Р. А. Салваторе
Обещанието на краля вещер (15)

Глава 14
Алтернативният свят на Зенги

Изграждането на замъка бе стигнало почти до финален стадий, така че когато на следващата сутрин деветимата спътници стигнаха до портите, откриха чудновата и добре конструирана каменна пътека, която водеше към тях. На стените от двете страни на спуснатата решетка полуоформени гаргойли гледаха злобно към приближаващата се група.

За няколкото мига, необходими им да стигнат до решетката, статуите се извисиха в още по-ясни форми.

— Ще са готови да се изстрелят отново в небето тази вечер — отбеляза Мариаброн. — Уингхам ще направи добре, ако организира силна защита на Палишчук.

— Не че това ще им помогне кой знае колко — промърмори Атрогейт.

— Тогава нека бързо се заемем със задачата си — отвърна Елъри.

— Ние, героите — измърмори под носа си Ентрери, така че само Джарлаксъл, който бе до него в задните редици, да го чуе.

Мрачният елф се накани да отговори, но почувства внезапно подръпване на сетивата си. Без да е сигурен какво може да означава, Джарлаксъл сложи ръка върху магическото копче на жилетката си, където държеше камъка с формата на череп. По ъгловатото му лице премина безпокойство. Възможно ли бе магическите камъни да могат да комуникират един с друг? Нима бе сбъркал, донасяйки своя кристален череп близо до новата конструкция?

Мариаброн беше първият, който стигна до решетката, чиито железни пръти бяха дебели колкото ръцете му. Той надникна през решетките към двора на замъка.

— Изглежда празен — каза, когато другите се появиха зад него.

— Вероятно бих могъл да метна кука през стената и да намеря механизма.

— Няма нужда — каза Кантан и кимна на Атрогейт.

— Ба! — изсумтя джуджето и се придвижи напред, внимателно избутвайки Мариаброн. — Ще ми изкараш червата навън, тъп магьосник!

— Всички имаме своите качества — отвърна му Кантан. — Някои от нас обаче ги прилагат без толкова празни приказки.

— Някои стоите и кършите пръсти, докато други спираме сопи с лицата си.

— Добре, че няма особена хубост, която да пострада от това.

— Ба!

Останалите седем слушаха с известна развеселеност, но закачката улучи Ентрери и Джарлаксъл по-остро.

— Тези двамата звучат леко познато — оплака се Ентрери.

— Макар, естествено, да не са толкова духовити и точно това е дразнещото — каза мрачният елф.

Атрогейт плю на ръцете си и сграбчи решетката, извивайки колене. Изпухтя и се опита да се изправи, но без резултат, така че нададе нов рев, отново плю в ръцете си и пусна решетката.

— Малко помощ, ако може — каза той.

Мариаброн сграбчи решетката от едната страна на джуджето, а Праткъс и Олгерхан застанаха от другата страна.

— Не вие, банда кретени — измърмори джуджето.

Зад тях Кантан завърши думите на заклинанието и от ръцете му се понесоха вълни енергия, които обгърнаха джуджето. Мускулите му се издуха, костите изхрущяха докато нарастваха и Атрогейт се изду до размерите на едър мъж и продължи да расте.

— И отново! — настоя джуджето, а гласът му бе по-резониращ.

Кантан произнесе второ заклинание и скоро Атрогейт беше придобил размерите на огре, а мускулестите му ръце бяха станали дебели като стари дървета.

— Ба! — изръмжа с бумтящия си басов глас и с предизвикателен рев започна да се изправя на крака.

Решетката изскърца в протест, но джуджето продължи да натиска, повдигайки я от земята.

— Тръгвайте! — извика той, но още докато го изричаше, Ентрери и Елъри едновременно се хвърлиха надолу.

Атрогейт изръмжа и започна да се превива, а другите трима не успяваха да забавят спускането на огромната преграда.

Ентрери, най-бързо озовал се на земята, бе и първият, който спря движението си и се претърколи назад, като успя да сграбчи Елъри и да я отклони достатъчно, че да не остане прободена под тежките шипове на решетката, която с трясък се върна на мястото си. Командирката извика. Същото направиха и Арраян и Праткъс, но Кантан само се подсмихна, а Джарлаксъл, залисан в любопитно усещане, идващо от скъпоценния череп, дори не чу призива и не забеляза повдигането на решетката, камо ли разминалата се на косъм смърт на единия от другарите им. Когато погледна към Атрогейт, внезапно толкова по-грамаден отпреди, очите му се разшириха и отстъпи няколко крачки назад.

— Ах ти, проклета решетко! — изруга Атрогейт и Джарлаксъл не пропусна да забележи как Ентрери хвърли на джуджето бърз поглед, който можеше да пресече мляко.

„Дали заради бързото спускане на решетката — зачуди се мрачният елф. — Или заради последните няколко думи?“ Много рядко Джарлаксъл успяваше да надникне в дълбините на загадката, която представляваше Артемис Ентрери, защото дисциплинираният убиец рядко показваше емоциите си.

Но от време на време…

Атрогейт ядосано закрачи напред-назад, търкайки загрубелите си ръце една в друга и неколкократно пристягайки колана си — голям украсен пояс със сребърна катарама с кръстосани мълнии.

— В името на боговете, джудже — каза Мариаброн на Атрогейт. — Вярвам, че вдигаше решетката практически сам, и че нашата помощ беше без значение. Когато се преви, почувствах сякаш върху ми се стоварва планина.

— Заради заклинанието на магьосника — измърмори Атрогейт, но не прозвуча убедително.

— Тогава те моля да направиш заклинания и на нас Мариаброн се обърна към Кантан. — Тогава тази порта ще се отвори много лесно.

— Заклинанията ми са изтощени — отвърна магьосникът също толкова неубедително, колкото джуджето.

Джарлаксъл погледна от Кантан към Атрогейт и мислено ги прецени. Без съмнение магията за уголемяване бе изиграла някаква роля, но не това бе източникът на невероятната сила на джуджето. Атрогейт отново се зае с колана си, пристегна го с още една дупка и мрачният елф се усмихна. Говореше се, че има колани, които вливат у носителя си силата на гигант. Най-силни сред тях бяха гръмотевичните гиганти, които хвърляха и мятаха мълнии над планинските върхове. Джарлаксъл съсредоточи погледа си върху токата на колана на Атрогейт и мълниите, изобразени отгоре й.

Джуджето отново застана пред решетката с ръце на кръста и я изгледа сякаш е изневерила съпруга. Веднъж или два пъти понечи да докосне дебелите пръчки, но винаги дръпваше ръка и измърморваше.

— Няма да мога да я вдигна — призна накрая.

Атрогейт отново измърмори и кимна щом първият от уголемяващите дуеомери на Кантан се изтощи и го върна до размерите на едър мъж. Докато въздъхне и се обърне, отново бе джудже. Заплашителен, но все пак джудже.

— Тогава през стената — каза Мариаброн.

— Не — поправи го джуджето.

Измъкна боздуганите си и ги развъртя, а стъклостоманата проблясваше слабо на меката утринна светлина. Повдигна дръжката на левия боздуган пред лицето си и прошепна нещо. От малките израстъци по топката на боздугана започна да се процежда червено-сивкава течност, която покри цялата подвижна част на оръжието. Повтори действието и с оръжието в дясната си ръка, като отново прошепна и то също се покри с течност, но този път лепкавата субстанция беше синьо-сивкава вместо червена.

— Дръпни се, патко — каза, когато Елъри се приближи, за да разучи какво става. — Не искаш някое от тези да се размаца по тез прекрасни сребърни доспехи. Хаха! — Смехът му се превърна в ръмжене и той развъртя боздуганите над главата си. После се завъртя в пълен кръг, за да набере инерция и запрати с мощен замах червения боздуган към една от вертикалните пръчки на решетката. Последва го с удар от другото оръжие, който предизвика експлозия, разтърсила земята под краката на смаяните наблюдатели. Друго завъртане се превърна във втори гръмотевичен отклик, джуджето нанасяше удар след удар, винаги първо с червения, по една перпендикулярна пръчка.

Друг удар попадна отново в пресичащата хоризонтална пръчка. За изненада на всички, с изключение на Кантан, който гледаше с кисело изражение, дебелата пръчка се счупи наполовина между два вертикални пръта. Атрогейт се съсредоточи отново върху първоначалната си мишена — един от тези пръти.

Покритата в червено топка на боздугана издрънча на нивото на очите, размахана от диво подскачащото джудже, последвана от удар със синята малко по-ниско.

Прътът се изви навън. Атрогейт удари отново на същото място, веднъж, два пъти, и пръчката падна, отваряйки достатъчно място на спътниците да се промъкнат в двора на замъка.

Атрогейт спря внезапно, а топките на боздуганите се разлюляха край тялото му. Постави ръце на кръста и огледа работата си, после кимна одобрително.

— Наехте ме, за да раздам ритници. Нещо друго, което да превърна в трици, докато още са подгрети?

Седем смаяни погледа и един отегчен магьосник се обърнаха към него и предизвикаха гръмотевично: „Буахака!“.

— Ще ми се да се подхлъзне с двата и да се удари неколкократно в лицето — измърмори Ентрери на Джарлаксъл.

— Така че щом го няма, моят приятел Ентрери да заеме мястото му? — подметна саркастично мрачният елф.

— Млъкни.

— Той е могъщ съюзник.

— И страховит враг.

— Тогава го наблюдавай внимателно — Откъм гърба — съгласи се Ентрери.

Ентрери направи точно това, взирайки се сурово в джуджето, което стоеше с ръце на кръста и гледаше през процепа, който бе разбило в решетката. Силата на тези удари, с магия и мускули, беше забележителна, знаеше убиецът, както и лекотата, с която Атрогейт боравеше с оръжията си. Ентрери не харесваше особено джуджето и искаше да го удуши при всяка глупава рима, но изпитваше уважение към бойните му умения. Подозираше, че скоро ще се стигне до размяна на удари с Атрогейт и не очакваше момента с нетърпение.

Пред очите на групата, отвъд тесния коридор между двете караулни, се простираше дворът на замъка. От всяка страна на коридора се виждаха отвори — стълбища, водещи нагоре по стената, и може би вътрешни проходи, които се извиваха из широките страни.

— Ляво, дясно или по средата? — попита Атрогейт. — Бързичко да минем през вратата.

— Ще престанеш ли? — настоя Ентрери и в отговор получи обичайното „Буахаха!“.

— Книгата е там отзад, нали? — обърна се Мариаброн към Арраян.

Жената се спря за момент и се опита да събере мислите си. Очите й се съсредоточиха върху централната кула, най-голямата постройка в замъка, която се извисяваше отвъд стената на вътрешния двор.

— Да — каза тя — там отзад. Така мисля.

— Направи нещо повече — подкани я Кантан, но Арраян успя да отвърне само с колебливо извинително изражение.

— Тогава право напред — каза Елъри на джуджето.

Ентрери забеляза, че Джарлаксъл пристъпва, сякаш за да възрази. Мрачният елф обаче запази мълчание и забеляза погледа, който му хвърли убиецът.

— Бъди готов — тихо го предупреди Джарлаксъл.

— Какво знаеш?

Джарлаксъл само сви рамене, но Ентрери го познаваше достатъчно отдавна, за да знае, че не би казал нещо, ако не е сигурен, че предстоят неприятности. Поглеждайки към замъка, тъмните камъни и здравото желязо, Ентрери имаше същото чувство.

Минаха през портите и се спряха в калния двор. Атрогейт беше начело, следван отблизо от Елъри и Праткъс. Джарлаксъл спря веднага, щом се плъзна между решетките и се олюля от внезапна слабост. Сякаш някаква съкрушителна сила съсредоточи съзнателното си внимание върху него. Той погледна към Арраян и моментално осъзна, че не е на себе си. Замъкът бе напреднал далеч отвъд нейните сили.

Очите на мрачния елф се насочиха към земята пред тях и в мислите си той погледна надолу, надолу, отвъд скелетите, погребани в старото гробище, защото точно това бе мястото в отминали времена. Представи си тунели и огромна зала. Знаеше, че нещо го очаква там долу.

Останалите не обърнаха внимание на забавянето на Джарлаксъл, защото бяха по-притеснени от това, което се разкриваше пред тях. Външният двор бе осеян от няколко каменни сгради — конюшня, залепена за стената веднага вляво, ковачница на същото място от дясната страна и две дълги казарми с нисък таван, които се простираха по протежението на двете странични стени и достигаха до основата на по-високата стена, която преграждаше вътрешния двор. Единствената свободна сграда беше двуетажна тумбеста кула, намираща се на две трети от дължината на двора пред портите на вътрешната стена.

Мариаброн застана зад Елъри и махна към кулата.

Командирът изрази съгласието си с кимване и подкани Атрогейт да ги поведе.

— Не бих… — започна Джарлаксъл, но думите му бяха погребани от внезапния вик на Атрогейт.

Всички очи се обърнаха към джуджето, което отскочи назад — или поне се опита, защото една ръка на скелет се стрелна през меката почва и го сграбчи за глезена. Атрогейт се изви, извика и се строполи на земята.

Почти веднага отново бе на крака, подскачайки и крещейки, но разярено, а не изненадано.

Костеливата ръка замахна нагоре във въздуха, като вече се подаваше до лакътя.

Боздуганът на Атрогейт я смачка на прах.

Но другата ръка на скелета се показа от почвата и джуджето се завъртя, за да я смаже, викайки:

— Стотици!

Може би беше преувеличение, породено от шока или точна оценка, защото навсякъде из двора от меката почва се подаваха ръце на скелети хуманоиди.

Атрогейт довърши втората ръка на скелета и се хвърли напред с рев:

— Тънки кости за стриване на прах!

Праткъс се спусна след него. Вдигайки оформения като наковалня свещен символ, джуджето свещеник изрева:

— В името на мъдростта на Морадин, на милостта на Думатоин и силата на Клангедин, проклинам вас, нечисти зверове, да станете на прах!

Един скелет, наполовина измъкнал се от дупката си, завибрира под вълни невидима енергия, а костите му затракаха шумно. Останалите обаче продължиха да се изравят от почвата.

Пред очите на Джарлаксъл танцуваха черни петна, а главата му туптеше от ритмични напеви, мистични и зловещи, призоваващи скелетите. Черепът, скрит в копчето му, сякаш придоби тежест и плътност и той почувства вибрирането му в гърдите си. Чрез силата му мрачният елф ясно усещаше пробуждането около себе си и разбираше дълбочината на немъртвия парад. От самата сила на повика той предполагаше, че мястото е служило за гробище на полуорките от Палишчук или техните оркски прадеди в продължение на векове.

Стотици зъби на скелети изтракаха в мислите на мрачния елф. Стотици отдавна мъртви гласове се пробудиха отново в колективно напявана песен. А оставаше и онази по-дълбока, по-могъща сила, съкрушителна с мощта си.

Почувства стискане по бицепса си и извика, после се завъртя и използва магията на предпазителя за китка, за да призове нож в дланта си. Понечи да нанесе удар, но внезапно усети брутално сграбчване за китката.

Джарлаксъл отвори очи, сякаш се пробуждаше от лош сън и видя объркания и не особено щастлив Артемис Ентрери, който го държеше за ръката и китката и се взираше смаяно в него.

— Не, всичко е наред — увери го мрачният елф, разтърси глава и се отдръпна.

— Какво виждаш? — попита Ентрери. — Какво знаеш?

— Че сме загазили — отвърна елфът и двамата едновременно се обърнаха с лице към надигащата се атака.

— Цепи с меча си, не промушвай — посъветва мрачният елф Ентрери.

— Добре, че си ти да се грижиш за мен — отвърна саркастично Ентрери преди да се хвърли напред и да замахне към един приближаващ се скелет.

Нокътя на Шарон премина през ребрата на чудовището и се удари със сила в гръбнака му. Ентрери очакваше кльощавото немъртво създание да бъде разсечено наполовина, но скелетът само залитна няколко стъпки настрани и отново тръгна напред.

Ентрери го удари още по-силно.

И отново, когато упоритото създание неумолимо продължи да настъпва.

Убиецът отстъпи крачка назад, после се гмурна настрани, когато ослепителна мълния проблесна пред него и се взриви в скелета.

Кокалестото създание залитна няколко крачки след този удар и две ребра паднаха заедно с една ръка. Но продължи да настъпва, приближавайки се към невярващия Джарлаксъл, който държеше тънък жезъл.

Ентрери се втурна напред и смачка черепа на скелета със силен съсичащ удар с две ръце.

Най-сетне немъртвото създание се строполи на земята, а кокалестата му фигура образува хубава купчинка.

— Не са обичайните съживени — отбеляза Джарлаксъл.

— Загазили сме — съгласи се Ентрери.

Праткъс се взираше в сребърния свещен символ с формата на наковалня сякаш го е измамил. Устната на джуджето трепереше и то прошепна имената на боговете си един след друг, а треперенето в гласа му ги молеше за обяснение.

— Тъпи оръжия! — чу вика на Мариаброн. — Натрошете костите им.

Но джуджето свещеник стоеше на място и клатеше невярващо глава.

Една костелива ръка изникна от земята и го сграбчи за глезена, но Праткъс, който все още си мърмореше, успя лесно да освободи крака си. Втора ръка се протегна от земята и от разровената почва между двете се появи горната част на череп.

Праткъс изрева и задържа крещящата нота, скочи във въздуха и се спусна право надолу, а обвитият му в метал юмрук нанесе страховит удар по горната част на черепа. Почувства как костта се разтрошава под ръката му, но ядосаното джудже далеч не бе удовлетворено и отново зае позиция. Подскочи пак нагоре и отново удари черепа, а ръката му премина през него.

Протегнатите пръсти на скелета потрепериха и клюмнаха.

— Това ви се полага, дяволи такива — отбеляза обърканото и ядосано джудже и отново халоса черепа.

Мариаброн не извади дългия си меч, а вместо това измъкна малък боздуган. Разчитайки повече на скорост и умения, отколкото на груба сила, рейнджърът се завъртя вихрено и нанесе последователни удари по двойка скелети, които го приближаваха. Никой от тях не бе особено тежък, но парче след парче се лющеше, докато Мариаброн, който изглеждаше почти като кралски барабанчик, нанесе още дузина удари.

До него Елъри не си направи труда да сменя оръжия, защото тежката брадва бе също толкова унищожителна за костите, колкото и за плътта. Парчета от ребра, ръце или крака се цепеха под унищожителните й удари.

Но скелетите продължаваха да прииждат и на мястото на всеки разтрошен от Мариаброн или Елъри идваха двама.

Зад тях Олгерхан размахваше яростно сопата си, а Арраян изстреля серия от слаби магически заклинания, предимно блестящи снаряди от чиста енергия. Нито един от двамата не беше особено ефективен и очевидно отново бързо се изморяваха.

Олгерхан прикри Арраян с огромното си тяло и изпъшка повече от болка, отколкото от бойна ярост, когато в плътта му се впиха костеливи пръсти. После изви от ужас, когато един скелет се промъкна покрай него.

Пътят му към Арраян бе открит.

Едрият полуорк се опита да се обърне и да го спре, но с изненада установи, че няма нужда, защото немъртвото чудовище не се приближи до жената.

Олгерхан вярваше, че знае защо. Въпреки това се приближи до скелета и го смаза с цялата си сила, тъй като не искаше останалите да забележат нежеланието на съществото да се занимава с Арраян.

От всички спътници никой не бе по-добре подготвен да се справя с подобни създания от Атрогейт. Въртящите се боздугани сееха разрушения в редиците на скелетите, макар да не бе слагал никакви заклинания на топките им, като всеки удар смазваше кости на прах или изстрелваше във въздуха някой череп, откъсвайки го от гръбнака. Джуджето изглеждаше сякаш наистина се наслаждава, когато скочи пред другите и се вряза в средата на скелетния рояк. Оръжията му се въртяха в разрушителна мъгла и изпълваха въздуха около него с бял прах, а всеки експлозивен удар биваше последван от ревящия му смях.

През цялото време Кантан стоеше до дребния си другар. Магьосникът произнесе само още едно заклинание и призова огромна безтелесна полупрозрачна ръка, която се носеше във въздуха пред него.

Насреща му се хвърли скелет и петопръстият пазач го сграбчи, обвивайки огромни пръсти около костеливото му тяло. С усмивка и мисъл Кантан заповяда на ръката да стисне и скелетът се строши пред силата на хватката й.

Ръката, свита в юмрук, се стрелна, когато втори скелет приближи магьосника. Магията удари силно създанието и го запрати надалеч.

— Натискайте — заповяда Мариаброн. — Кулата е нашата цел — единствената ни цел!

Но думите на рейнджъра бяха пропилени на вятъра само миг по-късно, когато Олгерхан залитна и извика.

Мариаброн се обърна и видя как едрият полуорк пада на едно коляно, я слабите му удари едва пропъждат костеливите ръце на скелетите.

— Джуджета, при него! — извика рейнджърът.

Праткъс се втурна пръв, хвърляйки се към скелетите, надвиснали над Олгерхан, но Атрогейт бе твърде далече и твърде зает, че да се опита да се измъкне.

По същия начин Джарлаксъл бе изостанал назад край стената. Мрачният елф не демонстрираше желание да нагази в нарастващата тълпа от немъртви, при все че другарят му, макар и с непригодени за битка със скелети оръжия, се бе придвижил към полуорките още преди рейнджърът да извика.

Кантан също не се отправи към Олгерхан и Арраян, а вместо това се плъзна настрани, когато рейнджърът и Елъри се обърнаха и тръгнаха към полуорките. Кантан отстъпи към позицията, удържана от Джарлаксъл. С мисъл магьосникът изпрати магическата ръка зад себе си, а гигантските й пръсти разхвърляха скелетите настрани. Тя стигна до Атрогейт, който я изгледа с известно любопитство. После сграбчи джуджето, вдигна го във въздуха и забърза след господаря си.

Мариаброн, Елъри и Праткъс оформиха защитен триъгълник около Олгерхан и отблъснаха атаката на скелетите. Междувременно Ентрери сграбчи Арраян за ръката и започна да я дърпа настрани, разсичайки всяка немъртва намеса.

— Ела — заповяда на жената, но почувства, че тя изостава зад него и когато я погледна, разбра защо.

Арраян се строполи на земята.

Ентрери прибра оръжията си, обви едната си ръка около раменете й, плъзна другата под коленете й и я вдигна. Губейки съзнание и свестявайки се, Арраян все пак успя да обвие ръце около врата на Ентрери, за да му помогне да я задържи по-стабилно.

Убиецът побягна на зигзаг покрай скелетите.

Зад Ентрери, когато най-сетне се появи възможност, Мариаброн сграбчи Олгерхан и го изправи на крака. Когато го пусна обаче, едрият полуорк почти се строполи на земята.

— Толкова обичам да се правя на бавачка — промърмори Кантан, когато Ентрери донесе почти изпадналата в несвяст Арраян.

Ентрери се намръщи и за момент Джарлаксъл и Кантан помислиха, че може да се нахвърли върху грубия магьосник.

— Ранена ли е? — попита мрачният елф.

Ентрери сви рамене, докато оглеждаше треперещата жена, защото не виждаше явни признаци за нараняване.

— Да, моля те, кажи ни защо нашата приятелка Арраян трябва да бъде носена наоколо, когато дори капка от кръвта й не е била пролята на бойното поле? — добави Кантан.

Ентрери отново се намръщи насреща му.

— Гледай си приятеля, магьоснико — изрече той, ясно предупреждение, докато безплътната ръка долетя и стовари много ядосания Атрогейт на земята пред тях.

— Присъединете се и да си проправим път до кулата с бой! — извика Мариаброн към групата.

— Твърде много са — извика Джарлаксъл в отговор. — Не можем да се бием с тях на открито. Единствената ни надежда са тунелите в стената.

Мариаброн не отговори веднага, но един поглед към полето показа на него и на тримата му другари, че наблюденията на мрачния елф са точни. Дузини скелети бяха на крака и се приближаваха към тях, а практически от всеки инч на полето в двора си пробиваха път кокалести ръце.

— Разчисти им пътека — заповяда Кантан на Атрогейт.

Джуджето изсумтя силно и отново развъртя боздуганите си. Огромната магическа ръка на Кантан зашета зад него и скоро двойката бе разчистила път за Мариаброн и другите трима, за да могат да се присъединят към групата при стената.

Джарлаксъл изчезна в лявото караулно. Появи се отново след няколко мига и им направи знак да го последват. Прикрити от магическата ръка на Кантан, която удържаше ордата от немъртви, и деветимата се промъкнаха в караулното и тунела отвъд. В края му имаше тежка врата, която Мариаброн бързо затвори и заключи, защото преди дори да успее да се обърне и да погледне останалите осем, по портала се чу драскането на кокалести пръсти.

— Ведро начало, бих казал — обади се Кантан.

— Замъкът се защитава — съгласи се Джарлаксъл.

— Както изглежда, защитава много неща — отвърна магьосникът и отправи хитър поглед към Арраян.

— Не можем да продължаваме така — намръщи се Мариаброн. — Бием се на групички и пазим само собствените си другари, а не групата като цяло.

— Може пък да не сме смятали, че някой ще се нуждае от толкова много проклета защита — промърмори Атрогейт и стоманеният му поглед се спря на двамата полуорки.

— Ситуацията е каквато е, джудже — отвърна рейнджърът. — Тази група трябва да открие хармония и единство, ако искаме да стигнем до кулата и да открием отговорите. Тук сме заедно, деветимата като един.

— Ба!

— Това е единствената ни надежда — каза Мариаброн.

За явна изненада на Атрогейт Кантан се съгласи.

— Вярно е — каза магьосникът и пресече следващото измърморване на джуджето. — Девет като един и работещи за една цел.

Тембърът на гласа му не беше особено убедителен и нито на Джарлаксъл, нито на Ентрери убягна, че Кантан погледна към Арраян, докато произнасяше думите.