Р. А. Салваторе
Обещанието на краля вещер (11)

Глава 10
С открито сърце

— Спокойно, грамадни приятелю — каза Уингхам, пляскайки с ръце във въздуха в опит да успокои полуорка.

Но Олгерхан не се успокояваше.

— Тя умира! Опитах се да помогна, но не мога.

— Не знаем дали умира.

— Отново е болна и е по-зле отпреди — продължи Олгерхан. — Замъкът расте и сянката му разболява Арраян.

Уингхам понечи да отговори, но се спря и се замисли върху думите на Олгерхан. Без съмнение не особено умният войн правеше само бегла връзка, използвайки замъка, за да илюстрира страха си за Арраян, но в това простичко изявление Уингхам долови намек за истина.

В крайна сметка Арраян бе отворила книгата. Възможно ли беше с това си действие да е създала магическа връзка между себе си и тома? Уингхам бе заподозрял, че тя е послужила за катализатор, но възможно ли бе да има нещо повече?

— Стария Нюнги още ли е в града? — попита търговецът.

— Нюнги? — повтори Олгерхан. — Разказвачът?

— Да, същият.

Олгерхан сви рамене и отвърна:

— Не съм го виждал от известно време, но знам къде е къщата му.

— Заведи ме при него веднага.

— Но Арраян…

— За да помогнем на Арраян — обясни Уингхам.

В мига, в който думите излязоха от устата му, Олгерхан го сграбчи за ръцете и го издърпа извън фургона, после го затегли на север към града. Движеха се с пълна сила, което значеше, че бедният стар търговец наполовина тичаше, наполовина летеше зад теглещия го войн.

Скоро стояха пред разнебитената врата на стара триетажна къща, чиято външност изглеждаше ужасно занемарена. Мъртви лози бяха пропълзели до средата на постройката, нова растителност беше поникнала навсякъде с корени, проникващи в каменните й основи.

Без да спира, Олгерхан потропа по вратата, която се разтресе така, сякаш силните удари щяха да я изтръгнат от паянтовите панти.

— Полека, приятелю — каза Уингхам. — Нюнги е много стар. Дай му време да отговори.

— Нюнги! — изкрещя Олгерхан.

Потропа толкова силно по стената до вратата, че цялата постройка потрепери. После премести грамадния си юмрук обратно към вратата и вдигна ръка.

Спря, когато вратата се отвори навътре и в рамката се появи плешив, сбръчкан старец, приличащ повече на човек, отколкото на орк с изключение на зъбите, които бяха твърде дълги, че да се поберат в устата му. Плешивото му теме бе покрито с кафяви петна, а от една голяма бенка отстрани на носа му стърчеше снопче сиви косми. Трепереше, сякаш можеше всеки момент да се строполи, но в сините му очи Олгерхан и Уингхам видяха яснота, която не се поддаваше на възрастта му.

— О, моля те, не ме удряй, едро буйно дете — каза той с дрезгав и хриптящ глас. — Съмнявам се, че ще е кой знае какво предизвикателство да ме повалиш. Изчакай няколко мига и си спести усилията, защото старите ми крака няма да ме държат изправен дълго време!

Той завърши думите си със смях, който се трансформира в кашлица.

Олгерхан свали ръката си и сви рамене, доста засрамено.

Уингхам сложи ръка на рамото на Олгерхан и внимателно го побутна настрани, после пристъпи напред, за да се изправи лице в лице със стария Нюнги.

— Уингхам? — попита мъжа. — Уингхам, нима пак си се върнал?

— Всяка година, стари приятелю — отвърна търговецът, — но не съм те виждал от десетилетие или повече. А преди толкова обичаше ароматите от моя панаир…

— Все още бих им се насладил, стари глупако — отвърна Нюнги — но е твърде дълга разходка за мен.

Уингхам се поклони ниско.

— В такъв случай моите извинения, задето не съм те потърсил през всичките тези години.

— Но сега си тук. Влез, влез. Доведи и едрия си приятел, но моля те, не му позволявай да удря стените ми отново.

Уингхам се подсмихна и погледна към покрусения Олгерхан. Нюнги понечи да изчезне обратно в сенките на къщата, но Уингхам го накара да спре.

— Друг път с удоволствие — обясни търговецът. — Но сега не сме дошли да си бъбрим. Близо до Палишчук се случва нещо, което има нужда от твоята мъдрост и знания.

— Отдавна се отказах от пътя на песента и меча.

— Не е далече — настоя Уингхам — и те уверявам, че нямаше да те безпокоя, ако имаше друг начин. Но има голяма постройка в процес на изграждане — подозирам, че е реликва на Зенги.

— Не изричай това нечисто име!

— Съгласен съм — отвърна Уингхам с нов поклон. — И не бих, ако имаше друг начин да те подтикна да действаш.

Нюнги се наклони леко назад и обмисли думите.

— Конструкция, казваш?

— Убеден съм, че ако се покатериш до най-високата си стая и погледнеш през северния прозорец, ще можеш да я видиш и оттук.

Нюнги погледна обратно към стаята зад себе си и разнебитеното стълбище, изкачващо се покрай дясната стена.

— Не напускам твърде често най-долния етаж. Съмнявам се, че мога да изкача тези стълби — той се усмихваше, когато се обърна към Уингхам, после насочи погледа си към Олгерхан. — Може би едрият ти приятел може да ми помогне — да помогне и на двама ни, ако краката ти са толкова стари като моите.

Уингхам не се нуждаеше от помощта на Олгерхан, за да изкатери стълбите, макар че дървеният парапет бе крехък и разнебитен. Много от перилата липсваха или бяха наклонени навън или навътре и не бяха закрепени за самия парапет. Старият търговец поведе, Олгерхан го следваше отблизо, нарамил Нюнги, и от време на време протягаше ръка, за да придържа Уингхам.

Стълбището се издигаше на около петнадесет фута и излизаше на балкон, който се разпростираше по дължината на широкото фоайе. Отсреща имаше второ стълбище, което водеше до третия етаж. То изглеждаше по-стабилно с всички перила на мястото им, но очевидно не бе използвано от години и Уингхам трябваше да почисти няколко паяжини, за да продължи. Стълбите излизаха на южната страна на къщата и Уингхам трябваше да измине по балкона целия път обратно до вратата на северната стая. Когато стигна дотам, погледна назад, защото Нюнги отново ходеше сам и бе изостанал заради отчетливото си куцукане. Нюнги му махна да продължи и той отвори вратата, отиде до далечния прозорец и дръпна завесата.

Щом погледна на север, Уингхам за малко не се строполи, защото макар и да бе очаквал гледката на растящия замък, определено не бе очаквал колко доминираща ще изглежда постройката от толкова далече. Само няколко дни бяха изминали откак Уингхам бе ходил до магическата книга и постройката, която растеше около нея, и замъкът вече бе многократно по-голям. Естествено Уингхам не можеше да види книгата от толкова далече, но кръглата кула, издигаща се около нея, и извисяваща се над Ваасанската равнина, бе ясно видима.

По-потресаващо бе, че кулата бе далеч към задната част на постройката, в средата на задната стена, обградена от две по-малки кули, разположени в ъглите й. От тях стената се придвижваше на юг към Палишчук и Уингхам можеше да различи очертанията на нарастваща централна постройка около бъдеща порта, която щеше да се превърне в горната стена на замъка.

Няколко други постройки растяха пред портата, външна стена и по-ниска стена вече се издигаха от земята.

— В името на боговете, какво е направил? — попита старият Нюнги иззад гърба на Уингхам.

— Оставил ни е някои подаръци, както изглежда — отвърна Уингхам.

— Изглежда почти като копие на замъка Опасни, проклето да е името му — отбеляза Нюнги.

Уингхам погледна към стария бард, наясно с факта, че той бе един от малцината все още живи, които бяха виждали ужасното място по време на зенита на могъществото на Зенги.

— Това е направено от магьосник — каза Нюнги.

— Зенги, както вече обясних.

— Не, стари ми приятелю, имам предвид сега. Направил го е магьосник. Магьосник е послужил за катализатор, за да върне към живот силата на краля вещер.

Сега!

— Някои проклятия нямат край — отвърна Уингхам, но премълча останалата част от мислите си, свързани с Арраян и собствената му глупост да й даде книгата.

Беше я сметнал за наръчник в изкуството на некромантията или създаването на големи, или пък по история.

Никога не си беше представял каква е истината.

— Моля те, ела с мен, Нюнги — подкани го Уингхам.

— Там ли? — попита старецът с ужасено изражение. — Опасявам се, че дните ми на странстване са отдавна в миналото. Нямам силата да се бия с…

— Не там — обясни Уингхам. — До къщата на приятел — племенницата ми, която се нуждае от мъдростта ти в този мрачен час.

Нюнги погледна към Уингхам с нескрито любопитство.

— Магьосницата?

Мрачното изражение на Уингхам беше достатъчен отговор за стария полуорк.

Уингхам скоро откри, че Олгерхан не преувеличава в настояването си старият търговец да дойде бързо при Арраян. Жената изглеждаше много по-зле отпреди. Кожата й бе бледа и изглеждаше обезводнена, като сива изсушена хартия. Опита се да се надигне от леглото, където Олгерхан я бе изправил с помощта на възглавници в почти седнала позиция, но Уингхам виждаше, че усилието е твърде голямо и бързо й махна да остане в по-удобната поза.

Погледът на Арраян пробяга покрай Уингхам и Олгерхан и се спря на прегърбената фигура на по-възрастния полуорк. Изражението й се промени от подканящо към подозрително.

— Познаваш ли приятеля ми Нюнги? — попита я Уингхам.

Арраян продължи да оглежда внимателно стария полуорк и в уморените й очи проблесна искрица на разпознаване, макар и бегло.

— Нюнги е компетентен по въпросите на магията — обясни Уингхам. — Ще ни помогне да те излекуваме.

— Магия? — попита със слаб глас Арраян.

Нюнги пристъпи напред и се наведе над нея.

— Малката Арраян Личинкочистачка? — запита той и жената се намръщи при споменаването на името й. Винаги беше любопитна като малка. Не съм изненадан да открия, че си магьосница, и то могъща, ако онзи замък е някакъв показател.

Арраян осмисли комплимента достатъчно дълго, че да разпознае какво стои зад него и лицето й се разкриви от ужас.

— Не съм създала замъка.

Нюнги понечи да отговори, но се спря, сякаш тъкмо бе схванал твърдението й.

— Извини ме за грешката — каза накрая.

Старият полуорк се наведе по-ниско, за да я погледне в очите. Подкани Олгерхан да й донесе малко вода или супа, прекара още няколко мига, като я оглеждаше, после отстъпи назад, щом по-едрият полуорк се върна.

Нюнги направи знак на Уингхам да го последва обратно в предната стая.

— Тя не е болна — обясни старият бард, когато излязоха от стаята на Арраян.

— Имаш предвид, че не е болест?

Нюнги кимна.

— Знаех го още преди да дойдем, но след като я огледах, съм напълно сигурен. Това не е отрова или болест. Само допреди няколко дни е била напълно здрава, нали?

— Танцуваше с лекота на прекрасните си крачета, когато дойде да ме посрещне при пристигането ми.

— Това е магия — отбеляза Нюнги. — Зенги го е правил и преди.

— Как?

— Книгата е капан. Не е том на сътворението, а том на самосътворението. Веднъж щом някой с подходящите магически сили започне да я чете, тя хваща в капан есенцията на живота му. Когато замъкът нараства, той го прави с цената на живота, интелекта и магическите сили на Арраян. Тя го създава подсъзнателно.

— За колко дълго? — попита Уингхам, пристъпи и погледна загрижено към спалнята.

— Предполагам, че докато умре — отвърна Нюнги. — Погълната от създаденото. Съмнявам се, че безмилостният Зенги би се спрял от нещо подобно на състрадание към нищо неподозиращата жертва.

— Как можем да го спрем? — попита Уингхам.

Нюнги погледна загрижено покрай него, после на лицето му се изписа зловеща решителност, когато отново срещна погледа на Уингхам.

— Не, не можеш — каза Уингхам, внезапно разбирайки намеренията му.

— Замъкът е заплаха — заплаха, която расте и става все по-силна — обоснова се Нюнги. — Страхувам се, че племенницата ти е загубена. Със сигурност няма нищо, което да мога да направя, за да забавя процеса, който ще я убие. Съмнявам се, че някой друг в Палишчук би могъл.

— Имаме лечители.

— Които в най-добрия случай ще са безпомощни — отвърна по-възрастният полуорк. — Или ако не са, ще й предложат някакво облекчение, което единствено ще подсили енергията, която се влива в чудовищното творение на Зенги. Разбирам колебанието ти, приятелю. Тя ти е роднина, при това любима. Разбирам го по погледа ти, когато я гледаш. Но нима не помниш нещастията, причинени от Зенги? Нима във фалшивото си състрадание ще помогнеш за завръщането им?

Уингхам отново погледна към стаята и каза:

— Не може да си сигурен за всичко това. Има твърде много предположения.

— Сигурен съм, Уингхам. Това не е просто съвпадение. И ти го знаеш — когато изрече това, Нюнги отиде до тезгяха и намери дълъг кухненски нож. — Ще бъда бърз. Няма да види удара. Нека се молим, че не е твърде късно да спасим душата й и да омаломощим злото, което неволно е създала.

Уингхам едва успяваше да диша, едва се държеше на краката си. Опита се да смели думите на Нюнги и аргументите му. Търсеше някаква грешка, някаква нишка надежда. Инстинктивно вдигна ръка, за да спре стария полуорк, но Нюнги се движеше воден от цел, каквато не бе имал от много години. Той мина покрай Уингхам, влезе в спалнята и подкани Олгерхан да се дръпне настрани.

Едрият полуорк го направи и откри пътя към Арраян, която дишаше на пресекулки и си почиваше.

Нюнги знаеше много за света, заобикалящ Палишчук. Беше прекарал десетилетия в странстване из страната като пътуващ менестрел — събираше информация и песни. Освен това дълги години бе пътувал с Уингхам и бе изучавал магията и магическите предмети. Беше служил в армията на Зенги в ранните дни на възхода на краля вещер, преди ужасната истина за чудовищното създание да излезе наяве. Нюнги не се съмняваше в предположението си за хитрата връзка, която бе създадена между книгата и четящия, нито пък в нуждата да извърши ужасното деяние преди замъкът да бъде завършен.

Умът му бе все още остър и знаеше много.

Това, което не бе взел под внимание, бе дълбочината на връзката между Арраян и Олгерхан. Не помисли да скрие намерението си, докато размахваше дългия нож и се приближаваше към безпомощната жена.

Нещо в очите му го издаде на Олгерхан. Нещо в дръзката му, нетърпелива поза подсказа на младия полуорк, че старецът не е тръгнал да лекува, поне не и по начин, който чувствата на Олгерхан биха позволили.

Нюнги се приведе към гърлото на Арраян и бе спрян от силна ръка, която сграбчи неговата. Опита се да се измъкне, но със същия успех би могъл да се опита да спре галопиращ кон.

— Пусни ме, глупако! — сгълча го той.

Арраян отвори очи и погледна към двете фигури, застанали пред нея.

Олгерхан извъртя китката си и с лекота принуди Нюнги да вдигне ръката с ножа във въздуха и да изкриви лице от болка.

— Трябва… Не разбираш! — заспори Нюнги.

Олгерхан отмести поглед от Нюнги към Уингхам, който стоеше до вратата.

— За нейно добро е — запротестира бардът. — Като пускането на кръв, за да се махне отровата, разбираш ли?

Олгерхан продължи да гледа към Уингхам в очакване на отговор.

Нюнги продължи да се бори, но застина, щом Уингхам изрече:

— Смята да я убие, Олгерхан.

Очите на Нюнги се разшириха още и още, когато юмрукът на младия силен полуорк се стовари върху лицето му и го изпрати през стаята и на пода, където изпадна в безсъзнание.