изотзад, прекарвайки го покрай двете биещи се мумии. Убиецът продължи да натиска, захвърляйки Олгерхан тежко срещу отворената врата. Вратата се тресна или поне се опита, защото между нея и рамката се бе вклинил гаргойл.

Но Ентрери продължи да се движи право срещу задаващото се към него създание.

Пренебрегна мумиите, които бързо го приближаваха, и насочи целия си гняв върху заклещения гаргойл.

Замахна, мушна и го прогони назад.

Под тежестта на Олгерхан вратата най-сетне се затвори.

— Просто я дръж затворена! — изкрещя му Ентрери. — За доброто на всички ни.

Убиецът се хвърли срещу оставащите две мумии.

 

 

Елъри инстинктивно знаеше, че е в смъртна опасност. Може би от тона на молбата за помощ на Мариаброн или дори заради това, че легендарният Скиталец въобще извика. Може би заради затворената врата в основата на стълбището пред нея, или пък заради звука.

Защото с изключение на нейните стъпки и на тези на дуото зад нея цареше тишина.

Тя сведе рамене и се втурна през вратата, връхлитайки в стаята с готови меч и щит. Там замръзна, а после залитна от ужас и отчаяние, защото страховете й се потвърдиха. Мариаброн лежеше по гръб, неподвижен, с облени със собствената му кръв шия и гърди. Кръвта от раната на врата му продължаваше да тече, но не обилно, защото сърцето на рейнджъра вече не туптеше.

— Твърде много — каза влезлият след нея Атрогейт.

— Деймони пазители — отбеляза Джарлаксъл, забелязвайки демоничните глави — единственото, което бе останало от създанията, търкалящи се из стаята. — Доблестна битка.

Елъри продължи просто да стои там и да се взира в Мариаброн, в мъртвия герой на Дамара. От най-ранна възраст Елъри бе слушала истории за този велик мъж, за делата му с чичо й, кралят, и за специалната му връзка с рода на Трант, Бароните на Кървав камък и най-близки членове на семейството на Елъри. Както много войни от нейното поколение и Елъри бе считала легендата за Мариаброн за въплъщение на истинския герой, за идол и за цел, към която да се стреми. Както Гарет Драконоубиец и неговите приятели бяха вдъхновили младите бойци от поколението на Мариаброн, така и той бе предал това вдъхновение на нейното.

И сега лежеше мъртъв в краката на Елъри. Мъртъв по време на мисия, предвождана от нея. Загинал заради решението й да раздели групата, за да изследват тунелите.

Викът на Атрогейт откъсна Елъри, която почти не забелязваше какво я заобикаля, от вътрешната й драма.

— Това е свещеникът! — изрева джуджето и се втурна извън стаята.

Джарлаксъл се премести по-близо до Елъри и сложи ръка на рамото й, за да я успокои.

— Нужна си другаде — подкани я мрачният елф. Тук не можеш да направиш нищо повече.

Тя го изгледа с празен поглед.

— Върви с Атрогейт — каза Джарлаксъл. — Има работа, която трябва да се свърши и то бързо.

Почти без да се замисля, Елъри излезе със залитане от стаята.

— Аз ще се погрижа за Мариаброн — увери я мрачният елф, докато тя се отправяше нагоре по коридора.

Верен на думата си, мрачният елф се озова до рейнджъра веднага щом Елъри се скри от поглед. Измъкна жезъл и направи бърза магия за гадаене.

Беше изненадан и разочарован колко малко магия се засичаше по човек с репутацията на Мариаброн. Мечът му, Баюрел, естествено, бе омагьосан, както и доспехите, но не особено силно. Носеше един-единствен магически пръстен, но бегъл поглед подсказа на Джарлаксъл, че притежава поне дузина по-силно омагьосани пръстени — така че поклати глава и реши, че отмъкването му не си струва риска.

Един предмет обаче привлече вниманието му, и веднага щом отвори малката кесия на колана на Мариаброн, на лицето на Джарлаксъл си изписа усмивка.

— Обсидианов жребец — отбеляза той и измъкна черна фигурка на кон. Бърз оглед разкри командната дума.

Джарлаксъл скръсти ръцете на рейнджъра върху гърдите му и постави Баюрел на подходящото място върху тях. За момент почувства съжаление. За краткото време, прекарано в земите на Кървав камък, бе чул много неща за Мариаброн Скиталеца и знаеше, че е станал част от епохално събитие. Шокът от смъртта на мъжа щеше да отеква във Вааса и Дамара още дълго време и на Джарлаксъл му хрумна, че това наистина е важна загуба.

Отдаде бързо чест на мъртвия герой и почете смъртта му.

Естествено съжалението не бе достатъчно, че да накара Джарлаксъл да върне обратно обсидиановия жребец.

— Ах, какво си направил? — Атрогейт се обърна към Праткъс веднага щом стигна до умиращия свещеник.

Закован за стената на коридора, с разкъсани гърди, Праткъс можеше единствено да изгледа вцепенено спътника си.

Атрогейт сграбчи пръта и се опита да го измъкне, но не успяваше да го захване стабилно. И двамата знаеха, че нищо нямаше да се промени. Същото разбра и Елъри, щом застана зад чернобрадото джудже.

— Ба, значи отиваш в чертозите на Морадин — каза Атрогейт. Свали от врата си мях и го подаде на умиращия свещеник. — Малко от изкормвача — обясни той, имайки предвид най-силната джуджешка напитка. — Ще ти помогне да стигнеш дотам и ще си в добро настроение за разговор с шефа.

— Боли — ахна Праткъс. Отпи от мяха и дори успя да кимне благодарно, когато огнената напитка прогори гърлото му.

После умря.