Р. А. Салваторе
Духът на демона (27)

Глава 27
Бягството

— Тръгнаха ли? — попита върховният абат Маркварт брат Франсис по-късно същия следобед. Старецът бе прекарал в личните си покои по-голямата част от деня, защото не желаеше да се сблъсква с отец Йойона, който според него бе на ръба да избухне. Нарочно го бе притиснал до такава степен и след това го бе разкарал от пътя си, тъй като се боеше, че старият отец все още има някаква сила, а той не желаеше открит сблъсък с него. Нека Йойона върви в Палмарис и води битките си с Де Унеро!

— Отец… абат Де Унеро ги поведе на път — отвърна брат Франсис.

— Сега може да продължим с разпита на затворниците — рече Маркварт така студено, че брат Франсис усети как го полазват тръпки. — Взе ли магическата превръзка на кентавъра?

Брат Франсис бръкна в джоба си и извади елфическия предмет.

— Добре — кимна Маркварт, — ще му трябва, за да оцелее и днес — той тръгна към вратата, а Франсис припна след него, за да не изостане.

— Опасявам се, че другите затворници имат по-голяма нужда от нея — рече младият монах. — Жената особено изглежда много зле.

— Те може и да имат нужда от нея, но ние от тях — не — каза рязко Маркварт, обръщайки се към младежа.

— Може би някой трябва да се погрижи за тях с камъка на душата тогава — измрънка Франсис.

Кикотът на Маркварт го прониза в сърцето.

— Глух ли си? — попита той. — Не ни трябват повече.

— И все пак няма да ги пуснем — разсъди брат Франсис.

— Не, няма — съгласи се Маркварт и преди усмивката по лицето на Франсис да се разшири, добави: — Ще ги оставим да срещнат Божия гняв. Нека гният в тъмниците си.

— Но, отче…

Погледът на Маркварт го накара да млъкне.

— Тревожиш се за някакви си хорица, когато цялата Църква е заплашена! — скара му се старецът.

— Но ако не ни трябват, защо да ги държим затворени?

— Защото ако жената, която търсим, мисли, че са в ръцете ни, сама ще довтаса — отвърна Маркварт. — Докато тя мисли, че са живи, за нас няма значение дали това е вярно, или не.

— Но защо не ги пощадим тогава?

— Защото могат да свидетелстват срещу нас! — изръмжа върховният абат, доближавайки сбръчканото си лице съвсем близо до носа на брат Франсис. — И как ли ще бъде приета тяхната история? Дали слушателите биха разбрали висшето благо, заради което те са страдали? Ами какво да кажем за сина им? Би ли желал да срещнеш тези обвинения?

Брат Франсис си пое дълбоко дъх и се успокои. Напомни си отново колко отдаден е на върховния абат и колко дълбоко е замесен във всичко това. Младият монах отново се бе изправил на кръстопът, тъй като дълбоко в сърцето си знаеше, че каквото и да казваше абатът, мъченията на Чиличънкови и кентавъра са нещо отвратително и зло. Ала и той вече бе част от това зло и ако Маркварт не успееше да се наложи, съучастничеството му щеше да бъде разкрито на целия свят. Жената бе болна, понеже сърцето й бе разбито на пътя, от смъртта на нейния син.

— Важно е какво ще си помисли онази с камъните — прекъсна мислите му Маркварт. — Няма значение дали затворниците ще са живи или мъртви.

— Пощадени или убити — поправи го Франсис, макар и шепнешком, така че абатът, който отново бе тръгнал по стълбите, нямаше как да го чуе. Младият монах отново си пое дъх и когато въздъхна, крехкото пламъче на състраданието в сърцето му отново угасна. Това бе неприятно и гнусно, реши той, ала бе в името на доброто, а той просто следваше заповедите на върховния абат на Абеликанската църква, човека, който от всички бе най-близо до Бога.

Затича се, изпревари Маркварт и му отвори вратата към стълбите.

 

 

— Петибуа? О, скъпа Петибуа, защо не отговаряш? — повтаряше Гревис Чиличънк. Нощта преди това той бе говорил с жена си през решетките, килиите им бяха съседни. И макар че не можеше да я види заради пълния мрак, звукът на гласа й го успокояваше.

Въпреки че думите й не бяха никак успокоителни. Смъртта на Грейди бе разбила сърцето й, знаеше Гревис. Той освен това бе понесъл най-тежките мъчения и сега, гладен и пребит, изпитваше болка в старите си кости при всяко движение — а не малко от тези кости бяха изпочупени. Все пак жена му бе много по-зле.

Той я викаше отново и отново, молеше я да му отговори.

Петибуа не можеше да го чуе, тъй като мислите и чувствата й бяха насочени навътре, към дълъг тунел с ярка светлина в края, където стоеше Грейди, протегнал ръка към нея.

— Виждам го — извика тя. — Грейди, хубавото ми момче.

— Петибуа? — долетя викът на Гревис.

— Той ми сочи пътя! — възкликна Петибуа с повече сила, отколкото бе имала от много, много дни.

Гревис разбра какво става и очите му се разшириха от паника.

Петибуа си отиваше, доброволно оставяше него и този ужасен свят!

Първият му инстинкт бе да се развика, да я върне към себе си, да я помоли да не го оставя.

Ала той остана притихнал, разбираше колко егоистично би било, ако го направи. Времето на Петибуа бе дошло и той трябваше да я остави, защото оня свят бе по-хубаво място.

— Върви при него, Петибуа — пророни с треперещ глас възрастният човек, а сълзите се стичаха от помътнелите му очи. — Върви при Грейди и го прегърни. Кажи му, че го обичам.

Той отново притихна и сякаш целият свят се смълча така, че Гревис можеше да чуе ритмичното дишане на жената в съседната килия.

— Грейди — пророни тя още веднъж или дваж, сетне тежко въздъхна и след това…

Настъпи тишина.

Ридания разтърсиха тялото на стария човечец. Той дръпна веригите си с всичка сила, докато една от китките му не изхрущя и вълни от болка не го накараха да се облегне на стената. Той вдигна ръката си до лицето, за да избърше сълзите си, сетне със сила, която не вярваше, че още има, се изправи. И веднага разбра, че това ще е последното му действие на този свят.

Съсредоточавайки се, представяйки си покойната си съпруга, за да събере смелост, Гревис дръпна с всичка сила срещу оковата, която придържаше ранената му ръка. Преглътна болката и дръпна колкото можа, дори повече. Дори не чу чупенето на костите, а само продължи да дърпа като звяр, раздирайки плътта си, мачкайки ръката си в оковата.

Накрая, след дълги минути на агония, той освободи ръката си. Коленете му омекнаха.

— Не — скара се сам на себе си, остана прав и се обърна към увисналата верига. С едно движение я уви около ръката си, завъртя я и прехвърли оковата около главата си. Сетне се изправи на пръсти, отхлабвайки натиска върху гърлото си.

Ала не за дълго, разбра той, след като краката му започнаха да отслабват и тялото му се свлече, а веригата се стегна на врата му.

Искаше да види този тунел, да иде при Петибуа и Грейди…

 

 

— Казах ти, че е зъл — ревна абат Маркварт на брат Франсис, когато стигнаха до трупа на обесения, — ала дори аз не знаех колко точно. Да отнемеш живота си! Какво малодушие!

Брат Франсис искаше да се съгласи с това, ала част от съзнанието му не му позволяваше да го направи тъй лесно. Бяха намерили жената, Петибуа, в съседната килия също мъртва, ала не поразена от собствената си ръка. Франсис подозираше, че Гревис е знаел, че е мъртва, и това е подтикнало съсипания старец към самоубийството.

— Няма значение — каза Маркварт презрително, донякъде успокоен след шока на смъртта.

— Както ти казах преди, никой от двамата не знаеше нищо ценно.

— Как може да сте сигурен в това? — осмели се да попита Франсис.

— Защото бяха слаби — сопна му се Маркварт — и това — той махна с ръка към мъртвата фигура, висяща до стената — само го доказва.

Слаби, ако имаха да ни казват нещо, щяха да се пречупят от разпитите отдавна.

— И сега всички те са мъртви, тримата от семейството на онази Пони — каза тъжно брат Франсис.

— Но докато тя не знае това, си остават ценни за нас — каза жестоко върховният абат. — Няма да казваш на никого за гибелта им.

— На никого! — изуми се Франсис. — Сам ли да ги погребвам, както Грейди на пътя?

— Грейди Чиличънк си беше твоя отговорност — отново му се сопна Маркварт.

Брат Франсис заекна, търсейки отговор, който така и не дойде.

— Остави ги където са — добави Маркварт, след като прецени, че младият монах е набрал достатъчно страх. — Червеите ще ги изядат и тук, точно както и под земята.

Франсис понечи да възрази, по-кротко този път, да напомни за проблема със смрадта, ала се спря. В тези забравени тъмници миризмата на два трупа едва ли щеше да се забележи, нито би променила особено и без това отвратителната аура на това място. И все пак идеята тези двамата да останат непогребани, особено пък жената, която не бе направила нищо лошо, някак потресе Франсис.

Ала и той не беше светец. Ръцете му не бяха чисти и както всички други проблясъци на съвест, които се проявяваха у протежето на Маркварт, и този бе угасен и бързо прогонен.

Маркварт се отправи към вратата и Франсис забеляза нервността на това движение. Тепърва трябваше да проверят Брадуордън, по-важния според Маркварт затворник. Франсис излезе бързо от килията и се затича по прашния каменен коридор, вадейки ключовете си, още преди да стигне до килията на Брадуордън.

— Махнете се, песове! Нищо няма да ви кажа! — чу се смелият глас отвътре и Франсис, видимо успокоен, отключи вратата.

— Ще видим, кентавре — измърмори Маркварт тихо. Сетне се обърна към Франсис: — Носиш ли превръзката?

Франсис понечи да я извади джоба си, сетне се поколеба.

Но твърде късно, тъй като Маркварт го бе видял, протегна се и взе превръзката.

— Нека да изпълним нашия дълг — рече абатът, изглеждайки развеселен.

Жизнерадостният му тон накара брат Франсис да потръпне, тъй като знаеше, че с вълшебната превръзка на ръката, на кентавъра му предстояха дълги и ужасни мигове…