Метаданни
Данни
- Серия
- Демонски войни (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Demon Spirit, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Драганов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт А. Салваторе. Духът на демона
Американска, първо издание
Серия Демонски войни, №2
Превод: Александър Драганов
Редактор: Боряна Даракчиева
Коректор: Ангелина Вълчева
Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
Предпечатна подготовка: Таня Петрова
Формат 70/100/16
ИК „ИнфоДАР“ ЕООД — София, 2009 г.
ISBN: 978-954-761-382-9
История
- —Добавяне
Глава 6
Подценен
Роджър бе изненадан да намери стражи на паурите толкова късно в покрайнините на Каер Тинела. Обикновено джуджетата и гоблините се прибираха в града скоро след залез. Макар гоблините определено да предпочитаха прикритието на нощта, за да вършат ужасните си дела, в подсигурения град те предпочитаха по това време да играят хазарт, да пият и да се бутат помежду си, докато избухне някоя свада.
Това обаче беше преди предполагаемото превръщане на госпожа Келсо в дърво, действие, което чудовищата приписваха на своя бог, демона дактил. Затова сега бяха по-бдителни, за да се подсигурят, в случай че дактилът лично наблюдава работата им.
Роджър се ухили. Беше доволен, че малката му уловка е създала толкова неприятности на противните същества. Що се отнася до стражите, не бе особено притеснен за тях. Щом бе тръгнал към Каер Тинела, значи щеше да отиде там, както и да се опитваха да го спрат паурите.
Да, стражите щяха да го забавят, но не и както очакваха.
Двама паури стояха спокойно, единият с ръце в джобовете, а другият пушеше дългата си лула и вдишваше дълбоко дима. Роджър забеляза, че кепетата им са аленочервени дори на бледата светлина. Явно бяха опитни ветерани. Паурите бяха наричани червенокапци или кървавокапци заради навика си да потапят шапките си, най-честно изработени от човешка кожа, в кръвта на жертвите си. Шапките се поддържаха със специални мазила, които им позволяваха да приемат цвета на кръвта, и всяка следваща жертва правеше червеното все по-ярко. Затова по цвета на шапката можеше да се прецени колко високо в йерархията е един паур.
Роджър бе отвратен от гледката и усложненията, които предвещаваше тя, но не се отказа. Видът на двамата само засили решимостта му.
Според него онова, което бе замислил, щеше да отмъсти за мъртвите, поне донякъде. Паурите бяха напалили неголям огън и бяха оставили само три факли, образуващи полукръг, които осветяваха едва част от малката пътека към града. Роджър се промъкна отвъд този полукръг тихо като облак, плъзгащ се по лунното небе. Когато премина кръга, градът бе отворен за него, но той се обърна и тръгна към двете джуджета, като се притаи под един жив плет на няколко фута от тях. Изчака там няколко мига, за да е сигурен, че паурите не са особено бдителни и наоколо няма никой друг, след това запълзя по корем покрай храстите, приближавайки своите жертви.
— И аз бих попушил малко — каза едното джудже и бръкна в джоба за лулата си.
Още щом ръката му излезе от джоба, на нейно място в него се мушнаха пръстите на Рождър.
— Сипи ми малко тютюн — рече джуджето и подаде лулата си на своя спътник. Другият я взе и надигна торбичка с тютюн, докато първият пак прибра ръката си в джоба — малко след като Роджър бе извадил своята оттам, вземайки със себе си няколко жълтици — странните осмоъгълни монети на Брулените острови.
Роджър се ухили широко, когато джуджето прибра лулата си с другата ръка и така отвори и втория си джоб.
— Сигурен ли си? — попита Белстър О’Комли за около десети път.
— Видях ги лично — отвърна мъжът на име Янсен Бриджис. — Преди не повече от час.
— Големи?
— Могат да лапнат някой и в корема им ще остане място за жена му — отвърна Янсен.
Белстър стана от дървения ствол и се отправи към южната част на малкото сечище, което служеше за базов лагер на групата бегълци.
— Колко тръгнаха към града? — попита Янсен.
— Само Роджър Локлес — отвърна Белстър.
— Той ходи там всяка нощ — отвърна Янсен с леко неодобрителен тон. Той бе дошъл от севера с групата на Белстър и не бе очарован от Роджър Локлес.
— Да, и тъкмо затова си хапваме добре — отговори Белстър и се обърна да го изгледа. Бързо разбра обаче, че Янсен е по-скоро изнервен, отколкото гневен на Роджър и, понеже бе мекосърдечен, предпочете да подмине това.
— Ако някой може да се измъкне от тях, това е Роджър Локлес — продължи Белстър, казвайки го колкото на Янсен, толкова и на себе си.
— Всички се надяваме — каза Янсен, — но не можем да чакаме, за да разберем. Викам да турим още пет мили между нас и джуджетата, поне докато разберем колко опасни са тези нови подкрепления.
Белстър помисли върху това известно време, след което кимна в знак на съгласие.
— Иди и кажи на Томас Гингеварт — упъти го той, — че е по-добре да сме на път още тая нощ. Ако е съгласен, групата ни ще е готова.
Янсен Бриджис кимна и тръгна към сечището, а Белстър остана насаме с мислите си.
Беше се уморил от всичко това. Умори се да се крие в горите, умори се от паурите. Навремето се бе справял добре като съдържател на кръчма в Палмарис, град, който бе наричал свой дом още от петгодишен, когато се пресели там с родителите си от южната земя близо до Урсал.
Повече от тридесет години бе живял в богатия град до Масур Делавал, като работеше първо с баща си, строител, а подир това и сам, тъй като бе изградил кръчмата си без чужда помощ. После майка му почина, а след година я последва и баща му. Чак тогава Белстър узна за дълговете, които бе наследил от него.
Изгуби кръчмата и скоро бе изправен пред дилемата да връща дългове още десет години или да изгние в затворите на Палмарис.
Бе избрал трети вариант и с малкото си останали вещи побягна към дивия север, в Гористите земи, към място, наречено Дъндалис — малко градче, изникнало сред останките на предходното, опустошено от гоблини.
В Дъндалис Белстър О’Комли бе намерил нов дом и място за себе си, отваряйки кръчмата „Виещата Шийла“. Нямаше много клиенти — Гористите земи не бяха особено населени и единствените посетители бяха преминаващите търговци. Но животът в разположения насред дивото град, осигуряващ само необходимото, не изискваше много пари.
И тогава се върнаха гоблините, този път заедно с орди паури и великани. Белстър отново стана беглец, като този път залогът бе много по-голям.
Той погледна към тъмната гора, в посока към Каер Тинела, макар че градът бе твърде далеч и нямаше как да го види зад хълмовете и дърветата. Белстър знаеше, че групичката бежанци не може да си позволи да изгуби Роджър Локлес. Младежът бе станал легенда за обсадените бегълци, нещо като техен водач, макар че рядко бе сред тях и още по-рядко говореше с тях. Откак Роджър дръзко бе спасил госпожа Келсо, този му статус бе станал дори още по-висок. Ако сега го убиеха, ударът върху духа на бегълците щеше да е жесток.
— Какво знаеш? — долетя въпрос. Белстър се обърна и видя Рестън Медоус, още един от дъндалиските бежанци.
— Роджър е в града — отговори Белстър.
— Така ни каза и Янсен — мрачно отвърна Рестън. — Каза също и за новите им подкрепления. Опасявам се, че Роджър ще трябва да направи нещо повече от достойно за репутацията му.
— Томас каза ли нещо по въпроса?
Рестън кимна.
— Каза, че до час тръгваме.
Белстър разтри масивната си брадичка.
— Вземете двама от най-добрите си следотърсачи и тръгнете към Каер Тинела. Опитайте се да узнаете съдбата на Роджър Локлес.
— Смяташ, че трима от нас могат да го спасят? — попита невярващо Рестън.
Белстър го разбираше, малцина от групата желаеха каквито и да било срещи с Кос-косио Бегулн и неговите жестоки паури.
— Искам само да узнаете съдбата му, не да я определяте — отвърна едрият човек. — Ако Роджър е пленен и убит, ще трябва да съчиним по-достойна история за отсъствието му.
Рестън наклони глава с любопитство.
— За тях — завърши Белстър, посочвайки с брадичка лагера. — Те не се отказаха, когато Нощната птица, Пони и Авелин тръгнаха към Барбакан, но колко ли ще натежат сърцата ни, ако разберем, че са мъртви?
Рестън най-после разбра.
— Те имат нужда от Роджър.
— Те имат нужда да вярват, че Роджър работи за свободата им — отговори Белстър.
Човекът отново кимна и се затича да намери подходящи спътници следотърсачи, оставайки Белстър отново сам да се взира в гората. Да, О’Комли бе уморен от всичко това и най-вече от отговорността. Чувстваше се като баща на сто и осемдесет деца и едно от тях определено обичаше да поема рискове и да опъва нервите му.
Белстър искрено се надяваше, че въпросният калпазанин ще се върне жив и здрав.
След като си прибра плячката, Роджър запълзя нататък. Докато се скриваше обратно в храстите обаче, забеляза проснато намотано въже, с което робите влачеха трупи. Не можа да се въздържи. Нави средата на въжето около един як дънер, след което взе двата му края и се върна към нищо неподозиращите пушещи паури.
Скоро след това се скри обратно в гората. Реши, че на връщане ще стресне тия двамата. Ако не се раздвижеха много, а паурите обикновено не го правеха, щяха да си имат проблеми, а Роджър щеше да се позабавлява, когато ги подмами да го подгонят и примките, поставени около краката им, щяха да се затегнат и да ги повалят на земята.
Може би дори щеше да се върне и да задигне една от техните безценни шапки, преди да успеят да се освободят.
Пропъди тези мисли за по-късно, защото градът, тих и тъмен, вече беше пред погледа му. Двама гоблини се млатеха наблизо, но дори централната сграда на града, обикновено използвана за хазартни игри, тази нощ бе тиха. Роджър отново се замисли за шегата с дактила, която бе измислил заради госпожа Келсо. Сега чудовищата бяха много внимателни, явно се опасяваха, че безмилостният им господар е наблизо.
На Роджър почти му се дощя да бе измислил друго обяснение за изчезването на госпожа Келсо.
Но вече беше твърде късно да се тревожи за това, каза си той и се спусна към града. Трябваше да бъде внимателен тази нощ; вместо по обичайния си маршрут, промъквайки се от сграда към сграда и преджобвайки всеки срещнат — като често оставяше на мястото на парите не толкова ценни неща, за да предизвика свади, — той отиде право при складовете с храна. Искаше да хапне добре и да занесе провизии на криещите се в гората хора.
Вратата на склада бе заключена, а дръжките й бяха увити с тежки вериги и заключени с катинар.
Откъде са взели тия неща, зачуди се Роджър, потърквайки брадичката и бузите си и озъртайки се във всички посоки. И защо им пукаше толкова?
С въздишка на отегчение той извади малка клечка иззад ухото си и я промъкна в отвора на катинара, привеждайки се ниско, за да чува какво прави. Няколко завъртания, няколко щраквания и катинарът се отвори. Роджър го повдигна и започна да развива веригите, след което спря и се замисли. Даде си сметка, че не е толкова гладен.
Огледа се във всички посоки, вслушваше се в тишината и се опитваше да прецени доколко е напрегнат градът. Може би щеше да намери някакво предизвикателство тази нощ. После ще се върне да вземе малко храна за приятелите си.
Взе със себе си веригата и катинара и остави вратата неотворена.
Късметът бе с него, осъзна той, преди да е направил и две крачки, защото чу глух тропот зад себе си. Втурна се обратно, приведе се ниско и долепи ухо до дървената врата.
Иззад нея се чуваше ръмжене и пръхтене и тогава внезапно прозвуча висок и гневен лай, който звучеше така свирепо, че стресна Роджър и го накара за едно мигване на окото да скочи на крака.
Младежът побягна, промъквайки се зад друга сграда. Скри веригата и катинара зад една хлабава дъска на улицата — бяха твърде шумни за бягане — и се изкатери към покрива.
Един паур пресече площада и стигна до вратата на склада с храна, проклинайки с всяка стъпка.
— Какво толкова виеш, бе? — изпухтя джуджето с глас, който звучеше като хрущене на чакъл.
Паурът протегна ръка към вратата, след което спря и се почеса по главата, осъзнавайки, че нещо липсва.
— Да му се не види — промърмори Роджър, когато видя паурът да побягва обратно. Обикновената тактика на Роджър би била да остане мирен, но косъмчетата на врата му бяха настръхнали и инстинктите му подсказваха незабавно и бързо да се маха от това място. Той се спусна към далечния край на сградата и след това побягна в мрака. Зад него навсякъде из града заблестяха факли и крясъци: „Крадец“, огласиха нощта.
Роджър скачаше от покрив на покрив, катереше се от стена на стена, след което прескочи една ограда и се озова в едно ограждение за добитък насред северозападната част на града. Приведе се и се запромъква сред кравите, като нежно ги галеше и им шепнеше молби да останат тихи.
Щеше да се измъкне без особени проблеми, защото кравите не бяха никак притеснени от него.
Обаче не всичките бяха крави.
Ако не бе така притеснен от събуждащите са паури и гоблини, Роджър щеше да осъзнае, че се намира във фермата на Росин Делавал и че Росин притежава бик, може би най-проклетото добиче в цял Каер Тинела. Росин обикновено държеше бика си отделно от кравите, тъй като злобното животно често ги нараняваше и изобщо не го улесняваше, когато сутрин трябваше да ги дои. Но паурите не разделяха животните, дори се радваха на ранения добитък и на проблемите на гоблинските си слуги всеки път, когато ги изпращаха за мляко или за да заколят някоя крава.
Роджър, който гледаше повече през рамо, отколкото пред себе си и се прокрадваше през същински лабиринт от крави, нежно смушка едно животно настрана, след което меко побутна следващото. Веднага усети, че това животно изглежда по-яко от другите и не желае да се помръдне.
Роджър понечи да го побутне отново, след което замръзна и бавно обърна глава, за да го разгледа внимателно.
Бикът, който тежеше около две хиляди паунда, бе полузаспал и Роджър, който смяташе, че това „полу“ е крайно опасно, отстъпи назад бавно и тихо. Блъсна се в една крава и тя измуча възмутено.
Бикът изпръхтя, след което обърна към крадеца грамадната си рогата глава.
Роджър хукна да бяга, проправяйки си път точно зад извръщащия се бик, а после се завъртя пак, така че да остане зад него. За момент си представи как замайва добичето и то просто рухва. Но уви. Независимо от номерата му, бикът отново се обърна към него, а смъртоносните му рога приближаваха.
Роджър пое по единствения път, който изглеждаше свободен — скочи на гърба на бика.
Знаеше, че не бива да издава нито звук, но въпреки това изкрещя.
Бикът изпръхтя и се заклати, а копитата му заблъскаха земята в абсолютна ярост. Започна да се криви и да скача, отметна глава назад и почти промуши Роджър.
Младежът някак си се задържа на гърба на бика, докато той достигна далечния край на ограждението, зад който се виждаше само мрачният лес. Това бе много добре, тъй като от другата страна бе пълно с гоблини и паури, които крещяха и сочеха с пръст към суматохата.
Бикът продължи да тича, обзет от нов пристъп на гняв, след което рязко спря и се насочи надясно, а после пак наляво. Роджър отново отчаяно се задържа върху него, борейки се за живота си, дори се вкопчи в един от рогата. Изведнъж бикът загуби равновесие и Роджър бързо видя своя шанс. Подви единия си крак под себе си и силно дръпна рога, накланяйки главата на бика още повече.
Бикът тежко рухна и Роджър отскочи настрани и падна на земята.
След миг пак скочи на крака и хукна да бяга. Стигна оградата още преди мучащия бик да се е изправил, и я прескочи за едно мигване на окото.
Бикът се спусна в тръс към оградата, а Роджър, въпреки че видя гоблини да приближават и от двете му страни, спря, за да се изфука:
— Можех да ти счупя дебелия врат. — И щракна с пръсти току пред муцуната на бика.
Бикът изпръхтя, заора с крака в земята и наклони глава.
Роджър зяпна.
— Ама ти не можеш да ме разбереш — оплака се той.
Нямаше полза; бикът се втурна към оградата.
Роджър се изстреля към гората. Бикът заблъска и зарита, като разпиля гредите.
Вече свободен, той излезе на малкото сечище пред ограждението.
Гоблините приближаваха от всички посоки и внезапно се озоваха между Роджър и бика.
— Аааа! — изпищя един от тях, който минаваше за по-схватлив сред доста тъпите си приятели. Сграбчи първия, когото докопа, и го хвърли точно на пътя на бика.
Нещастникът скоро полетя във въздуха, завъртайки се два пъти, преди да тупне на земята. Запълзя със сподавено скимтене — опитваше се да не привлича вниманието на озверялото говедо, което бе подгонило и останалите гоблини.
От едно не много далечно дърво Роджър искрено се забавляваше.
Смехът му обаче се превърна в съчувствен стон, когато бикът докопа един от бягащите гоблини и го разкъса, а острият рог прониза крака на създанието отзад и излезе през капачката на коляното. След това животното разтресе глава и гоблинът полетя с писъци, стоварвайки се на огромния му врат. Бикът отново препусна, като се мяташе яростно, а гоблинът се лашкаше безпомощно върху него, докато най-накрая рогът не разкъса съвсем крака му и нещастникът падна настрана. Говедото обаче не бе привършило с него. Обърна се, изрови един чим с копито и се спусна към жертвата си. Стъпка го, преди онзи да може да изпълзи настрани.
Роджър вече се придвижваше към клоните на друго дърво, на север, към бежанския лагер.
— Някоя друга нощ — обеща си той, като си спомни катинара и веригата. Можеше да направи доста пакости с тях, помисли си весело.
Въпреки че не бе проникнал в склада с храна и независимо от срещата с бика, вечният оптимист Роджър считаше нощта за успешна и си тръгна с леко сърце, почти танцувайки обратно към двамата стражи. Той ги забеляза отдалеч — седяха на земята и се мъчеха да освободят глезените си от въжето. Тупурдията в града явно бе привлякла вниманието им и те бяха скочили, а въжето ги бе спънало.
Роджър съжали, че не е видял как е станало, и все пак бе донякъде доволен да види две лули в прахта и да чуе клетвите на жертвите си.
Това само го зарадва още повече, а на лицето му цъфна пакостлива усмивка.
И тогава чу лая.
— Какво… — прошепна младежът, спря и се вслуша. Нямаше никакъв опит с ловни кучета и не разбираше, че търсеха следа. Неговата следа.
От неспирния лай обаче бе ясно, че приближават, затова се покатери на едно дърво и отново потъна в тъмнината.
Далеч на юг грейнаха факли.
— Тъпи и упорити — промърмори си той и поклати глава, убеден, че изчадията никога няма да го хванат в тъмната гора.
Заслиза по дървото, но се върна веднага щом лаят долетя до него.
От един нисък клон различи четири фигури. Беше виждал кучета и преди — Росин Делавал имаше две, които му помагаха със стадото. Но онези бяха малки и дружелюбни, винаги въртяха опашки и обичаха да си играят с него или с който и да е друг. Тези изглежда бяха от съвсем друга порода. В лая им не се долавяше нищо дружелюбно, напротив, той бе дълбок, гърлен и заплашителен. Кошмарен. В тъмното нямаше как да различи прекалено много детайли, но по черните силуети и шумния лай разбра, че кучетата са значително по-големи от тези на Росин.
— Откъде са ги взели? — промърмори младият крадец, защото подобни кучета бяха новост за Каер Тинела. Огледа се, търсеше начин да слезе от дървото достатъчно далеч, за да се отърве от животните.
Разбра почти веднага, че слезе ли, ще бъде изяден. Трябваше да се довери на шанса си и се покатери на най-високите клони с надеждата, че като го изгубят от поглед, кучетата ще изгубят интерес към него.
Но той не разбираше как са обучени тези животни. Хрътките останаха точно в основата на дървото, душеха, драскаха и лаеха. Едната продължи да скача и да дере по кората на дънера.
Роджър нервно погледна на юг и видя, че факлите се приближават.
Трябваше да накара кучетата да млъкнат или да намери начин да се измъкне от това място.
Но не знаеше откъде да започне. Имаше само едно оръжие, малък нож, по-подходящ да отваря ключалки, отколкото за бой. Но дори да носеше огромен меч, мисълта да се изправи срещу тези кучета го изпълваше с ужас. Почеса се по главата, оглеждайки се наоколо. Защо се бе покатерил точно на това дърво, така отдалечено от другите?
Защото не разбираше враговете си.
— Подцених ги — сопна се сам на себе си Роджър, когато паурите навлязоха в сечището под дъба. За няколко мига дървото бе обкръжено от джуджета, сред които и усмихнатият Кос-косио Бегулн. Роджър го чу как поздравява слугите си, че са взели кучетата — краготски хрътки, както ги наричаха.
И младият крадец разбра, че е бил надигран.
— Слизай долу — изрева Кос-косио Бегулн към дървото. — Слез веднага, иначе, кълна се, ще изгоря проклетото дърво! И тогава ще оставя кучетата да изядат каквото е останало от тебе.
Роджър знаеше, че свирепият Кос-косио изобщо не се шегува. С примирено свиване на раменете той се спусна към ниските клони на дървото и излезе пред погледа на паурския предводител.
— Слизай! — настоя Кос-косио Бегулн. Гласът му внезапно бе станал остър и ужасяващ.
Роджър със съмнение погледна полуделите кучета.
— А, значи харесваш моите краготски хрътки — изсмя се паурът. — Развъждаме ги на Хулиантес, специално за да ловят плъхове като тебе.
Кос-косио Бегулн махна към няколко от слугите си, които бързо се спуснаха към кучетата, сложиха им нашийници и ги дръпнаха настрана — немалък подвиг, като се има предвид колко възбудени бяха песовете. Роджър успя да ги види добре на светлината на факлите и се увери, че нямат почти нищо общо с кучетата на Росин. Главите и гърдите им бяха огромни, телата — мускулести, с дълги мършави крака, с къса кафява и черна козина и с очи, които светеха в алено в мрака, като дупки към ада. И макар да изглеждаха напълно озаптени в този момент, Роджър не смееше да помръдне.
— Слизай долу — повтори Кос-косио Бегулн. — Казвам го за последен път.
Роджър леко се спусна на земята точно пред главатаря на паурите.
— Роджър Билингсбъри, на вашите услуги, добро ми джудже — каза той с поклон.
— Наричат го Роджър Локлес — изграчи друг паур.
Роджър кимна и се усмихна, приемайки го за комплимент.
Кос-косио Бегулн го просна в несвяст с един-единствен удар.