Р. А. Салваторе
Духът на демона (7)

Глава 7
Дълга нощ на сражения

До този момент пътуването им беше изненадващо лишено от особени премеждия. Наистина, бяха се натъкнали на банда гоблини в южната част на Мочурливите земи, но се бяха справили с тях с характерната си ефективност — чрез три изстрела на Джуравиел и мълния, пусната от Пони. А пък двамината, опитали се да се измъкнат от основната група, бяха стъпкани от Симфония. След битката елфът и пазителят, и двамата майстори в следотърсачеството, претърсиха района, но не успяха да намерят никакви следи от други врагове наоколо, така че битките, поне до този момент, приключиха.

Нещата се успокоиха дори повече, когато тримата оставиха Мочурливите земи далеч зад гърба си и навлязоха в кралство Хонс-де-Беер, на юг от Гористите земи. Северозападната част на Хонс-де-Беер не бе гъсто населена и в действителност имаше само един път, който минаваше след Дивите земи и към главния път, свързващ Палмарис с Тревясал лъг. Очевидно, гоблините и паурите бяха сметнали района за безинтересен, тъй като нямаше и следа от тях.

Скоро обаче тримата навлязоха още по на юг, в по-населени региони, пресичайки ниви, обградени с живи плетове или каменни стени, и много пътища, по които можеше да се тръгне. И по всички тях се виждаха следите на паури, гоблини и великани, както и дълбоки бразди, оставяни от дървените каруци и бойните машини на злите джуджета.

— Земепад — рече Пони, посочвайки стълб пушек, който се издигаше от далечината, зад един хълм. Тя бе минавала през тази околност само няколко пъти, но я познаваше по-добре и от двамата си спътници.

Когато завоевателната армия от чудовища за пръв път бе дошла към трите града в Гористите земи, Пони бе тръгнала на юг да предупреди хората от Земепад и околностите за опасността.

— Завладян от чудовищата — отговори пазителят. Не му се вярваше хората да са още в града, като се имаше предвид количеството вражески следи по пътя. А пушекът беше не от пожарища — плътна, ядна пелена дим от горящите сгради, — а по-скоро сиви струйки дим, издигащи се от домашните огнища.

— Вероятно ще открием и съседния град в подобна ситуация — добави Бели’мар Джуравиел. — Изглежда, враговете ни са се укрепили добре и възнамеряват да останат.

— Каер Тинела — отбеляза Пони след кратък размисъл. — Следващият град по пътя е Каер Тинела. — Тя погледна отново назад, на север, докато говореше, тъй като групата им се бе отклонила от главния път, свързващ Палмарис с Тревясал лъг. Движеха се през гората и бяха дошли от запад, под нивото на Каер Тинела, най-добре уредения северен град на Хонс-де-Беер и най-близък до трите градчета в Гористите земи.

— А отвъд Каер Тинела? — попита Елбраян.

— Пътят към дома — отвърна Пони.

— Значи ще започнем от север — разсъди пазителят. — Ще се върнем обратно към Каер Тинела и ще видим какво може да намерим, подир което ще се върнем в Земепад и ще се приготвим за битка.

— Битка, която вероятно ще намериш още иззад хълма — отбеляза Джуравиел.

— Първата ни задача е да открием бегълците, ако има такива в околността — отговори Елбраян. Тази мисъл не го изоставяше. Не я бе изричал на глас, но таеше надежда, че ще намери Белстър О’Комли и другите хора от Дъндалис сред отрядите на съпротивата в района.

Пазителят погледна към Пони, видя усмивката, озарила красивото й лице, и разбра, че тя добре осъзнава какво се крие зад настойчивостта на тона му, както и това, че споделя мнението му. Щеше да е добре отново да са сред доверени съюзници. По молба на Елбраян Пони се качи зад него на широкия гръб на Симфония.

— Градът точно на пътя ли е? — попита Бели’мар Джуравиел.

— И двата — отвърна Пони. — Земепад на юг, а Каер Тинела само няколко мили на север.

— Ние обаче ще се държим на разстояние от Каер Тинела и ще обиколим на запад — обясни Елбраян. — Възможно е групите на бежанците да са се укрепили по-далеч на север, където пътищата и полята са по-малко, а горите — по-гъсти.

— Вървете тогава на запад — съгласи се Джуравиел и погледна на север. — Аз ще отида по-близо да Каер Тинела, да разузная какви са силите на нашите неприятели.

Елбраян, притеснен за своя малък приятел, отвори уста да възрази, но се спря, давайки си сметка за потайността и ловкостта на Туел’алфарите. Бели’мар Джуравиел бе способен да се озове и зад най-предпазливия елен и да го потупа два пъти по задницата, преди животното да го усети.

А и едва ли Джуравиел щеше да се съобрази с неговите аргументи, даде си сметка Елбраян, като видя самоувереното изражение на ъгловатато лице на елфа, който им намигна със златното си око и рече:

— И техните слабости.

След което изчезна, промъквайки се нататък, като сянка сред сенките.

 

 

— Ще ми кажеш това, което искам да разбера — рече Кос-косио Бегулн.

Роджър остана с изправен гръб, доколкото здравите ремъци му позволяваха, и се усмихна обезоръжаващо.

Главата на Кос-косио Бегулн се спусна напред, костеливото му чело разби носа на Роджър и младежът политна назад. Изплю малко кръв и се опита да се превърти, но въжетата държаха ръцете му зад стола и той не можа да набере сила. Група паури внезапно се озоваха зад него и отново го вдигнаха.

— Да, ще ми кажеш — обяви Кос-косио Бегулн. Ухили се злобно и надигна сбръчканата си ръка, щраквайки с пръсти.

Звукът изкънтя в главата на нещастния Роджър и той можа само да изпъшка, когато вратата на малката стая се отвори и влезе друго джудже, което водеше на къса каишка най-огромното и грозно куче, което Роджър бе виждал. Псето опъна каишката и оголи страховитите си зъби, ръмжеше, гъргореше и щракаше с могъщите си челюсти.

— Краготските хрътки ядат много — рече ухиленият Кос-косио Бегулн. — Сега, момче, имаш ли да ми кажеш нещо?

Роджър си пое дъх няколко пъти, мъчеше се да се успокои, да не се паникьоса. Паурите искаха да разберат къде е бежанският лагер, а той бе решен да не им каже, независимо от мъченията, които му бяха подготвили.

— Много се забави — каза Кос-косио Бегулн и отново щракна с пръсти. Паурът отпусна каишката и краготската хрътка се спусна към Роджър и скочи право към гърлото му.

Роджър се метна настрани, но кучето го последва и зъбите му се забиха в бузата му и дори опряха в неговите.

— Не оставяйте звяра да го убие — нареди Кос-косио Бегулн. — Само да го нарани както трябва. Ще пропее, не се съмнявайте.

После той излезе от стаята, макар че зрелището му доставяше голямо удоволствие.

За нещастния Роджър светът се превърна в кървава баня.

Белстър О’Комли погледна приближаващите факли и бе завладян от такъв страх, какъвто не бе изпитвал от напускането на Дъндалис.

Според завърналите се следотърсачи паурите бяха хванали Роджър и приближаването на такава огромна армия от изчадия на север, накара едрия мъж да реши, че Роджър е бил принуден да ги издаде. Може би Янсен Бриджис в крайна сметка бе прав, като не одобряваше нощните набези на крадеца.

Нямаше начин бегълците, които наброяваха почти 200 души, сред които мнозина старци и деца, да избягат от такава сила. Белстър и хората му знаеха, че имат само един избор: здравите да отидат напред и да се бият с паурите в гората, използвайки тактиката удряй и бягай, докато онези, които не могат да воюват, избягат далеч.

Не бе очарован от тази перспектива, както Томас и останалите водачи на бежанците. Сблъсъкът с организирана и подготвена група изчадия можеше да им струва скъпо и да сложи край на всякаква реална съпротива в региона. Белстър подозираше, че всички оцелели след тази нощ ще тръгнат на юг и ще рискуват с бягство през лагерите на чудовищата, за да се доберат до Палмарис. Много пъти през последните седмици двамата с Томас бяха обсъждали този вариант и всеки път го отхвърляха като твърде рисков. Силите на Палмарис още не бяха притиснали достатъчно чудовищата и редиците на злодеите оставаха здрави и добре укрепени.

Въпреки това от самото начало някогашният ханджия подозираше, че ще се стигне до това, и знаеше, че основната им задача е да осигурят шанс неспособните да се бият да избягат от сраженията. Бягството към Палмарис щеше да е изпълнено с опасности, но лятото нямаше да трае вечно, а много от старците и децата нямаше да издържат на студените зимни нощи в гората.

Белстър прогони мисли с тежка продължителна въздишка. Трябваше да се съсредоточи върху настоящите проблеми, организацията на предстоящата битка. Стрелците му вече бяха отишли на изток и запад от приближаващата орда.

— Източният фланг е готов за стрелба — рече Томас Гингеварт, приближавайки ханджията.

— Ударете ги силно и после бягайте — обясни Белстър.

— А после онези от запад нападат с всичка сила, щом изчадията се насочат на изток — отвърна Томас по план.

Белстър кимна.

— И тогава идва нашият ред да свършим най-важната работа. Трябва да преценим силата на врага, дали са достатъчно отслабени и дезорганизирани за открито нападение. Ако да, изпращаме войните си напред и сигнализираме на тези от изток и запад да ги затворят помежду си като във вълчи челюсти.

— А ако не — прекъсна го Томас, който бе чувал това и преди, — тези на запад побягват към гората и тези на изток нападат отново задните позиции в обръщащата се армия на Кос-косио Бегулн.

— Докато ти, аз и момчетата стигнем до останалите и започнем дългия обиколен път на юг — завърши Белстър, а унилият му глас подсказа, че този вариант не му се нрави.

— Смяташ да тръгнем веднага? — попита Томас, донякъде изненадан. Мислеше, че ще изчакат в гората настъпването на зората, за да осъществят плановете си.

— Ако ще ходим на юг — а с тази сила срещу нас, ще ни останат малко варианти — по-добре да тръгнем, докато чудовищата са заети със стрелците ни — реши Белстър.

— Ще трябва да им кажем тогава — рече Томас. — Когато започнат да отстъпват, трябва да знаят къде да ни търсят.

Белстър помисли върху това за момент, след което поклати глава с мрачно изражение.

— Ако обзети от страх побегнат на юг, ще бъдат преследвани, а с тях и ние — обясни той. — Вече им е казано да побегнат към гората, ако атаката пропадне. Ще намерят пътя си оттам, накъдето и да потеглят.

Това бяха най-трудните думи, които Белстър О’Комли някога бе изричал. Той знаеше, че аргументите му са правилни, и все пак се чувстваше така, сякаш изоставя другарите си.

Първата реакция на Томас бе незабавно да протестира, но щом видя тъжното изражение на Белстър, се сепна и се замисли. Откри, че всъщност е съгласен с решението, и разбра, че колкото и трудна да стане ситуацията за стрелците, тя няма да е по-лека за групата бежанци на Белстър, които трябваше да пресекат много мили през земи, пълни с чудовища.

Един човек дотича до тях, идваше от юг.

— Паурите и гоблините имат четирима великани със себе си — докладва той. — Току-що са пресекли притока на река Арнесун.

Белстър затвори очи и почувства как го наляга тежка умора. Четирима великани, всеки от които вероятно можеше да избие половината от войните му. По-лошо, великаните можеха да отвърнат на стрелбата с лък, като мятат огромни камъни с размера на дънери.

— Да сменим ли плана? — попита Томас.

Но Белстър знаеше, че е прекалено късно.

— Не — отвърна той мрачно, — нека източният фланг нападне. И дано Бог ги закриля.

Томас кимна към следотърсача и човекът хукна да предаде заповедта. Само десет минути по-късно гората на юг се изпълни с викове и рев, а свистенето на стрелите се смеси с гърма от запокитваните от великаните скални блокове.

— Паури, гоблини и великани — обясни Джуравиел на Елбраян и Пони, когато ги настигна на северозапад от Каер Тинела. — Мощна сила, която върви на север с някаква цел, поне така изглежда.

Елбраян и Пони се спогледаха притеснено, не беше трудно да се досетят каква може да е тази цел.

— Качвай се при нас — каза Елбраян и се приведе, протягайки ръка към елфа.

— Симфония ще издържи ли и трима ни? — със съмнение попита Джуравиел. — Той е сред най-добрите коне, които съм виждал, но трима са множко.

— Тогава бягай, приятелю — каза Елбраян, — намери къде ще ти е най-удобно да се присъединиш към битката.

Джуравиел побягна като стрела към гората.

— И се пази! — викна след него Елбраян.

— Ти също, Нощна птицо! — дойде отдалеч отговорът.

Пазителят се обърна към Пони с изражение, подсказващо, че е готов за битка, и поглед, издаващ решителност, която тя вече познаваше добре.

— Подготви ли камъните?

— Както винаги — отвърна мрачно Пони, удивлявайки се на промяната в него. За няколко секунди той се бе превърнал от Елбраян в Нощната птица. — Само си спомни какво те научих за хематита.

Пазителят се изсмя, обърна се и пришпори огромния си жребец.

Пони извади диаманта, призовавайки магията му да осветява пътя, и докато яздеше, махна диадемата с котешкото око от главата си и я постави на главата на своя спътник. А после остави светлика на диаманта да изгасне. Нощна птица щеше да напътства Симфония, тъй като чрез телепатичната връзка между кон и ездач, осъществена чрез тюркоаза, животното сякаш виждаше през очите на Елбраян. Дори с тази помощ обаче, пазителят намери пътя труднопроходим — осеян с гъсти храсталаци и дървета и пътечки, които сякаш винаги го водеха по на запад, вместо направо на север, така че Джуравиел, който бе избрал по-пряк път от ездачите — тъй като дърветата не бяха пречка за чевръстия елф, пристигна на бойното поле пръв. Скоро видя чудовищата да тичат на изток, очевидно преследвайки нещо.

— Великани — мрачно промълви елфът. Пред очите му един от гигантите запрати огромен камък към дърветата и изпотроши клоните им.

Един човек рухна от ударено дърво. Група гоблини и мятащият камъни великан пристъпиха към него, а другите продължиха преследването си.

Джуравиел се огледа; надяваше се, че Нощната птица и Пони скоро ще се появят. Какво можеше да стори сам срещу такъв враг?

Благородният елф пропъди тези мисли. Каквото ще да става, но той бе длъжен да опита, не можеше просто да стои и да гледа как убиват човека. Покатери се на дървото и притича по един дебел клон.

Падналият мъж бе все още жив, но главата му бе безсилно отпусната и от устните му се чуваха стенания. Над него изникна гоблин с осеяна с бодли тояга.

Първата стрела на Джуравиел улучи изчадието в бъбрека.

— Проклятие — зави гоблинът. — Ударен съм!

Втората стрела на елфа го прониза в гърлото и той рухна, като гъргореше и отчаяно притискаше смъртоносната рана.

Елфът обаче не го наблюдаваше, след като бе видял тактиките на великана. И наистина, един огромен камък се стовари върху дървото, точно където Джуравиел бе застанал допреди миг.

Елфът обаче вече бе далеч, на друго дърво, и се засмя звънко — знаеше, че великаните мразят това.

— Не става така, големи глупако! — запя Джуравиел и подчерта думите си с една стрела право в лицето на великана.

Но дори този тъй съвършен изстрел имаше минимален ефект, тъй като гигантът махна стрелата от себе си, сякаш пъдеше досадно насекомо. Емоционалната щета обаче допадна на Джуравиел. Великанът изрева и се втурна в сляпо преследване, като събаряше дърветата по пътя си и крещеше на гоблините да го последват.

Скоро елфът бягаше, скачайки по високите клони и спирайки се от време на време, за да подхвърли някоя обида или, когато имаше възможност, да пусне стрела, колкото да е сигурен, че преследвачите му го следват. Той не вярваше, че ще убие великана и се съмняваше, че ще има шанса да повали дори някой гоблин, но реши, че да отвлече един гигант и половин дузина гоблини от битката, е сериозно постижение.

Острите уши на елфа доловиха звуците от битка скоро след това, но сега тя бе далеч на север, а той и преследвачите му бяха слезли на юг, по-близо до Каер Тинела, далеч от падналия човек.

Джуравиел смяташе да ги накара да тичат цялата нощ, ако се наложеше, отвъд Каер Тинела и по целия път към Земепад.

— Охо, добра работа — одобрително каза Елбраян, когато видя втората група стрелци на хората да се придвижва на изток, зад армията от чудовища.

Пони го изгледа с любопитство.

— Познавам тази тактика — обясни пазителят, — ще ударят от двете страни. Искат да заблудят противника. — Усмивката му стана още по-широка.

— И аз я знам — съгласи се Пони, сещайки се накъде бие приятелят й. — Това значи…

— Бестър О’Комли — кимна пазителят. — Да се надяваме.

— Да видим ще има ли място и за нас — добави Пони и пришпори Симфония. Огромният жребец се спусна напред, трополейки с копита и приближавайки втората група от армията на Белстър.

Елбраян упъти Симфония на юг от враждуващите сили — ако не се брои една група изчадия, които по незнайна причина търчаха на юг. Скрит зад дебелите дънери на боровете, пазителят слезе от коня и подаде юздите на Пони.

— Пази се — прошепна й той и докосна ръката й. За негова изненада Пони му подаде диаманта.

— Аз не мога да го ползвам, без да привлека внимание — обясни тя.

— Но ако те приближат… — започна да възразява Елбраян.

— Помниш ли горичката в Мочурливите земи? — отвърна Пони спокойно. — Тогава бяха близо.

Споменът за касапницата успокои пазителя. Ако чудовищата успееха да приближат Пони, щеше да е жалко за тях, не за нея.

— Вземи диаманта и маркирай целите ми с него — обясни жената, — ако можеш да използваш хематита, значи можеш да използваш и диаманта. Силата на всеки камък се призовава горе-долу по един и същ начин. Освети ми някоя банда паури и после се отдръпни.

Елбраян стисна ръката й по-силно и я придърпа към себе си, като се изправи на пръсти, за да я целуне.

— За късмет — каза той и понечи да тръгне.

— И за по-късно — хитро добави Пони, когато Елбраян се скри от погледа й. Но веднага си припомни пакта, който бяха сключили, и въздъхна раздразнено. Тая работа се проточваше по-дълго, отколкото й харесваше.

По-дълго, отколкото се харесваше и на Елбраян. С котешкото око пазителят виждаше отлично в нощта. И все пак, когато провокиращият отговор на Пони долетя, той почти падна в една яма.

Пое си дълбоко дъх и прогони от ума си всякакви картини, които коментарът й бе породил, като потъна напълно в настоящето. Затича се към шума от битката, адреналинът пробяга през вените му и той изпадна в състояние, подобно на транс. Бе същинско въплъщение на войн, движещ се в перфектен баланс и с изострени сетива, които откриваше в би’нел дасада, своя сутрешен танц с меча.

Сега той бе Нощната птица, обученият от елфите боец. Дори стъпката му сякаш се смени, ставаше по-лека и гъвкава.

Скоро бе достатъчно близо, за да види сражаващите се. Трябваше да си припомня постоянно, че за разлика от скъпоценния си камък, той самият не вижда много надалеч и паурите и гоблините са слепи за ставащото отвъд светлината на факлите им. А за тези, които не носеха факли, нощната битка в гората бе повече въпрос на усет. Пазителят гледаше, преценяваше ситуацията и се опитваше да не се разсмее на глупостта, на която ставаше свидетел. На това, че хора и паури често се разминаваха, понякога само на десетина фута, без въобще да се забележат.

Пазителят знаеше, че е време да си намери мястото. Забеляза двама гоблини, привели се ниско в основата на едно дърво. Гледаха на запад, откъдето бе дошла последната атака. Елбраян ги виждаше ясно, но те тънеха в мрак и нямаше как да го забележат. Тих и бърз, той се втурна безшумно към тях, приближи ги внимателно и с мощен скок се озова помежду им. Могъщият му меч се развъртя и започна да сече. Единият гоблин падна мъртъв. Пазителят изтръгна острието и се завъртя на другата страна. Вторият гоблин бе на колене и притискаше стомаха си, посечен от първия удар. Буря полетя напред, мощен и сигурен, и отсече грозната глава на създанието.

Нощната птица побягна, прекоси леко откритото тревисто пространство, като от време на време се качваше по дърветата, за да обхване по-добре сцената на разиграващото се наоколо. Винаги поглеждаше и къде е Пони и дали има нужда от помощта му.

Секундите изглеждаха като дълги минути на нетърпеливата Пони, която стоеше притихнала на седлото, скрита под покрова на сплетените клони на няколко бора. От време на време забелязваше или чуваше движение недалеч от нея, но не можеше да определи дали е човек или паур, или пък елен, изплашен от шума на битката.

През цялото време галеше с пръсти камъните, които бе избрала: графита и магнетита, могъщия рубин, предпазващия серпентин и малахита.

— Побързай, Елбраян — прошепна тя, нетърпелива да се намеси в битката, да нанесе първите удари, които да я отърват от типичната нервност. Така започваха за нея битките — освен, разбира се, неочакваните такива — с присвиване на стомаха и избиване на студена пот от чакането.

Един удар щеше да я отърве от тази нервност, когато адреналинът и целеустремеността я завладеят.

Чу шум пред себе си и забеляза някаква огромна фигура. Нямаше нужда от светлината на диаманта, за да разбере какво е грамадното създание. Протегна ръка и надигна графита, камъка на мълниите, призовавайки силите му. Поколеба се за миг, оставяйки силата да се натрупва, а великанът и шепата му съюзници да заемат позиции над една падина, пълна с рехави дръвчета.

Изчака още малко — съмняваше се, че светкавицата ще убие много от създанията, и бе сигурна, че няма да унищожи великана. Ако освободеше магията, щеше да разкрие къде се намира и да се озове в разгара на битката. Може би щеше да изскочи по-добра възможност.

Но тогава великанът изрева и метна огромен камък на запад, откъдето бързо приближаваше група хора, и това предреши действията й. Гоблини и паури завиха от злоба — мислеха, че са хванали малката групичка и бързо ще я избият.

Тогава падна мълнията, внезапна, разтърсваща и ослепителна експлозия от бяла енергия. Няколко гоблини и двама паури полетяха към земята, а великанът бе блъснат така силно назад, че изкорени едно дърво.

Но най-важното според Пони бе, че хората бяха предупредени и видяха точния брой на враговете си при това внезапно осветяване.

Обаче нейната позиция бе разкрита. В малката долина между нея и изчадията пламнаха огньове, ударените от мълнията дървета пламнаха като факли. Великанът, повече ядосан, отколкото наранен, тръгна към нея, като бръкна в огромна торба и извади нов камък.

Пони мислеше да изстреля още една мълния, но графитът бе изключително изтощителен и тя знаеше, че този път трябва да е по-съсредоточена. Затършува из камъните си. Ръцете на великана вече се вдигаха.

Тя можеше само да се надява, че няма да я улучи.

Но в този миг се появи нова светлина, озаряваща великана и неговите спътници. Ярка и бяла светлината на диамант. Тя проблесна само за секунда-две, даде на Пони ясна картина на враговете и разсея за миг великана.

Това бе всичко, от което Пони се нуждаеше. Тя вдигна магнетита, рудния камък. Съсредоточи се върху магията му, взря се през енергията му, търсейки нещо, което да го привлече, каквото и да е. „Видя“ мечовете на паурите, металната тока на колана на едно джудже. Гледката на великана, осветен от диаманта, дойде ясна в съзнанието й, особено надигнатите ръце, грамадни и готови да метнат камъка.

Той носеше метални ръкавици.

Пони бързо съсредоточи енергията на магнетита, блокирайки всякакви други метални влияния освен това на едната великанска ръкавица.

Призова силата на камъка и го остави да полети като снаряд, много по-бързо и мощно дори от смъртоносните стрели на Елбраян.

Великанът отново надигна камъка над главата си. Мислеше да го метне по посока на невидимия и пускащ светкавици заклинател. Но внезапно в дясната му китка избухна изгаряща болка и тя изгуби цялата си сила. Камъкът падна от хватката му и се стовари върху рамото му, преди да падне безполезен настрани.

Великанът почти не усети ожулването по рамото, тъй като китката и дланта му бяха напълно смазани, а малкото останало от металната ръкавица се бе забило в кожата му. Два пръста висяха почти отрязани на парченце кожа, а трети беше просто изчезнал.

Великанът залитна, ослепен от болка и изненада.

Тогава го удари втора светкавица, която го просна на земята. Почти изгубил съзнание, той не чу как малцината му другари побягнаха в тъмната нощ. Пони пришпори Симфония отвъд дърветата, към долината. Насочи го през гъсталаците и извади меча си. Не срещна никаква съпротива, когато връхлетя върху гърчещия се великан.

Уби го бързо.

Сигурен в способностите и преценката на Пони, Нощната птица не спря на едно място, след като отбеляза целта й със светлината на диаманта.

Потъна отново в мрака, отправяйки се на север, невидим за хора и чудовища.

Видя група бежанци да пълзят през папрати, а на нисък клон над тях, двама гоблини държаха остри копия и се целеха, чакайки възможност за изгоден удар.

Ястребокрилия се надигна и миг по-късно един от гоблините падна от клона.

— Кво? — каза другият, извръщайки се към мястото, където допреди миг бе стоял другарят му. Чудеше се защо е скочил.

Следващият изстрел на пазителя го удари право в слепоочието и той умря преди да рухне на земята до спътника си.

Хората долу се разшумяха, несигурни какво е паднало между тях.

Нощната птица се придвижи бързо напред, скъсявайки разстоянието.

Един човек се изправи с лък в ръка, щом усети приближаването му.

— Какво? — възкликна той невярващо, а сетне прошепна: — Нощната птица.

— Последвайте ме — каза пазителят. — Тъмнината не е проблем, аз ще ви водя.

— Това е Нощната птица — обади се друг.

— Кой? — попита трети.

— Приятел — бързо обясни първият и малката групичка — петима мъже и три жени, тръгнаха подир пазителя.

Скоро Елбраян забеляза още една група бегълци, които пълзяха в тъмнината, и поведе останалите след тях. Внезапно хората му станаха над двадесет и той ги предвождаше в търсене на врагове. Добре разбираше тънкостите на нощната схватка и огромното предимство, което му даваше котешкото око. Голямото сражение около тях бързо се разпадна на малки схватки, осеяни с писъци и псувни, със стрели в тъмнината и случайни сблъсъци между неприятели или дори другари. Някъде в далечината се чу грачещият рев на паур, последван от оглушителен трясък и Нощната птица разбра, че още някой от враговете им е имал нещастието да се натъкне на Пони.

Прехапа устни и устоя на порива да се втурне назад, за да провери как е любимата му. Трябваше да й се довери, повтаряше си той. Тя знаеше как да се бие и денем, и нощем, при това както с меча си, който въртеше умело, така и с магическа сила.

Още една битка се разрази в противоположната посока — група гоблини връхлетя върху оцелелите човеци в северния край. Този път резултатът бе трудно определим, тъй като крясъци и на хора, и на гоблини огласиха нощта. Битката привлече още войни, докато гората не се изпълни със сражаващи се. Пазителят разположи своята група на напълно защитна позиция и след това тръгна да изследва околността.

Всеки човек, минал оттам, бе привличан и така скоро членовете на групата станаха повече от тридесет. Каквито и врагове да приближаваха, Нощната птица ги осветяваше и стрелците му можеха да ударят внезапно и смъртоносно.

Когато районът в непосредствена близост се изчисти от чудовища, Нощната птица остави групата си да тръгне напред, подреждайки хората така, че да могат да се напътстват един друг само с докосване.

На няколко места дълбоко в гората пламнаха факли, а от много други се дочуха писъци, но нямаше ясна следа от битка, в която групата да се включи. Тези, които крачеха редом до пазителя, запазиха спокойствие и последователност и се движеха организирано, а Нощната птица неуморно обикаляше около тях и ги напътстваше. Той неведнъж забеляза врагове да се промъкват през храстите, но реши да не разкрива хората си.

Не още.

Скоро звуците от битката заглъхнаха, оставяйки гората мрачна и притихнала. В далечината пламна факла и Нощната птица предположи, че това са паурите, нахални и сигурни в изхода от битката. Придвижи се към най-близкия от бойците си и му каза да предаде на другарите си, че времето за удар наближава.

След това пак разположи хората си на защитна позиция и се промъкна напред сам. Добре запознат с тактиката на паурите, той пресметна, че онези с факлата ще формират центъра на атаката, а останалите ще ги обкръжават като спици на колело. Светлината от факлата бе на не повече от 200 фута, когато пазителят срещна края на една от тези спици, двама гоблини, приклекнали зад гъста групичка брези.

Нощната птица умело се промъкна зад нищо неподозиращата двойка. Мислеше да ги освети с диаманта, за да могат стрелците му да ги повалят, но реши друго и се приготви да нанесе един решителен удар.

Приближи ги сам, напредвайки стъпка по стъпка.

Ръката му запуши устата на гоблина отляво, а мечът му прониза дробовете на онзи отдясно. Остави Буря да падне с мъртвия гоблин и сграбчи косата на другия гоблин с дясната си ръка, като плъзна лявата така, че да стисне брадичката му. Преди гоблинът да успее да изкрещи, пазителят извъртя ръце наляво, а после рязко в другата посока.

Гоблинът нямаше шанс дори да извика. Чу се единствено пукането на строшения му врат — като пращене на настъпен сух клон.

Пазителят прибра Буря и се придвижи към центъра на атаката. Разглеждаше формацията на враговете, която бе точно каквато подозираше.

Преброи ги внимателно и се оттегли към чакащата го група.

— Идват чудовища — обясни той, — трима паури носят онази факла.

— Тогава покажи ни ги и да приключваме с тях — обади се един нетърпелив войн и мнозина му запригласяха.

— Това е капан — допълни пазителят, — повече паури и гоблини чакат в мрака, а зад дърветата дебнат двама великани.

— Какво да правим тогава? — попита човекът вече много по-унило.

Пазителят огледа хората си и на лицето му се появи крива усмивка.

Смятаха, че са притиснати — това бе ясно от израженията им. Но Нощната птица, който се беше борил с чудовища по време на целия път до Барбакан, знаеше по-добре.

— Първо ще убием великаните — отговори той спокойно.

Белстър и Томас гледаха и слушаха какво става от далечния хълм.

Изнервеният ханджия постоянно потриваше ръце и се напрягаше да разбере какво се случва долу. Трябваше ли да изтегли силите си? Или да продължи битката?

Можеше ли? Плановете изглеждаха тъй логични, когато ги правеха, така лесно изпълними. Тогава изглеждаше, че при нужда хората ще могат да бъдат изтеглени. Но битките никога не протичаха по план, особено в тъмна и объркваща нощ.

Зад него Томас Гингеварт се бореше със също толкова трудна дилема. Той бе корав човек, кален в битки, но при цялата си омраза към чудовищата, все пак си даваше сметка, че да ги привлече в открита битка, е безумие.

И той не можеше да разбере какво точно става. Чуваше отделни писъци — повече на чудовища, отколкото на хора, и виждаше проблясвания на светлина. Няколко изненадващи лумвания, ярки и внезапни, привлякоха неговото и на Белстър внимание, тъй като не бяха от факли.

Белстър разбра, че става дума за магия.

Проблемът бе, че нито Белстър, нито Томас имаха идея кой хвърля заклинанията. Тяхната малка банда не притежаваше скъпоценни камъни, а и да ги имаше, не можеха да ги ползват. Но пък и гоблините, паурите и великаните не владееха такава магия.

— Трябва да решим какво да правим, и то бързо — отбеляза Томас, гласът му бе пълен с раздразнение.

— Янсен Бриджис ще се върне скоро — отговори Белстър. — Трябва да открием кой създава тази магия.

— Не сме го виждали от доста време — продължи Томас. — Чакането ни може да е напразно, ако магията е изчерпана или заклинателят е мъртъв.

— Но кой е той?

— Може би Роджър Локлес — отговори Томас. — Той винаги има някой скрит коз в ръкава си.

Белстър не бе особено сигурен в това, макар идеята, че Роджър владее някаква магия, да не бе нещо ново за него. Легендите за крадеца може и да бяха преувеличени, но подвизите му наистина бяха впечатляващи.

— Тогава да ги изтеглим — реши тогава Томас. — Запали сигналните факли и прати бегачи да разнесат заповедта. Битката свърши.

— Но Янсен…

— Нямаме време да чакаме — твърдо го прекъсна Томас. — Изтегли ги.

Белстър сви рамене, тъй като не можеше да възрази логично. Но да дадат сигнала за отстъпление, един човек дотича при тях.

— Нощната птица! — извика той. — Нощната птица е дошъл, заедно с Авелин Десбрис!

Белстър се втурна да го посрещне.

— Сигурен ли си?

— Лично видях Нощната птица — отговори Янсен, защото това бе той. Едва си поемаше дъх. — Трябва да е той, никой друг не би могъл да се движи с такава грация. Видях го да убива гоблин, и то с невероятно умение. Размахваше меча ей така — и махна с ръка в опит да имитира движението.

— За кого говори той? — попита Томас, докато слизаше да се присъедини към тях.

— За пазителя — отвърна Белстър. — А Авелин? — попита той Янсен. — Говори ли с Авелин?

— Трябва да е той — отговори Янсен, — светлината от мълниите, поваляща паури, помитаща великани. Те са се върнали при нас!

— Предполагаш твърде много — обади се прагматичният Томас, сетне се обърна към Белстър. — Можем ли да се надяваме наблюденията на този човек да са верни? Ако той бърка…

— Тогава пак сме се сдобили със съюзници, и то могъщи — отговори Белстър. — Но нека наистина запалим факлите. Да се прегрупираме и да видим колко силни сме станали.

Белстър нетърпеливо се спусна по хълма. Тайничко се надяваше старите му другари от Дъндалис наистина да са се върнали да помогнат на каузата.

Израженията им издаваха смесени чувства. Някои кимаха нетърпеливо, други с колебание, а трети се споглеждаха със съмнение към другарите си.

— Факлите маркират центъра на паурската защитна позиция — бързо обясни Нощната птица. — Пътят пред нас е отворен, ако сме достатъчно бързи и умни. Трябва да ударим силно и сигурно, след което да сме подготвени за всякакви атаки.

— Центъра? — попита един мъж със съмнение.

— На паурския защитен кръг — обясни пазителят. — Малка група по средата на широк периметър.

— Но ако нападнем там, точно в средата, те ще ни обградят — отговори човекът и се чуха недоверчиви изсумтявания в негова подкрепа.

— Ако нанесем достатъчно силен удар в центъра и убием великаните, другите, особено гоблините, няма да посмеят да се изправят срещу нас — отговори пазителят уверено.

— Факлите не са нищо друго освен примамка — отвърна онзи, повишавайки глас така, че пазителят и още неколцина му направиха знак да е по-тих.

— Факлите наистина са предназначени да примамват враговете — призна Нощната птица. — Но тези врагове се предполага да бъдат разпознати и подмамени още по краищата на защитния пръстен. Ако се придвижим без повече отлагане, пътят ни към сърцето на защитата им ще е открит, а враговете ни няма да очакват толкова силно нападение.

Мъжът понечи да възрази отново, но хората около него, чиято вяра в пазителя растеше, му изшъткаха.

— Тръгвайте тихо и по трима в редица — упъти ги Нощната птица. — Тогава ще оформим тясна примка около центъра и ще ги убием, преди да успеят да извикат подкрепления. Все пак мнозина от групата си размениха изпълнени със съмнение погледи.

— Вече месеци наред се боря с паурите, това е тактиката им, сигурен съм — обясни Нощната птица.

Увереността му вдъхна кураж на тези най-близо до него и те се обърнаха към останалите, кимвайки им окуражително.

Групата тръгна незабавно, като Нощната птица бе далеч напред и начело. Той се върна на мястото, където бе убил двамата гоблини, и с радост откри, че телата им си лежат непокътнати, а в района няма нови следи. Враговете не бяха безчислени и спиците на защитния кръг бяха малко, пресметна той, тъй като когато бе претърсил околността, насочван от светлината от паурите, не видя други чудовища.

Поведе силите си право напред, след което ги разпръсна във ветрило, само на около тридесет фута от паурите — и от великаните, осъзна той, тъй като двата гиганта още бяха на местата си, притиснати плътно към един дъб, използвайки дънера му, за да се крият в сенките от предателската светлина.

Пазителят пое предпазливо по пътя си. Мина покрай хората си, давайки им сигнал да са готови, и стисна здраво диаманта в юмрука си.

Далеч вляво от тримата паури той намери нисък, дебел клон и бавно се покатери на него, съвсем безшумно. После избра внимателно пътя си по здравото дърво, приближавайки до ствола му все повече и повече.

Както и до великаните.

Пазителят се съсредоточи върху камъка и призова енергията му, но не я освободи.

Призоваваше и призоваваше, а ръката му потръпна от натрупаната магия на камъка, която молеше да бъде освободена.

Нощната птица се затича по клона и паурите погледнаха по посока на звука.

А след това и те, и великаните извърнаха очи, заслепени от внезапно избухналата, бяла светлина, по-светла от самия ден.

Нощната птица връхлетя върху изненаданите паури и се гмурна надолу към най-близкия великан, макар че главата на чудовището бе на едно ниво с неговата. Той знаеше, че няма да има втори шанс, затова грабна Буря в две ръце и спря движението си, насочвайки всяка частица от силата си в това гмурване.

Острието, очертаващо линия бяла светлина, почти неразличима в ослепителния блясък на диаманта, удари с всичка сила челото на великана, преминавайки през костта и разкъсвайки мозъка. Гигантът зави, хвана се за главата и рухна назад.

Другият великан се втурна към него само за да бъде посрещнат от залп жилещи стрели.

Нощната птица смени посоката си, катерейки се бързо по друго дърво.

Паурите и гоблините запищяха и се пръснаха във всички посоки, а стрелците трябваше да насочат мерника си към приближаващите се цели.

Оцелелият великан се отърси от първия порой стрели и се хвана здраво за дървото. Смяташе да го изтръгне и да смаже пазителя, мизерния плъх, който току-що бе нанесъл смъртоносна рана на неговия брат. Обърна се с рев на гняв и болка, след което замлъкна, щом видя, че пазителят го гледа иззад тетивата на странен лък.

Нощната птица вече бе изтеглил Ястребокрилия. С изопнати възлести мускули, с ръце, опънали тетивата, и крака, здраво захванали се за клона и ствола, той бе останал в една поза, докато великанът не бе застанал на позиция точно пред него и не го бе погледнал.

Тогава пусна стрелата си, която се заби в лицето на изчадието, потъвайки дълбоко, докато изчезна напълно.

Ръцете на великана се размахаха диво и безпомощно, след което той рухна на колене, падайки точно до брат си, който все още се гърчеше в прахта.

Нощната птица не ги гледаше, бе твърде зает да се катери, защото беше уязвим на тази ниска позиция. И след това от един по-висок клон той загледа битката и внимателно подбра целите си, като убиваше тези изчадия, които бяха прекалено добре скрити, за да бъдат видени от другарите му на земята.

— Крийте се — извика пазителят и миг по-късно изгаси диамантената светлина, оставяйки района в пълен мрак, ако не се броеше една паднала факла, която вече гаснеше.

Нощната птица стисна очи, след което ги отвори бавно, за да се приспособят към тъмнината и за да може котешкото око още веднъж да поеме контрол над тях. Чудовищата все още не бяха победени, бързо осъзна той, защото няколко групи се бяха обединили и упорито продължаваха да настъпват, главно от юг. Елементът на изненадата си бе отишъл, а противниците им все още превишаваха драстично оскъдната им сила от трийсет човека.

— На север — каза той колкото се може по-тихо, — стойте заедно на всяка цена. Ще се присъединя към вас възможно най-скоро.

Докато войниците се измъкваха през храсталаците, пазителят обърна вниманието си на юг, откъдето приближаваха много групи чудовища.

Мислеше как да ги възпре, дали да не ги подмами в дълга и заобиколна гонитба на юг.

Но тогава той погледна зад линията на зверовете и видя обгърнатата в синьо фигура на жена на кон.

— Бягайте — изкрещя пазителят на хората, — бягайте за живота си!

И Нощната птица отново се закатери трескаво по дървото, но не от страх от паурските арбалети.

Доверявайки се на превъзходното чувство за ориентация на Симфония, Пони пришпори коня през гъсталаците. Профуча покрай двама сащисани паури — които закрещяха и хукнаха да я гонят — и подсили щита на серпентина.

Чудовищата я обкръжиха, търчейки и надавайки викове на злобна наслада.

Тогава, само за едно мигване на паурско око, всички те пламнаха, както и дърветата наоколо.

Пони профуча през пожара, мъчейки се да задържи защитния щит.

Премига невярващо, когато приближи огромния дъб в края на огньовете и видя по него да се спуска Нощната птица.

Пони подкара Симфония към най-долния клон и пазителят падна на земята пред нея и веднага се превъртя, за да потуши няколко случайни пламъчета.

— Можеше да ме предупредиш — нахока я той, докато от туниката му се издигаха няколко струйки дим.

— Нощта е доста гореща — със смях отвърна Пони и подкара Симфония до него. Сетне се наклони на една страна и му протегна ръка.

Елбраян я пое — попадайки под защитния щит веднага щом пръстите им се докоснаха — и се покатери зад нея. Двамата се отправиха напред в тръс, сигурни, че наоколо няма чудовища, които да ги преследват.

— Трябва да си по-внимателна къде взривяваш — продължи да я хока пазителят.

— А ти по-мъдро да избираш прикритията си — отвърна Пони.

— Има и други начини освен скъпоценните камъни — възрази пазителят.

— Тогава научи ме на би’нел дасада — отговори тя без колебание.

Пазителят си замълча, знаеше, че с жена като Пони никога няма да има последната дума.