Р. А. Салваторе
Духът на демона (14)

Глава 14
Правда и кривда

— О, простете, отче — запелтечи жената. — Просто нямам представа какво бихте искали от бедната стара Петибуа.

Върховният абат Маркварт я погледна с подозрение, знаеше, че не е толкова глупава, на колкото се правеше. И все пак очевидно бе изплашена. Тя, съпругът й Гревис и синът им Грейди бяха отведени от „Пътят на Задругата“, малка кръчма в по-бедната част на Палмарис.

Върховният абат си отбеляза наум да поговори с братята Юсеф и Данделион за техните груби методи. Използването на сила и заплахи, вместо по-фини форми на принуда бе изплашило тези тримата и сега извличането на всякаква информация можеше да се окаже трудно. Всъщност Маркварт се опасяваше, че ако не бе дошъл лично да наблюдава ареста, прекалено бруталните му лакеи щяха да ранят сериозно някой от тримата, може би дори да убият сина им Грейди.

— Успокойте се, госпожо Чиличънк — каза Маркварт с фалшива усмивка, — търсим един от нашите, това е всичко. Имаме причини да вярваме, че той е в компанията на вашата дъщеря.

— Кат? — попита жената и Маркварт веднага разбра, че е засегнал струна в душата й, макар да не знаеше нищо за никаква Кат.

— Дъщеря ви — повтори той. — Онази, която осиновихте, която бе останала сираче в Гористите земи.

— Кат — каза добродушно жената. — Кат, бродещото коте, така я наричахме, да ви кажа.

— Не знаех това име — призна абатът.

— Тогава Джили? — уточни жената. — Това е истинското й име или поне част от него. О, така искам да видя моята Джили отново!

Джили, превъртя Маркварт името в ума си. Джили… Джилсепони…

Пони.

Да, каза си той. Пасва идеално.

— Ако ни помогнете — любезно каза той, — наистина ще я видите отново. Вярвам искрено, че тя е жива и здрава.

— Да, сред кралските хора — добави жената.

Маркварт умело скри раздразнението си. Ако Петибуа и семейството й знаеха само стара информация, нямаше да са от голяма полза.

— Ала аз казах на другия монах, че не знам къде са пратили моето момиче — продължи Петибуа.

— Другият монах? — повтори върховният абат. Нима братът Правда вече бе разпитал тази жена, учуди се той, надявайки се, че ако случаят е такъв, Куинтал може би е установил връзката между Авелин и семейство Чиличънк.

— Монах, казахте. От Сейнт Прешъс, може би?

— Не, не, познавам хората от Сейнт Прешъс — моята Джили бе венчана лично от абат Добриниън, знаете ли? — гордо рече Петибуа. — Не, този носеше тъмнокафяви роби, като вашите, и акцентът му бе като да е човек от изтока. Казахте, че сте от Сейнт Мер-Абел. Предполагам, че и той е оттам.

Абат Маркварт се чудеше как точно да установи кой е бил този човек — макар че подозираше Куинтал, — без да издаде нищо, когато развълнуваната Петибуа се изпусна.

— А и беше много дебел човек, да ви кажа — рече тя. — Добре трябва да ги храните в Сейнт Мер-Абел, макар че вие самият имате нужда от повечко ядене, ако не се сърдите да ви го кажа!

За миг върховният абат бе объркан, тъй като по изваяните мускули на брата Правда нямаше и грам тлъстина. Ала скоро разбра за кого става дума и едва скри вълнението си.

— Брат Авелин? — попита той, останал без дъх. — Авелин Десбрис от Сейнт Мер-Абел е говорил с вас?

— Авелин — повтори Петибуа, оставяйки името да отекне в паметта й. — Да, така беше. Брат Авелин дойде да ме пита за Джили.

— И тя беше ли с вас?

— О, не, отдавна я бяха взели в армията — обясни Петибуа, — ала той не търсеше самата нея, а се интересуваше откъде идва и как така живее с мен и Гревис. Беше весел и мил човек, да ви кажа.

— И вие му казахте?

— Ами да, разбира се — каза Петибуа. — Не бих искала да разгневя светата Църква!

— Запомнете тези си думи — сухо каза върховният абат. Всичко се нареждаше доста добре. Авелин бе срещнал тази жена, Пони или Джили, извън Пирет Тюлм по време на паурското нашествие и бе пътувал с нея през Палмарис и още по на север, където бяха срещнали кентавъра. Жената бе оцеляла на планината Аида и заедно с тайнствения си приятел Нощната птица, когото Брадуордън неволно бе описал, бяха взели камъните.

Намирането им нямаше да е лесно, естествено, но може би Маркварт имаше начин да доведе Пони и Нощната птица при себе си…

— Ще ви направя едно хубаво печено — тъкмо казваше Петибуа, когато абатът отново се съсредоточи върху разговора. Нормално да мисли все за такива неща, каза си Маркварт, наблюдавайки пълничката й фигура.

— С удоволствие, но не сега — отговори той.

— Не, сега не — съгласи се Петибуа. — Ала елате в „Пътя на задругата“ тая вечер или когато искате и ще ви нахраним.

— Опасявам се, че няма да се върнете в „Пътя“ днес — обясни Маркварт, стана от мястото си зад огромното писалище на абат Добриниън, и кимна на брат Данделион, който стоеше в сенките на огромната стая. — Или пък когато и да е било скоро.

— Но…

— Казахте, че не бихте искали да разгневите светата Църква — прекъсна я Маркварт. — Надявам се наистина да е така, госпожо Петибуа Чиличънк. Нашата работа е много важна — повече от благоденствието на нищожната ви кръчма.

— Нищожна? — повтори Петибуа, вече разтревожена и ядосана.

— Брат Данделион ще ви придружи…

— Не мисля! — прекъсна го жената. — Аз не съм враг на Църквата, отче, ала си имам живот и семейство.

Върховният абат Маркварт дори не си направи труда да отговори, тъй като вече бе отегчен и дори раздразнен от тази жена, която само бе потвърдила вече известни факти. Той отново кимна към брат Данделион, който пристъпи към Петибуа и я хвана за пълничката ръка.

— Пуснете ме! — извика му тя и издърпа ръката си.

Данделион погледна към Маркварт и той му кимна. Тогава огромният монах сграбчи по-силно жената. Петибуа се опита да се отдръпне, но хватката на огромния мъж бе като стоманена.

— Разберете ме добре, госпожо Чиличънк — обясни върховният абат Маркварт с леден глас и приближи съсухреното си лице до жената. — Ще последвате брат Данделион, каквото и да става.

— И вие се наричате божи човек? — отвърна Петибуа, ала гневът в гласа й отстъпи място на страха. Тя отново опита да се измъкне и брат Данделион стегна още повече хватката на железните си пръсти и я халоса по челото. После прекара длан под нейната, притисна я надолу и изви пръстите й. Вълни от болка преминаха през женицата и краката и омекнаха. Брат Данделион прекара свободната си ръка под рамото й и я вдигна с лекота, без да пуска пръстите й. Маркварт отново седна на бюрото, без да обръща внимание на ставащото.

След като Данделион изкара жената, в кабинета влезе абат Добриниън. Изглеждаше много недоволен.

— Така ли се отнасяш с паството ни? — попита той Маркварт.

— Така Църквата се отнася с тези, който не желаят да й помогнат — хладно отвърна върховният абат.

— Не желаят? — със съмнение повтори Добриниън. — Или не могат?

— Семейство Чиличънк са честни и достойни хора, това е всеизвестно.

— Ако не могат да ти помогнат в твоето търсене…

— Моето търсене? — изрева в отговор върховният абат, скочи на крака и удари по писалището. — Значи смяташ, че това е само мое търсене?

Не разбираш ли какво означава всичко това?

Абат Добриниън вдигна ръка в опит да успокои стареца. Ала този жест само вбеси абата още повече.

— Намерихме еретика Авелин — изръмжа Маркварт. — Да, намерихме го, мъртъв, както заслужава, в пустошта на планината Аида. Може би неговият приятел, демонът, се е обърнал срещу него или може би сам е надценил силите си и го е нападнал. Гордостта бе един от многото му грехове.

Абат Добриниън нямаше думи да изрази смайването си от думите му и от яростта в гласа му.

— А тази жена — продължи Маркварт, посочвайки с костеливия си пръст вратата, през която Петибуа и Добриниън току-що бяха излезли — и нейното проклето семейство вероятно могат да ни кажат къде са нашите камъни. Нашите камъни! Дадени от Господ на Сейнт Мер-Абел и откраднати от грабителя и убиеца Авелин Десбрис, проклето да е името му! Помислете, абат Добриниън! Ако тия камъни попаднат в ръцете на враговете на църквата, значи ни чака още по-голяма война, не се и съмнявайте!

Добриниън подозираше, че върховният абат преувеличава. Вече бе говорил с отец Йойона за камъните и той изобщо не бе така притеснен за тях. Ала Добриниън също бе стар, времето му на този свят бързо изтичаше и той разбираше колко важни са репутацията и наследството му. Затова отчаяно искаше да види брат Алабарне канонизиран, докато той е начело на Сейнт Прешъс, и бе склонен да приеме желанието на Маркварт да си върне камъните.

Би казал всичко това, ако имаше шанс, но върховният абат го притисна, напомняйки му доктрината на Църквата, както и за отец Сихертън, този така добър човек, погубен от Авелин. После повтори, че семейство Чиличънк може би са единствените, които могат да им помогнат, за да стигнат до онази проклета жена и откраднатите камъни.

— Не подценявайте моята отдаденост към всичко това — завърши Маркварт, снишавайки заплашително глас. — Ако ми попречите, ще ви го върна тъпкано.

Лицето на Добриниън се изкриви от изумление, не бе свикнал да бъде заплашван от представител на собствения му орден.

— Както знаете, отец Йойона вече пътува към Сейнт Хонс, за да уреди канонизирането на брат Алабарне — спокойно каза Маркварт. — Мога да го извикам незабавно и да прекратя този процес.

Добриниън се стегна и изправи раменете си. Реши, че върховният абат е преминал всякаква граница.

— Вие сте предводителят на Абеликанската църква — призна Добриниън — и с това притежавате огромна сила. Но силата на процеса по канонизиране е още по-голяма и такова нещо го решават всички абати, не само господарят на Сейнт Мер-Абел.

Маркварт се засмя още преди той да довърши мисълта си.

— Да знаеш какви истории имам да разкажа за брат Алабарне — каза той със злобна усмивка. — Забравени приказки от катакомбите на Сейнт Мер-Абел. За това как преминал през източната земя и се отдал на разврат и пиянство, може би дори на една дребна кражба.

— Невъзможно! — извика Добриниън.

— Но пък е много възможно — мрачно отвърна Маркварт — някой да изфабрикува такова нещо и да го направи да изглежда автентично.

— Тази лъжа няма да издържи изпитанието на времето — възрази Добриниън. — Подобни глупости са се разказвали и за света Гуендолин и пак не успяха да спрат процеса по канонизирането й!

— Но го забавиха с едно двеста години — напомни му Маркварт. Така че наистина, лъжите вероятно няма да издържат проверката на времето, но на времето няма да устоиш и ти, стари приятелю.

Добриниън залитна, имаше чувството, че го бяха зашлевили.

— Смятам да си събера информацията както намеря за необходимо — спокойно каза Маркварт. — От този момент нататък Гревис, Петибуа и Грейди Чиличънк са задържани, за да бъдат разследвани за измяна срещу светата Църква. А може би ще поговоря и с Конър Билдебург, за да видя дали и той не е забъркан в тази конспирация.

Добриниън понечи да отговори, но реши да запази мислите си за себе си. Конън Билдебург бе любимият племенник, считан на практика за син и наследник на стария барон на Палмарис, човек с немалко влияние и възможности. Може би върховният абат щеше да си намери майстора, реши Добриниън. Може би злият старец щеше да си създаде много опасен враг.

— Както желаете, отче — отвърна абатът на Сейнт Прешъс, поклони се ниско и напусна кабинета.

Маркварт изсумтя доволно, когато вратата се затвори зад Добриниън, убеден, че го е поставил на мястото му.

Дейнси Оукъмб не бе най-голямата умница на света и жизненият младеж знаеше това, но пък бе доста наблюдателна. Освен това Конър Билдебург често се възползваше от недостига й на съобразителност.

Племенникът на барона бе дошъл тази вечер в „Пътя“, както правеше често — макар че в интерес на истината отношенията между Конър и Петибуа Чиличънк доста охладняха след анулирането на сватбата му с Джил. Все пак Грейди Чиличънк бе доволен да може да нарече благородника свой приятел и дори Гревис не можеше да обвини човека за провала на сватбата — Джил му бе отказала съпружеските му права все пак. И така, Конър продължаваше да посещава „Пътят на задругата“, защото макар да бе добре дошъл във всички скъпи таверни на Палмарис, там той бе просто поредният благородник. А сред обикновените хорица в „Пътя на задругата“ се чувстваше по-важен във всяко отношение.

Както много обикновени посетители и той бе изненадан да открие кръчмата залостена тази нощ. Единствената светлинка, която се виждаше от нея, идваше от прозорците на две от гостните на втория етаж, една от кухнята и една от малка стаичка зад хана, която някога бе принадлежала на Джил, ала сега бе на Дейнси. Конър тихо я извика и почука леко по вратата.

— Отвори ми, Дейнси — настоя той.

Не последва отговор.

— Дейнси Оукъмб! — каза Конър по-високо. — Много хора чакат на улицата. Не можем да пренебрегнем това, нали?

— Дейнси не е тук — долетя зле преправен женски глас.

Конър застина, изненадан от страха в гласа й. Какво ставаше тук?

— Дейнси, аз съм Конър… господарят Билдебург, племенникът на барона — каза той по-твърдо. — Знам, че си зад вратата и чуваш всяка моя дума, и настоявам да говориш с мен.

Отговор не последва, чу се само тих плач.

Конър се напрегна още повече и дори се поуплаши. Нещо много странно ставаше, може би ужасно.

— Дейнси!

— О, вървете си, господарю Билдебург — примоли се жената. — Не съм сторила нищо лошо и не знам какви престъпления са извършили те, че да си заслужат яростта на Църквата. Самата аз нямам грехове и в леглото си съм била сама — освен когато бях с вас… и още два или три пъти…

Конър се опита да осмисли чутото. Престъпления срещу Църквата?

От семейство Чиличънк?

— Невъзможно — каза той на глас, сетне вдигна ръка, за да потропа отново по вратата. После обаче спря и се замисли. Дейнси бе уплашена и очевидно си имаше причина за това. Ако я изплашеше още повече, едва ли щеше да научи повече.

— Дейнси — каза той тихо и успокояващо, — познаваш ме. Знаеш, че съм приятел на семейство Чиличънк.

— Госпожата няма много високо мнение за теб — рязко отговори Дейнси.

— И знаеш защо — отвърна Конър, като се мъчеше да запази спокойствие. — Знаеш, че не обвинявам Петибуа за това, че ми се сърди.

Знаеш, че пак идвам в „Пътя“ и още го считам за свой дом. Не съм враг на семейство Чиличънк, Дейнси, нито пък на теб.

— Така казваш.

— Помисли какво можех да сторя, ако поискам — рязко каза Конър. — Можех да дойда с половин гарнизон и тази врата нямаше да може да те защити.

— Дейнси не е тук — долетя отговорът. — Аз съм сестра й и не знам за какво говорите.

Конър изсумтя и подпря чело на вратата.

— Добре тогава — каза той след малко, — тръгвам си, а ти, ако си разумна, ще направиш същото, преди онези монаси, дето се задават по пътя, да стигнат дотук.

Конър стоеше точно вдясно на вратата и затропа с ботуши по дървото, сякаш си отиваше. Както можеше да се очаква, вратата се отвори след малко и младежът бързо сложи крак в процепа и натисна с рамо.

Дейнси бе силна девойка, заякнала от носенето на тежки табли с поръчки, така че оказа съпротива, но накрая той я избута в стаята и бързо затвори след себе си.

— Ще викам! — предупреди го момичето и отстъпи уплашено назад.

Взе един тиган и разсипа яйцата. — Стой настрана! — извика тя и замахна с тигана.

— Какво ти става бе, Дейнси — попита Конър и направи крачка напред, а после бързо отстъпи от свистящия тиган и вдигна ръце, за да покаже, че няма лоши намерения. — Къде са семейство Чиличънк?

Трябва да ми кажеш.

— Вече знаеш — обвини го жената, — със сигурност чичо ти има пръст в това.

— Пръст в кое? — настоя Конър.

— В ареста — изплака Дейнси и по меките й бузи потекоха сълзи.

— Арест? — повтори Конър. — Били са арестувани? От градската стража?

— Не — отвърна Дейнси, — от монасите.

Конър занемя от удивление.

— Арестувани? — попита той отново. — Сигурна ли си? Не са ли просто извикани за нещо в Сейнт Прешъс?

— Господин Грейди се опита да спори — каза Дейнси. — Каза, че е твой приятел и така нататък, ала това само ги накара да се захилят и когато господин Грейди понечи да извади меча си, единият — дребен, но бърз като пепелянка, го удари така, че го повали на земята. После дойде старият и…

— Абат Добриниън?

— Не, много по-стар — каза Дейнси. — Костелив и сбръчкан, с роба като Добриниън, но още по-пищна. Красива дреха, дори върху този стар и сбръчкан човек със зло изражение на лицето…

— Дейнси — прекъсна я Конър внезапно, за да не й позволи да се отплесне.

— Та старият се развика на дребния, но после погледна господин Грейди и му рече, че ако отново опита нещо глупаво, ще му изтръгнат и двете ръце — продължи Дейнси. — Аз му повярвах, както и господин Грейди. Целият побеля като платно и се разтрепери като лист.

Конър крачеше из стаята и седна на леглото. Беше объркан, опитваше се да разбере какво става. Той бе в „Пътя“ онази нощ преди години, когато дебелият монах от Сейнт Мер-Абел, а не от Сейнт Прешъс, бе говорил с Петибуа. Срещата бе минала спокойно, макар че човекът на няколко пъти спомена Джил, което някак разгневи обикновено веселата жена. Ала все пак монахът изглеждаше мил и добър.

— Казаха ли защо са дошли? — попита я Конър. — Споменаха ли престъпленията, в които обвиняват семейство Чиличънк? Трябва да ми кажеш, умолявам те.

— Питаха ги за дъщеря им, това е всичко — отговори Дейнси. — Първо решиха, че съм аз и двамата млади ме сграбчиха. Но после старият каза, че не съм аз, и господинът и госпожата го потвърдиха.

Конър подпря брадичката си с ръка, напразно се опитваше да проумее ставащото. Джил? Търсили са Джил? Но защо?

— Казаха, че господинът и госпожата вероятно я крият, и претърсиха навсякъде — продължи Дейнси. — А после отведоха и тримата.

Конър Билдебург не бе човек без възможности. Мрежата му от приятели и довереници включваше хора от двореца през абатството, чак до къщата „Бойна вежда“, един от най-известните бардаци в града.

Трябваше да задейства тази мрежа, осъзна той, да се добере до някакви отговори.

Ако Църквата се бе отнесла така брутално със семейство Чиличънк заради Джил, вероятно и самият той бе застрашен. Времената бяха наистина опасни и Конър, който близо тридесет години бе живял като част от висшето общество, знаеше колко сериозни могат да станат дворцовите интриги.

— Стой тук, Дейнси — каза той накрая, — и дръж вратата залостена.

Не отваряй никому, освен на мен.

— Но как да съм сигурна, че си ти?

— Ще имаме тайна фраза — загадъчно каза Конър и видя, че това привлече вниманието на Дейнси. Лицето й светна за миг и тя остави тигана на масата и приседна до него на леглото.

— Толкова е вълнуващо — щастливо каза тя. — И каква ще е тази фраза?

Конър се замисли за един миг.

— О, Боже мой — каза той с хитра усмивка, която накара Дейнси да се изчерви. — Ще запомниш, нали?

Дейнси се захили и се изчерви още повече. Бе чувала тази фраза преди и я бе повтаряла многократно, когато с Конър оставаха насаме в стаята й.

Конър я погъделичка леко под брадичката, изправи се и тръгна към вратата.

— Не говори с никого — каза й той, докато излизаше. — А ако Чиличънкови се върнат…

— Ще ги пусна, разбира се! — прекъсна го Дейнси.

— Естествено — сухо каза Конър, — но после кажи на Грейди да се свърже с мен. Ще запомниш ли?

Дейнси кимна нетърпеливо.

— О, Боже мой — намигна й Конър и излезе.

Дейнси остана на леглото и се подхилква още дълго време.

 

 

— Смяташ, че това е просто някаква игра — изкрещя Маркварт и навря лице пред физиономията на нещастния Грейди Чиличънк. Кървясалите очи на стареца се втренчиха в тези на пленника. Грейди бе окован за китките на стената, толкова нависоко, че през цялото време стоеше на пръсти. А и в килията в подземията на Сейнт Прешъс бе горещо, тъй като бе накладен буен огън.

— Дори не я харесвах — заекна в отговор затворникът, а от устата му с всяка дума хвърчаха слюнки. — Въобще не съм искал да имам сестра!

— Тогава ми кажи къде е! — изрева Маркварт.

— Щях, ако знаех — възрази Грейди, контролираше гласа си, но в никой случай не звучеше спокоен. — Трябва да ми повярвате!

Върховният абат Маркварт се извърна към двамата монаси, които го бяха придружили в подземието, братята Франсис и Данделион. Свирепият млад монах носеше роба с ниско дръпната качулка, подходяща за такава мрачна сбирка.

— Вярваш ли му? — попита Маркварт Франсис.

— Изглежда искрен — отвърна брат Франсис. Всъщност беше леко пристрастен, тъй като просто вече не можеше да гледа този разпит, най-бруталния, на който бе присъствал. Вярваше на Грейди и искрено се надяваше, че и Маркварт ще му повярва.

— Изглежда? — повтори Маркварт с неверие в гласа. — Скъпи ми братко Франсис, за такъв важен въпрос смяташ ли, че това е достатъчно?

— Разбира се, че не, отче — отговори Франсис, подтискайки въздишката си.

Върховният абат се извърна към Грейди.

— Къде е тя? — спокойно попита той.

Мъжът изскимтя, докато търсеше отговор, който нямаше как да намери.

Маркварт кимна към закачуления Данделион.

— Трябва да сме сигурни — каза той и след това тръгна към изхода, следван от брат Франсис.

Данделион се озова за миг до Грейди и огромният му юмрук се стовари в ребрата му.

— Моля ви — запелтечи Грейди, но след това бе ударен отново, отново и отново, докато думите не започнаха да излизат от устата му като неразбираеми стонове.

— Когато приключиш — каза абат Маркварт на Данделион, — иди до огнището на горния етаж и вземи ръжен, след това го подръж в огъня малко. Трябва да изпитаме честността на този човек и да го научим на подчинение към Църквата.

— Не! — опита се да извика Грейди, но дъхът му бе отнет от поредния тежък удар.

Маркварт излезе от стаята, без да поглежда назад. Брат Франсис се спря за момент и се обърна. Грейди Чиличънк не бе единственият в стаята, който получаваше урок.

Следващият удар донесе още един стон за милост и Франсис забърза да настигне Маркварт.

— Не смятате да горите с ръжена този нещастен глупак, нали? — попита той.

Погледа на Маркварт смрази кръвта на Франсис.

— Ще ползвам всичко, което сметна за нужно — спокойно отвърна абатът. — Ела, вярвам, че старецът в залата долу вече се е пречупил. Може би ще нахлуем в мислите му с камъка на душата. — Маркварт спря и се вгледа в лицето на младия монах, защото видя изписалите се съмнения. — Когато работата стане неприятна, всичко, което трябва да направиш, е да се замислиш за висшето благо — тихо го упъти той.

— Но ако казват истината… — осмели се да възрази Франсис.

— Ами жалко тогава — призна Маркварт. — Ала не толкова, колкото би било, ако лъжат и не ги изпитаме достатъчно. Мисли за висшето благо, брат Франсис.

При все това Франсис трудно успокои сърцето си след това зрелище.

Не коментира нищо повече, обаче подготви камъка на душата и покорно последва своя началник към следващата килия.

След малко повече от час, един болезнен за Грейди и Гревис час, Франсис и Маркварт отвориха тежката врата, водеща към тясното каменно стълбище до параклиса на абатството. Намериха абат Добриниън да ги чака на най-горното стъпало.

— Настоявам да знам какво правите долу — горещеше се абатът. — Тези хора са от моето паство и са верни на светата Църква.

— Верни? — излая му Маркварт. — Та те укриват бегълци!

— Ако знаеха…

— Знаят! — изрева Маркварт в лицето му. — И ще ми кажат, не се и съмнявай!

Самият гняв и дивата ярост на стареца накараха Добриниън да отстъпи няколко крачки. Втренчи се в Маркварт, опитваше се да разбере намеренията му, да проумее колко далеч ще стигне всичко това.

— Върховни абате — каза той тихо, опитвайки се да овладее собствения си гняв, — не се и съмнявам във важността на вашето търсене, ала няма да стоя безучастно, докато…

— Докато започвам процеса по канонизиране на скъпия ни Алабарне от Сейнт Прешъс? — довърши Маркварт.

Абат Добриниън спря, мислите бушуваха в главата му. Не, реши накрая той, не може да позволи на върховния абат да упражнява постоянно този натиск върху него, не и когато ставаше дума за такъв важен въпрос.

— Брат Алабарне заслужава — отвори уста да възрази той.

— Като че това има значение — излая отново Маркварт, — колко стотици заслужават, абат Добриниън? Но колцина биват избрани!

Добриниън поклати глава.

— Стига вече — каза той. — Стига вече. Вие решете какво да сторите, що се отнася до брат Алабарне, имайки предвид неговия труд и светия му живот, а не съгласно това дали настоящият абат на Сейнт Прешъс е съгласен с вашата кампания на ужаса! Това са добри хора, с честни сърца и извършили достойни дела.

— Какво знаеш ти за това? — избухна Маркварт. — Когато враговете на Църквата обкръжат Сейнт Прешъс или гнилочта вътре в самата църква те повали зад стените, които толкова почиташ, или когато гоблините свободно закрачат по улиците на Палмарис, тогава абат Добриниън ще плаче за справедливата, макар и желязна ръка на върховния абат Маркварт! Разбираш ли изобщо какво означава кражбата на светите камъни? Не схващаш ли каква сила могат да дадат на нашите врагове? — върховният абат махна отвратено с ръка и поклати глава. — Писна ми да ви образовам, глупави ми Добриниън — рече то. — Затова нека те предупредя. Този въпрос е твърде важен, за да се бъркаш в него, и действията ти няма да останат незабелязани.

Абат Добриниън изпъна рамене и погледна стареца право в очите.

Наистина, някои от твърденията на Маркварт за евентуална катастрофа бяха намалили увереността му, но въпреки това сърцето му подсказваше, че мъченията, на които бяха подложени Чиличънкови и кентавърът, не можеше да са праведни. Ала в този момент нямаше как да противостои на Маркварт. Йерархията на Абеликанската църква не позволяваше на него, обикновения абат, да оспорва властта на върховния, дори в собственото си абатство. Той се поклони и се отдалечи.

— Кой е вторият човек след Добриниън в Сейнт Прешъс? — попита Маркварт брат Франсис.

— Бъдещият наследник на абатството ли? — попита Франсис и когато Маркварт кимна, Франсис поклати глава и сви рамене.

— Тук няма монаси с висш сан — обясни той, — няма дори отец, който да служи в Сейнт Прешъс.

Лицето на Маркварт се изкриви от почуда.

— Имали са двама отци — обясни брат Франсис, — един убит в битка на север, другият починал от червена треска само преди няколко месеца.

— Интересно — отбеляза върховният абат.

— В действителност в Сейнт Прешъс няма кой да наследи поста на абата — продължи брат Франсис.

Маркварт се усмихна злокобно при тази мисъл. В Сейнт Мер-Абел той си имаше отец, готов за тази позиция, човек със също толкова желязна ръка.

— Ала отстраняването на действащия абат би било трудно — обясни брат Франсис, решил, че е разбрал какво има предвид Маркварт.

— Моля? — попита учудено върховният абат, като че мисълта никога не му бе хрумвала.

— Вселенският събор никога няма да отнеме абатството от Добриниън, щом като няма наследник в Сейнт Прешъс.

— Има много отци в Сейнт Мер-Абел, готови да станат абати — отговори Маркварт, — а и в Сейнт Хонс.

— Ала историята ни учи, че Вселенският събор няма да отнеме абатството от абат, ако някой в същото абатство не може да го наследи — възрази брат Франсис. — Дванадесетият събор на Сейнт Агрейн имали такъв проблем, и то с абат, чиито престъпления съвсем определено били по-големи от тези на абат Добриниън.

— Да, да, не се съмнявам в твоите познания по въпроса — прекъсна го някак нетърпеливо върховният абат. Все така усмихнат, погледна в посоката, в която се бе отдалечил абат Добриниън.

— Жалко — промърмори той.

След това тръгна отново, а брат Франсис се спря за момент, преди да го последва, изненадан, че върховният абат Маркварт дори мисли такива неща. Изхвърлянето на един абат от служба не бе шега работа!

Бе опитвано само няколко пъти в хилядолетната история на Църквата и два от тези случаи бяха предизвикани от фактите, че обвиненият абат е бил уличен в далеч по-сериозни престъпления, веднъж в поредица от изнасилвания, включително на игуменката на Сейнт Гуендолин, а втория път за убийство. Нещо повече — останалите четири опита бяха от много ранната история на Абеликанския орден, когато позицията на абат често била предлагана за продан или давана по политически причини. Брат Франсис въздъхна дълбоко, за да успокои нервите си, и покорно последва своя началник, напомняйки си, че Църквата, както и цялото кралство, са във война, а времената на отчаяние предизвикваха отчаяни мерки.

 

 

Брат Браумин Херде не бе в добро настроение. Знаеше какво става в подземията на абатството, макар че не му се разрешаваше да приближава долните нива. Нещо по-лошо, знаеше, че сега ще е съвсем сам, ако реши да предизвика върховния абат. Отец Йойона отдавна бе отпратен. Абат Маркварт познаваше своите противници и имаше предимство пред тях, от което не смяташе да се откаже.

Така брат Браумин, избягвайки монасите от собственото си абатство от страх, че ще докладват на Маркварт всеки разговор, прекарваше времето си с братята от Сейнт Прешъс. Той откри, че те са по-добродушни от сериозните последователи от Сейнт Мер-Абел, въпреки че нерядко бяха чували звуците на битки в последните седмици. Като цяло Сейнт Прешъс бе едно по-светло място. Може би причината бе и времето, мислеше брат Браумин, тъй като Палмарис бе далеч по-слънчев от залива на Вси светии. А може би тайната се криеше в това, че Сейнт Прешъс бе построен по-високо от грамадния Сейнт Мер-Абел, с повече прозорци и балкони. Или пък в това, че тези монаси не бяха така изолирани, абатството им бе в центъра на голям град. Или пък, размишляваше Браумин, и реши, че това е най-вероятното обяснение — Сейнт Прешъс бе по-светъл от Сейнт Мер-Абел, защото и двете абатства отразяваха настроенията на своите ръководители. Добриниън Калислас по всички сведения бе човек, свикнал да се усмихва, а дълбокият му смях бе известен в цял Палмарис, както и любовта му към виното — елфическо, както шушнеха някои, — а също така и увлечението му по игрите на късмета с приятели и голямата му любов по организирането на пищни сватби, за които средства не се пестяха. Върховният абат Маркварт не се усмихваше много, а в редките случаи, когато го правеше, тези, които не разчитаха на благоволението му, си имаха доста проблеми.

По-късно следобеда Браумин стоеше в коридора, който водеше до личните покои на абат Добриниън. Много пъти вдигна ръка, за да почука на вратата, но все се отказваше. Разбираше какъв риск поема, ако сподели с абат Добриниън страховете си относно Маркварт и идеята му за тих съюз срещу него. От една страна Браумин разбираше, че няма голям избор. С отпращането на отец Йойона на дълъг път, който щеше да го държи настрани години наред, Браумин бе безсилен да предприеме каквото и да било относно решенията на върховния абат, особено за това, което бе отпратило Йойона. Съюзяването с абат Добриниън, който по всичко личеше, че също има проблеми с Маркварт, можеше значително да подсили каузата и на двамата.

Ала от друга страна, Браумин Херде трябваше да признае, че в действителност не познава абат Добриниън добре, особено що се отнася до политиката му. Възможно бе Добриниън и Маркварт да спореха просто защото и двамата искаха славата от откриването на камъните. А може би възраженията на абат Добриниън бяха породени от гнева, че Маркварт бе дошъл в Сейнт Прешъс и бе узурпирал властта му.

Брат Браумин остана почти половин час в коридора, като обмисляше какво да предприеме. Накрая мъдрите думи на отец Йойона се оказаха решаващи.

„Тихо разпространи думите ни — бе го приканил обичният му учител. — Не срещу върховния абат или някой друг, а за Авелин и тези, които имат сърца като неговото.“

Търпение, реши брат Браумин. Това бе дългата война за човечеството, сблъсъкът на доброто и злото, и неговата страна, тази на истинската доброта, накрая щеше да победи. Трябваше да вярва в това.

Сега се чувстваше нещастен и много самотен, но това бе тежестта на истината и да отиде при абат Добриниън в това опасно време не бе правилно.

Както щеше да се окаже в следващите седмици, брат Браумин Херде щеше да съжалява горчиво за момента, в който се бе отдалечил от вратата на абат Добриниън.