Р. А. Салваторе
Духът на демона (21)

Глава 21
В недрата на Сейнт Мер-Абел

— Ще позволиш любимият ти съпруг да бъде измъчван само заради твоята осиновена дъщеря престъпница? — попита върховният абат бедната жена. Петибуа Чиличънк изглеждаше ужасно. Тъмносини торбички висяха под очите й, а кожата й сякаш бе провиснала — не беше спала повече от няколко часа от много дни, откакто Грейди бе загинал на пътя. Петибуа бе пълничка от много години, ала винаги бе носила килограмите си леко, с достойнство. Ала вече не. Дори в моментите, в които изтощението я потапяше в сън, тя бързо се събуждаше от ужасяващи кошмари или от своите мъчители, които бяха по-зловещи и от най-страшния сън.

— Първо ще му отрежем носа — продължи абат Маркварт — дотук добави той, посочвайки с пръста си чупката до ноздрата — получава се доста грозно. Бедничкият Гревис цял живот ще остане отхвърлен от обществото.

— Защо някой като вас, който трябва да е Божи човек, прави такива ужасни неща! — изплака Петибуа. Тя знаеше, че старецът не лъже, че ще изпълни заплахата си. Тя го бе чула само преди минути, в съседната стая на южните изби на Сейнт Мер-Абел, някога ползвани за провизии, ала сега превърнати в килии за двамата Чиличънкови и Брадуордън.

Маркварт бе отишъл първо при Гревис и Петибуа бе чула ужасните писъци много ясно от пръстената стена. Сега жената плачеше и постоянно правеше с ръце знака на вечнозеленото дърво, символа на Абеликанската църква. Ала Маркварт нито бе разколебан, нито притеснен от това. Той внезапно приближи и навря озъбената си физиономия в лицето на Петибуа.

— Защо, питаш ти! — изрева той. — Заради твоята дъщеря, глупачке! Защото твоята скъпа Джили се е съюзила със злия еретик Авелин и ще предизвика края на света!

— Джили е добро момиче! — извика Петибуа. — Тя никога не би…

— Но е! — прекъсна я Маркварт, ръмжейки при всяка дума. — Тя е откраднала светите камъни и аз ще направя всичко необходимо — жалко за Гревис, между другото, — за да осигуря тяхното връщане. Тогава Петибуа ще може да погледне своя обезобразен съпруг и да се сети, че със своята тъпота го е обрекла така, както обрече собствения си син!

— Ти си го убил! — изплака Петибуа и сълзите се стекоха по лицето й. — Убил си момчето ми!

Изражението на Маркварт стана абсолютно каменно и това сякаш вледени жената, гърчеща се под неговия поглед.

— Уверявам те — каза върховният абат тихо, — че скоро и ти, и съпругът ти ще завиждате на Грейди.

Жената заплака и политна назад — щеше да падне, ако брат Франсис не стоеше зад нея.

— Какво искате от бедната Петибуа, отче? — плачеше тя. — Всичко ще ви кажа. Ще ви го кажа!

Зла усмивка разсече лицето на върховния абат, макар че той нямаше търпение да отреже носа на глупавия Гревис.

Сейнт Мер-Абел бе претъпкан със стражи, млади монаси, въоръжени с арбалети, и по-възрастни, които носеха могъщи скъпоценни камъни, графит или рубин. Патрулираха на всяка секция от стената. Отец Йойона, който обаче бе познат на всички и харесван от повечето, нямаше проблеми да се прибере в абатството. Мълвата за завръщането му го бе изпреварила и той бе посрещнат в главната зала почти веднага след като бе пристигнал от брат Франсис, който никак не изглеждаше доволен. Много други монаси бяха в залата, любопитни да узнаят защо Йойона се е върнал.

— Върховният абат иска да говори с теб — каза късо младият монах, оглеждайки се наоколо, докато говореше. Искаше явно да покаже кой от двамата е наистина близък на Маркварт.

— Изглежда забравяш уважението към по-висшестоящите — отговори отец Йойона.

Франсис изсумтя и понечи да отговори, но Йойона го прекъсна.

— Предупреждавам те, братко Франсис — каза той мрачно. — Болен съм и съм бил твърде много път. Знам, че се считаш за осиновен от върховния абат, ала ако продължаваш да се държиш така с по-висшестоящите, ще те изправя пред Събора на абатите. Абат Маркварт вероятно ще те защити, ала унижението ти ще бъде страшно, както и неговото отмъщение.

Залата притихна и отец Йойона премина покрай стреснатия брат Франсис и излезе. Нямаше нужда от ескорт до стаята на Маркварт.

Брат Франсис се спря за известно време, огледа другите монаси в залата и срещна съжалителните им погледи. Облещи се страховито в отговор, ала нямаше какво да стори. Излезе бързо от главната зала, чувствайки как погледите на монасите го изгарят.

Отец Йойона влезе в стаята на върховния абат без да почука, вратата беше отключена. Изправи се пред писалището на стареца.

Маркварт отмести документите, които изучаваше, облегна се на стола си и погледна отеца.

— Изпратих те на важна мисия — рече абатът. — Не мога да повярвам, че си я изпълнил толкова скоро. Стигна ли в Урсал?

— Въобще не стигнах дотам — призна отец Йойона, — разболях се по пътя.

— Не ми изглеждаш много болен — отбеляза Маркварт нелюбезно.

— По пътя срещнах човек от Палмарис, носещ вести за трагедия, случила се в Палмарис — обясни отец Йойона, като внимателно се взираше в Маркварт, мъчеше се да разбере дали върховният абат очаква новините за смъртта на Добриниън.

Ала старецът бе прекалено хитър, за да се хване.

— Трагедия? — отвърна невинно той. — Ние се разделихме в дружески отношения с барона, а племенникът му се върна при него без проблеми.

Тъжна усмивка се появи на лицето на отец Йойона.

— Говорех за убийството на абат Добриниън — каза той.

Очите на Маркварт се разшириха и той се изправи.

— Добриниън? — повтори той.

— Значи новините не са стигнали до Сейнт Мер-Абел — каза Йойона. — Добре, че се върнах.

Брат Франсис влезе в стаята.

— Да, отче — продължи Йойона, пренебрегвайки младежа. — Паури, или по-точно един от тях, е влязъл в Сейнт Прешъс и е убил абат Добриниън.

Брат Франсис ахна зад него и на Йойона му се стори, че наистина е изненадан.

— Веднага щом научих, тръгнах към Сейнт Мер-Абел — продължи той. — Щом като враговете ни са набелязали абат Добриниън като цел, няма причина да не се опитат да убият и върховния абат на Абеликанския орден…

— Достатъчно — прекъсна го Маркварт, подпирайки главата си с двете си ръце. Знаеше какво става, хитрият Йойона се бе възползвал от новината, за да се върне в Сейнт Мер-Абел.

— Добре, че се върна при нас — каза миг по-късно Маркварт. — Наистина е ужасно, че абат Добриниън е срещнал такъв нещастен край. Ала работата ти тук е завършена, приготви се отново да тръгнеш на път.

— Не мога, не съм достатъчно здрав да пътувам до Урсал — отговори Йойона. Маркварт го изгледа с подозрение. — Пък и мисля, че няма смисъл, след като човекът, подкрепящ канонизирането на брат Алабарне, вече не е между нас. Без помощта на Добриниън процесът вероятно ще бъде забавен с години.

— Щом ти нареждам да тръгнеш за Сейнт Хонс, отиваш към Сейнт Хонс — отвърна Маркварт, а гласът му внезапно стана рязък.

И все пак отец Йойона не отстъпи.

— Разбира се, върховни абате — отговори той, — според кодекса на Абеликанския орден, когато намерите оправдание да изпратите един болен отец на път през половината кралство, ще ида доброволно. Но затова сега няма причина, няма оправдание. Бъдете доволен, че можах да се върна и да ви предупредя за опасността от паурите. — Извърна се рязко и погледна усмихнат Франсис.

— Дръпнете се, братко — рече Йойона заплашително.

Франсис погледна зад него, към върховния абат Маркварт.

— Този момък се приближава опасно към процес пред Събора на абатите — каза спокойно Йойона.

Зад него върховният абат Маркварт направи знак на брат Франсис да се махне от пътя на отеца, а щом Йойона излезе, накара по-дразнения млад монах да затвори вратата.

— Трябваше отново да го изпратите на път — веднага рече брат Франсис.

— За да ти направя удоволствие? — саркастично отвърна Маркварт. Аз не съм всевластен диктатор в Абеликанската църква, а само назначен неин ръководител, принуден да работи с предписаните ограничения. Не мога просто така да изпратя един болен старец на път.

— Преди го сторихте — осмели се да добави Франсис.

— И си имах причина — обясни Маркварт, стана и обиколи писалището. — Процесът по канонизиране бе съвсем реален, ала отец Йойона е прав, че основната сила зад него бе Добриниън.

— А дали е вярно, че абат Добриниън е мъртъв?

Маркварт погледна кисело младежа.

— Така изглежда — отвърна той. — Йойона е прав да се върне в Сейнт Мер-Абел, както и да не иска да тръгне отново на път.

— Не ми изглежда болен — отбеляза брат Франсис.

Маркварт почти не го слушаше. Нещата не се бяха наредили така, както се надяваше. Той би предпочел Йойона да е стигнал в Сейнт Хонс, преди новините за смъртта на абата да го достигнат. Тогава той щеше да инструктира абат Джеховит да използва Йойона като свой отец — временно назначение, което Маркварт смяташе да направи постоянно, до смъртта му. Ала все пак и този развой на събитията не бе толкова лош.

Йойона бе трън в петата му, който го дразнеше все повече и повече — ала поне тук щеше да може да го наглежда.

Освен това Маркварт сега не можеше да се ядоса много. Юсеф и Данделион бяха изпълнили част от своята мисия в Палмарис, и то по-трудната. По думите на Йойона за смъртта на абата бе обвинен паур.

Един много опасен враг бе отстранен, а другият нямаше доказателства, че Маркварт е замесен. Сега върховният абат имаше нужда само да си върне камъните и позицията му щеше да бъде затвърдена. Щеше да се справи с Йойона, ако трябва.

— Ще се свържа с братята Правда — предложи брат Франсис, — трябва да следим напредъка им.

— Не! — внезапно и остро отговори Маркварт. — Ако крадецът на камъните е предпазлив, може да засече контакта — излъга той, забелязвайки учудения поглед на Франсис. В действително Маркварт възнамеряваше да използва камъка на душата лично, за да се свърже с Юсеф и Данделион, не искаше никой друг, включително брат Франсис, да говори с тях и да разбере какво правят всъщност в Палмарис.

— Дръж под око отец Йойона — каза той на Франсис, — внимавай и с твоя връстник, брат Браумин Херде. Искам да разбереш с кого разговарят, пълен списък.

Брат Франсис се поколеба, преди да кимне. Толкова неща ставаха около него, осъзна той, неща, за които знаеше съвсем малко. Ала отново, в своя типичен праволинеен стил, той видя възможност да впечатли върховния абат, да увеличи влиянието си, и бе решен да не се провали.

Новините не се сториха така лоши на върховния абат, както се опасяваше брат Юсеф. Конър Билдебург бе избягал и не можеше да бъде намерен. Може би се бе скрил в потайностите на града, или пък бе избягал на север.

Иди и намери скъпоценните камъни, телепатично бе казал Маркварт на младия монах и с това му изпрати и ясна картина на жената, известна като Джил, Джили, Пони, Скитащата котка. Петибуа бе много услужлива тази сутрин. Забрави племенника на барона.

Веднага щом отговорът на Юсеф достигна ума на Маркварт, той прекъсна връзката. Но имаше нещо друго.

Друго присъствие, уплаши се Маркварт. Сети се за лъжата му към брат Франсис, че протежето на Авелин усеща магията на камъка на душата, и реши, че това може и да не е толкова невероятно.

Бързо се успокои обаче, щом разбра, че това присъствие е само част от подсъзнанието му. Монасите традиционно използваха камъка на душата, за да потънат в най-дълбока медитация, навътре в себе си, макар че рядко го правеха в тези времена. Маркварт се бе спънал по този път.

Затова той продължи в тази посока, мислейки, че просто разкрива най-съкровените си чувства и че може би в това състояние ще достигне така необходимите мигове на абсолютна чистота.

Видя в мислите си как отец Йойона и по-младият монах, Браумин Херде, заговорничат срещу него. Разбира се, това не го изненада, та нали тъкмо той бе изпратил брат Франсис да ги следи?

Ала тогава в ума му изникна нова сцена — отец Йойона, който държи шепа камъни, се насочва към врата, врата, която Маркварт разпозна като своята собствена. И в ръката си отецът държеше… графит.

Йойона отвори вратата с ритник и изпрати огромна мълния към върховния абат, който стоеше кротко на стола си. Маркварт усети внезапната болка от изгарянето, сърцето му спря, животът му изтече…

Няколко болезнени мига трябваха на Маркварт, за да отдели въображаемото от действителното, за да види, че това е само предчувствие, и не се случва наистина. Преди този момент на просветление той не си бе представял колко опасни могат да бъдат Йойона и злите му последователи!

Да, трябваше да ги следи изкъсо и ако се наложи, да действа срещу тях решително, дори брутално.

Ала те ще стават все по-силни, предупреди го вътрешният му глас.

Когато войната свършеше с победа, битката в планината Аида щеше да бъде обсъждана първо шепнешком, а после и открито. Йойона щеше да нагласи разказа така, че Авелин да бъде приет като герой. Маркварт не можеше да понесе такава вероятност и разбра, че трябва да действа бързо срещу спомена за този крадец и убиец, да го представи в най-мрачна светлина — да го изтъкне като съюзник на демона дактил — и слуховете да разнесат истината за щастливо стекли се обстоятелства, довели до битка между враговете на Аида, а не за подвиг на герой.

Да, той трябваше напълно да посрами Авелин и да постави еретика на полагащото му се място както в умовете на хората, така и в хрониките на Църквата.

Той се усмихна, доволен, че е достигнал такова високо ниво на концентрация, и прибра камъка в тайното чекмедже на писалището.

Сега се чувстваше много по-добре и не се интересуваше, че Конър се е измъкнал — и без това бе безвреден. Истинската заплаха от Палмарис, Добриниън, вече бе отстранена, а освен това сега Маркварт разбра и истинската природа на Йойона и неговите последователи. Веднага щом братята Правда му върнеха светите камъни, собствената му позиция щеше да бъде подсигурена. А тогава лесно щеше да се справи с всяка опасност, предизвикана от Йойона. Да, разбра той, скоро щеше да започне своя удар срещу отеца, щеше да говори с Джеховит, който му бе приятел от дълги години и вярваше в запазването на Ордена такъв, какъвто е. С помощта на абата на Сейнт Хонс щеше да си спечели подкрепата и на самия крал.

От другата страна на прекъснатата връзка духът на демона Бестесбулзибар се чувстваше удовлетворен. Предполагаемият духовен лидер на хората сега бе в ръцете му и приемаше предписанията му като свои собствени мисли и убеждения.

Демонът си оставаше недоволен заради загубата в Аида, за загубата на физическото си тяло и още не знаеше как да си го възстанови или замести — ала тази игра на марионетки с върховния абат на Абеликанската църква, институцията, която някога бе най-големият му враг, бе доста приятна и почти му помагаше да забрави за загубата си.

Почти.

— Защо си тук долу? — попита брат Браумин, оглеждайки се нервно към подскачащите сенки, хвърляни от факлата му. Около тях имаше библиотечни рафтове, пълни с древни прашни текстове, и заради тях стаята бе някак тясна и неудобна.

— Защото тук ще намеря отговори на въпросите си — спокойно отговори отец Йойона. Изглежда изобщо не се притесняваше, че над тях има тонове скална маса. Намираха се под библиотеката на абатството, в най-старата му част, днес погребана дълбоко под новите нива, почти на нивото на водите на залива на Вси светии. Всъщност в най-старите времена на абатството бе имало директен изход от тази секция към скалистия плаж, тунел, който стигаше до коридора с подвижна решетка, който отец Де Унеро бе защитавал при нападението на паурите.

Ала този древен път днес бе затворен, а абатството се бе изкачило към планината.

— Със смъртта на абат Добриниън и отлагането на канонизирането на брат Алабарне, върховният абат няма извинение да ме изгони от Сейнт Мер-Абел — обясни Йойона. — Ала той постоянно ще ми измисля работа и не се съмнявам, че брат Франсис или някой подобен на него ще следи всяка моя стъпка.

— Брат Франсис не би дошъл охотно тук долу — възрази брат Браумин.

— О, ще дойде — отговори отец Йойона. — Всъщност наскоро е слизал тук. В тези древни стаи брат Франсис намери картите и текстовете, с които начертахме маршрута си към Аида. Някои от тези карти, приятелю, са били начертани лично от брат Алабарне от Сейнт Прешъс.

Брат Браумин наклони глава на една страна, не разбираше какво следва от това.

— Ще поема ролята на главен патрон за канонизирането на брат Алабарне за светец — обясни отец Йойона. — Тогава няма да бъда постоянно обезпокояван от върховния абат, тъй като той ще ме засипе с работа, за да не мога да му напакостя. Когато обявя публично, че ставам патрон на Алабарне, това ще ме освободи дори от обичайните ми задължения.

— За да можеш да прекарваш времето си тук долу? — попита брат Браумин, изпълнен със съмнение, тъй като не виждаше предимства в това да се погребеш в подземията. Напротив, искаше да избяга обратно към дневната светлина или поне в по-светлите и гостоприемни части на абатството. Това място му приличаше много на крипта — а и наблизо имаше такава, в едно от съседните помещения!

А по-лошото бе, че далечният ъгъл на същата тази библиотека имаше рафт с много стари книги, древни томове за демонична магия, които Църквата бе забранила. Всяко друго копие на тези книги — съхранени тук, за да може Църквата да разбира по-добре деянията на враговете си — бе изгаряно. На Браумин му се искаше и тези да не бяха пощадявани, тъй като самото присъствие на древните томове го караше да потръпва.

Те излъчваха аура на студ и зло.

— Тук трябва да бъда — обясни отец Йойона.

Брат Браумин вдигна ръце, а на лицето му се бе изписало пълно недоумение.

— Ала какво ще намериш тук долу? — попита той и без да иска погледна рафта с отвратителните книги.

— Честно казано, не знам — отвърна Йойона. Забеляза накъде гледа брат Браумин, ала не обърна внимание, тъй като нямаше намерение да разучава демоничните томове. Приближи най-близкия рафт и внимателно извади един огромен том, чиято корица едва се крепеше.

— Ала тук, в историята на Църквата, ще намеря отговорите на своите въпроси.

— Отговорите?

— Такива, каквито ги е видял Авелин — опита се да обясни Йойона. — Поведението на тези, които минават за свети хора днес няма как да е същото като на основателите на нашия Орден. Кой би следвал Маркварт сега, ако не бяха традициите, чийто корен е на повече от хиляда години? Кой би се придържал към доктрините на ръководителите на Абеликанската църква, ако можеше да прозре тяхната слепота и да разбере, че хората просто са си хора, грешни хора, които само Бог може да опрости?

— Силни думи, отче — каза тихо брат Браумин.

— Може би е време някой да изрече тези силни думи — отговори Йойона. — Думи, силни като делата на Авелин.

— Делата на Авелин му спечелиха дамгата на крадец и убиец — напомни му младият монах.

— Ала ние с теб знаем, че това не е така — бързо отговори Йойона и избърза прахта от корицата на стария том. — Както биха вярвали и те — основателите на нашия орден, мъжете и жените, първи видели Божията светлина. Те биха повярвали.

Йойона притихна, а брат Браумин се замисли над думите му. Той обаче знаеше къде се намира и си представи най-лошия възможен сценарий, затова попита:

— Ами ако твоите изследвания покажат, че те не са били такива, каквито мислиш, че Църквата винаги е била такава?

Думите като че удариха стария отец, и брат Браумин се сви, щом видя как раменете му увисват.

— Тогава животът ми е бил напразен — призна Йойона. — Тогава съм следвал не това, което е свято, а това, което е човешко.

— Еретиците говорят така — предупреди го брат Браумин.

Отец Йойона се извърна и се взря право в очите му. Браумин никога не бе виждал веселия отец да гледа така твърдо.

— Да се надяваме, че еретиците грешат — каза мрачно Йойона и отново се вгледа в книгата, а Браумин замълча, оставяйки думите на учителя си да отекнат в съзнанието му. Прецени, че достатъчно е разпитвал по този въпрос — отец Йойона бе поел по път, от който нямаше връщане назад, път към просвещението, който или щеше да го увери в правотата му, или да го изпълни с отчаяние.

— Брат Делман има много въпроси, откакто напуснахме Сейнт Прешъс — каза брат Браумин в опит да направи разговора по-приятен. Това накара отец Йойона да се усмихне.

— Действията на върховния абат срещу затворниците ни му изглеждат не на място — продължи брат Браумин.

— Затворниците? — прекъсна го Йойона. — Той ги е докарал тук?

— Чиличънкови и кентавърът — отговори брат Браумин. — Не знаем къде ги държи.

Отец Йойона се замисли. Това не бе очаквано, но заради шока от смъртта на абат Добриниън почти бе забравил нещастните затворници.

— Сейнт Прешъс не възрази ли срещу отвличането на граждани на Палмарис?

— Слуховете сочат, че абат Добриниън въобще не е бил доволен — отговори брат Браумин. — Имаше сблъсък с хората на барон Билдебург заради племенника му, който явно е бил женен за жената, придружавала брат Авелин. Мнозина казват, че абат Добриниън е бил в съюз с барона срещу върховния абат.

Йойона безсилно се засмя. Всичко се връзваше, разбира се. Сега той бе дори по-сигурен, че убиецът на абат Добриниън не е паур. Понечи да го каже на брат Браумин, ала мъдро сдържа езика си. Разбираше, че такова ужасно разкритие може да пречупи монаха или да го накара да предприеме нещо безразсъдно.

— Значи брат Делман се вълнува от събитията? — попита той. — Не затваря очите и ушите си за истината?

— Задава много въпроси — потвърди Браумин. — Някои от тях са почти критични към върховния абат. И разбира се, всички сме загрижени за двамата братя, които не се завърнаха в Сейнт Мер-Абел. Не е тайна, че те бяха любимци на върховния абат, а поведението им винаги е било тема на обсъждане между по-младите братя.

— Ще постъпиш умно, ако следиш внимателно верните кучета на абат Маркварт — каза мрачно отец Йойона. — Не се доверявай на брат Юсеф или на брат Данделион. Сега иди и си върши работата и не ме посещавай, освен ако не носиш важни новини. Ще се свържа с теб, когато имам възможност, бих искал да следя прогреса на брат Делман.

Моля те, накарай брат Висченти да се сприятели с него. Висченти е достатъчно отдалечен от мен, така че разговорите му с Делман няма да бъдат забелязани от абата. И моля те, братко Браумин, разбери какво е станало със затворниците, къде са и как се отнасят с тях.

Брат Браумин се поклони и понечи да си тръгне, но спря, защото отец Йойона отново го повика:

— И имай едно наум, приятелю, че брат Франсис и други, подобни нему, но не така явни последователи на върховния абат, винаги ще ви следят.

След малко Йойона остана сам с древните текстове на Абеликанския орден, книги и пергаменти, много от които не бяха четени от векове. И усети духовете на Църквата от съседните крипти. Бе останал сам с историята, сам с надеждата, че е прекарал живота си като Божи човек.

Молеше се да не остане разочарован.