Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Демонски войни (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Demon Spirit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 11гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2010)
Форматиране и корекция
void(2010)

Издание:

Робърт А. Салваторе. Духът на демона

Американска, първо издание

Серия Демонски войни, №2

Превод: Александър Драганов

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Формат 70/100/16

ИК „ИнфоДАР“ ЕООД — София, 2009 г.

ISBN: 978-954-761-382-9

История

  1. —Добавяне

Глава 2
Сейнт Мер-Абел

Бръчките му, осветени от светлината на факлите, изглеждаха по-дълбоки отвсякога — дълбоки бразди на старо и обветрено лице на човек, видял твърде много. По преценка на отец Йойона, Далбърт Маркварт, върховният абат на Сейнт Мер-Абел и най-високопоставеният човек в йерархията на Абеликанския орден се бе състарил неимоверно в последните години. Едрият Йойона, самият той не особено млад човек, внимателно изучаваше Маркварт, докато стояха на стената на великото абатство и се взираха в залива Вси светии. Йойона се опита да съпостави този образ на абата, небръснат и с торбички под очите, със спомена за мъжа отпреди четири години, когато в лето господне 821-во нетърпеливо чакаха пристигането на „Бягащия с вятъра“. Корабът, с който се върнаха четирима от братята в Сейнт Мер-Абел, събрали светите камъни от Пиманиникуит.

Нещата доста се бяха променили от ония дни на надежда и почуда.

Мисията беше успешна, бяха взети огромно количество скъпоценни камъни, които бяха правилно подготвени. Трима от братята бяха оцелели, с изключение на горкия Тагрейн, ударен от метеоритен дъжд, макар че и брат Пелимар бе починал скоро след това.

— Колко жалко, че не Авелин бе ударен от падащ камък по главата! — често казваше абат Маркварт през последните години, тъй като Авелин, след като бе постигнал най-големия успех в историята на Църквата, като грижещ се за светите камъни, се бе завърнал променен и според Маркварт бе извършил най-гнусната възможна ерес в Ордена.

Авелин бе откраднал някои от камъните и бе избягал, и то като уби отец Сихертън, наставник на Йойона и приятел на Маркварт.

Върховният абат не бе забравил кражбата. Нещо повече — той беше наставлявал оцелелия от групата на четиримата братя, здрав и груб човек на име Куинтал. Под жестокото обучение на Маркварт Куинтал беше станал брат Правда и бе изпратен след Авелин със заповед да го върне жив или мъртъв.

Но преди месец до абатството бе достигнала мълва, че Куинтал се е провалил и е убит.

Въпреки това Маркварт нямаше никакво намерение да остави Авелин на мира. Той беше оставил Де’Унеро — най-съвършения войн в абатството и по мнение на Йойона най-свирепия човек на земята — да тренира не един, а двама братя Правда като заместници на Куинтал.

Йойона изобщо не харесваше Де’Унеро, считайки нрава му за крайно неподходящ за брат от Абеликанската църква, и никак не бе доволен, че е издигнат в ранга отец на мястото на покойния Сихертън. Изборът му на ловци също беше притеснил Йойона, тъй като той подозираше, че младите монаси, братята Юсеф и Данделион, бяха допуснати в Сейнт Мер-Абел заради тази едничка цел. И двамата определено не превъзхождаха с нищо мнозина други, на които това бе отказано.

Но и двамата можеха да се бият.

Така дори изборът на нови монаси в Ордена, най-голямата отговорност на абати и отци, бе станал част от манията на Маркварт да изчисти името си. Върховният абат искаше камъните си обратно.

И ги искаше отчаяно, реши отец Йойона, докато гледаше измъченото му лице. Далбърт Маркварт изглеждаше като обсебен. Ако в началото искаше просто Авелин да бъде заловен и съден, сега той желаеше смъртта му — бавна и болезнена; искаше той да бъде измъчван, разкъсан, да изтръгне сърцето му и да го постави на клада пред Сейнт Мер-Абел.

Маркварт вече почти не говореше за Сихертън — мислеше единствено за камъните, които бе решен да си върне.

Сега обаче всичко това бе временно забравено заради причина, по-важна дори от обсесията на Маркварт — войната най-сетне бе стигнала и до Сейнт Мер-Абел.

— Ето ги — отбеляза абатът и посочи към залива.

Йойона се наведе към ниската стена и се взря в мрака. Край скалистия бряг видя светлинките на плавателен съд, потопен дълбоко във водата.

— Кораб на паурите — каза Маркварт с отвращение. Появяваха се все повече и повече светлинки. — Хиляди са!

И са така уверени в себе си, че приближават осветени, помисли си отец Йойона. Но проблемите им не се изчерпваха с това, макар че отецът реши да не споменава по-големите беди, които можеха да сполетят абатството.

— Колко ли са на сушата — попита Маркварт, сякаш прочел мислите на Йойона — Двадесет хиляди? Петдесет? Целият народ на паурите ни връхлита, сякаш целите Брулени острови са пред портите ни!

Едрият Йойона отново нямаше отговор. Според докладите на надеждни източници, огромна армия от жестоките паури, високи четири фута джуджета, бе дебаркирала на по-малко от десет мили от Сейнт Мер-Абел. Бруталните същества не бяха загубили много време из околните селца — просто бяха изколили всичко живо. Йойона потрепери при тази мисъл. Паурите бяха наричани още „червенокапци“, тъй като имаха навика да потапят шапките си от човешка кожа в кръвта на жертвите си.

Колкото повече кръв се просмукваше в кепето, колкото по-алено бе то, толкова по-висок бе рангът на носителя му сред жестоките джуджета.

— Ние имаме камъните — отбеляза Йойона.

Маркварт изсумтя пренебрежително.

— И ще изтощим магията си много преди дори да засегнем редиците на отвратителните паури — и на гоблинската армия, за която казват, че идва от юг.

— Има обаче данни за голяма експлозия далеч на север — с надежда каза Йойона, като отчаяно се опитваше да разведри малко Маркварт.

Абатът не възрази; шепот, дошъл от верни източници, говореше за страховито изригване в северната земя, известна като Барбакан — в която, според докладите, демонът дактил бе събрал своята завоевателна армия.

Тези слухове даваха някаква смътна надежда, че войната е стигнала портите на дактила, но не обещаваха много предвид заплахата, надвиснала над Сейнт Мер-Абел. Маркварт отбеляза това със следващото си пренебрежително изсумтяване.

— Стените ни са дебели, братята ни — добре тренирани в бойните изкуства, а стрелците на катапултите не отстъпват на никой в цялата Корона — продължи Йойона, набирайки увереност с всяка дума. — И Сейнт Мер-Абел е по-добре подготвен за обсада от което и да е друго укрепление в Хонс-де-Беер — добави той, предугаждайки следващото мрачно изявление на Маркварт.

— Добре подготвена, но не и с толкова много гърла за хранене! — изсъска Маркварт и Йойона се сви, все едно го бяха зашлевили. — Ще ми се тия паури да бяха по-бързи!

Отец Йойона въздъхна и отстъпи няколко крачки, неспособен да издържи на смазващия песимизъм на абата. Неговата последна забележка, очевидно отнасяща се за множеството нещастни бегълци, дошли на тълпи в Сейнт Мер-Абел, според Йойона бе на ръба на ереста. Те бяха Църквата все пак, предполагаемото избавление за обикновения човек, а ето че духовният им водач и върховен отец се оплакваше, че трябва да даде подслон на хора, изгубили всичко. След първия наплив от бежанци абатът бе наредил да бъде заключено всичко ценно — книгите, златото, дори мастилниците.

— Авелин започна това — измърмори Маркварт. — Този крадец ни отслаби, в сърцата и в душите ни, и даде надежда на нашите врагове!

Йойона вече не слушаше тирадата му. Беше я чувал. Във всички абатства в Корона бе прието, че Авелин Десбрис е отговорен за събуждането на дактила и така е задвижил поредицата от трагедии, сполетели света.

Но отец Йойона, който навремето бе наставник на Авелин и негов главен поддръжник, не можеше да повярва в това. Самият той бе учил в абатството четири десетилетия и никога не бе срещал по-свят човек от Авелин Десбрис. Макар че не можеше да приеме последните му действия в манастира — кражбата на камъните и убийството — ако наистина бе убийство — на отец Сихертън, — Йойона подозираше, че в тази история се крие нещо повече, отколкото предлагаше версията на върховния абат.

Много му се искаше да поговори със своя някогашен ученик, да разбере причините за действията му, защо бе побягнал, задигайки камъните.

В тъмното пристанище се появиха още светлинки, които върнаха Йойона към мрачното настояще. Друг път щеше да мисли за Авелин, защото утрото щеше да донесе в Сейнт Мер-Абел яростта на войната.

Двамата монаси се оттеглиха за почивка, трябваше да съберат всичките си сили.

— Спи добре в Божието милосърдие — изрече отец Йойона традиционното пожелание.

Маркварт отнесено махна с ръка и се отдалечи, като мърмореше под нос нещо за проклетия Авелин.

Отец Йойона усещаше зараждащата се обсесия, която щеше да донесе единствено гибел на Сейнт Мер-Абел и целия Орден. Но се прибра в стаята си с мисълта, че не може да направи нищо срещу това. Във вечерната си молитва спомена и Авелин Десбрис, молеше за прошка и спасение на грешната му душа, а сетне се отпусна в леглото си с ясното съзнание, че няма да спи добре.

Върховният абат Маркварт също споменаваше Авелин, когато влезе в пищните си покои, четири стаи в средата на масивния приземен етаж на абатството. Обзет от гняв, старецът проклинаше ли, проклинаше, повтаряше името на Авелин редом до имената на най-големите предатели и еретици в историята на Църквата, и отново се закле, че преди сам да се яви пред Божия съд, ще се погрижи изменникът да бъде измъчван до смърт.

Преди това властта му над Сейнт Мер-Абел беше неопетнена, а и бе имал късмета да оглавява Ордена по време на метеоритните дъждове, дали небивал урожай от камъните — най-богатия, вземан някога от Пиманиникуит. Това бе укрепило позициите му и го бе превърнало в един от най-уважаваните абати в историята. Но проклетият Авелин бе опетнил репутацията му, беше го превърнал в първия духовен глава в историята, преживял унижението да изгуби част от светите камъни.

С тези мрачни мисли, нямащи нищо общо със завоевателната армия, нахлула в залива Вси светии, върховният абат Маркварт най-после потъна в сън.

Сънищата му бяха остри като гнева му, изпълнени с бистри и чисти образи на далечна земя, която Маркварт не познаваше. Той видя как Авелин, загрубял и напълнял, крещи заповеди на гоблини и паури. Видя го как поваля великан с блестяща мълния, но не от омраза към злата раса, а заради неподчинение.

И тогава на заден фон се появи крилата фигура на ангел, голям и страшен. Въплъщението на Божия гняв.

И Маркварт разбра.

Нима демонът дактил бе причина за тази война? Не, тази катастрофа бе резултат от нещо по-лошо дори от неговата черна мощ. Истинската сила, ръководеща злото, беше еретикът Авелин!

Върховният абат се изправи рязко в леглото, изпотен и треперещ.

Това бе само сън, напомни си той. Но нямаше ли зрънце истина, скрито зад тези видения? Те дойдоха при уморения старец като откровение, знак, ясен като най-силния камбанен звън. Дълги години той бе обявявал Авелин за източник на всички проблеми, но повече като защитен механизъм, с който прикриваше собствените си грешки. Дълбоко в себе си винаги бе осъзнавал това…

Досега.

Сега разбра, отвъд всяко съмнение, че Авелин наистина е виновен за всичко. Знаеше, че този човек е осквернил всичко свято, покварил е камъните, за да служат на собствената му зловредна цел, и бе работил срещу Църквата и цялото човечество.

Маркварт разбра това и като че най-сетне успя да се изчисти от всякаква вина.

Стана от леглото си, отиде бавно до писалището си и запали лампата. После се отпусна изтощен на стола и разсеяно извади ключ от едно тайно отделение, за да отвори друго — личното му скривалище на камъни: рубин, графит, малахит, серпентин, тигрова лапа, руден камък и най-ценният от всички — хематитът, камъкът на душата. С този тежък сив камък Маркварт можеше да изпраща духа си на много мили и да общува с подчинените си, дори да са отдалечени на половин континент разстояние. Беше използвал камъка, за да се свързва с брата Правда — нелека задача, предвид факта, че Куинтал не бе никак умел в употребата на камъните и едностранното му обучение го бе дарило с трудна за пробиване ментална дисциплина.

Маркварт бе използвал камъка, за да се свърже със свой приятел в Амвой, намиращ се около Масур Делавал и Палмарис, и този негов приятел бе научил истината за неуспешното пътуване на брата Правда.

Колко ценни бяха тия камъни — за монасите от Сейнт Мер-Абел нямаше по-голямо съкровище — и Маркварт не можеше да понесе мисълта, че някой е откраднал част от тях.

Той гледаше шепата камъни пред себе си така, сякаш бяха негови деца, сетне се изправи и примигна учудено, защото сега ги видя поясно отвсякога, сякаш му се бе разкрила велика истина. Съзря силите, скрити във всеки от тях, и установи, че може да ги достигне само с мисъл, почти без никакво усилие. Някои сякаш се сливаха помежду си и старецът разпозна нови и по-могъщи комбинации.

Падна на колене и заплака от радост. Вече бе свободен от тъмната хватка на Авелин, сега разбираше всичко, без никакво съмнение. И с това откровение дойде по-голямото знание, повече разбиране. Това, че Авелин бе най-великият магьосник с камъните в историята на Църквата, винаги го бе тормозило. Ако камъните идеха от Бога, като благословия, как така крадецът Авелин Десбрис бе най-умел с тях?

Дактилът бе дал силите на Авелин! Демонът дактил бе покварил камъните в ръцете на Авелин, давайки му проникновение, за да ги използва.

Маркварт здраво стисна камъните и се отправи към леглото с мисълта, че Бог е отвърнал на дактила, дарявайки него самия с равностойно — не, дори по-силно — проникновение. Този път не успя да заспи, беше твърде погълнат от очакването на утрешната битка.

Далбърт Маркварт, върховният абат, най-висшият представител на Абеликанската църква, се бе поддал напълно. Тази мисъл радваше духа на демона дактил. Колко лесно се бе свързал Бестесбулзибар с това малодушно старче, как лесно бе изкривил онова, което абатът смяташе за истина!

Почти всички седемстотин монаси от Сейнт Мер-Абел се бяха събрали на гледащата към морето стена призори, приготвяйки се за атаката на флота на паурите. Без две значими изключения, осъзна отец Йойона.

Братята Юсеф и Данделион не се виждаха никакви. Явно Маркварт им бе отредил според него по-важна задача.

Повечето от монасите се бяха събрали на дългите парапети на абатството, но други се придвижваха към стратегическите си позиции под върха на стената. Две дузини катапулти бяха подготвени, докато огромната флота на паурите приближаваше скалите край морето. Но по-смъртоносни от катапултите бяха по-старите и могъщи монаси, отци и непорочни, обучавали се повече от десет години и сега приготвили своите камъни. Сред тях бе и върховният абат, добил нова сила от последното откровение.

Маркварт държеше повечето от монасите в позиция към морето, макар че трябваше да разположи десетина и на отсрещната стена, за да наблюдават за нападение по суша. След миг всички от Сейнт Мер-Абел притихнаха и зачакаха, докато множеството паурски кораби обкръжаваха скалистата стена и се придвижваха към великото абатство. Повечето приличаха на бурета, но имаше и такива с плоски, открити палуби, на които се виждаха катапулти.

Внезапно един от катапултите от помещенията точно под абата стреля и снарядът му полетя надалеч, но все пак не успя да достигне най-близкия кораб.

— Чакайте — изкрещя ядосано Маркварт. — Искате да им покажете обхвата ни ли?

Отец Йойона сложи ръка на рамото му.

— Изнервени са — опита се той да извини прибързания изстрел.

— Глупави са! — изсъска в отговор абатът и отхвърли ръката му. — Намерете онзи, който стреля, и го заменете веднага — и ми го доведете.

Йойона понечи да протестира, но бързо осъзна, че няма смисъл. Ако ядосаше върховния абат още повече, а той виждаше, че с него дори не може да се говори, наказанието на младия монах щеше да е по-жестоко.

С поредната въздишка от безсилие, които като че бяха станали обичайни за него напоследък, едрият отец тръгна да търси провинилия се, като взе със себе си един ученик, който да го замести.

Още и още кораби изникваха на хоризонта, но най-близките оставаха извън обхвата както на катапултите, така и на магията на камъните.

— Чакат атаката по суша — отбеляза брат Франсис Делакорт, монах от девет години, известен с острия си език и жестока дисциплина, които прилагаше към новите ученици, и заради това любимец на Маркварт.

— Има ли новини от западните стени? — запита Маркварт.

Франсис незабавно махна на двама по-млади монаси, които хукнаха да проверят.

— Първо ще нанесат силен удар по суша — предположи Франсис, обръщайки се към Маркварт.

— И какво те кара да мислиш така?

— Морският бряг е висок поне сто фута и това е най-ниската му част — обясни Франсис. — Паурите в корабите нямат голям шанс да превземат стените ни, освен ако вниманието ни не е отвлечено на запад. Те ще ни нападнат първо по суша и когато на тази стена останат малцина, флотата им ще удари.

— Какво знаеш за тактиките на паурите? — попита на висок глас Маркварт и привлече вниманието на всички, включително на завърналия се отец Йойона и провинилия се артилерист. Маркварт знаеше какво ще каже Франсис, тъй като сам бе изучавал записите за предишни атаки на паурите, но смяташе, че една лекция от способния Франсис ще бъде полезна.

— Имаме малко примери за двойна атака на паурите — призна Франсис. — Те обикновено нападат главно от морето, с невероятна скорост и ярост. Но аз мисля, че Сейнт Мер-Абел е твърде непристъпен за такава атака, и те го знаят. Ще изтънят редиците ни, като ни нападнат от запад, и после катапултите им ще отворят път за ордите им през тези стени.

— Та колко високо могат да се изкачат, ако даваме отпор отгоре? — запита невъзмутимо един монах. — Ще срежем въжетата на паурите, или ще ги повалим със стрели или магии.

Отец Йойона отвори уста да отговори, но Маркварт явно предпочиташе да чуе мнението на Франсис по тоя въпрос, затова го спря с вдигане на ръка и кимна на монаха, който караше девета година в абатството, да продължи.

— Не ги подценявайте — изръмжа Франсис и Йойона забеляза, че за пръв път от много седмици Маркварт се усмихва. — Преди броени месеци паурите удариха Пирет Тюлм, крепост на бряг, не по-нисък от нашия. Така те завладяха двора още преди всички от гарнизона да стигнат до стените. Що се отнася до онези, които бяха на уж непревземаемите стени на Пирет Тюлм…

Франсис остави мисълта си недовършена. Всички знаеха, че от елитната Брегова охрана на Пирет Тюлм не бе оцелял никой, а също и че намерените тела бяха ужасно обезобразени.

— Не ги подценявайте! — изкрещя отново Франсис, обръщайки се към всеки монах, за да е сигурен, че го слушат внимателно.

Отец Йойона внимателно го следеше с поглед. Не го харесваше.

Амбицията му очевидно беше огромна, както и склонността му да възприема всяка дума на абат Маркварт, сякаш идваше от устата на Господ.

Йойона смяташе, че зад отдадеността на Франсис към Маркварт стои не благочестие, а прагматизъм. И това му мнение се затвърди сега, като го гледаше как се наслаждава на всеобщото внимание.

Двамата монаси се върнаха от западната стена, но не изглеждаше да бързат прекалено.

— Нищо — казаха и двамата. — Няма и помен от сбираща се армия.

— Неколцина селяни дойдоха преди минути — додаде единият от тях. — Казват, че огромна войска от паури се придвижва на запад от Сейнт Мер-Абел.

Йойона и Маркварт се спогледаха учудено.

— Уловка — предупреди Франсис. — Придвижвайки се на запад, далеч от нас, смятат, че после ще ни хванат неподготвени за нападение по суша.

— Обяснението ти е логично — съгласи се отец Йойона, — но се чудя дали не можем да използваме тази уловка срещу тях.

— Обясни — каза заинтригуван Маркварт.

— Флотата може би наистина очаква нападение по суша — рече Йойона, — и то вероятно ще бъде отложено, за да отслабим бдителността си. Но нашите приятели паури в пристанището не могат да видят нито западните стени на Сейнт Мер-Абел, нито земите отвъд тях.

— Ще чуят звуците от битката — обади се друг монах.

— Ще чуят онова, което ще помислят за звуци от битка — усмихна се отец Йойона.

— Ще се погрижа за това — извика брат Франсис и хукна нанякъде още преди абатът да е дал съгласието си.

Миг по-късно започна суматохата с викове „Нападат ни! Нападат ни!“ и свистене на катапулти. Миг по-късно мощна експлозия разтърси земята и в небето се издигна огнено кълбо — магически удар от рубин.

— Изглежда автентично — сухо каза отец Йойона, — но нашият буен брат Франсис трябва да пази магическите си сили.

— Нали трябва да заблуди паурите — остро отвърна Маркварт.

— Ето ги! — извика някой, преди Йойона да отговори, и наистина, корабите на паурите започнаха да се плъзгат напред, точно по план.

Врявата на запад продължи с викове, изстрели от балиста и дори още една огнена топка от развълнувания Франсис. Пришпорени от гледката и звуците, паурите идваха, а подобните им на бъчонки кораби се поклащаха.

Маркварт нареди да бъдат оставени да приближат, макар че не един катапулт стреля предварително. Корабите дойдоха бързо и скоро бяха в обхват. С нетърпеливата благословия на върховния абат две дузини стрелци започнаха своята канонада, стреляйки с камъни и запален катран. Една паурска баржа на паурите с катапулти избухна в пламъци, а подобен на бъчонка кораб бе ударен отстрани и се обърна. Още един такъв бе улучен право в носа и кърмата му се вирна във въздуха, докато задвижваното от педали витло се въртеше безполезно. Скоро много от джуджетата бяха вече във водата, крещяха и се опитваха да не потънат.

Но радостните викове от стената на абатството не продължиха дълго, тъй като скоро корабите на паурите бяха точно под позицията на абата, до морската стена, и катапултите им започнаха да бълват тежки, възлести въжета, завършващи с опасно закривени куки. Те заваляха по набелязаните си цели като чудовищен дъжд и мнозина от монасите се стъписаха. Неколцина бяха ранени от куките в ръката или рамото и се оттеглиха с писъци от стената.

Седмина непорочни се бяха подредили в кръг вдясно от Йойона и припяваха, сбирайки силата си. Шестима бяха стиснали ръцете си, а седмият стоеше в центъра и държеше къс графит. Мощна светкавица удари над залива, изтръгвайки металните лостове на катапултите и поваляйки мнозина паури от палубите.

Но мълнията трая само част от секундата и нови паури заеха местата на падналите и бързо започнаха да се изтеглят с ръце по въжетата.

Монасите се сражаваха с обикновени лъкове и със скъпоценните камъни, запращайки мълнии и пламъци от пръстите си, за да изгорят въжетата, докато други тръгнаха да избият с тежки чукове куките и да отсекат въжетата с мечове. Много въжета паднаха, последвани от паурите по тях, и пльоснаха във водата. Но нови полетяха нагоре, а корабите продължаваха да се приближават към брега.

Все още нямаше следа от настъпваща по суша армия и всички монаси се сражаваха на стената към морето, съсредоточавайки цялата сила на Сейнт Мер-Абел върху хилядата паурски кораба, залели залива на Вси светии. Въздухът пламна от магическата енергия, разнесе се воня на горящ катран, а писъците на умиращите паури не секваха. Паднаха и мнозина от монасите, тъй като щом въжетата бяха изстреляни, катапултите на паурските баржи започнаха да изстрелват кошници с дървени топчета, осеяни с метални бодли, намазани с отрова.

Въпреки предупрежденията на по-старите монаси и знанието за случилото се при Пирет Тюлм, защитниците на Сейнт Мер-Абел бяха изненадани от яростта и дързостта на нападението. Както и от умението на противниците, тъй като паурите бяха не по-малко дисциплинирани или ефективни от коя да е армия на света. Нито един монах, дори упоритият брат Франсис, не се съмняваше, че ако врагът нападне и по суша, Сейнт Мер-Абел, най-древната и добре защитена крепост в Хонс-де-Беер, ще рухне.

Но дори и да не последваше атака по суша, върховният абат Маркварт смяташе ситуацията за особено опасна.

— Ти — извика той на монаха, стрелял прибързано преди атаката, сега имаш шанс да изкупиш греха си.

Младият брат, нетърпелив да си върне благоволението на абата, забърза към Маркварт и получи три скъпоценни камъка — малахит, рубин и серпентин.

— Не използвай малахита, докато не се спуснеш достатъчно близо до кораба — обясни бързо върховният абат.

Очите на младия монах се разшириха, когато разбра намеренията на абата. Той искаше от него да скочи от брега, да се спусне към едно от най-големите струпвания на паурски кораби, да задейства левитационната сила на малахита и огнения щит на серпентина и да изстреля огнена топка към врага.

— Няма да успее дори да ги приближи — понечи да възрази Йойона, но абатът се обърна към него с такава ярост, че едрият отец рязко отстъпи назад. Маркварт не биваше да изпраща толкова млад монах, настоя пред себе си Йойона. Употребата на три камъка бе задача за по-стар и по-опитен монах, най-малкото непорочен, може би дори отец. Дори младежът да успееше да изпълни задачата си, експлозията нямаше да е голяма, може би само облак дим, който не би възпрял паурите.

— Нямаме избор — каза Маркварт на младия монах, — тази група от кораби трябва да бъде унищожена или стените ще паднат!

Още докато говореше, двама паури изникнаха над стената. Непорочните ги нападнаха незабавно, изблъскаха ги, преди да успеят да се защитят, и срязаха въжетата.

Но думите на Маркварт определено се потвърдиха.

— Няма да те забележат, най-много да решат, че си изхвърлен от някой от техните — обясни той. — Докато осъзнаят какво става, вече ще горят, а ти ще се издигаш обратно.

Монахът кимна, стисна здраво камъните и скочи към върха на скалата. Погледна назад, скочи отново, високо и надалеч, и се хвърли към скалистия бряг. Маркварт, Йойона и още неколцина тръгнаха към стената, за да проследят спускането му, и върховният абат гръмко изруга, когато малахитът превърна рязкото падане в нежно спускане, като на перо, понесено от силен бриз, а монахът бе още много над нивото на палубите.

— Глупак — изрева Маркварт, когато паурите насочиха вниманието си към младежа и започнаха да хвърлят към него чукове и копия и вдигнаха малките си арбалети. За чест на младия монах — може би защото бе ужасѐн или защото нямаше необходимата магическа сила — той не смени посоката си и не започна да се издига обратно, а продължи да пада.

Стрела от арбалет го прониза в ръката и един камък се изплъзна от ръката му.

— Серпентинът — извика Йойона.

Монахът стисна ръката си, извъртя се в напразен опит да избегне засилващата се стрелба и се опита да се издигне нагоре.

— Не! — изкрещя му Маркварт.

— Той няма защита срещу огнената топка — извика Йойона към върховния абат.

Монахът се разтърси в конвулсии, когато бе ударен от втора, трета, четвърта стрела. Магическата енергия го напусна, заедно с живота и отпуснатото му тяло падна тежко, отскочи от палубата на един кораб и потъна в тъмните води на залива.

— Доведи ми някой от селяните — изръмжа Маркварт на брат Франсис.

— Той не беше достатъчно силен — каза Йойона, — това не бе задача за един новак. Дори непорочен нямаше да се справи с такава задача!

— Ами тогава да пратя теб, с радост ще се отърва от присъствието ти — кресна Маркварт в лицето му. — Но все още можеш да се окажеш от полза тук.

Брат Франсис се върна с един двадесетинагодишен селянин, който изглеждаше много смутен.

— Мога да стрелям с лък — каза младежът, като се опитваше да изглежда смел. — Ловувал съм елени…

— Вземи това — прекъсна го абатът и му подаде един рубин.

Очите на мъжа се разшириха при вида и нежния допир на свещения камък.

— Аз не мога… — заекна той.

— Но аз мога — озъби се Маркварт, който държеше друг камък — могъщия хематит.

Мъжът го погледна неразбиращо, но брат Франсис бе разбрал достатъчно, за да осъзнае, че трябва да разсее селянина, затова го удари силно по лицето и го повали на земята.

Отец Йойона извърна глава.

Франсис приближи мъжа, възнамеряваше да го удари отново.

— Сторено е — обяви човекът и Франсис сдържа ръката си и почтително му помогна да се изправи.

— Обсебване — прошепна Йойона с отвращение. Не можеше да повярва, че Маркварт ще стори това ужасно нещо, считано за най-тъмната тайна на хематита. Според всички едикти, обсебването на тялото на друг човек трябваше да бъде избягвано — нещо повече, при излизането на душата от тялото чрез хематит, монасите трябваше да се подсигурят чрез други защитни камъни. И като се замисли върху това, Йойона все повече се учудваше, че обсебването, може би най-трудната от всички свързани със светите камъни задачи, бе извършено тъй лесно.

Обсебил тялото на селянина, върховният абат спокойно пристъпи към стената, погледна през ръба да види къде е най-голямото струпване на паурски кораби, сетне, без да трепне, скочи от стената. Без малахит, без писък, без страх. Абатът се съсредоточи върху рубина, докато се спускаше от сто фута височина, достигайки върха на енергията на камъка и освобождавайки огромна, разтърсваща експлозия точно преди да се удари в палубата. Духът му напусна тялото на селянина на мига и излетя далеч от пламъците, от агонията, обратно към собственото си тяло зад крепостната стена.

Премигна уморено със старческите си очи, свиквайки отново със собственото си тяло и борейки се с чистия ужас от спомена за това как бе наближил паурските палуби и как бе обвил заетото тяло с магически пламъци. Всички монаси, с изключение на отец Йойона, бурно ръкопляскаха, взираха се в горящите паурски кораби и смаяни сипеха хвалебствия към абата.

— Трябваше да бъде сторено — сопна се Маркварт на Йойона.

Отецът не мигна.

— Да пожертваш някой заради другите е най-висшата добродетел на нашия Орден — напомни той.

— Да пожертваш себе си — поправи го Йойона.

— Махни се оттук, върви при катапултите — с отвращение нареди Маркварт.

Йойона осъзнаваше, че уменията му с камъните още са необходими на покрива, но с радост се подчини. Докато вървеше, начесто се извръщаше към Маркварт. Всички бяха възхитени от смайващата демонстрация на магическа сила от страна на абата, но Йойона, който го познаваше от над 40 години, бе объркан и обзет от подозрения.

Сейнт Мер-Абел имаше само един вход откъм пристана на залива Вси светии, но вратите бяха тъй огромни — от дебело два фута дъбово дърво, обковано с метал, подсилени от метална решетка с пречки, дебели колкото човешко бедро. Имаше и още една падаща преграда, дебела и здрава като външните врати — така че нито паури, нито дори огромни фоморийски великани можеха да проникнат, пък ако ще и седмица да се опитваха.

Това, естествено, при положение че вратите бяха затворени.

Ако можеха да ги погледнат от върха, нито абат Маркварт, нито отец Йойона щяха да се изненадат, че тези огромни врати се отварят като покана за групите паури, избегнали стрелбата и добрали се до скалистия бряг. Всъщност и двамата очакваха тъкмо това, когато отец Де’Унеро бе изявил желание, всъщност бе настоял, да ръководи отбраната на дванадесетимата в ниския стражеви пост. Групата имаше две балисти, по една във всеки край на огромните врати, но техният стрелкови обхват бе изключително ограничен от малките отвори, през които можеха да стрелят, и Маркварт добре знаеше, че Де’Унеро не би се задоволил само с няколко и при това неефективни изстрела.

Така младият и лют отец бе отворил вратите и сега стоеше открит за врага в коридора зад тях, смееше се лудешки и приканваше паурите да влязат.

Голяма група от червенокапците, вече пострадали от битката, но все така безстрашни, нахлуха с рев, размахвайки чукове, брадви и криви къси мечове.

Когато и последният мина под решетките, те паднаха с оглушителен трясък, ехото от който отекна през цялото абатство и нагоре по стената откъм морето.

Изненадани, но не възпрени, червенокапците закрещяха още по-яростно и нападнаха. Няколко изстрела от арбалет поразиха редиците им и свалиха неколцина, без обаче да забавят устрема на атаката.

Отпред ги чакаше Де’Унеро, сам и смеещ се, а тренираните му мускули изпъкваха така силно, сякаш щяха да разкъсат кожата. Някои монаси, особено отец Йойона, бяха изразили мнението, че някой ден сърцето на Де’Унеро просто ще се пръсне, тъй като младият монах бе прекалено пламенен за човешко същество. Сега той сякаш оправдаваше това, цял разтреперан от вътрешна енергия. Не носеше никакво оръжие, доколкото можеха да видят паурите, само един-единствен камък, тигровата лапа — светлокафяв, на черни ивици.

Де’Унеро призова магията на камъка и когато първият нападател приближи, ръцете на монаха вече се бяха превърнали в лапи на тигър.

Джуджето изпищя и вдигна оръжието си в опит да се защити, но Де’Унеро беше твърде бърз, скочи напред като ловуваща котка и разкъса лицето на паура с дясната си ръка.

Отецът изглеждаше като изпаднал в бяс, но в действителност напълно контролираше ситуацията, скачайки насам-натам така, че никой от паурите да не мине покрай него, макар че още няколко монаси чакаха отзад, готови да посрещнат атаката. Камъкът бе останал в превъплътената лапа, сливайки се с кожата; Де’Унеро потъна по-надълбоко във властта му и макар че външният му вид не се промени повече, мускулите му станаха като на котка.

Мощен удар на тигровата лапа изпрати един паур във въздуха, а после с леко свиване на краката отецът избегна удар от чук. Сетне ново извъртане го изведе пред друг нападател, който нямаше време дори да вдигне чука си.

Ноктите свирепо задраскаха и още един паур беше унищожен.

Враговете, които бяха изостанали, започнаха да отстъпват, но жаждата за кръв на Де’Унеро още не бе утолена. Краката му се присвиха и той скочи 25 фута напред, като се приземи точно сред джуджетата и се превърна в същински вихър от вършеещи нокти. Въпреки че не бяха слаби бойци и бяха изправени срещу единствен противник, паурите явно не искаха да си имат работа с отеца. Побягнаха изплашени и двама успяха да стигнат до решетките, крещейки на събратята си, останали отвън, а другите се запрепъваха надолу по коридора, където бяха посрещнати от нов залп арбалетни стрели.

Всички монаси освен един захвърлиха арбалетите си и извадиха оръжията си за близък бой, макар че шепа от тях се хвърлиха да довършат джуджетата с голи ръце.

Надолу по коридора Де’Унеро беше стиснал с лапите си главата на последното джудже, ноктите му пробиха черепа и той с лекота разтърси съществото, сякаш бе детска играчка, пълна с перушина.

Зад тях друг паур насочи малък арбалет и стреля, като удари Де’Унеро в стомаха, точно под ребрата.

Монахът изрева като тигър, изтръгна стрелата от себе си, макар и заедно с голямо парче плът, и продължи целеустремено напред.

Стрелецът презареди, а двете джуджета край решетките изпищяха и се помъчиха да се промъкнат през тях.

Тогава вътрешната врата внезапно падна, прекърши арбалета и смаза двата паура.

Де’Унеро се спря чак когато бе окъпан от струя кръв. Обърна се назад и отново изрева — боен вик, който се превърна във вой на разочарование, когато откри, че войните му се бяха справили с останалите джуджета. Битката бе завършила.

Свирепият отец се върна в човешката си форма, изтощен и физически, и магически от усилието. Тогава усети острата, пронизваща болка в корема и осъзна, че е отровен. По-голямата част от отровата, парализираща и болезнена, бе победена от чистата енергия на магическите трансформации, но бе останала достатъчно, за да причини такова треперене, че монахът скоро се отпусна на коляно.

Войните му го обкръжиха разтревожени.

— Заредете балистите — изръмжа им той и макар че Де’Унеро отново бе станал напълно човек, гласът му бе свиреп като рев на тигър. Младите монаси се подчиниха и благодарение на решителността си Де’Унеро скоро се присъедини към тях, напътствайки ги.

След като основната група паурски кораби бе пламнала и бе извадена от битката, монасите се разпръснаха да подсилят защитата по стените, където беше необходимо. Много паури се бяха добрали до стените през тази дълга и кървава утрин, но никой не успя да проникне, и до обяд, когато все още нямаше и следа от нападение по суша, изходът от битката вече бе ясен. Паурите се бориха до последно, както винаги, и повече от петдесет монаси паднаха убити, а няколко пъти по толкова ранени, но загубите на паурите бяха потресаващи — повече от половината, пристигнали с хилядата кораба, лежаха на дъното на залива, а останалите побягнаха към открито море.

Към средата на следобеда отец Йойона се присъедини към другите стари монаси, които бяха достатъчно умели в употребата на камъните и се грижеха за ранените, докато по-младите организираха погребението на онези, на които вече нямаше как да се помогне. Битката неусетно бе преминала в последната си фаза — почистването, — щом хаосът на сраженията отмря. Скоро дисциплинираните братя възстановиха обичайния ред, прагматично и ефективно. Едно нещо обаче удиви отец Йойона.

Върховният абат, който притежаваше най-мощния камък на душата в целия Сейнт Мер-Абел, ходеше сред ранените, казваше някоя и друга успокоителна дума, но не лекуваше никого. Бяха минали няколко часа от разтърсващата огнена топка и мълниите, които Маркварт бе пуснал от върха на стената, и обясненията му, че е изчерпал магическата си сила, нямаха смисъл.

Едрият отец можеше само безпомощно да поклати глава, когато Де’Унеро пристигна на стената почти разкъсан от едната страна, макар че само леко накуцваше и не даваше признаци да изпитва болка. Абатът обаче го приближи и незабавно затвори раната с камъка на душата.

Йойона знаеше, че двамата са много близки, както абатът бе близък и с брат Франсис.

Йойона продължи тихо да си върши работата, като запомняше всичко с надеждата, че ще намери достатъчно свободно време, за да го осмисли.

— Продължаваш да се хвърляш в лицето на опасността — хокаше Маркварт Де’Унеро, докато огромната рана се затваряше под въздействието на хематита.

— Човек има нужда от развлечения — отвърна отецът с лукава усмивка. — Развлечения, които ти продължаваш да ми отказваш.

Маркварт направи крачка назад и изгледа мъжа свирепо, добре бе разбрал какво има предвид.

— Как вървят тренировките? — остро попита абатът.

— Юсеф изглежда обещаващ — призна Де’Унеро. — Коварен е и би използвал всяко оръжие и всяка тактика, за да стигне до победа.

— А брат Данделион?

— Мечок — силен, но глупав — отвърна Де’Унеро. — Ще ни служи добре, докато Юсеф направлява действията му.

Абатът кимна, видимо доволен.

— Мога да ги победя и двамата заедно — продължи Де’Унеро и усмивката от лицето на абата изчезна. — Ще носят титлата „братя Правда“ и все пак мога да ги размажа без никакво усилие. Мога също и да открия Авелин и да го върна със скъпоценните камъни.

Маркварт нямаше какво да отвърне на това твърдение.

— Ти си отец и имаш други задачи — рече той.

— По-важни от намирането на Авелин?

— Също толкова важни — рече Маркварт с тон, подсказващ, че не желае повече спорове. — Юсеф и Данделион ще свършат работа, ако отец Де’Унеро ги е тренирал достатъчно добре.

Лицето на Де’Унеро се изкриви, а очите му се превърнаха в цепки, от които сякаш полетяха кинжали към Върховния абат. Не обичаше да бъде подлаган на съмнение. Изобщо.

Маркварт разпозна този поглед, тъй като го беше виждал често.

Обаче знаеше, че Де’Унеро не би се изправил срещу него, и смяташе, че би могъл да се възползва от яростта му.

— Остави ме да го хвана — простичко каза Де’Унеро.

— Ти ще обучиш ловците! — излая в отговор Маркварт. — Довери ми се, усилията ти ще бъдат възнаградени.

С тези думи върховният абат си тръгна.

— Днес се бихме смело — гордо каза отец Де’Унеро на Маркварт и другите отци на сбирката след вечеря.

— Но също така бяхме късметлии — напомни на всички отец Йойона, — защото не се появи нито паурска армия по суша, нито гоблинската войска, забелязана в региона.

— Това не е само до късмет — обади се Франсис, макар че не му бе мястото да приказва на такава сбирка. В крайна сметка още не бе дори непорочен и присъстваше тук само като придружител на върховния абат. Въпреки това Маркварт не реагира и не му направи забележка да млъкне, а останалите отци му направиха място.

— Това е нетипично за нашия противник — продължи Франсис. — Всеки разказ от бойните полета на север от Палмарис подсказва, че чудовищните ни врагове се бият сплотено и под някакво ръководство, и от успеха на нашата уловка е очевидно, че корабите на паурите действително очакваха да се намеси войска по суша.

— Къде тогава са били — и къде са сега — войските на врага по суша? — нетърпеливо попита Маркварт. — Нима утре ще открием, че отново сме обсадени?

— Флотата няма да се върне — отвърна незабавно друг отец, — а ако чудовищата дойдат по суша, ще намерят укреплението ни още по-непристъпно, отколкото откъм морето.

Случи се така, че отец Йойона гледаше към Де’Унеро, когато тези думи бяха изречени, и бе отвратен от почти дивашката му усмивка. Тя определено не подхождаше за отец от Абеликанския орден.

— Утроете охраната по стените тази нощ, и към сушата, и към морето — нареди Върховният абат.

— Мнозина са уморени от битките — каза отец Енгрес, мил човек, приятел на Йойона.

— Тогава използвайте селяните — сопна му се Маркварт. — Те дойдоха да ни ядат храната и да се крият зад стените на абатството и кръвта на братята. Нека си спечелят престоя, като пазят, тази нощ и всяка следваща.

Енгрес погледна към Йойона и неколцина от другите отци, но никой не посмя да оспори думите на Маркварт.

— Ще бъде сторено, абате — смирено отвърна отец Енгрес.

Върховният абат силно бутна стола си назад и крачетата изскърцаха по каменния под. Той се изправи и махна с ръка, разпускайки срещата, след което излезе от стаята.

Според Маркварт всичко важно вече бе свършено, искаше да остане сам с мислите и емоциите си, някои от които бяха наистина тревожни.

Беше изпратил един човек да полети към смъртта този ден и сега имаше нужда да осмисли това. Също така осъзнаваше, че не се е намесил особено дейно в процеса на лечение след битката. В него бе останала магическа енергия — знаеше го още докато изричаше лъжливите думи, за да се извини — но някак си просто не се чувстваше готов да помогне.

Бе отишъл до един ранен монах — облегнат на стената към морето, ръката му бе разкъсана от паурска кука, — но когато бе пристъпил напред да го излекува с хематита, действие, изискващо абсолютна връзка, бе усетил… какво?

Презрение? Отвращение?

Маркварт нямаше точен отговор, но се доверяваше напълно на инстинктите си. Осъзна, че в Ордена има някакво изкривяване, слабост.

Авелин — както винаги глупакът Авелин! — бе започнал разложението и сега то бе станало по-повсеместно, отколкото бе вярвал.

Да, това беше, реши абатът. Бяха станали толкова слаби и състрадателни, че вече не можеха да разпознават истинското зло и да се борят с него. Като Йойона и глупавото му съчувствие към селянина, когото бе пожертвал, за да спаси останалите.

Но не и като Де’Унеро, помисли си Маркварт и си позволи да се усмихне. Това бе силен човек, брилянтен. Може би трябваше да се подчини на желанията му и да го остави да залови Авелин и скъпоценните камъни. Ако Маркало Де’Унеро лично се заемеше със задачата, успехът бе почти гарантиран.

Върховният абат поклати глава, напомняйки си, че има други планове за отеца. Де’Унеро щеше да стане негов наследник. Още щом бе видял раните на Де’Унеро, Маркварт бе пожелал да ги излекува, като че камъкът на душата го бе подканил да действа, беше му разкрил истината.

Всичко се нареждаше чудесно за абат Маркварт. Той си напомни да възхвали както трябва умрелия в огнената топка селянин, може би дори щеше да издигне статуя в негова чест, и след това си легна.

Заспа дълбоко.

На следващия ден от Сейнт Мер-Абел поеха разузнавачи, които обходиха околността и се върнаха с вестта, че няма и следа от армия на чудовища в близост до абатството. За около седмица ситуацията се изясни — армията от паури се бе върнала на корабите и бе заминала — накъде, никой не знаеше. Гоблинската армия, защото в района наистина бе имало такава, се беше разпаднала на враждуващи банди, които се щураха насам-натам и нападаха случайно избрани градове.

Хората на краля, армията на Хонс-де-Беер, преследваше тези банди и ги унищожаваше една по една.

В Сейнт Мер-Абел заключенията от тези на пръв поглед добри новини бяха по-задълбочени.

— Трябва да открием причината за безредиците сред нашите врагове — обяви върховният абат пред висшия клир. — В Барбакан и експедицията, за която се носят слухове.

— Значи вярваш, че демонът дактил е бил унищожен — обади се отец Йойона.

— Вярвам, че врагът ни е бил обезглавен — отвърна Маркварт. — Но трябва да узнаем истината.

— Да направим експедиция — каза простичко отец Енгрес.

Брат Франсис първи излезе от стаята, нетърпелив да подготви плановете за пътешествието към Барбакан и разбира се, да угоди на абата.