Р. А. Салваторе
Духът на демона (3)

Глава 3
Роджър Локлес

— Там е — простена старата жена. — Знам, че е там! Ах, горкото дете…

— Може вече да си е отишъл — отвърна някакъв мъж, на около тридесет зими. — Това би било най-милостиво. Горкото дете.

Десетина души се бяха навели над една урва, на около четвърт миля северно от някогашния им дом, Каер Тинела, и гледаха паурите и гоблините. Двойка фоморийски великани също бяха забелязани в града по-рано този ден, но сега ги нямаше — вероятно преследваха бегълци.

— Не трябваше да ходи там, казах му — заяви старицата. — Те са толкова, толкова много…

Застанал встрани, Томас Гингеварт се усмихна на себе си. Тези хора не познаваха хлапето на име Роджър. За тях той бе Роджър Билингсбъри, сираче, осиновено от града. Когато родителите на Роджър бяха починали, най-разумното бе да го изпратят на юг, към Палмарис, може би при монасите от Сейнт Прешъс. Но хората от Каер Тинела, една наистина сплотена общност, решиха да задържат Роджър при себе си, като всеки му помогна с нещичко да се пребори със скръбта и болестта.

Защото Роджър бе беден, слабоват бездомник, очевидно крехък.

Неговото физическо развитие бе спряло на единадесетгодишна възраст заради същата треска, която бе убила родителите му и двете му сестри.

Това стана преди няколко години, но за тези разтревожени хора Роджър си беше същото малко, изгубено момче.

Но Томас знаеше истината. Момчето вече не бе някой си Билингсбъри, а Роджър Локлес — преминаващия през ключалките — прозвище, което не му бе дадено току-така. Нямаше врата, която Роджър да не може да отвори, нито място, в което да не може да се промъкне. Томас си напомни това, докато гледаше към Каер Тинела, защото в действителност и той малко се притесняваше. Но само малко.

— Група от ония — изкряка старата жена и посочи към града. Зрението й явно си го биваше, защото неколцина гоблини наистина се движеха по градския площад и водеха група пленници — онези, които не бяха успели да се измъкнат навреме от Каер Тинела и съседното селце Земепад и да се скрият в гъстите гори. Сега чудовищата използваха градчетата като укрепления, а пленените хора — като роби.

Всички бегълци разбираха каква мрачна участ очаква пленниците, когато престанеха да бъдат полезни на паурите и гоблините.

— Не бива да гледате към тях — чу се глас и хората се извърнаха, за да видят как към тях приближава едър човек, Белстър О’Комли. — И се опасявам, че сме прекалено близо до градовете. Нали не искате да ни хванат?

Въпреки усилията си Белстър, добродушният някогашен съдържател на кръчмата „Виещата Шийла“ в Дъндалис, не успя да скрие острата нотка в гласа си. Беше дошъл на юг с бежанците от трите града край гористите местности, Дъндалис, Тревясал лъг и Края на света. Спътниците му от северната земя обаче бяха различни от наскоро прогонените хора от Каер Тинела и Земепад и от селцата по пътя на юг, към големия пристанищен град Палмарис. Хората от групата на Белстър, обучени от загадъчен пазител на име Нощната птица, не бяха нито жалки, нито наплашени. Те наистина се криеха от гоблините, но когато условията бяха благоприятни, се превръщаха в ловци, а гоблините, паурите и дори великаните ставаха тяхна плячка.

— Ще се помъчим да ги спасим, както обещах — продължи Белстър, — но не толкова скоро. Още не. Няма да им помогнем никак, ако сме мъртви. А сега ме последвайте!

— Нищо ли не може да се направи? — гневно запита старицата.

— Молете се, скъпа госпожо — отговори напълно искрено Белстър. Молете се за всички тях.

Томас Гингеварт кимна одобрително. Помолете се и за гоблините, добави той наум, мислейки, че Роджър сигурно вече доста се забавлява.

Белстър не пропусна доволната му усмивка и пристъпи към него, искаше да говорят насаме.

— Ще ти се да бях направил повече, нали? — каза едрият кръчмар, разчитайки погрешно изражението на Томас. — На мен също, приятелю.

Но трябва да се грижа за сто и петдесет души.

— По-скоро сто и осемдесет, ако броим и тия от Каер Тинела и околностите — поправи го Томас.

— И само около тридесет, способни да се бият и да пазят всички — отбеляза Белстър. — Как да рискувам живота на войните си с атака срещу града, когато толкова животи са заложени на карта?

— Не се и съмнявам, господин О’Комли — искрено отвърна Томас. — Заклехте се да нападнете града, когато дойде моментът. Но такъв няма да настъпи. Гоблините са немарливи, но паурите не са. Те са коварни и отлично обучени да воюват. Няма да свалят гарда си.

— Тогава какво да правя? — попита обърканият Белстър.

— Изпълни дълга си — отговори Тома. — Дългът ти е към тези сто и осемдесет, не към попадналите в лапите на паурите.

Белстър се вгледа втренчено в него и Томас прочете болката в очите му. Състрадателният северняк не искаше да остави никого извън закрилата си.

— Не можеш да спасиш всички — простичко каза Томас.

— Но трябва да опитам.

Томас поклати глава още преди Белстър да довърши мисълта си.

— Не ставай глупак — скара му се той и Белстър осъзна за пръв път, че изражението му отпреди малко не е било подигравателно и не е имало връзка с колебанието му дали да тръгне към Каер Тинела.

— Ако ги нападнеш открито — продължи Томас, — ще бъдеш разбит. И се опасявам, че нашите приятели, гоблини и паури, няма да се задоволят с това, а ще организират търсене в гората, докато всеки от нас бъде пленен или посечен, както ще се случи с повечето, тъй като децата и старците не им вършат никаква работа.

— Значи си съгласен с решението ми да се въздържа от атака и дори да се оттегля?

— Да, макар и с неохота — отвърна Томас. — Както е и при теб. Ти си съвестен човек, Белстър О’Комли и ние от Каер Тинела сме късметлии, че дойде с хората си на юг.

Белстър прие похвалата с благодарност, имаше нужда от подобна подкрепа. Не можа обаче да не погледне още веднъж към превзетия град и сърцето му се сви при мисълта за мъченията, на които пленниците сигурно бяха подложени.

Още едни любопитни очи наблюдаваха върволицата от роби, които гоблините водеха към тъмната гора в края на Каер Тинела. Роджър Локлес познаваше случващото се в града по-добре от всеки друг. Още от началото на нашествието той всяка нощ влизаше в Каер Тинела, спотайваше се в сенките, слушаше как гоблините и паурите обсъждат плановете си за околността и говорят за войната, разгаряща се не много далеч на юг. Повече от всичко друго умелият Роджър Локлес бе опознал слабостите на врага, най-уязвимите им места. Когато напускаше града призори, слабичката му фигура бе приведена под тежък товар — стоки за бежанците в близката гора. И крадеше така умело, че чудовищата рядко разбираха, че са били обрани.

Но преди три дни бе направил най-бляскавия си удар. Открадна любимото пони на паурския главатар, и то така, че подозрението падна върху двама гоблини, които, както Роджър бе разузнал, същата вечер по случайност щяха да пируват с конско месо.

И двамата бяха обесени на следващата сутрин — Роджър го видя с очите си.

Младежът обаче знаеше, че днес ситуацията е различна. Гоблините смятаха да убият един от затворниците си. Беше ги чул да говорят за това малко преди настъпването на зората и по тази причина бе останал в околността, докато денят наоколо просветляваше. Гоблините бяха хванали госпожа Келсо да изяжда сухар в повече и главатарят на паурите, изключително неприятна личност на име Кос-косио Бегулн, нареди тя да бъде посечена на сутринта за назидание на останалите.

Жената вече бе навън и сечеше дърва с останалите нещастници, без да подозира, че й остават само още няколко часа живот.

През последните няколко седмици Роджър бе станал свидетел на много жестокости. Беше видял как няколко души биват заклани само защото някой гоблин или паур не е харесал начина, по който гледат. Но досега прагматичният млад крадец само бе поклащал глава и извръщал поглед.

— Не е моя работа — напомняше си той.

Но сега бе различно. Госпожа Келсо му беше приятелка, скъпа приятелка, която често го бе хранила, когато бе още малък бездомен сирак по улиците на Каер Тинела. С години бе спал в плевнята й. Съпругът й все го гонеше, но милата жена избутваше мъжа си и с намигване му кимаше към плевнята.

Тя беше добра и сега Роджър не можеше просто да поклати глава и да си каже, че не е негова работа.

Но какво да стори? Не беше боец, а и да беше, в Каер Тинела имаше два страховити фоморийски великана, над сто гоблина, поне петдесет паура и вероятно десет пъти повече чудовища, дебнещи из гората или околните селища. Беше се надявал да изведе госпожа Келсо от града преди настъпването на зората, но докато чуе мрачните планове за съдбата й, затворниците вече бяха събудени, подредени и обградени под строга охрана.

Да решаваме проблемите един по един, каза си Роджър за пореден път. Затворниците бяха оковани по трима за глезените, свързани с дълга пет фута верига. За повече сигурност оковите на всеки затворник не бяха еднакви и бяха много добре направени — едната свързана с оковата на роба отляво, а другата — с тази на роба отдясно. Роджър изчисли, че ще му отнеме цяла минута да се справи и с двата катинара, и то само ако госпожа Келсо и другите затворници останеха мирни и окажеха съдействие.

Минута бе прекалено много време, като се имаше предвид, че наблизо имаше паури с арбалети.

— Как да им отвлека вниманието? — промърмори си младият крадец, като се промъкваше от сянка в сянка из окупирания град. — Да ги вдигна на оръжие? Не, не. Огън?

Спря и се загледа в двама гоблини, които си почиваха на купа миналогодишно сено в плевнята на Иоси Хусиър. От устата на единия от тях стърчеше лула и той изпускаше огромни кръгове зловонен дим.

— Ах, как обичам огъня — прошепна Роджър. Тръгна напред, бърз и тих като ловуваща котка, обиколи плевнята и влезе в нея така, както бе правил доста често през последните години — през счупена дъска на задната стена. Скоро вече стоеше приведен зад купата сено, само на няколко фута от нищо неподозиращите гоблини. Изчака търпеливо десетина минути, докато пушачът изтръска лулата си и започна да я пълни с пресен тютюн.

Роджър бе майстор в разпалването на пожари — един от многото му таланти. Отстъпи малко назад, за да не го чуят, и чукна парче кремък в стомана над снопче слама.

После допълзя обратно и внимателно побутна сеното там, където пушачът бе изтръскал лулата си.

След това си тръгна и излезе от плевнята преди първите струйки дим да достигнат до носовете на двамата гоблини.

Плевнята пламна като гигантска свещ и гоблините нададоха писъци.

— Нападат ни! — кресна някой.

— Врагове! Врагове! — изпищяха други. Но когато отидоха да разследват станалото и видяха другарите си трескаво да потушават огъня, а от устата на единия да виси лула, бързо смениха тона.

Гоблините, които пазеха затворниците дървосекачи, не отидоха да се борят с пламъците, но вниманието им бе достатъчно отвлечено, за да може Роджър да притича зад групата и да се скрие зад големия дъб, който госпожа Келсо вяло сечеше. Тя радостно изписка, когато го видя да надзърта към тях, но Роджър й изшътка.

— Слушай внимателно — прошепна той, пропълзя напред и започна да се бори с оковите. Погледът му срещна този на госпожа Келсо. — Сега не мърдай! Те искат да те убият. Чух ги.

— Не можеш да я отведеш, ще убият всички ни! — оплака се един човек достатъчно високо, че да предизвика изръмжаване: „Работи!“ от гоблините пазачи.

— Трябва да измъкнеш всички ни! — настоя друг.

— Това не е по силите ми — отвърна Роджър, — но те няма да ви убият, няма дори да ви обвинят.

— Но — започна първият, ала Роджър го накара да замълчи само с поглед.

— Когато се освободя, ще оставя оковите й на онази фиданка — обясни той. — Дайте ни няколко мига да се измъкнем и ще ви кажа какво…

— Глупакът Мрачньо Мърморков и смрадливата му лула — отбеляза единият от гоблинските стражи, обобщавайки ситуацията в града. — Сега онзи грозник Кос-косио няма да ни даде допълнително ядене довечера.

— Може пък да изядем Мрачньо Мърморков! — грозно се изсмя другият.

— Демон! — крясъкът накара гоблините трескаво да се извъртят. Те видяха редицата затворници да захвърлят инструментите си и да се бутат панически, опитвайки се да избягат.

— Тихо! — ревна единият от гоблините, приближи се до най-близката жена и я повали с щита си. — Тихо!

— Демон! — продължиха да крещят останалите, точно както им бе казал Роджър. — Демонът дактил!

— Превърна я в дърво! — изпищя една жена. Почесвайки се по главите, гоблините любопитно огледаха редицата затворници — всъщност вече бяха две редици, приковани към една малка, но яка фиданка.

— Дърво? — гракна единият от гоблините.

— Брех — каза другият.

Скоро вниманието на всички се прехвърли от изгасващия вече огън в плевнята към суетнята в края на гората. Много гоблини дотърчаха, придружени от група паури, предвождани от безжалостния си водач, Кос-косио Бегулн.

— Какво видя? — попита Бегулн човека, който преди бе окован отдясно на госпожа Келсо, а понастоящем към дървото.

— Демон — изломоти мъжът.

— Демон ли? — повтори скептично Кос-косио. — И как изглеждаше този демон?

— Голям и тъмен — запелтечи мъжът, — огромна крилата сянка. Аз… не можах да го разглеждам. Той… той превърна бедната госпожа Келсо в дърво!

— Госпожа Келсо? — повтори си няколко пъти Кос-косио Бегулн, докато си спомни коя е жената и съдбата, която бе планирал за нея.

Нима Бестесбулзибар, демонът дактил и господар на тъмната армия, се бе завърнал? Дали отново бе с него, Кос-косио, и наблюдаваше действията му?

Усети как го побиват тръпки, когато си спомни участта на предишния водач на неговата група, гоблин на име Готра. В един от обичайните си пристъпи на ярост Бестесбулзибар бе одрал кожата на още живия гоблин. След това бе сложил Кос-косио начело, но джуджето от самото начало знаеше, че властта му е много крехка.

Сега внимателно разгледа дървото, като се опитваше да си спомни дали не е било там и преди. Чудеше се дали Бестесбулзибар наистина се е върнал, или ставаше дума за номер.

— Претърсете района — нареди Кос-косио на слугите си и когато те започнаха гузно да се оглеждат, кресна заповедта още по-високо, обещавайки смърт на всеки, който не се подчини.

— А ти, човешко псе — обърна се Кос-косио към окования за дървото мъж, — вдигни смрадливата си брадва и съсечи госпожа Келсо!

Ужасеното изражение на човека бе достатъчно убедително, за да докара усмивка на квадратното лице на грозния паур.

Роджър знаеше, че поема риск с връщането си край града, но след като госпожа Келсо бе в безопасност по пътя към Томас и останалите, той просто не можа да издържи на изкушението. Беше се отпуснал, удобно облегнат на едно дърво, а двама глупави гоблини се щураха точно под него. Когато патрулът се отдалечи достатъчно и наоколо не се виждаха други, младежът приближи още до града, покачвайки се на същия дъб, до който бе освободил госпожа Келсо.

Сетне загледа, обзет от противоречиви чувства. Хората отново работеха и двамата мъже, преди приковани за госпожа Келсо, сега бяха свързани един за друг. Паурите се бяха върнали в града, като бяха оставили шепа гоблини да пазят хората и още дузина да претърсват гората.

Наистина чудесна ситуация, помисли си Роджър. Никога досега в младия си живот не се бе забавлявал толкова.