Р. А. Салваторе
Духът на демона (32)

Глава 32
Кошмарът на Пони

Пазителят внимателно оставяше знаци по стените на всеки завой, а такива имаше много в древния лабиринт от стари и неизползвани коридори. Четиримата вървяха повече от час, веднъж насичайки една врата и разрушавайки тухлена бариера, преди най-сетне да се озоват на място, което изглеждаше познато на Йойона.

— Близо сме до центъра на манастира — обясни монахът. — На юг е каменоломната, там са и древните крипти и старата библиотека; на север са коридорите, където някога са били стаите на братята, ала днес Маркварт ги използва за тъмници.

Без да каже нищо повече, отецът ги поведе, като се движеше внимателно и тихо. Скоро Елбраян угаси факлата, тъй като трептящият й пламък можеше да бъде видян от някой пред тях.

— Някои от килиите са тук — обясни Йойона.

— Охранявани ли са? — попита пазителят.

— Възможно е — отвърна монахът. — Може дори самият върховен абат да е наблизо, или пък някой от лакеите му, за да разпитват затворниците.

Елбраян даде знак на Джуравиел да провери. Елфът отлетя напред и след малко се върна с вестта, че двама младежи наистина охраняват осветената част от тунела.

— Не очакват неприятности тук долу — каза отец Йойона уверено.

— Стой тук — рече му Елбраян. — Не бива да те виждат. С Пони ще разчистим пътя.

Йойона нервно докосна рамото на пазителя.

— Няма да ги убием — обеща му Елбраян.

— Те са обучени бойци — предупреди го Йойона, ала пазителят не му обърна внимание, а отиде напред, придружен от Пони и Джуравиел.

Когато приближи осветената част, Елбраян мина напред, сетне се приведе на едно коляно, надзъртайки иззад завоя.

Пред него бяха двамата монаси, единият се протягаше и се прозяваше, а другият се бе облегнал полузаспал на стената.

Внезапно пазителят се озова между тях, удари с лакът този до стената, а после и другия, който отвори очи и понечи да извика. Пазителят се обърна към първия, който съвсем се бе свлякъл по стената, сграбчи го, завъртя го и заби лицето му в земята, докато Пони и Джуравиел нападнаха другия, който бе твърде замаян от тежкия удар, за да се съпротивлява. Завързаха ги със здраво елфическо въже и скриха очите им с парчета от собствените им раса, сетне пазителят ги завлече в един тъмен тунел.

Докато се върне, Йойона се бе присъединил към групата и Пони стоеше пред една дървена врата. Веднага щом Йойона й каза, че това е килията на Петибуа, Пони пристъпи към нея, сякаш за да разбие вратата.

Но миризмата й каза истината, същата миризма, която бе усетила в падналия Дъндалис преди толкова години. Елбраян веднага застана до нея, мъчеше се да я успокои, докато тя накрая вдигна резето и бутна вратата.

Светлината на факлата освети мръсната килия и там, сред мръсотиите, лежеше Петибуа. Плътта на пълничките й ръце висеше отпусната, а лицето й бе бледо и подуто. Пони падна на колене до нея и посегна да я прегърне, ала тялото бе вкочанено. Пони се наведе над трупа и раменете й се разтърсиха от хлипове. Тя изпитваше само любов към осиновителката си, жената, която я бе отгледала, която я бе научила на толкова много неща за живота, за любовта, за щедростта. Беше се грижила за нея безкористно, беше я приела като своя кръв и й бе дала толкова любов и подкрепа, колкото и на собствения си син, а това не бе никак малко.

И сега тя бе мъртва и именно заради любовта и щедростта си. Петибуа бе мъртва, защото бе дарила милостта и любовта си на едно сираче, на жената, която бе станала враг на Църквата. Елбраян прегърна Пони силно и се опита да я защити от собствените й емоции, които бяха така много — вина, тъга, скръб и огромна празнота.

— Трябва да говоря с нея — повтаряше Пони през сълзи. — Трябва…

Елбраян се опита да я успокои, да я задържи и взе ръката й, когато тя посегна към камъка на душата.

— Отишла си е прекалено отдавна — рече пазителят.

— Трябва да намеря духа и да се сбогувам — каза Пони.

— Не тук, не сега — меко рече Елбраян.

Пони понечи да възрази, ала накрая с трепереща ръка прибра камъка в торбичката си, но продължи да го стиска.

— Трябва да говоря с нея — повтори тя по-твърдо и се обърна отново към мъртвата, приведе се и й прошепна думи за сбогом. Йойона и Джуравиел гледаха от вратата. Монахът бе ужасен, макар и не изненадан от това, че жената не е оцеляла след яростта на Маркварт. Ужасно се срамуваше, че някой от неговия орден, при това самият върховен абат, е постъпил така с една невинна жена.

— Къде е другият човек? — попита Джуравиел.

Йойона кимна към следващата клетка и двамата отидоха бързо там — само за да открият как Гревис виси на веригата.

— Избягал е по единствения възможен начин — каза Йойона покрусен.

Джуравиел отиде до трупа, внимателно го освободи от веригата, и тялото на Гревис потръпна странно, увисвайки на единствената придържаща го окова. Ала по-добре така, отколкото Пони да го видеше в истинската му смъртна поза.

— Трябва да остане сама — каза им Елбраян, приближавайки Йойона на вратата.

— Жесток удар — съгласи се Джуравиел.

— Къде е Брадуордън? — попита пазителят с остър тон и измъчваният от чувство за вина монах направи крачка назад. Елбраян видя, че на лицето на Йойона е изписан ужас, и постави успокоително ръка на широкото му рамо.

— Това са тежки времена за всички ни — каза той.

— Кентавърът е надолу по коридора — каза Йойона.

— Ако е още жив — намеси се Джуравиел.

— Отиваме при него — каза пазителят на елфа, даваше знак на Йойона да ги води — ти стой при Пони. Пази я от врагове и от нея самата.

Джуравиел кимна и излезе от клетката, докато Елбраян и Йойона се спуснаха по коридора. Джуравиел се върна при Пони и й каза за съдбата на Гревис, после я прегърна, когато риданията я разтърсиха отново.

Йойона последва пазителя още надолу по коридора, като го насочваше шепнешком. След един завой влязоха в осветен от факли коридор и видяха две врати — една отляво и друга в дъното.

— Мислиш, че това е краят, ала всъщност е само началото — чуха те крясъка на мъж, последван от плющенето на камшик и нисък, животински рев.

— Брат Франсис — каза Йойона, — един от лакеите на върховния абат.

Пазителят пристъпи напред, ала се спря, а Йойона потъна в сенките, когато вратата се отвори.

Монахът, човек на възрастта на Елбраян, излезе от килията с камшик в ръка и изключително мрачно изражение на лицето. Той замръзна и очите му се изцъклиха, когато видя Елбраян да стои спокойно пред него, с меч в ножницата.

— Къде е охраната? — попита монахът. — Кой си ти?

— Приятел на Авелин Десбрис — отвърна Елбраян мрачно и високо. — И на Брадуордън.

— Ах, богове, това беше добро шоу! — долетя вик от килията и сърцето на Елбраян подскочи, когато чу гласа на своя приятел кентавър. — Оха, сега загази, глупако!

— Млък! — нареди Франсис на кентавъра. Потърка ръце и отпусна камшика, а Елбраян пристъпи напред, макар че все още не бе извадил меча си.

Франсис надигна камшика си заплашително.

— Щом са ти приятели, мога да обявя и теб за престъпник — каза той, ала в гласа му се прокрадна истерична нотка.

Пазителят усети това, ала не му пукаше дали този човек е уверен в себе си или не. Гласът на Брадуордън и това, че този изрод току-що бе използвал камшика срещу него, страшно го вбеси и затова той потъна дълбоко в психиката на война. Продължи да напредва.

Франсис сви ръка, ала отново не разви камшика. Размърда се и погледна през рамо, докато пристъпяше напред.

Нощната птица нападна, без да изтегля Буря от ножницата си.

Паникьосан, Франсис вече се опита да развие камшика, ала Нощната птица бе прекалено бърз и влезе в обсега на оръжието, отблъсквайки го настрана. Монахът метна камшика по него, обърна се и хукна към вратата, в края на коридора. Стисна дръжката и я дръпна здраво, а вратата се отвори малко преди Нощната птица да я стигне и да спре устрема му.

Със страшна сила пазителят затръшна вратата.

Усещайки, че е отворил пролука в защитата си, Франсис се обърна и понечи да удари с юмрук непознатия.

Ала още докато дясната му ръка затръшваше вратата, Нощната птица изпъна пръстите на лявата си ръка, и протегна крак напред. С едно просто, прецизно движение той отблъсна ръката на Франсис и сетне с дясната ръка блокира следващия му удар.

Франсис опита друго дясно кроше, ала пазителят отново го блокира със същата ръка, само че този път хвана монаха и задържа ръката му с пръсти. Всичко изглеждаше много бавно и лесно, ала внезапно темпото се смени и Нощната птица стисна китката на Франсис и я изви. После хвана юмрука му и натисна здраво, отново със страшна, неудържима сила.

Франсис се наклони на една страна, а ръката му бе притисната до тялото му и тогава дъхът му излетя от свиреп удар в тялото му, неочаквано силен предвид това, че юмрукът на пазителя бе изминал едва пет инча. Франсис се опря на вратата и се опита да се измъкне, ала Нощната птица, все така стиснал юмрука му, прокара ръката си под неговата и с едно внезапно движение строши лакътя му.

Монахът бе залят от вълни на болка. Счупената ръка увисна и той се облегна на вратата. Пазителят го тресна в стомаха с дясната си ръка и щом монахът се преви, го удари в гърдите с лявата.

Последва смазваща серия от удари, които забиваха Франсис във вратата или го издигаха във въздуха.

Свърши така внезапно, както бе започнало, а Нощната птица отстъпи крачка назад. Франсис остана свит до вратата, притиснал корема си със здравата си ръка. Погледна към пазителя точно навреме, за да види ритника, който се заби в челюстта му. Главата му се завъртя настрани и той се просна по гръб на земята.

Светът на Франсис потъна в мрак, когато огромната фигура надвисна над него.

— Не го убивай! — чу той сякаш отдалеч.

Нощната птица даде знак на Йойона да замълчи, не искаше гласът му да бъде разпознат. А после погледна жертвата си и видя, че Франсис е изпаднал в безсъзнание. Метна качулката на главата му и накара Йойона да го завърже, сетне влезе в килията на Брадуордън.

— Бая време ти отне да ме намериш — каза весело кентавърът.

Елбраян бе ужасен от вида му и все пак зарадван да го види жив и много по-жизнен, отколкото бе очаквал.

— Превръзката за ръка — обясни кентавърът. — Блага магийка!

Елбраян се спусна и прегърна приятеля си, сетне, спомняйки си, че времето не е негов съюзник, отиде при огромните окови и вериги.

— Надявам се, че имаш ключ — отбеляза кентавърът. — Няма да можеш да ги счупиш.

Елбраян бръкна в кесийката на колана си и извади пакетчето червен гел, който бе използвал, за да събори старото дърво върху гоблините.

Той отвори пакетчето и намаза четирите вериги.

— Ама ти имаш още от това чудо, дето го ползва в Аида — зарадва се кентавърът.

— Побързайте — каза Йойона, щом влезе в килията. При вида му Брадуордън се стегна, ала Елбраян бързо му каза, че това не е враг.

— Да, ама ме отведе от Аида — каза Брадуърдън. — Той бе от ония, дето ме оковаха.

— И от тия, дето те освобождават — бързо добави пазителят.

Погледът на Брадуордън омекна.

— Вярно е — призна той, — а и ми даде гайдата по време на дългия път.

— Не съм твой враг, благородни Брадуордън — каза Йойона, покланяйки се.

Кентавърът кимна, сетне обърна глава и примигна учудено, когато дясната му ръка бе освободена. Елбраян с Буря в ръка се готвеше да разсече веригата, която придържаше дясното копито на кентавъра.

— Хубав меч — отбеляза Брадуордън и скоро усети, че и кракът му е свободен.

— Иди виж Елбраян — каза Пони. Тя все още стоеше приведена до тялото на Петибуа, ала вече бе изпънала решително гръб.

— Едва ли ще има нужда от помощ — каза елфът.

Пони си пое дълбоко въздух.

— Знам — каза тя и Джуравиел разбра, че иска да остане сама. Забеляза, че ръката й отново е свита в торбичката с камъни, и това бе обезпокоително, ала той знаеше, че трябва да й се довери. Целуна я нежно по косата и излезе пред килията, но не се отдалечи, а остана да пази в осветения от факлите коридор.

Пони се опита да запази самообладание. Постави ръка върху подутата буза на Петибуа и я погали нежно, с любов и за миг й се стори, че жената сякаш се е успокоила, а бледият цвят на смъртта не е така очевиден.

Тогава Пони усети нещо като гъделичкане. Объркана, тя се зачуди дали в мъката си не е използвала камъка на душата, без да се усети.

Реши да продължи с това, притвори очи и се опита да се съсредоточи.

Тогава ги видя или поне така й се стори — три призрака, единият от които на старец, се спускаха към стаята.

Три призрака — Петибуа, Гревис, Грейди? Идеята стрелна Пони толкова, колкото и я заинтригува, тъй като тя не разбираше какво става и предпазливо наруши връзката си с камъка на душата. Отвори очи и погледна Петибуа — за да види как жената се взира в нея!

— Каква магия е това? — промълви Пони на висок глас. Нима несъзнателно бе употребила такова количество от вълшебството на камъка, че бе достигнала духа на Петибуа? Бе ли такова възкресение възможно?

Тя чу ужасния отговор, когато очите на Петибуа светнаха в червени демонични пламъци и лицето на мъртвата се изкриви, а от отворената й уста долетя гърлено ръмжене. Пони отскочи назад, твърде объркана, потресена, за да може да реагира. Ужасът й само нарасна, когато зъбите на трупа се удължиха и изостриха. Мъртвата се изправи рязко и внезапно, а пълните й ръце се протегнаха и стиснаха гърлото на Пони.

Ужасената млада жена се опита да се освободи, но не можеше да отхлаби могъщата хватка на демона.

Ала тогава дойде Джуравиел, а тънкият му меч удари с всичка сила по подутата ръка на Петибуа и отвори грозна рана, от която потекоха гной и кръв.

Елбраян тъкмо освобождаваше последната от оковите на Брадуордън, когато писъкът на Пони долетя до ушите му. Той замахна силно с Буря, завъртя се и хукна още преди веригата да падне на пода, плътно следван от Йойона. Мина покрай завоя на пълна скорост, чу шум от килията, в която бе тялото на Гревис, и отвори вратата с ритник.

И там спря смаян, тъй като оживелият труп бе прехапал едната си окована китка и сега идваше към него, а очите му горяха с мрачна червена светлина, а от прехапаната ръка се стичаше кръв.

Елбраян искаше да отиде при Пони — повече от всичко друго, да бъде до нея, — ала не можеше да го направи и изпита някакво облекчение, когато Йойона мина покрай него към клетката на Петибуа. Буря изскочи от ножницата си и пазителят нападна, посрещайки демона и започна да сече яростно протегнатите ръце.

— Мамо — повтаряше Пони отново и отново, облегната на стената, докато Джуравиел се бореше с адското същество. Жената знаеше, че трябва да отиде до него, да използва най-после светите камъни, може би този на душата, за да прогони злия дух от тялото на Петибуа. Ала нямаше сили да действа, не можеше да преживее ужаса от това да види Петибуа, нейната майчица, в това ужасяващо състояние!

Наложи си да се успокои, каза си, че ако стигне до камъка на душата, ще научи истината за отвратителното същество. Преди обаче да го направи, Джуравиел нападна внезапно напред, мина през протегнатите ръце и заби меча си дълбоко в сърцето на трупа, гледка, която накара Пони да замръзне.

Демонът се изсмя грозно и отблъсна ръката на елфа от дръжката на меча, сетне го удари силно през лицето.

Елфът пое удара и с едно махване на крилете се завъртя във въздуха и кацна на крака, изправяйки се срещу демоничното същество, от чиито гърди стърчеше неговият меч.

Тогава още една фигура нахлу в малката килия и мина покрай елфа.

Без да се спира, Йойона удари силно демона с тяло и го изблъска към стената.

След това влезе и Брадуордън и килията внезапно се препълни!

— Какво става? — ахна кентавърът.

С нечовешки вой демонът отблъсна Йойона настрана, ала Брадуордън, намерил бързо отговора на въпросите си, се извърна и когато създанието се спусна напред, го посрещна с двоен заден шут, който го заби обратно в стената.

Брадуордън се придвижи към оживелия труп и го зарита с копита и заудря с юмруци, като не даваше шанс на демона да се съвземе.

— Излез оттук — каза Джуравиел на Йойона. Монахът прегърна Пони, а елфът свали лъка си и изчака възможност за изстрел.

Всичките месеци на болка, които Брадуордън бе изживял, се изляха в следващите няколко секунди, докато кентавърът удряше отново и отново демоничното създание, смазвайки го, разкъсвайки издутата плът, смачквайки костите на каша. И все пак, дори и да нараняваше създанието по някакъв начин, то не го показа, а само продължаваше да се опитва да го сграбчи. Ала тогава една стрела се заби в едно от червените очи и демонът зави зловещо.

— Охо, това хич не му хареса! — каза кентавърът и се завъртя, за да забие задните си копита в демоничното лице. Черепът избухна в кървав дъжд, ала тялото продължи да настъпва и да размахва безумно ръце.

Йойона изведе Пони от килията и я накара да седне до стената отвън.

— Пукни най-после, гнусно същество! — чу се гласът на Елбраян от съседната килия. Монахът отиде до вратата и погледна назад с отвратено изражение, махвайки на Пони да остане на мястото си.

Вътре в килията Елбраян сечеше като обезумял с Буря. Вече бе пронизал неколкократно съществото, но без видим ефект. Затова бе прибегнал до по-обикновения стил, хващаше могъщия меч с две ръце и нанасяше свирепи, сечащи удари.

Една от ръцете на демона бе срязана почти до лакътя, а удар на Буря отсече другата точно под рамото.

Създанието продължи да напада, ала един мощен разсичащ удар на Буря го спря и даде време на пазителя да нападне с обратен удар.

Йойона погледна настрана, разбираше какво става. Когато могъщият меч профуча и отсече главата, монахът погледна отново и отвращението му нарасна. Тъй като главата, която се бе търколила до стената, все още хапеше въздуха, а очите й горяха в червено! А тялото продължи да напада.

Елбраян удари с юмрук и повали трупа, сетне взе Буря с две ръце, описа пълен кръг с меча и отсече единия крак на съществото. То се обърна на една страна, като единият чукан се движеше, а другият крак риташе, а главата, на няколко инча, безсилно хапеше въздуха.

Огньовете в очите обаче угасваха и Елбраян разбра, че битката е приключила. Той се втурна към коридора, минавайки покрай Йойона, Брадуордън и Джуравиел, които излизаха от първата килия, и прегърна изпадналата в истерия Пони.

— Все още рита — обясни Брадуордън на Йойона, когато монахът видя останките от тялото на Петибуа. Кървавите останки от главата се мърдаха над раменете, окървавявайки камъка.

Йойона отиде при пазителя и Пони, която вече се успокояваше.

— Духове на демони — обясни монахът, поглеждайки Пони право в очите. — Това не бяха душите на Гревис и Петибуа.

— Видях ги — промълви Пони, опитвайки се да си поеме дъх, а зъбите й тракаха. — Видях ги да идват, бяха трима.

— Трима?

— Две сенки и старец — каза тя. — Помислих, че е Гревис, ала не можех да ги видя ясно.

— Маркварт — пое си въздух Йойона. — Той ги е довел тук. Ала ако ти си го видяла…

— Значи и той е видял теб — каза Елбраян.

— Трябва бързо да се махаме от това място! — извика Йойона. — Не се съмнявайте, че Маркварт идва, а с него и цяла армия от братя!

— Бягайте — каза Елбраян и забута Йойона към същите древни коридори, които ги бяха довели до това прокълнато място. Погледна отново към мястото, където бяха оставили стражите, сетне поведе колоната, следван от Пони. Движеха се толкова бързо, колкото разрешаваха тесните и често криволичещи коридори. Скоро стигнаха пристанищните врати на манастира, затворени и със спусната решетка, така, както ги бяха оставили.

Отец Йойона посегна към манивелата, ала Пони, вече по-спокойна и изпълнена с мрачна решителност, го спря. Тя взе малахита и потъна в магията му и макар че бе изморена и смазана емоционално, тя издигна стена от ярост и я насочи към камъка. Решетката като че съвсем лесно се прибра в жлебовете и Елбраян стигна до огромните врати, вдигна резето и отвори едната. Понечи да премести резето, ала Пони, отново потънала в левитационната магия, го спря.

— Дръж резето вдигнато над ключалката — упъти го тя. — Бързо.

Усещаха огромното напрежение в гласа й, така че Брадуордън пое след Йойона през отворената врата, а Джуравиел застана зад Пони и внимателно я насочи към изхода. Когато мина през вратата, тя притисна другата си ръка, в която държеше магнетита, към металната врата отвън и потъна в магията и на този камък.

Решетката опасно се разклати над главата на Елбраян, ала Йойона, като разбра какво иска да направи Пони, застана до нея и положи ръка върху магнетита, усилвайки натиска през вратата и към резето. Пони потъна в малахита отново, спря решетката и Елбраян също излезе навън.

Пазителят затвори вратата и Йойона освободи магнитната магия, сетне въздъхна облекчено, когато резето падна на мястото си, заключвайки двете врати. Тогава Пони постепенно освободи и своята магия и бавно свали подвижната решетка. Сега и двете врати изглеждаха така, сякаш никой не е минавал през тях.

Пони се обърна и премигна на светлината на зората. Слънцето се бе подало ниско над хоризонта и хвърляше снопове светлина през гъстата мъгла над залива на Вси светии. Приливът не бе дошъл още, ала не бе далеч, така че те тръгнаха веднага и бързо се спуснаха обратно по плажа и към конете си.

Ръмжейки от ярост и въпреки възраженията на братята, суетящи се около него, върховният абат първи мина с трясък през вратите към подземията в по-долните нива.

Там, пребит лежеше Франсис, а качулката бе стегната около главата му. Той се мъчеше да стане, като му помагаше един от другите стражи, които Елбраян бе победил. По-надолу по коридора, точно зад вратите на килиите, лежаха осакатените тела на Чиличънкови, като Петибуа все още се гърчеше на пода, а духът на демона отказваше да я напусне до самия край.

Маркварт, разбира се, не бе изненадан, тъй като бе видял нарушителя, жената, коленичила до Петибуа, когато бе придружаван от своя ескорт демони, ала другите монаси бяха шокирани от отвратителната сцена. Някои изпищяха и се отдръпнаха назад, а други паднаха на колене и зашепнаха молитви.

— Нашите врагове бяха довели демони срещу нас — кресна Маркварт, посочвайки тялото на Петибуа. — Добре се би, братко Франсис.

Подпомогнат от друг млад брат, Франсис най-сетне се освободи от качулката и отвори уста да каже, че не е могъл да се справи добре в боя, ала млъкна пред погледа на Маркварт. Франсис не знаеше какво точно става, не бе видял труповете на Чиличънкови и не знаеше кой точно е унищожил демоните. Имаше обаче предположение и то накара мислите му да се завъртят хаотично в главата му.

 

 

Елбраян почти се изплаши, докато гледаше как Пони се връща по следите им. Стоновете й не бяха от умора, макар че тя със сигурност бе изтощена след магическите си подвизи, а от гняв и ярост. Пазителят стоеше близо до нея и слагаше ръка на рамото й винаги, когато пътеката се разширяваше, ала тя дори не го погледна, само примигваше, за да прогони сълзите, стиснала зъби, с поглед, втренчен право напред.

Щом стигна до конете, Пони взе един по един останалите камъни. Йойона й предложи да използва хематита върху Брадуордън за лечение, ала кентавърът отхвърли идеята, преди Пони да отговори.

— Искам само малко храна — настоя той и наистина изглеждаше сравнително здрав, макар и много по-мършав от последния път, когато го бяха видели. Той потупа ръката си, върху която бе вързана елфическата превръзка.

— Хубав дар си ми дал — намигна той на Елбраян.

— Пътят ни ще е дълъг и труден — предупреди го пазителят, ала Брадуордън само потупа своя изпосталял корем и се засмя. — Сега ще тичам по-бързо, понеже ми го няма шкембето — каза той весело.

— Тогава да тръгваме — рече пазителят. — Веднага. Преди монасите да излязат от абатството да ни търсят. Нека отведем отец Йойона навреме до Сейнт Прешъс.

— Качи се на Сивия камък — каза Пони на монаха и му подаде юздите.

Йойона ги прие без възражение, тъй като бе логично Пони, а не той да се качи на гърба на кентавъра.

Ала тя ги изненада като се обърна не към Брадуордън, а към Сейнт Мер-Абел и се затича натам с камъните в ръка.

Елбраян я хвана след около двадесетина ярда и трябваше да я сграбчи, за да я спре. Сега тя наистина плачеше, а раменете й се разтърсваха от ридания. Бореше се яростно с него и се мъчеше да се освободи, да се върне в прокълнатия манастир и да постигне отмъщение.

— Не можеш да ги победиш — каза й пазителят, придържайки я здраво. — Прекалено много са и са прекалено силни. Няма да успееш.

Не и сега.

Пони продължи да се бори, дори го одраска без да иска по лицето.

— Не може да опозориш Авелин така — каза й Елбраян и това я накара да спре. Тя го погледна с просълзени очи.

— Той ти даде камъните, за да ги пазиш — обясни й Елбраян. — Ако сега отидеш в абатството, ще бъдеш победена и светите камъни ще попаднат в ръцете на враговете ни. Враговете на Авелин. В ръцете на същия човек, докарал тези ужасни мъчения на Чиличънкови. Смяташ да му ги дадеш просто така?

В този момент силата сякаш напусна Пони и тя увисна в ръцете на любимия си, а лицето й потъна в гърдите му. Той я отведе обратно при другите и я постави върху гърба на Брадуордън, а Джуравиел кацна зад нея, за да я придържа да не падне.

— Дай ми слънчевия камък — каза й той и когато тя го направи, той го даде на Йойона. Обясни му, че трябва да направят блокираща магия, за да не бъдат открити. Йойона ги увери, че това е лесна работа, пазителят яхна Симфония и препусна напред в галоп, докато слънцето се издигаше в небето на изток.

 

 

— Открийте ги! — изрева върховният абат. — Претърсете всеки тунел, всяка килия. Всички врати да бъдат затворени и охранявани! Сега! Веднага!

Монасите се разпръснаха, някои хукнаха към спалните, за да събудят и останалите.

Когато Маркварт разбра, че задните пристанищни врати очевидно не са били отваряни, търсенето в библиотеката стана още по-яростно и до средата на заранта не остана непроверено кътче. Вбесеният Маркварт се настани в центъра на огромната църква на манастира, обкръжен от отци, които на свой ред командваха групи от търсещи монаси и му донасяха какво става.

— Влезли са и са излезли през пристанищните врати — каза единият от отците, мнение, споделяно и от много други. Неговият главен търсач току-що се бе върнал, докладвайки, че не са намерени никакви следи от проникване в манастира.

— Ала вратите са затворени и залостени, нещо, което не може да бъде направено отвън — възрази друг отец.

— Освен ако не са използвали магия — възрази трети.

— Или ако някой в манастира не ги е посрещнал, не им е отворил и не е затворил вратите подир тях — рече Маркварт и това накара всички в помещението да се размърдат уплашено.

Скоро след това, когато стана ясно, че враговете наистина отдавна са напуснали манастира, Маркварт нареди на половината монаси да се разпръснат по групи и да претърсят околността магически, с кварц и хематит.

Абатът знаеше, че това е напразно, и за първи път осъзна колко хитри и силни са враговете му. С тази мисъл го заля толкова дълбок гняв, че абатът дори се уплаши, че той ще го владее завинаги.

Ала по-късно следобеда се успокои, когато разпита Франсис и другите двама монаси, които бяха охранявали килиите. Научи кои са нахлулите в Сейнт Мер-Абел и че единият от тях познава добре мястото.

Може би Чиличънкови и кентавърът нямаше да му трябват. Може би нямаше да говори само за кражбата на Авелин, щеше да съчини още по-голям заговор в Ордена.

Сега разбра.

Сега имаше жертвено агне.

А Джеховит щеше да извика своите Всесърцати войници.

Маркварт остана в личните си покои тази нощ, гледайки през прозореца.

— Ще видим кой кого — каза той и на лицето му се изписа нещо като усмивка. — Ще видим.

 

 

— Дори не искаш камъните? — попита Пони. Стоеше на улицата на Палмарис заедно с Елбраян и отец Йойона. Бяха пристигнали рано същата сутрин в северната част на града, като пътуваха през голямата река с кораба „Сауди Ясинта“, който за късмет все още беше в Амвой.

Алу’мет се съгласи да помогне на Йойона без въпроси и без да иска да му се плати, с обещанието да не продума и дума за неочакваните си пътници.

Джуравиел и Брадуордън бяха все още на север, докато Елбраян, Пони и Йойона влязоха в Палмарис — монахът, за да се върне в Сейнт Прешъс, а двамата му спътници, за да се видят със стари приятели.

— Светите камъни са в сигурни ръце — отвърна Йойона с искрена усмивка. — Моята Църква ви дължи много, ала се опасявам, че няма да бъдете възнаградени за това от върховния абат.

— А ти? — попита Елбраян.

— Аз ще трябва да се справя с едного, който не е тъй коварен, ала е също тъй зъл — обясни Йойона. — Жалко за монасите от Сейнт Прешъс, които загубиха своя абат Добриниън и получиха на негово място абат Де Унеро.

Те се разделиха като приятели, като Йойона се върна в манастира, а Елбраян и Пони минаха по улиците на града, като се опитваха да научат някакви новини. Късметът ги срещна скоро с Белстър О’Комли, който се развика радостно, щом ги видя живи.

— Какво става с Роджър? — попита пазителят.

— Той отиде на юг с барона — обясни Белстър. — Искал да се види с краля.

Тези новини ги изпълниха с радост и надежда, тъй като новината за гибелта на барона още не бе достигнала до обикновените хора в Палмарис.

Заедно с Белстър, Пони ги заведе до „Пътя на задругата“, кръчмата, която бе била неин дом през трудните години след първото опожаряване на Дъндалис. Пони изпита болка, когато погледна мястото, и не можа да остане, а помоли Елбраян да я отведе надалеч от града, обратно на север.

Пазителят се съгласи, ала първо се обърна към Белстър.

— Иди в „Пътя“ — каза той на кръчмаря. — Искаше да останеш в Палмарис, така ми каза. Мястото има нужда от нов кръчмар. Няма по-подходящ за тая работа от теб.

Преди да може да отклони предложението, Белстър улови погледа на Елбраян към Пони.

И разбра.

— Най-хубавата кръчма в Палмарис, казват — рече той.

— Беше — тъжно добави Пони.

— И пак ще е — ентусиазирано каза Белстър, потупа Елбраян по рамото, прегърна Пони, сетне се отправи към кръчмата с лека стъпка.

Пони го изгледа, дори успя да се усмихне, след което погледна към Елбраян и каза тихо:

— Обичам те.

Пазителят й отвърна с усмивка и нежно я целуна по челото.

— Хайде — каза той, — в Каер Тинела ни чакат приятели.